Клеър Макинтош
Игра на лъжи (44)

Четиридесет и четири

Ана

Странно е отново да видя мама в Оук Вю. Странно и чудесно.

Тя е нервна, но не знам дали от притеснение да не бъде разпозната от Марк, или от страх да не я открие татко. Стряска се при най-малкия шум отвън и почти не говори, освен ако не я попитаме директно. Рита върви след нея, където и да отиде, и се чудя как ли ще се почувства, когато си тръгне отново.

Защото такава е сделката. Още три дни ще бъдем семейство — макар и изпълнено с тайни — и след това всичко ще приключи.

— Не е нужно да си вървиш. — Намираме се в градината, а думите ми се превръщат в пара, когато напускат устата ми. Днес е сухо, но е толкова студено, че чак лицето ме боли. Ела е в люлеещото се столче в кухнята. Обърната е към прозореца, за да мога да я виждам.

— Трябва. — Мама ме помоли да излезем в така обичната й градина. Можем да бъдем видени само от една страна — високият плет от другите две ни предпазва от любопитни погледи, — но това не е достатъчно, за да не се тревожа. Мама подрязва розите си — не ги кастри експертно, както трябва да се направи през пролетта, а ги реже с една трета, за да не могат зимните ветрове да счупят стеблата им. Самата аз съм занемарила градината — гордостта и радостта на мама — и розите са високи и увиснали. — Някой ще ме види, ако остана. Прекалено рисковано с.

Мама гледа продължително къщата на Робърт — единственото място, от което можем да бъдем видени, макар че той излезе нанякъде, натоварен с коледни подаръци за роднините на север. Майка ми е облякла градинското палто на Марк, а една вълнена шапка е закрила главата и ушите й.

— Трябвало е да подрежеш този люляк миналия месец. Както и лавровото дърво. — Мама поклаща глава към оградата между нашата градина и тази на Робърт и към катерливите рози и клематиса, които са се нуждаели от подрязване, докато са цъфнали.

Вече изглеждат по-добре, макар че я чувам да цъка с език от време на време и подозирам, че съм занемарила нещата дотолкова, че някои растения не могат да бъдат спасени.

— В кухнята има книга, която ти казва какво да правиш.

— Ще я прочета, обещавам. — Една бучка засяда на гърлото ми. Майка ми е сериозна, като казва, че ще си върви. И че няма да се върне.

Някъде четох, че първата година от загубата е най-тежка. Първата Коледа, първата годишнина. Преживяването на всички сезони сама, преди една нова година да донесе нова надежда. Наистина ми беше трудно. Исках да кажа на родителите си за Ела, да споделя истории от бременността си с мама и да изпратя Марк и татко до кръчмата, за да полеят бебето. Исках да плача без причина, докато мама сгъва бебешки ританки и ми обяснява, че всички майки ги наляга следродилна депресия.

Първата година беше много трудна, но знам, че предстоят по-трудни времена. Горчивият край на смъртта е неоспорим, но родителите ми не са мъртви. Как ще успея да се примиря с това? Майка ми ще си тръгне по собствена воля, защото е твърде изплашена, за да остане тук, където баща ми ще я намери; твърде изплашена е да остане на място, на което ще бъде разпозната и престъпленията й ще бъдат разкрити. Вече не съм сирак и въпреки това пак няма да имам родители. Скръбта е също толкова силна, колкото ако бяха мъртви.

— Робърт ще ни плати да си възстановим градината, след като приключи със строежа. Растенията до оградата ще оцелеят ли, ако бъдат преместени? — Твърде късно осъзнавам, че не трябваше да споменавам пристрояването.

— Отправихте ли възражение? Трябва да го направите. Пристрояването ще затъмни изключително много кухнята и няма да имате никакво лично пространство на двора. — Мама започва да изброява причините защо Робърт не бива да строи, гласът й е с една октава по-висок, а на мен ми се иска да я попитам какво й пука, след като даде ясно да се разбере, че повече няма да се върне тук. Но след това виждам колко внимателно подрязва розите, които няма да види как цъфтят. Програмирани сме да се грижим за нещата, дори когато не е необходимо.

Вяло я подкрепям, без да споменавам парите, които Марк договори като компенсация за неудобството от строителните дейности.

— Помогни ми да преместим това. — Мама е приключила с подрязването на лавровото дърво. То се намира в огромна глинена саксия, поставена над капака на шахтата. — Трябва да е на закрито. Тя дърпа саксията, но не може да я помръдне дори със сантиметър. Отивам да й помогна. Строителните работници на Робърт ще я преместят, когато разкопават каналите за основите му, но не искам да разстройвам мама отново. Заедно издърпваме саксията през двора до другата страна на градината.

— Ето. Свършихме добра работа.

Хващам мама под ръка и тя ме стиска здраво.

— Не си тръгвай. — Досега успявах да не се разплача, но гласът ми преспива и губя битката.

— Налага се.

— Можем ли да ти идваме на гости? Двете с Ела? Щом ти няма да можеш да идваш тук, можем ли поне ние да те посещаваме?

Последвалото мълчание ми подсказва, че отговорът не е този, който ми се иска да чуя.

— Няма да е безопасно.

— Няма да кажа на никого.

— Ще се изпуснеш някъде.

— Няма! — Издърпвам ръката си. От очите ми потичат горещи сълзи.

Мама ме поглежда и въздъхва.

— Ако полицията разбере, че двамата с Том сме живи и че си знаела — че си прикрила престъпленията ни и си ме приютила, — ще те арестуват. Може да влезеш в затвора.

— Не ми пука!

Мама заговаря бавно и тихо, а очите й не се отделят от моите:

— Том няма да остави нещата така, Ана. Според него съм го измамила. Направила съм го на глупак. Няма да се примири, докато не ме намери и ти ще си тази, която ще използва, за да го стори. — Майка ми млъква, за да ми даде възможност да осмисля думите й.

Сълзите потичат по премръзналите ми бузи. Докато знам къде е мама, съм в опасност. Марк и Ела също. Поглеждам към къщата и виждам, че дъщеря ми е заспала в люлеещото се столче. Не мога да позволя да страда.

— Това е единственият начин.

Насилвам се да кимна. Това наистина е единственият начин. Макар да е най-трудният. За всички ни.