Клеър Макинтош
Игра на лъжи (32)

Тридесет и две

Имам избухлив нрав. Нима при всички ни не е така?

Не губя контрол по-често от вас, не нападам другите повече от вас. Всичко се свежда до дразнители.

Всеки човек им се поддава. Само защото досега не сте избухвали, не означава, че няма да го сторите. По-добре да сте наясно с това, иначе един ден някой друг ще натисне бутона и пред очите ви ще падне червена мъгла.

Ако знаете какво ви дразни, ще можете да се контролирате. Поне такава е теорията.

Моят дразнител е алкохолът.

Аз не съм типичният пияница. Няма да ме видите да спя пред нечия врата с препикани панталони и бира в ръка. Няма да се търкалям по улицата и да крещя на непознати. Или пък да си търся боя. Аз съм онова, което наричат функционален алкохолик. Хубави костюми. Косата ми винаги е сресана. Омайвам клиентите, казвам им онова, което искат да чуят. Усмихвам се на служителите. Едно питие на обяд? Защо не направихме добра продажба!

Парите правят нещата по-лесни. Когато видите някоя красива млада жена с елегантна шапка да се клатушка с бутилки шампанско във всяка ръка, смятате, че е забавно, нали? Но заменете елегантната шапка с мръсна и шампанското с бренди и веднага ще отидете от другата страна на улицата, по-далече от подобен човек.

Парите позволяват да носиш сребърно плоско шише в училищните спортни дни, защото скритата в хартиен плик бутилка уиски би направила впечатление на всички. Парите позволяват да пиеш блъдимерита в неделя сутринта, „Джи & Ти“ след работа и коктейли по всяко време на деня и никой няма да те погледне накриво.

Имах си скрити ободряващи напитки, разбира се. Нямаше как да пия Блъди Мери по време на тест драйв с клиент, но можех да си пийвам водка от бутилка с минерална вода. Удрях по някоя глътка от скритите си в саксиите, бюрото и под стълбите запаси. В началото пиех за удоволствие.

По-късно продължих да пия, защото не можех да спра.

Някъде по средата се изгубих напълно.

Това бебе ме хвана в капан. Ти искаше брак, семеен живот, семейни разходки до зоопарка. Аз си исках стария живот. Лондон ми липсваше. Липсваха ми шумните нощи в баровете и задявките за една вечер, без да ми пука дали като се събудя на сутринта, мястото в леглото до мен ще е празно. Липсваше ми да харча пари, без да се притеснявам дали бизнесът може да го позволи. Липсваше ми свободата ми.

Това ме гневеше. Ядосваше ме. Побъркваше ме. Мога да се справя с тези емоции… но само на трезва глава.

Моят дразнител е алкохолът.

Той ме кара да губя контрол. Пречи ми да мисля за последствията от действията си. И в един момент юмруците ми политат.

Знам много за алкохолиците. Вече знам много и за гнева.

Тогава също знаех.

Освен как да спра.