Клеър Макинтош
Игра на лъжи (58)

Петдесет и осем

Ана

Сещам се за всички екшън филми, в които някой е в кола против волята си.

Не съм завързана и устата ми не е запушена. Не кървя и не съм в полусъзнание. Във филмите героите изпълзяват през задната седалка и отиват в багажника. Изритат стопа и помахват за помощ. Опитват се да привлекат внимание, изпращат сигнали с морзов код със светлините на мобилните си телефони.

Не съм във филм.

Седя си кротко зад майка ми, докато напускаме магистралата и тръгваме по улиците на Югозападен Лондон. Спираме на светофара и аз обмислям дали да не започна да блъскам по прозорците. Да се разпищя. В лентата отдясно има жена във „Фиат 500“. На средна възраст. Изглежда чувствителна. Ако се обади в полицията и ме следва, докато полицаите се появят…

Ами ако не го направи? Ако не ме забележи, ако приеме виковете ми като някакъв идиотизъм или не желае да се намесва? Ако не се получи, ще разгневя майка си за нищо.

Точно сега тя е на ръба. Спомням си, когато бях дете и можех да разчитам знаците. Знаех кога мога да я попитам дали ще ми позволи да изляза да играя, да й поискам допълнително джобни или разрешение да отида на концерт в Брайтън. Оглеждах я внимателно, забелязвах пулсирането в слепоочието й и разбирах, че трябва да почакам, докато стресът от деня я напуснеше и се отпуснеше с чаша вино в ръка.

Макар да знам, че системата за безопасност за деца е включена, премествам бавно ръка и натискам бутона за сваляне на прозореца. Чува се тихо изщракване, когато механизмът блокира действието. Майка ми поглежда в огледалото за обратно виждане.

— Пусни ни. — Опитвам отново. — Можеш да вземеш колата, а двете с Ела ще се приберем у дома…

— Твърде е късно за това. — Гласът й е писклив. Паникьосан. — Намерили са тялото на Том.

Побиват ме тръпки, като си помисля, че баща ми е в септичния резервоар.

— Защо? — съумявам да я попитам. — Защо го направи?

— Беше злополука.

Ела се стряска в столчето си, събужда се и ме поглежда с ококорени очи.

— Бях… разгневена. Изпуснах си нервите. Ударих го. Той падна. Аз… — Майка ми млъква и се намръщва, сякаш се опитва да прогони спомените от главата си. — Беше злополука.

— Обади ли се на линейка? Повика ли полиция?

Мълчание.

— Защо се върна? Беше ти се разминало. Всички смятаха, че татко е извършил самоубийство. Както и ти.

Мама задъвква устната си. Проверява страничното огледало и се премества в дясната лента, за да може да завие.

— Пристрояването на Робърт. Планира го от месеци, но не знаех, че ще се наложи да разкопае каналите, иначе никога нямаше да ни се… — Млъква.

— Ние? — Вътре в мен се надига страх.

— Опитах се да спра строежа му. Отказаха му разрешение, но той обжалва. Изпратих възражение, но трябваше да видя… Трябваше да видя…

— Какво?

Отговаря ми шепнешком:

— Дали е останало нещо от тялото.

В гърлото ми се надига жлъчка.

— Каза ние. — Сещам се за мицубишито. Страхът на майка ми беше истински. — Кой ни следеше? От кого се страхуваш толкова много?

Не ми отговаря.

Навигацията ни кара да завием наляво. Много сме близо до крайната си дестинация.

Панирам се. Стигнем ли до апартамента, бягството вече ще е невъзможно.

Крадешком откопчавам колана на Ела, за да мога да я взема в секундата, в която мама отключи вратите. Представям си подземния паркинг в жилищната сграда на Марк в Пътни. Вратата се отваря с код и се затваря автоматично — бавно се развива със стържене, от което ми изтръпват зъбите. Апартаментът му се намира над другата страна на паркинга. Колко време се затваря вратата? Спомням си как естествената светлина е намалявала, докато сме вървели от колата до асансьора и как след малко е изчезвала напълно. Ще имам достатъчно време. Ще трябва да действам бързо, но ще имам достатъчно време.

Кръвта тупти толкова ожесточено в главата ми, че сигурно се чува съвсем ясно. Пъхам едната си ръка под Ела. Не смея да я взема прекалено рано, за да не подскажа на майка си какви са намеренията ми. Тя ще ни последва, разбира се, но дори извън форма и с бебе в ръце, мога да бягам по-бързо от нея. Мога да успея. Трябва да успея.

Майка ми се колебае, няма представа къде я отвежда навигацията. Вече виждам входа за подземния паркинг, но не казвам нищо, не искам да знае, че съм била тук и преди и че съм запозната с обстановката. Нуждая се от всяко възможно предимство.

Тя пъпли напред и поглежда към всеки вход, докато не намира правилния. Необходими са й са три опита, за да въведе кода, който Марк й написа на лист хартия. Пръстите й треперят толкова силно, че се плъзгат по клавишите.

Металната врата бавно се повдига. По-бавна е, отколкото я помня, и се радвам за това, защото ще се затваря със същата скорост. Представям си разстоянието между паркинга и изхода и психически се настройвам за спринта с Ела в ръце.

Паркингът е мрачен, осветен е единствено от разположени нарядко флуоресцентни лампи, но липсва дневна светлина. Вратата стърже, докато се отваря.

Минаваме през входа и продължаваме по рампата, когато чувам издрънчаване — вратата е стигнала края на механизма. Следва кратко затишие, след което стъргането е подновено. Вратата се затваря.

Думите се изплъзват въпреки волята ми.

— Мисля, че мястото ни е ето там.

Майка ми отива на следващия ред. Вдигам Ела от столчето й. Тя се стяга и се оплаква. Мълчаливо се моля да спре. Майка ми се поколебава, чуди се дали да вкара колата на задна, но променя решението си и влиза напред.

Ела е в ръцете ми. Мама излиза от колата. Хайде, хайде! Поглеждам назад и виждам откритото пространство под затварящата се врата.

Ръката й е на дръжката на вратата.

Хайде!

Разстоянието, което трябва да преодолея, е около двадесет метра. Десет секунди, преди пътят ни за бягство да се затвори. Възможно е. Трябва да е възможно.

Майка ми отваря вратата ми.

Не се поколебавам. Изритвам я здраво. Вратата я удря и я запраща назад. Излизам от колата и хуквам да бягам с притиснатата до гърдите ми Ела.