Клеър Макинтош
Игра на лъжи (51)

Петдесет и едно

Мъри

Беше се стъмнило още преди да стигнат магистралата. Мъри провеждаше един телефонен разговор след друг, след като тръгнаха от апартамента и когато стана ясно, че няма да има възможност да шофира, подаде ключовете на Сара.

— Нямам застраховка.

— Моята ще те покрие. — Мъри искрено се надяваше да е прав.

— Не си спомням кога за последно шофирах.

— Също като карането на колело е.

Мъри затвори очи, когато излязоха на М42, тъй като Сара изскочи пред един десеттонен камион насред какофония от клаксони. Тя се настани в средната лента и поддържаше стабилните сто и десет километра в час, без да обръща внимание на колите, които й примигваха с фаровете отзад, за да се премести. Пръстите й бяха побелели от стискане на волана.

Мъри не успя да се свърже с никого в архитектурната служба на Ийстборн, а нямаше правомощията да се обади на друг. Преди да успееше да открие човек, който имаше такива, трябваше да си обясни фактите. Изглади документите, които откри в апартамента. Те представляваха разпечатка на плана за пристрояването на Робърт Дрейк — бяха намачкани и на петна, но въпреки това четливи.

Много пъти през тридесетгодишната му кариера вътрешното усещане му подсказваше ключа към иначе зациклили разследвания. Може и да беше с няколко години изостанал от най-новите закони и процедури, но инстинктите никога не се пенсионираха. Дрейк имаше нещо общо с изчезването на съседите си, беше сигурен в това.

Мъри прегледа възраженията, като беше заинтригуван не от текстовете в тях, а от самите хора, които ги бяха изпратили. След това прегледа съпътстващите ги документи. Прегледа новите архитектурните скици и ги сравни със старите. Планираният строеж не беше никак малък. Мъри не се изненада от броя на възраженията.

Погледна на следващата страница, която представляваше дълъг списък от строителни материали, техники и методи за пристрояването. Не можеше да си обясни какво точно гледа, но беше сигурен, че ключът към този случай се криеше в Робърт Дрейк.

Намери търсеното заровено в един параграф в средата на последната страница.

Мъри вдигна поглед и се изненада, че още е в колата. В главата си беше в офиса на Службата за криминални разследвания, насред шума и врявата на десетина активни случая и шегите на колегите си.

Нямаше време да размишлява как се беше променил животът. Нямаше време да прави нещо различно от това най-накрая да се обади в службата и да предаде случая, върху който работеше, откакто Ана Джонсън дойде в полицейския участък в Лоуър Мийдс.

— Ало? — Сержант Джеймс Кенеди не звучеше като човек на служба. В интерес на истината звучеше като човек, който е извадил късмет да почива няколко дни след Коледа, който се е отпуснал в дома си с бира в ръка и смята да прекара една спокойна новогодишна вечер със съпругата и децата. Мъри щеше да промени това.

— Джеймс, Мъри Макензи се обажда.

Последва кратка пауза, преди детективът да се престори на ентусиазиран. Мъри си го представи как поглежда съпругата си и поклаща глава, за да й каже без думи не, не е нищо важно.

— Помниш ли, че ти споменах самоубийствата на Джонсън, когато се отбих миналата седмица? — Дали помнеше, или не, Мъри не изчака да разбере. — Оказа се, че не са никакви самоубийства. — Усети добре познатото вълнение, когато някой случай набираше инерция и в гласа му се завърна енергията от младежките му години.

— Какво?

Мъри беше привлякъл вниманието му.

— Том и Каролин Джонсън не са се самоубили. Самоубийствата им са били инсценирани.

— Откъде…?

Нямаше значение, че Мъри отново щеше да бъде смъмрен от Лио Грифитс. Какво му пукаше? Така или иначе имаше намерение да се пенсионира. Погледна отново Сара, чиито пръсти още бяха бели от стискането на волана и реши, че ще е по-добре той да шофира, когато си купят кемпер.

— На двадесет и първи декември на годишнината от смъртта на Каролин Джонсън, — дъщерята, Ана, получава анонимна картичка, в която пише, че самоубийствата не са такива. Оттогава работя по случая. — Мъри не даде възможност на Джеймс да каже нещо и продължи: — Трябваше да ви го предам, но исках да ви осигуря нещо по-солидно, с което да започнете. — А и не сметнах, че ще го вземете на сериозно, искаше да добави, но не го стори. Нито пък изтъкна, че случаят осигури на него и на Сара занимание, което да ги разсея от личния им живот.

— И сега го правиш? — Мъри чу да се затваря врата и врявата, която децата на Джеймс създаваха, утихна.

— Обаждането на свидетелката, съобщила за смъртта на Том Джонсън, е било фалшиво. Направено е от мобилен телефон, закупен от семейство Джонсън в деня, в който се предполага, че Том е умрял.

— Почакай малко, водя си бележки. — Вече нямаше колебание, нямаше никакво съмнение, че Джеймс безрезервно вярва в думите на Мъри. Нямаше я и арогантността от бюрокрацията и препращането към „правилните канали“.

— Никой не е видял Каролин да скача. Капеланът е надежден свидетел, защото наистина я е намерил на ръба на скалата и е научил, че е имала намерение да скочи.

Мъри си спомни показанията на младия свещенослужител и тревогата му, че не беше успял да спаси Каролин Джонсън. Когато всичко това приключеше, смяташе да открие бедния човечец и да му обясни какво се беше случило в действителност. Искаше да го успокои и да му даде мира.

— Пуснато е заявление за издаване на разрешение за пристрояване в архитектурната служба на Ийстборн — продължи Мъри. Дори Джеймс да се беше изненадал от тази рязка промяна в тактиката, не го показа. — Не мога да намеря никого там. Нуждаем се от достъп до архитектурния им портал и от IP адресите на всички, които са отправили възражение срещу пристрояването при съседите на семейство Джонсън.

— Какво търсим?

— Потвърждение. Едно от тези възражения трябва да е изпратено от IP адрес близо до Суадлинкот, Дербишър, от жена на име Анджела Грейндж. Мъри беше напълно сигурен. Каролин искаше също толкова силно да спре пристрояването на Робърт Дрейк, колкото съседът й искаше да го осъществи. Ако тя вече не съжаляваше за това, скоро щеше.

— Ще позвъня.

— Анонимната картичка, която беше изпратена на Ана, е имала за цел да изкара Каролин на светло и наистина успя да го стори. Напуснала е Дербишър на двадесет и първи декември. Не е нужно да си гений, за да се сетиш къде е отишла.

— В семейната къща?

— Бинго. И ако не отидем там час по-скоро, някой ще пострада.

— Защо…? — Джеймс млъкна. Когато заговори отново, в гласа му се усещаше тревога и сериозност, сякаш вече беше научил отговора на въпроса си. — Мъри, къде е Том Джонсън?

Мъри беше напълно сигурен, но все пак се колебаеше дали да сподели мнението си. Секунда след като приключеха този разговор, Джеймс щеше да проведе нов и да поиска ресурси, полицаи пред къщата, криминалисти, детективи, патрулни, екип за проникване пълен комплект от служители за подобна ситуация.

Ами ако беше сгрешил?

— Той също е там.