Клеър Макинтош
Игра на лъжи (36)

Тридесет и шест

— Бебе? — учудих се аз. — Но нали ползвахме предпазни средства!

— Хапчетата са само деветдесет и осем процента надеждни.

Не го вярвах. И изразих недоверие.

— Виж.

Тънката синя линия беше непоколебима. Както и аз.

Не исках бебе.

Имаше варианти, разбира се, но нямаше как да ги предложа, защото щях да изглеждам като чудовище.

— Как можа?

— Това е само група клетки.

— Не, бебе е. Нашето бебе.

Родителите ни бяха изключително щастливи. Срещнаха се по време на едно неловко следобедно събиране и откриха, че си допадат. Време беше да се установим — нашите бяха обезпокоени от „разкрепостения ни живот“ в Лондон. Много се радваха, че сме се намерили, а това бебе беше истинско чудо за тях!

Всичко ми беше отнето.

Последва бърза сватба. Нова къща („Много по-подходяща за семейство от ужасния ти апартамент“), нова работа („Много по-безопасна от онази в града“) и преместване до шибаното море („Въздухът е много по-чист!“)…

Ама че скапан капан.

Въпреки всичко нямаше как да не обичам Ана, когато се роди. Беше весела, красива и изпълнена с любопитство. Но също така нямаше как да не я ненавиждам. Имаше цял един живот там, навън, който ме очакваше, а вместо да го сграбча с две ръце, държах бебе. Фантазирах си как си тръгвам. Казвах си, че е по-добре избягал родител, отколкото такъв, който не иска да е тук. Но не си тръгнах. Направих обичайното, когато животът ставаше труден. Пиех.