Клеър Макинтош
Игра на лъжи (52)

Петдесет и две

Ана

Двете с мама се поглеждаме една друга. Ужасът е изваял от лицата ни еднакви маски.

— Той е разбрал, че си тук. — Думите излизат от устата ми, преди да успея да ги спра.

Марк ни гледа объркан.

— Кой? Какво става тук?

Никоя от двете ни не отговаря. Съмнявам се, че знаем как.

— Ще се обадя в полицията.

— Не! — изкрещяваме в унисон.

Поглеждам навън. Той там ли е? Наблюдава ли ни? Гледа ли реакциите ни? Затварям предната врата и слагам веригата с толкова треперещи пръсти, че я изтървам на два пъти. Печеля време.

Марк взема телефона.

— Моля те, недей.

Не трябваше да ходя в полицията, когато пристигна картичката за годишнината. Само влоших нещата.

— Защо не, за бога? Ана, някой току-що се опита да подпали къщата!

Защото майка ми ще влезе в затвора. Защото ще бъда арестувана за укриването й.

— Първо тухла през прозореца, а сега това… — Пръстите му танцуват над бутоните. Той ме поглежда, разчита изражението ми, след което погледът му прескача между мен и мама. — Има нещо, което не знам, нали?

Баща ми не е мъртъв. Той е изпратил картичката, защото е знаел, че майка ми също е жива, но когато е разбрал, че съм ходила в полицията, се опита да ме спре. Сложи мъртъв заек пред вратата ни. Хвърли тухла през прозореца на стаята на дъщеря ни. Той е нестабилен, опасен и наблюдава къщата.

— Защото… — Поглеждам мама. Трябва да му кажа. Не исках да го въвличам в тази каша, но не мога да го лъжа повече — не е честно. Давам всичко от себе си, за да предам това на мама без думи, която пристъпва напред с протегната ръка, сякаш за да ме спре.

— Не ви казах истинската причина защо съм в Ийстборн. — Заговаря бързо още преди да съм измислила обяснението, което Марк очаква. Не откъсва поглед от моя. Моля те.

Всичко ми идва в повече. Да помогна на мама да си опакова багажа, да се подготвя да я изгубя за втори път и почти изречените обвинения в конспирация отстрана на Мъри Макензи.

А сега и това.

Имам чувството, че нервните ми окончания са излезли от тялото ми и всяко разкритие е поредица от токови удари.

— В такъв случай е по-добре да ни обясниш какво става. — Марк постоянно прехвърля телефона от едната ръка в другата, готов да се обади в полицията във всеки един момент. Студенината в очите му ме кара да потръпна, макар да знам, че зад нея се крие единствено притеснение. Вземам Ела от мама, за да я усетя в ръцете си и да се успокоя от топлината на тялото й.

Мама ме поглежда. Поклаща глава почти незабележимо. Недей.

Мълча.

— Бягам — казва тя. — Бракът ми пропадна миналата година и оттогава се крия от съпруга си.

Не отлепям поглед от Марк. Не виждам някаква следа, че не вярва на майка ми, а и защо не? Това е самата истина.

— Точно преди Коледа ме намери къде живея. Не знаех къде да отида. Помислих си, че ако се спотайвам известно време…

— Трябваше да ни кажеш, Анджела. — Думите на Марк са укорителни, но гласът му е мек. Много от пациентите му са били — или още са — в принудителни връзки. Вероятно някои от тях също са насилници, не съм го питала, но той не би ми казал. — Щом е имало вероятност да те проследи дотук — да ни изложиш на риск — е трябвало да ни кажеш.

— Знам. Съжалявам.

— Предполагам, че той е хвърлил тухлата през прозореца?

— Купих си билет за влака онлайн. Сигурно е прочел имейлите ми. Това е единственият начин да разбере накъде съм се насочила. Каролин беше единствената в контактите ми, която живее в Ийстборн.

Марк поглежда телефона в ръката си, а после към вратата, където буквите са обърнати на обратно.

— Трябва да се обадим в полицията.

— Не! — отговаряме отново двете с мама.

— Да.

— Не го познаваш. Нямаш представа е кого си имаш работа.

Марк ме поглежда.

— Познаваш ли го?

Кимам.

— Той… той е опасен. Ако се обадим в полицията, не можем да останем тук, не и след като знае къде сме. Може да направи всичко. Все още се треса цялата. Люлея Ела напред-назад, повече, за да изхвърля част от адреналина, който тече във вените ми, отколкото за да я успокоя. Марк крачи в коридора и потупва телефона в бедрото си.

— Ще си вървя. — Мама държи сака си в ръка. — Той иска мен. Не биваше да идвам тук — не е честно да ви намесвам. — Тя прави крачка към вратата, но я хващам за ръката.

— Не можеш да тръгнеш!

— Така или иначе смятах да си ходя. Знаеш това. — Мама маха ръката ми от себе си и я стиска нежно.

— Сега положението е различно. Той знае къде си. Ще те нарани.

— Ако остана, ще нарани вас.

Марк нарушава настъпилата тишина.

— И двете трябва да тръгвате. — Решителността е изписана на лицето му, докато бърка в скрина за връзка с ключове. — Вървете в моя апартамент. Аз ще изчакам тук и ще се обадя в полицията.

— Какъв апартамент? Не, не мога да въвлека и двама ви в това. Трябва да си вървя. — Мама се опитва да отвори вратата, но Марк е по-бърз от нея. Затиска я с длан.

— Вече ни въвлече, Анджела. И колкото и да ти съчувствам, основната ми цел е да опазя Ана и дъщеря си, което означава, че трябва да ги махна от тази къща, докато бившият ти не бъде затворен на топло.

— Прав е — намесвам се аз. — Апартаментът на Марк е в Лондон — никой няма да знае, че сме там. — Ела се гърчи в ръцете ми. Събудила се е и е гладна.

Лицето на мама е бледо. Иска да се възпротиви, но не може да измисли нищо. Това е най-добрият план, който можем да следваме. Веднъж напуснем ли Ийстборн, Марк ще се обади в полицията, а аз ще я убедя да излезе на светло. Няма друг начин.

— Не искам Ана и бебето с мен — заявява майка ми. — Не е безопасно.

— Предвид факта, че бившият ти се опита да подпали къщата, не мисля, че и тук е особено безопасно за тях. Марк ми подава ключовете. — Вървете.

— Послушай го. — Хващам мама за ръката. — Заведи ни там. — Единствената ми цел е да се махна от Ийстборн. От татко. От Мъри Макензи и въпросите, които се въртят около истината.

Тя въздъхва, най-накрая се е примирила.

— Аз ще карам. Ти ще седнеш отзад при Ела. Не трябва да спираме. — Поглежда Марк. — Ще внимаваш, нали? Бившият ми е опасен.

— Обадете ми се, когато отидете в апартамента. И не пускайте никого, освен мен. Ясно?

* * *

Мама стиска здраво волана, а очите й не се отлепят от пътя. Седнала съм отзад до Ела, която е вързана с колани в седалката си и смуче ожесточено палеца ми вместо гърдата, която желае. Съвсем скоро ще заплаче за мляко. Вероятно можем да спрем, когато сме в безопасност извън Ийстборн.

— Татко дори не знае, че Марк има апартамент — повтарям аз, когато виждам, че мама поглежда в огледалото за обратно виждане за стотен път, откакто сме тръгнали. — Всичко е наред.

— Не, не е. — На път е да се разплаче. — Нищо вече няма да е наред.

Сълзи напират и в моите очи. Искам да е силна. Искам да е силна, за да мога да бъда силна и аз. Винаги е било така.

Помня как паднах като дете и обелената ми кожа болеше ужасно.

— Герой без рана не може! — запя мама и ме изправи на крака. Когато видях лицето и широката и усмивка, спрях да мисля дали ме боли много, или не и болката лека-полека започна да изчезва.

— Рано или късно полицията щеше да разбере, мамо.

Лицето й в огледалото е пребледняло.

— Ще искат да заловят татко. Ти ще се разминеш леко — ще те разберат, че си била принудена. Вероятно дори няма да влезеш в затвора, а ще те осъдят условно…

Майка ми не ме слуша. Гледа улицата и търси нещо — баща ми? Изведнъж натиска спирачките и ме запраща напред. Коланът не прави кой знае какво, за да ме възпре.

— Слизай.

— Какво? — Намираме се в покрайнините на Ийстборн.

— Ей там има автобусна спирка. Или можеш да се обадиш на Марк да дойде да те вземе. — Кракът й е върху съединителя, а ръката на ръчната спирачка. Плаче. — Не трябваше да става така, Ана. Не исках да наранявам никого. Не исках да ви въвличам.

Не помръдвам.

— Няма да те оставя.

— Моля те, Ана… за твое добро е.

— Заедно сме в това.

Майка ми изчаква цели десет секунди, след което издава някакъв звук, нещо средно между рев и стон, освобождава ръчната и отново потегля.

— Съжалявам.

— Знам. — През всичките тези години е бърсала сълзите ми и ми е слагала лепенки на раните, а сега аз съм силната. Сега мама има нужда от мен. Чудя се дали тази метаморфоза е настъпила само заради необикновените обстоятелства в момента или това е естественото развитие на жените, които се превръщат от дъщери в майки.

Пътуваме в мълчание. Единствено Ела е заменила скимтенето си с плач на пълни обороти.

— Може ли да спрем отново?

— Не. — Мама отново поглежда в огледалото за обратно виждане. И отново.

— Само за пет минути. Няма да спре да плаче, ако не я нахраня.

Погледът на майка ми прескача от огледалото към пътя и отново към огледалото. Видяла е някого.

— Какво има?

— Зад нас има черно „Мицубиши Шогун“. — Тя натиска рязко газта и ускорението ме запраща в седалката. — Следва ни.