Клеър Макинтош
Игра на лъжи (55)

Петдесет и пет

Ана

Погледът на майка ми се мести от мен към пътя. Не помръдвам, телефонът като че ли е залепнал за ухото ми. Мъри Макензи продължава да говори, но не мога да разбера нищо. Мама отново се премества в бързата лента и изпреварваме същата двойка в очуканата астра. Все още са щастливи и пеят.

— Госпожице Джонсън? Ана?

Твърде изплашена съм, за да отговоря. Чуди се дали има някакъв шанс майка ми да не е чула казаното от Мъри — да не е разбрала от изражението ми какво съм чула, — но физиономията й ми подсказва, че всичко е приключило.

— Дай ми телефона. — Гласът й трепери.

Не правя нищо. Кажи му, настоява един вътрешен глас. Кажи му, че си на М25 във „Фолксваген Поло“. Полицията има камери, магистрални патрули, полицаи. Ще те намерят.

Майка ми ускорява. Връща се остро и неочаквано обратно в бавната лента и колата зад нас надува клаксон. Трафикът, който по-рано ме успокояваше, сега ме ужасява — всеки автомобил е пречка на пътя. Бебешкото столче на Ела, което винаги ми се струва прекалено стегнато, сега е паянтово и опасно. Стягам коланите й. Мъри е замлъкнал. Или линията е прекъснала, или е предположил, че отново съм му затворила.

— Кой е човекът в мицубишито?

Мълчание.

— Кой ни преследва? — изпищявам аз. Майка ми си поема въздух, но не отговаря.

— Дай ми телефона, Ана.

И тя е ужасена, също като мен. Пръстите й са побелели от стискане на волана — от страх, а не от гняв, — а гласът й трепери от паника, а не от ярост. Това трябва да ме накара да се почувствам в безопасност — да се почувствам по-силна, — но не е така.

Защото тя е зад волана.

Давам й телефона.