Клеър Макинтош
Игра на лъжи (5)

Пет

Мъри

Мъри Макензи пусна пакетче чай в стиропорена чаша.

— Мляко? — попита той, отвори хладилника и крадешком помириса три кутии, преди да открие такава, която безопасно можеше да предложи на един обезпокоен член на обществото. Ана Джонсън несъмнено беше обезпокоена. Очите й бяха сухи, но Мъри беше съвсем сигурен, че скоро щеше на се разплаче. Хич не го биваше със сълзите. Никога не знаеше дали да се прави, че не ги забелязва, или в наши дни беше политически коректно да предложи чинно изгладена носна кърпичка.

Чу тихо измърморване, което можеше да е предвестник на предстоящите хлипания. Политически коректно или не, ако госпожа Джонсън нямаше кърпичка подръка, определено щеше да й се притече на помощ. Самият той не използваше такава, но винаги носеше в себе си, както правеше баща му, за да е подготвен за подобни случаи. С препълнената стиропорена чаша в едната си ръка Мъри потупа джоба си с другата, но когато се обърна, осъзна, че звукът е дошъл от бебето, а не от госпожа Джонсън.

Облекчението му обаче беше краткотрайно, тъй като жената пред него умело извади малкото човече от количката му, сложи го хоризонтално в скута си, дръпна си блузата нагоре и започна да го кърми. Служителят на реда се изчерви. Нямаше нищо против жените да кърмят, просто не знаеше накъде да погледне в такива ситуации. Веднъж се беше усмихнал окуражително на една майка в кафенето над „Маркс и Спенсър“, но тя само го изгледа намръщена и се прикри набързо, сякаш беше някакъв перверзник.

Мъри насочи погледа си над лявата вежда на госпожа Джонсън и остави чашата с чай толкова почтително, все едно беше от най-скъп порцелан.

— За съжаление, не намерих никакви бисквити.

— Чаят е достатъчен, благодаря ви.

С напредването на собствената му възраст на Мъри му ставаше все по-трудно и по-трудно да определя годините на другите. Хората на четиридесет му се струваха млади, но Ана Джонсън определено нямаше и тридесет.

Тя беше привлекателна млада жена с леко чуплива пясъчноруса коса, която подскачаше върху раменете й, когато си движеше главата. Лицето й беше бледо и носеше белезите на майчинството, които Мъри помнеше от собствената си сестра, когато племенникът му беше малък.

Седяха в малкото пространство зад рецепцията на полицейския участък в Лоуър Мийдс, където беше направен малък кухненски бокс. Тук Мъри и колегите му обядваха и едновременно с това следяха кой влиза през вратата. Не биваше да се допускат външни хора от тази страна на рецепцията, но участъкът беше доста тих и можеха да минат часове, преди някой да дойде да съобщи за изгубено куче или да подпише пробацията си. Мъри разполагаше с достатъчно време да бъде сам с мислите си у дома, затова не се нуждаеше от тишина и на работното си място.

Много рядко виждаше някой служител на реда с по-висок ранг от сержант да се навърта толкова далеч от централното управление, затова беше зарязал правилата и беше поканил госпожа Джонсън в светая светих. Не беше необходимо да си детектив, за да ти е ясно, че облицованият в меламиново фолио плот на рецепцията не може да накара един свидетел да се отпусне. Не че госпожа Джонсън можеше да го стори предвид целта на посещението й.

— Мисля, че майка ми е била убита — заяви още с пристигането си тя. Беше изгледала Мъри толкова настоятелно, сякаш очакваше от него да не се съгласи. Самият той почувства прилив на адреналин. Убийство. Кой инспектор беше на смяна днес? О… трябваше да е Робинсън. Щеше да е истинско мъчение да докладва на някакъв наперен мухльо с мъх на горната си устна и едва пет минути трудов стаж. Но след това Ана Джонсън обясни, че майка й е мъртва от година и че в интерес на истината съдебният лекар вече се е произнесъл и е обявил смъртта й за самоубийство. Това беше моментът, в който Мъри отвори вратата отстрани на рецепцията и покани госпожа Джонсън вътре. Подозираше, че ще прекарат известно време заедно. Едно куче се тътреше послушно до краката й — очевидно, не се впечатляваше от обстановката.

Сега Ана Джонсън се изви назад и извади някакви хартии от бебешката количка. Блузата й се вдигна и разкри част от корема й. Мъри се изкашля силно, заби поглед в пода и се зачуди колко време е необходимо, за да се нахрани едно бебе.

— Днес е годишнината от смъртта на майка ми. Госпожа Джонсън говореше високо, вероятно в опит да прикрие емоциите си. Така гласът й звучеше странно безличен и някак си не отговаряше на разтревожения й поглед. — Това дойде с пощата. Тя остави купчината с хартия пред Мъри.

— Ще взема ръкавици.

— Отпечатъци! Не мислех… дали не съм унищожила всички доказателства?

— Нека първо видим с какво разполагаме, госпожо Джонсън.

— Всъщност съм госпожица. Но можете да ме наричате „Ана“.

— Добре, Ана. Да видим какво имаме тук. — Мъри се върна на бюрото си и сложи латексови ръкавици с до болка познатите и отработени движения. Разпъна голям найлонов плик за улики на бюрото между тях и подреди върху него парчетата хартия. Те бяха от картичка, която грубо беше скъсана на четири.

— Не пристигна така. Чичо ми… — Ана се поколеба. — Мисля, че се разстрои.

— Братът на майка Ви?

— Не, на баща ми.^[1] Били Джонсън. Сещате ли се за „Колите на Джонсън“ на ъгъла на Мейн стрийт?

— На чичо ви ли е тази автокъща? — Мъри беше купил волвото си оттам. Опита се да си спомни мъжа, който му го беше продал; представи си добре облечен джентълмен с внимателно сресана коса, вероятно прикриваща плешивото петно на главата си.

— Мястото принадлежеше на дядо ми. Татко и чичо Били учили занаята от него, но после решили да отидат да работят в Лондон. Там родителите ми се запознали. Когато дядо се разболял, татко и чичо Били се върнали, за да му помагат, и така поели бизнеса от него.

— А сега този бизнес принадлежи на чичо ви, така ли?

— Да. Е, и на мен, предполагам. Макар че това не е особено хубаво.

Мъри зачака да получи обяснение.

— Търговията не върви особено добре в момента. — Ана сви внимателно рамене, за да не размести бебето в ръцете си. Мъри отбеляза наум да се върне на този въпрос и да разбере кой какво е наследил от родителите на тази жена. Засега искаше да се съсредоточи върху картичката.

Отдели парчетата от нея от тези от плика и ги подреди всичките заедно. Забеляза поздрава в предната част и как той контрастираше на анонимното съобщение вътре.

Самоубийство? Помисли пак.

Имате ли някаква представа кой може да е изпратил картичката?

Ана поклати глава.

— Доколко е известен адресът Ви?

— Живяла съм в тази къща през целия си живот. Ийстборн е малък град и не е трудно човек да ме открие. — Ана изключително умело премести бебето от едната страна на другата. Мъри разгледа картичката отново, преди да реши, че е безопасно да вдигне очи. — След като татко умря, получавахме много писма. Много картички, в които хората изразяваха съчувствието си. Много помнеха колите, които им беше продал през годините. — Лицето на госпожица Джонсън помръкна. — Някои не бяха толкова мили.

— В какъв смисъл?

— В едно писмо пишеше, че татко ще гори в ада, защото е отнел собствения си живот, а друг беше написал само: „Добре че се отървахме от него“. Бяха все анонимни, разбира се.

— Това трябва да е било много неприятно за вас и майка ви.

Ана отново сви рамене, но някак си неубедително.

— Има много луди хора. Някои бяха недоволни, защото си бяха купили коли, които не са се оказали достатъчно добри. — Тя забеляза изражението на лицето на Мъри. — Татко никога не е продавал нарочно лоши автомобили. Просто понякога се случва човек да не извади късмет. Хората искат да обвинят някого.

— Пазите ли тези писма? Можем да ги сравним с картичката. Да се опитаме да разберем дали някой ви има зъб.

— Хвърлихме ги в боклука. Мама почина шест месеца по-късно и… Ана погледна служителя на реда и реши да зареже настоящата тема за сметка на нещо много по-важно. — Дойдох тук, за да разбера дали ще отворите отново случая на родителите ми.

— Има ли нещо друго, което ви кара да смятате, че са били убити?

— Какво повече ви трябва? — Ана посочи скъсаната на парчета картичка между тях.

Улики, помисли си Мъри. Отпи от чая си, за да си спечели малко време. Ако предадеше случая на инспектор Робинсън, той щеше да го зареже до края на деня. Службата за криминални разследвания беше затънала до ушите в случаи и щеше да им е необходимо нещо повече от анонимна картичка и странно предчувствие, за да отворят студено досие.

— Моля ви, господин Макензи, трябва да разбера. — Самообладанието, което Ана Джонсън показваше допреди малко, започна да се пропуква. — Никога не съм вярвала, че родителите ми ще се самоубият. Бяха изпълнени с живот. С амбиции. Имаха големи планове за бизнеса. — Бебето се беше нахранило. Ана го сложи на коляното си. С едната си ръка го хвана за брадичката, а с другата започна да масажира гърба му с кръгови движения.

— Майка ви също ли работеше там?

— Водеше счетоводството и обслужваше рецепцията.

— Значи бизнесът е бил изцяло семеен. — Мъри се зарадва, че все още бяха останали такива.

Ана кимна.

— Когато мама била бременна с мен, двамата с татко се преместили в Ийстборн, за да са по-близо до родителите му. Дядо не бил особено добре, затова не минало много време, преди баща ми и Били да поемат юздите. Както и мама. — Изморено от храненето, бебето завъртя очи като пияница в килия в съботна нощ. — Когато не беше на работа, събираше пари за благотворителната си инициатива за животни или агитираше.

— За какво точно е агитирала?

Ана се засмя. Очите й светнаха.

— За какво ли не. „Амнести Интернешънъл“^[2], правата на жените. Дори за обществения транспорт… макар че не мисля, че някога в живота си се е качвала на автобус. Когато се заемеше с нещо, то се случваше.

— Явно майка ви е била чудесна жена — каза внимателно Мъри.

— Спомням си един репортаж по новините отпреди години. Бях си у дома с родителите си и телевизорът вървеше като фон. Някакъв младеж беше паднал с мотопеда си от Бийчи Хед. Намерили мотопеда, но не и него. Показаха майка му, която плачеше пред камерата, защото дори не можеше да погребе детето си подобаващо. — Бебето се загърчи заради неудобната поза. Ана се помести и го потупа по гърба. — Говорихме за това. Помня, че мама гледаше репортажа с ръка на устата си, а татко беше гневен, че момчето е причинило подобно нещо на родителите си. — Ана млъкна и спря да тупа бебето по гърба, за да изгледа настоятелно Мъри. — Видяха какво стори момчето на майка си и никога, ама наистина никога не биха ми го причинили.

В ъгълчетата на очите й се събраха сълзи, проправиха си път от двете страни на тесния й нос и се втурнаха в тандем към брадичката й. Мъри подаде кърпичката си и Ана я взе, изпълнена с благодарност. Притисна я силно в лицето си, сякаш грубата сила можеше да я накара да спре да плаче.

Мъри седеше неподвижен. Много неща можеше да й каже за влиянието на опитите за самоубийство, но подозираше, че тази информация няма да й помогне по никакъв начин. Чудеше се дали й е била предложена правилната подкрепа през всичките тези месеци.

— Трябвало е да получите брошура от полицаите, които са работили по случаите на родителите ви. Съществуват организации, които подкрепят хора като вас, които са преживели самоубийства в семейството. Можели сте да посещавате групи и хора, които могат да ви помогнат.

Някои намираха голяма опора на подобни места. Те извличаха огромни ползи от такива групови терапии и си тръгваха по-силни и по-добре подготвени да се справят с емоциите си. Споделеният проблем…

Но групите за подкрепа не помагаха на всички.

Не помогнаха на Мъри.

— Ходих при терапевт.

— Помогна ли Ви?

— Родих му бебе. — Ана Джонсън издаде звук, който приличаше едновременно на хлип и на смях. Мъри също се засмя.

— Е, това ми звучи доста полезно.

Сълзите понамаляха. Усмивката на Ана беше вяла, но за сметка на това нямаше намерение да се скрива.

— Моля ви, господин Макензи. Родителите ми не са извършили самоубийство. Били са убити. Ана посочи скъсаната картичка. — Това доказва твърдението ми.

Не, не го доказваше. Не доказваше нищо.

Но задаваше въпрос. А Мъри не беше човек, който лесно се отказваше от търсенето на отговори. Може би самият той можеше да хвърли едно око на случая. Можеше да вземе досиетата и да прочете докладите на съдебния лекар. И после, ако имаше нещо за разследване, щеше да предаде щафетата нататък. В крайна сметка имаше уменията. Тридесет години служи в полицията и по-голямата част от тях прекара в Службата за криминални разследвания. Знанията и качествата не вървяха със значката, която предаде.

Погледна Ана Джонсън. Тя беше изморена и емоционална, но също така решена да стигне докрай. Ако Мъри не й помогнеше, кой щеше да го стори? Тази жена не беше от хората, които се предаваха.

— Този следобед ще изискам досиетата.

Мъри имаше уменията, както и времето. Всъщност имаше изключително много свободно време.