Клеър Макинтош
Игра на лъжи (40)

Четиридесет

Мъри

Отделът за високотехнологични престъпления се намираше на километър и половина от най-близкия полицейски участък, в средата на една от индустриалните зони. Маркираните коли и униформите бяха строго забранени и нищо в Отдел 12 не можеше да подскаже, че в тази сива бетонна кутия работеха десетки ИТ специалисти, които разглобяваха лаптопи, анализираха хард дискове и се занимаваха с най-лошата порнография в криптирани файлове.

Днес паркингът беше празен, с изключение на една кола. Мъри натисна звънеца и погледна в камерата.

— Къде ти е шапката на Дядо Коледа? — попита безплътен глас, последван от грубо жужене и силно изщракване, когато вратата се отключи.

Шон Доулинг беше от онези хора, чието присъствие влизаше в стаята секунда преди самия него. Той беше широкоплещест едър мъж и все още играеше ръгби всяка събота, макар че наближаваше шестдесетте. Днес можеше да се похвали с тъмнолилавата синина на носа си. Той разтърси енергично десницата на Мъри.

— Ще дойдеш ли да играеш с нас срещу Парк Хаус следващата седмица?

Мъри се засмя.

— Отдавна се пенсионирах, друже. Не знам откъде я черпиш тази твоя сила.

— Така се поддържам млад — ухили се Шон и задържа вратата отворена. Как прекара Коледа?

— Спокойно. Съжалявам, че те занимавам по празниците.

— Шегуваш ли се? Майката на Трейси е на гости — бях с единия крак навън още преди да затворя телефона.

Наваксваха помежду си, докато вървяха, обещаха си да пият бира и се зачудиха защо не са го сторили толкова дълго време. Беше много лесно, помисли си Мъри, когато работиш по случай. Лесно беше да се социализираш, да си създаваш нови приятели и да поддържаш връзка със старите. Когато се завърна на работа като цивилен след пенсионирането, се надяваше тази част от работата, която обичаше толкова много, да си остане непокътната, но колкото повече от колегите му се пенсионираха, толкова повече бирите след работа намаляваха. Мъри се съмняваше, че някой от полицаите в Лоуър Мийдс знае, че цивилният на рецепцията някога е бил един от най-уважаваните детективи на Съсекс.

Шон заведе Мъри в едно голямо помещение. Във всеки край на залата дрънчаха климатици, монтирани по-скоро заради компютрите, отколкото за техните ползватели, а високите прозорци бяха затъмнени с щори, които да ги пазят от любопитните погледи на минувачите.

Единствено компютърът на Шон беше включен, а на стола му беше преметната тъмнозелена шуба. На бюрото му имаше три кутии с пликове за улики, а червените им ципове се подаваха под различни ъгли. Под бюрото му имаше още две кутии и двете пълни. Във всеки плик имаше мобилен телефон.

— Малко се бавим с работата.

— Стига бе.

Шон придърпа втори стол и отвори голяма тетрадка. В долната част на страницата се намираше мобилният номер на обадилата се под името Даян Брент-Тейлър.

— Симкартата е била предплатена, затова ще трябва да поработим над апарата. Бил е активен шест месеца след злополуката, макар че не са осъществени никакви обаждания. — Шон си играеше с химикалката.

— Има ли някакъв начин да открием къде е в момента апаратът?

— Само ако твоята свидетелка — или който го притежава сега — го включи. — Едно суперентусиазирано завъртане запрати химикалката някъде в помещението, тя се завъртя и се скри под един шкаф. Шон разсеяно си извади друга и продължи да си играе с нея. Мъри се зачуди колко ли химикалки имаше под шкафа. — Единственото, което можем да направим сега, е да извлечем информацията за обажданията и да намерим IMEI…

— Говори ми на разбираем език, моля те.

Шон се ухили.

— Всеки апарат има петнайсетцифрен уникален номер: IMEI. Като отпечатък на мобилен телефон. Ако успеем да проследим обаждането на свидетелката ти до апарата, ще можем да разберем откъде го е купила.

А оттам, помисли си Мъри, имаше шанс да проследи обадилата се, особено ако плащането беше направено с карта.

— Колко скоро можеш да ми дадеш някакъв резултат?

— Знаеш, че винаги се радвам, когато мога да направя услуга на приятел, но… — Шон погледна кутиите пред себе си и потърка лице — явно беше забравил за синината си и потръпна, когато я докосна. — Защо е толкова важна за теб тази работа, между другото?

— Не е важна. — Мъри отговори много по-спокойно, отколкото се чувстваше. — Дъщерята дойде да изрази съмненията си относно заключението и проверявам някои неща.

— В свободното си време? Надявам се да го оценява.

Мъри погледна към бюрото. Опитваше се да не мисли за телефонния си разговор с Ана. Просто я беше хванал в лош момент, това беше причината за държанието й. Нормално беше да е стресирана и да изпитва съмнения. След като намереше някакви сериозни доказателства, че нещо подозрително се беше случило с родителите й, щеше да му е благодарна, че беше продължил с разследването. Въпреки това острото щракване, когато му беше затворила телефона, все още кънтеше в главата му.

Шон въздъхна. Беше разчел физиономията на Мъри като разочарование към самия него.

— Добре, ще видя какво мога да направя.

— Оценявам го.

— Извади си тефтерчето и си запиши, че имаш да ме черпиш бира. Ако не си насрочим среща, няма да излезем. — Шон отвори календара на лаптопа си и започна да преглежда датите, докато не видя, че всички са заети. Мъри търпеливо разгръщаше страниците на собственото си тефтерче, докато приятелят му не намери прозорец. Взе една химикалка и си записа часът и датата.

Тананикаше си с радиото, докато напускаше индустриалната зона. Зимното слънце печеше ниско и право в очите му. Ако имаше късмет, Шон щеше да му се обади по-късно днес. Почивните дни осигуряваха основателна причина за забавянето на доклада на Мъри, който трябваше да предаде на Службата за криминални разследвания, и ако успееше да получи някакъв резултат по телефона, преди да го напише, щеше да има и заподозрян.

Освен проверката на телефона, имаше още нещо относно посещението в къщата на Даян Брент-Тейлър, което го притесняваше. Не самата старица. Мъри се славеше като човек, който разчита добре другите, и ако заядливата пенсионерка се окажеше убиецът, щеше да си изяде шапката.

Но определено имаше нещо.

Нещо, което беше видял на таблото до предната врата. Брошура? Визитка? Дразнеше се, че не може да си спомни, и тъй като Даян се приготвяше да пътува за празниците, нямаше какво да стори, за да размърда паметта си.

Когато стигна до вратата на къщата си, се спря с ключа в ключалката. Добре познатото безпокойство изпълни гърдите му. Тази пауза олицетворяваше последните няколко секунди, в които животът беше под контрол и знаеше по кой път да поеме. От другата страна на вратата можеше да го очаква всичко. През годините Мъри беше разработил неутрален поздрав, докато разбере в какво настроение е Сара — и какво очакваше от него, — но така и не спря да се нуждае от тези три секунди между двете половини на света му.

— Прибрах се.

Съпругата му беше долу, което само по себе си беше постижение. Завесите все още бяха спуснати и когато Мъри ги отвори, тя потрепери и прикри очи с ръце.

— Как си?

— Изморена.

Сара беше спала дванадесет часа, но приличаше на човек, който не беше мигвал цяла нощ. Около очите й имаше огромни тъмни кръгове, а кожата й беше сива и подпухнала.

— Ще ти направя нещо за ядене.

— Не съм гладна.

— Искаш ли чаша чай?

— Не.

Мъри нежно се опита да вземе юргана, за да го изтупа, но Сара го стисна здраво и се зарови още по-надълбоко в дивана. Звукът на телевизора беше изключен. Даваха някакво анимационно с животни в зоопарк.

Мъри остана прав за известно време. Трябваше ли да й приготви нещо все пак? Понякога съпругата му си променяше решението, когато видеше храната. По-често обаче не го правеше, по-често Мъри я изяждаше, хвърляше я или я покриваше с фолио с надеждата, че по-късно ще поиска да хапне нещо. Погледна юргана и Сара, която се беше отдръпнала колкото се може по-далеч от него на дивана.

— Ще остана тук. В случай че се нуждаеш от нещо.

Сара с нищо не показа, че го е чула.

* * *

Мъри донесе едно празно кошче от градината. Методично отвори всяко чекмедже в кухнята и махна всички ножове, ножици и остриетата на кухненския робот. Извади кухненското фолио от шкафа и внимателно го откъсна от картонената му ролка. Събра всички почистващи препарати под мивката и лекарствата от скрина. Беше минало известно време, откакто за последно изпита нужда да направи това, и не искаше да мисли защо беше необходимо сега. Вместо това си припомни посещението си в дома на Даян Брент-Тейлър с надеждата, че ще се сети какво беше привлякло вниманието му на таблото й.

Предната й врата беше от ПВЦ, а изтривалката от гума и влакна от кокосов орех. Вътре коридорът беше с ламинат, а тъмночервените стени правеха бездруго тъмния етаж още по-мрачен. Таблото беше от лявата страна над рафт със странна колекция от предмети. Какво имаше на него? Четка за коса. Пощенска картичка. Ключове. Визуализира всяка част от рафта, докато предметите не се материализираха в главата му — пораснала версия на играта, която играеше като дете.

Мъри прибра всичко в кошчето и отиде в градината. Отвори вратата на навеса и го скри под един прашен брезент.

Мислите му се завърнаха към таблото. Какво имаше на него? Още пощенски картички — поне три. На едната беше изобразена планината Тейбъл (спомни си я, защото Кейптаун беше в списъка му с дестинации за посещаване). Брошура за салон за красота. Списък с телефонни номера. Дали не беше разпознал нечие име в него? Това ли го човъркаше отвътре?

— Какво правиш?

Мъри не беше видял Сара да идва в градината и гласът й го изненада. Взе се в ръце, преди да се обърне. Съпругата му трепереше, а устните й бяха посинели от студа. Беше боса и със скръстени ръце, като всяка беше напъхана в ръкава на другата. Пръстите й се движеха ритмично и за Мъри беше ясно, че кожата й вече е почервеняла.

Хвана я за ръцете и тя престана да се чеше.

— Гладна съм.

— Ще ти приготвя нещо.

Мъри я върна обратно в къщата, намери й пантофите и я заведе в кухнята. Сара не продума, докато й правеше сандвич с един тъп нож, който разкъсваше хляба. Съпругата му започна да яде лакомо. Отчете това като победа.

— Работех над случая на Джонсън. — Потърси искрата в очите й, но не я откри. Сърцето му се сви. Този тест потвърди онова, което вече знаеше: предстоеше поредният труден период за Сара. Имаше чувството, че потъва в дълбоки води, а наоколо нямаше спасителна лодка, за която да се хване. — Не че има голям смисъл вече — добави той, като не беше сигурен дали говореше за промяната в Ана, или за факта, че разследването беше сламката, за която двамата със Сара се бяха хванали.

Съпругата му спря да се храни. Дълбоки бръчки прорязаха челото й, когато го погледна.

— Ана Джонсън не иска да продължавам да работя над случая — обясни бавно Мъри, като се престори, че не е забелязал реакцията й. Преструваше се, че говори на себе си. Загледа се в мястото вдясно от чинията на Сара. — Затова не виждам смисъл да прекарвам свободното си време…

— Защо не иска да работиш по случая?

— Не знам. Каза ми да спра. Беше ядосана. Дори ми затвори.

— Ядосана? Или изплашена?

Мъри погледна съпругата си.

— Защото ако е изплашена, може да звучи ядосана. Затова не желае да продължаваш.

— Определено даде ясно да се разбере какво иска. — Мъри си спомни как му беше затворила. — Не желае помощта ми.

Сара се замисли.

— Може и да не я иска. — Вдигна сандвича към устата си, но се отказа и го остави на една страна. — Но вероятно се нуждае от нея.