Клеър Макинтош
Игра на лъжи (37)

Тридесет и седем

Мъри

Денят след Коледа винаги беше много тежък. Когато Мъри носеше униформа, този ден означаваше семеен скандал след семеен скандал, махмурлукът биваше лекуван с още алкохол и семейното напрежение експлодираше след двадесет и четири часовото обуздаване по Коледа.

За човек като Сара, която възприемаше всичко много по-тежко от останалите, подобно падение беше още по-лошо. Беше обяд, когато слезе долу, и то само за да вземе чая, който Мъри й беше направил, и отново се върна в леглото. Той изчисти кухнята, направи си обяд и се зачуди какво да прави. Не искаше да оставя съпругата си сама в подобно състояние, но имаше чувството, че стените на къщата го притискат.

Извади досиетата на Джонсън и подреди листовете на кухненската маса. Том Джонсън беше осъществил няколко търсения в Гугъл, свързани със самоубийство, Бийчи Хед и графика на приливите. Всички те бяха направени между полунощ на 17 май и девет часа на следващата сутрин. Подходящо време за човек, който обмисля да се самоубие — вероятно това бяха предположили и разследващите полицаи, — но в контекста на картината, която Мъри си беше създал, тези търсения му се струваха твърде добре обмислени. Твърде удобни. Очевидно бяха осъществени от онзи, който беше убил семейство Джонсън и беше инсценирал самоубийствата.

Кой би имал достъп до телефона на Том? Това беше един невъзможен въпрос, без да е наясно къде е ходил мъжът на сутринта преди смъртта си. Службата за криминални разследвания беше направила опит да проследи стъпките му, но след като аудито беше засечено от уличните камери до Бийчи Хед, нищо повече не беше направено. Нямаше нужда.

Къде беше прекарал нощта Том? С кого е бил през онази сутрин? Мъри запълни три страници от бележника си с възможни варианти за проверяване и се разгневи заради почивните дни, тъй като хората, с които искаше да разговаря, нямаше да са на работа.

Привечер сложи ръка върху малкия хълм под юргана и му предложи, ако се чувства по-добре, да си вземе душ и да се облече. Въздухът в спалнята беше застоял, а чашата чай, която й беше оставил — непокътната; на повърхността се беше образувал лъскав слой.

— Просто искам да се върна в „Хайфийлд“.

— В петък имаш час при господин Чаудри.

Сара плачеше. Беше се заровила под юргана и думите й бяха приглушени.

— Не искам да съм тук. Искам да отида в „Хайфийлд“.

— Какво ще кажеш да вземем юргана долу? Можем да се излегнем на дивана и да гледаме черно-бели филми.

— Махай се!

Ако Сара можеше да го види, Мъри щеше да скрие болката на лицето си под усмивката на добрия съпруг, който подкрепя съпругата си. Той сложи ръка на мястото, на което предполагаше, че се намира рамото на съпругата му и започна да изрича думите, от които имаше нужда. Или по-скоро думите, от които тя имаше нужда. Изведнъж се почувства премазан и изтощен до мозъка на костите си. Нищо нямаше значение. Каквото и да кажеше, каквото и да направеше, не можеше да й помогне. Нищо не можеше да я спаси.

Мъри стана и излезе от стаята, като затвори вратата след себе си. Застана на площадката и погледна навън към улицата и украсените с коледни лампички къщи. Вътре семействата играеха игри и се караха за дистанционното.

— Опомни се, Макензи измърмори си под носа.

Слезе долу, сложи две парчета кашкавал върху филийка и я пъхна в парти грила. Имаше намерение да позвъни на Ана Джонсън. Майната им на празниците. Жената скърбеше за родителите си. Някой беше хвърлил тухла през прозореца на къщата й. Не можеше да се каже, че това бяха нормални времена. Тя отчаяно желаеше случаят да бъде възобновен и — въпреки простотиите на Лио Грифитс — Мъри беше наясно, че съвсем скоро Службата за криминални разследвания щеше да поеме щафетата. Време беше да каже на Ана Джонсън каквото знаеше.

Намали скарата и взе телефона.

— Ало?

— Ало. Обажда се Мъри Макензи. От полицията — добави той, когато Ана не проговори.

— Да, ясно. Всъщност моментът не е много подходящ…

— Съжалявам, че ви безпокоя в почивен ден. Просто исках да ви кажа, че смятам, че сте права. Има нещо повече около смъртта на родителите ви, отколкото се смята. — Говореше малко бързо, което беше както за негово добро, така и за доброто на Ана. Възелът в гърдите му се отпусна малко. Представи си как Ана се е хванала за гърлото и вероятно плаче от облекчение, че най-накрая някой я е послушал. Зачака. Чу се някакъв тих звук от другата страна на линията и затишие.

Мъри набра отново.

— Май връзката прекъсна. Мисля, че можем да се видим утре. Ако сте свободна? Мога да ви запозная с всичко, което открих до момента и да обсъдим…

— Не!

Ред на Мъри беше да остане безмълвен. Дори не беше сигурен дали тази груба команда беше насочена към него, или към някого в къщата на Ана. Партньорът й? Куче? Бебето?

— Промених решението си. — Гласът й трепереше, но тя продължи да говори, като все повече повишаваше децибелите, сякаш за да извади насила всичките думи. — Трябва да продължа напред. Да приема случилото се. Да приема заключенията.

— Точно това се опитвам да ви кажа, Ана. Мисля, че сте права. Смятам, че родителите ви са били убити.

Ана се подразни.

— Не ме слушате. Вижте, съжалявам, че ви изгубих времето, но не искам това да продължава. Не искам да ровите в миналото. Не искам да правите нищо. — Тембърът й се промени и Мъри осъзна, че се е разплакала. — Просто се откажете!

Този път щракването от другата страна на линията беше по-силно. Ана Джонсън беше затворила.

Възелът в гърдите на Мъри се стегна отново и той преглътна нелепата си нужда да заплаче. Стоеше, без да помръдне, с телефон в ръка и едва когато противопожарната аларма разкъса тишината, осъзна, че вечерята му е изгоряла.