Клеър Макинтош
Игра на лъжи (59)

Петдесет и девет

Щях да ги пусна. Ана и Ела.

Когато спрях колата, казах на дъщеря си да излизат и наистина го исках. Не само защото можех да изчезна — да се скрия някъде, където нямаше да ме открият, — но и защото не исках никоя от двете да бъде наранена.

Вече е прекалено късно. Налага се да ги задържа. Като застраховка. Допълнителна гаранция.

Ако се бях отървала от тялото ти сама, това нямаше да се случи. Но не можах.

Бях коленичила на пода, а кръвта ти напояваше дънките ми. Търсех пулса ти — надигането и спадането на гърдите ти, — макар балончето кръв между устните ти да ми говореше достатъчно. Нямаше връщане от това. За никого от нас.

Не знаех дали плача за теб, или за себе си. Може би за двама ни. Изтрезнях доста бързо. Хванах те под мишниците и се опитах да те изправя до седнало положение, но ръцете ми бяха хлъзгави от кръвта. Ти се изплъзна от хватката ми и се стовари още веднъж върху плочките.

Изпищях. Завъртях те и видях пукнатината в черепа ти. Повърнах веднъж. Два пъти.

Точно в този момент, докато седях обляна в кръвта ти и плачех заради онова, което щяха да ми направят, вратата се отвори.