Клеър Макинтош
Игра на лъжи (31)

Тридесет и едно

Ана

Марк и Джоан говорят, но не чувам какво, имам чувството, че съм под вода. От време на време един от двамата ме поглежда разтревожен. Предлагат ми чай, вино и защо не поспиш малко? Нямам нужда от сън. Имам нужда да разбера какво, по дяволите, се случва.

Къде са били родителите ми през последната година? Как бяха успели да инсценират самоубийствата си толкова убедително, че никой не беше заподозрял нищо? И — което беше най-важното — защо го бяха направили?

Нямаше никакъв смисъл. Не намерих дългове, нито пък следи от източване на големи суми пари от сметките им, преди да изчезнат. Малко или много бяха завещали всичко на мен. Татко беше взел заем за бизнеса, но чак след неговата смърт — и срива на Били, — нещата бяха тръгнали зле. Родителите ми не бяха в лошо финансово състояние, в такъв случай не бяха инсценирали самоубийствата си заради пари.

Главата ми се върти.

— Трябва да поговорим — казвам аз, когато Джоан излиза от стаята.

— Така е. — Марк е сериозен. — След Коледа, когато мама си тръгне, ще наемем детегледачка и ще излезем на вечеря. Ще си поговорим добре за всичко. Мислех си, че терапевтът ти не трябва да е някой, когото познавам, ако това те тревожи — мога да помоля да ми препоръчат добър колега.

— Не, но…

Джоан се връща. Носи със себе си „Скрабъл“.

— Не бях сигурна дали имате тази игра, затова донесох моята. Какво ще кажете да поиграем? — Поглежда ме с килната на една страна глава. — Как си, скъпа? Знам, че ти с трудно.

— Добре съм. — Лъжа по задължение, тъй като приписвам странното си настроение на мъката си. Още една Коледа без родителите ми. Горката Ана. Толкова много й липсват.

Местя буквите върху малката дъска за „Скрабъл“ и съм неспособна да виждам модели дори в най-простите думи. Какво да правя? Да се обадя ли в полицията? Сещам се за добрия мил Мъри Макензи и изпитвам срам. Той ми повярва. Този служител на реда е единственият човек, който видя, че нещо не е наред. Единственият, който се съгласи, че родителите ми може да са били убити.

А през пялото време всичко е било лъжа.

— Джубокс! — казва Джоан. — Седемдесет и седем.

— Но това са три думи, нали знаеш?

— Могат да се приемат и за две.

Откъсвам се от добродушния им спор.

От време на време през изминалите деветнадесет месеца скръбта беше заменена от друга емоция.

Гняв.

— Напълно нормално е да си гневна, когато почине много близък човек — беше казал Марк по време на първия ми сеанс. — Особено след като знаем, че този човек ни е напуснал по свой избор.

По свой избор.

Ръката, в която държа буквата Е, взета от купчината в средата на масата, започва да трепери неудържимо. Оставям буквата на дъската, скривам ръце в скута си и ги притискам между коленете си. Прекарах последната година в „преодоляване“ — както се изразява Марк — на гнева към самоубийствата на родителите ми. Оказва се, че той е бил напълно оправдан.

Всяка секунда, в която пазя тази тайна, ме отвращава. Побърква ме. Ще ми се Джоан да не беше тук. Виждаме се едва за трети път, как мога да кажа това пред нея? На Бъдни вечер…

Марк слага само една плочка на дъската.

— Ех.

— Девет — казва Джоан.

— Мисля, че трябва да измислиш по-дълга дума…

— Упс! Моя грешка. Осемнадесет.

— Внимавай с него, скъпа. Ужасен мошеник е.

— Не го слушай, Ана.

Хей, знаете ли какво, хора. В крайна сметка родителите ми не са мъртви — просто са се престрували!

Не мога да повярвам.

Една мисъл се появява в главата ми. Ами ако не са живи?

През последните два дни си представях, че майка ми е тук, дори усетих парфюма й и я видях в парка. Ами ако си я бях внушила? Може би разговорът, който проведох с нея на прага на къщата ми, е бил просто халюцинация, причинена от тежката загуба, както настояваше Марк?

Полудявам. Партньорът ми беше прав. Трябва да потърся помощ.

Но всичко изглеждаше толкова истинско.

Вече не знам на какво да вярвам.

* * *

Малко след единадесет часа се приготвяме за среднощната литургия. Коридорът е истински хаос от палта, чадъри и количката на Ела. Мисля си за всички хора, които ще срещна в църквата, които ще ми пожелаят здраве и щастие и ще ми кажат, че мислят за мен и не знаят как се чувствам без Том и Каролин.

Не мога. Просто не мога.

Стоим в коридора — нито сме вътре, нито сме излезли. Лора се появява на улицата. На алеята ни няма място от колата на Джоан, която е спряна точно между моята и тази на Марк. Приятелката ми успява да мине и увива един шал около врата си. Идва при нас.

— Честита Бъдни вечер!

Следва представяне — мамо, това е Лора, Лора, това е Джоан — и през цялото време сърцето ми прескача в гърдите и заплашва да се пръсне, затова забивам поглед в пода, в случай че онова, което е в главата ми, е изписано и на лицето ми.

— Как си, скъпа? — Лора ме стиска за рамото. Солидарна е, не изпитва съжаление. Тя смята, че знае през какво преминавам. Как се чувствам. Вината разяжда вътрешностите ми. Майката на Лора почина. Моята излъга.

— В интерес на истината, не се чувствам много добре.

Всички са загрижени за мен.

— Изглеждаш малко бледа.

— Дали не си яла нещо развалено?

— В такова тежко време… разбираемо е.

Прекъсвам ги.

— Може би ще си остана у дома. Ако нямате нищо против.

— Всички ще останем — казва Марк с такава лекота, сякаш е без значение, че семейството му никога не е пропускало служба на Бъдни вечер. — Без това винаги ми доскучава към средата.

— Не, вие вървете. Двете с Ела ще си легнем рано.

— Сигурна ли си, скъпа? — Джоан вече е на алеята.

— Сигурна съм.

— Ще остана да я наглеждам. — Лора се насочва към стълбите. В очите й се чете притеснение.

— Добре съм. — Не искам да се сопвам. Усмихвам се извинително. — Съжалявам. Боли ме главата. Искам да кажа, че предпочитам да съм сама.

Всички си разменят погледи. Виждам как Марк преценява дали е безопасно да ме остави, дали въобще е безопасно да бъда оставяна сама.

— Обади се, ако промениш решението си. Веднага ще дойда да те взема.

— Оправяй се — казва Лора и ме прегръща. Косата й гъделичка бузата ми. — Весела Коледа.

— Прекарайте си добре. — Затварям вратата и притискам гръб в нея. Преструвката ми, че не съм добре, не е изцяло лъжлива. Главата ме боли, а крайниците ми са схванати от напрежение.

Откопчавам якето на Ела и я вземам от количката. Двете отиваме в дневната, за да я нахраня.

Очите на дъщеря ми започват да се затварят, когато чувам шум от кухнята. Рита веднага става. Издишам бавно в опит да успокоя сърцето си, което блъска като чук гърдите ми. Отдръпвам Ела от гърдата си и си оправям блузата.

Предпазливо, с ръка на нашийника на Рита, тръгвам към коридора. От кухнята се разнася стъргане на стол върху плочките.

Отварям вратата.

Слабата миризма на жасмин ме предупреждава да не пищя.

Майка ми седи на масата. Ръцете й са скръстени в скута, а два от пръстите й мачкат плата на евтината вълнена рокля, която носеше и по-рано. Не си е свалила палтото, макар че „АГА“-та е затоплила толкова много помещението, че няма абсолютно никаква нужда от връхни дрехи. Шокиращо е да я видя как стои като гост в кухнята, която някога беше нейна.

Сама е. Изпитвам прилив на гняв, че баща ми не е имал смелостта да се срещне лично с мен, а е изпратил майка ми първа, за да омекоти удара. Татко. Изключително уверен човек, що се отнасяше до бизнес. Можеше да омотае в мрежите си всеки клиент. Изключително наперен пред продавачите, които го гледаха в устата, за да уловят всяка дума, жадни за парченцата мъдрост, които се надяваха един ден да ги отведат до шоурум с тяхното име на табелата над вратата. Въпреки всичко това няма достатъчно кураж, за да се срещне с дъщеря си. Да обясни какво се е случило.

Майка ми не казва нищо. Чудя се дали и тя не е изгубила смелостта си, но после забелязвам, че се е загледала в Ела.

Заговарям, за да наруша неприятната тишина.

— Как влезе?

Пауза.

— Имам ключ за задната врата.

Всичко си идва на мястото.

— Вчера усетих парфюма ти в кухнята.

Майка ми кима.

— Изгубих представа за време. Едва не ме хвана.

— Мислех си, че губя разсъдък! — Високият ми тон стряска Ела, затова намалявам децибелите за нейно добро.

— Съжалявам.

— Какво правеше тук?

Мама затваря очи. Изглежда изморена и много по-остаряла отпреди… отпреди да умре, изниква автоматично в главата ми.

— Дойдох да те видя. Имах намерение да ти разкажа всичко. Но ти не беше сама… и се паникьосах.

Чудя се колко ли пъти е използвала ключа си и се е промъквала в къщата като призрак. Тази мисъл ме кара да потреперя. Премествам Ела от единия си крак на другия.

— Къде беше?

— Наех апартамент на север. Той е… — майка ми се намръщва. — Имам всичко необходимо.

Сещам се за неприятното чувство, което ме беше налегнало през последните няколко дни.

— Кога се върна?

— В четвъртък.

Четвъртък. Двадесет и първи декември. Годишнината от нейната… не от смъртта й. Тя не е умирала. Постоянно си повтарям този факт и се опитвам да разбера смисъла му.

— Оттогава съм отседнала в „Надеждата“. — Мама се изчервява леко.

„Надеждата“ е спонсориран от църквата хостел до брега. Имат топла кухня, събират подаяния като дрехи и тоалетни принадлежности и предлагат временно настаняване на нуждаещи се жени в замяна на домакинска работа. Майка ми забелязва физиономията ми.

— Не е толкова зле.

Сещам се за петзвездните хотели, на които се наслаждаваха родителите ми и си представям как мама чисти тоалетни на колене в замяна на легло в спалня с други нещастни жени.

Тя поглежда Ела.

— Красива е.

Прегръщам закрилнически дъщеря си, сякаш като я крия от погледа на баба й, мога да я предпазя и от лъжите й. Тя обаче се размърдва и се бори с хватката ми. Извива се, за да види тази непозната в кухнята ни, тази слаба и измъчена жена, която я гледа с навлажнени очи. Няма да се поддам.

Няма.

Въпреки решителността ми обаче, усещам тежест в гърдите си, която няма нищо общо със стореното от родителите ми и е изцяло заради изписаната на лицето на майка ми болка. Любов. Толкова осезаема любов, че едва ли не може да се види. Сигурна съм, че Ела я усеща. Тя протяга пухкавата си ръчичка към баба си.

Цяла година, напомням си.

Измама. Конспирация. Лъжи.

— Може ли да я подържа?

Дързостта й ме изумява.

— Моля те, Ана. Само за малко. Тя е моя внучка.

Мога да кажа много неща. Че майка ми е загубила всякакви семейни права в нощта, в която инсценира смъртта си. Че изминалата година на лъжи не заслужава да бъде възнаградена с пухкавата ръчичка на дъщеря ми в нейната и с аромата на бебешка пудра и изкъпана с шампоан глава. Майка ми сама избра смъртта и заслужава да остане мъртва за Ела.

Въпреки всички тези мисли, отивам при нея и й подавам бебето.

Защото този миг може никога повече да не се повтори.

Ако полицията научи какво е направила, ще я отведат. Ще последва съд. Затвор. Медиен цирк. Тя ги беше накарала да търсят татко, след като през цялото време е знаела, че нищо му няма. Взе парите от застраховката му. Кражба, измама, губене на полицейско време… Главата ми се завърта от престъпленията, които са извършили, и от мисълта, че вече съм се превърнала в тяхна съучастница.

Родителите ми сами си навлякоха това на главата.

Аз не съм част от него. Нито пък Ела.

Дъщеря ми не бива да бъде наказвана за грешките на другите. Единственото, което мога да направя, е да й осигуря малко време с баба й, която никога няма да опознае.

Майка ми я взема толкова внимателно, сякаш е направена от стъкло, с едно плавно движение я слага в свивката на ръката си и оглежда всеки сантиметър от нея.

Отдръпвам се малко назад, а пръстите ми треперят неспокойно. Къде е баща ми? Защо мама се върна точно сега? Защо въобще се върна? Стотици въпроси се гонят в главата ми и не издържам повече. Вземам Ела обратно. Толкова съм рязка, че дъщеря ми се разплаква изненадана. Успокоявам я в ръцете си и я притискам до гърдите си, когато се опитва да се обърне към баба си, която въздиша тихичко — не порицателно, а по-скоро доволна. Сякаш внучка й е най-важното нещо на света. За секунда погледите ни се срещат — поне за това сме на едно мнение.

— Трябва да си вървиш. Веднага. — По-груба съм, отколкото ми се иска, но нямам намерение повече да се държа учтиво. Сърцето ми се сви, когато видях дъщеря си в ръцете на майка ми. Усещам, че се пречупвам.

Тя ме излъга.

Трябва да постъпя правилно. Трябва да кажа на Марк, на полицията.

Но тя ми е майка…

— Десет минути. Искам да ти разкажа всичко и ако все още се чувстваш…

— Каквото и да ми кажеш, то няма да е достатъчно, за да…

— Моля те. Дай ми само десет минути.

Тишина. Чувам големия часовник в коридора и бухането на бухала в градината. Сядам.

— Имаш пет.

Майка ми ме поглежда и кима. Поема си дълбоко въздух и бавно го изпуска.

— Двамата с баща ти не бяхме щастливи от много години.

Думите попадат право в целта, сякаш съм чакала да чуя точно тях.

— Не можахте ли да се разделите както правят повечето хора?

Родителите на много от приятелите ми са разведени. Две къщи, два празника, два комплекта подаръци… Никой не желае майка му и баща му да се разделят, но дори на едно дете му е ясно, че това не е краят на света. Щях да се справя.

— Не е толкова просто.

Помня онзи път, в който се скрих в стаята си и усилих айпода докрай, за да не чувам спора им долу. Тогава се зачудих дали това не е краят, дали родителите ми няма да се разведат. Когато обаче слязох на сутринта, положението беше спокойно. Татко пиеше кафе. Мама си тананикаше, докато препичаше филийки. Преструваха се, че всичко е наред. Аз сторих същото.

— Моля те, Ана, позволи ми да обясня.

Ще я изслушам. А когато Марк се прибере, ще му кажа. Няма значение какво ще си помисли Джоан. Ще се обадя и в полицията. Защото след като всички научат, мога да се разгранича от тази ненормална схема, създадена от родителите ми като предпочитана алтернатива пред развода.

— Намери бутилка с водка под бюрото в кабинета.

Наблюдавала ме е.

А си мислех, че полудявам. Че виждам призраци.

— Намери ли и други? — Гласът й е спокоен. Погледът й се забива в масата пред нея.

— На татко ли са?

Премества очи върху мен. Търси лицето ми. Чудя се дали ме презира, че не съм се усетила по-рано и че съм я оставила да носи това бреме сама.

— Защо ги е крил? Не беше тайна, че обичаше да си пийва.

Мама затваря очи.

— Има разлика между това да обичаш да си пийваш и да имаш нужда от алкохол. — Поколебава се. — Баща ти беше умен, като много други алкохолици. Внимаваше да крие проблема си от теб и от брат си.

— Чичо Били не знае?

Мама се разсмива, без да й е особено смешно.

— Чистачката намери бутилка с водка в кошчето под бюрото на баща ти. Занесе го на Били, в случай че е била изхвърлена по грешка. Паникьосах се. Казах на Били, че е моя. Обясних му, че съм купила неправилната марка и никой не е искал да я пие, затова съм я изхвърлила. Не ми повярва, но не продължи да ме разпитва. Предполагам, че не искаше. — Майка ми млъква и ме поглежда. В очите й има сълзи. Ще ми се да ми беше казала, че знаеш, че баща ти ние. Щяхме да се подкрепяме двете.

Свивам рамене — отново съм онази глуповата студентка. Не искам да я заблуждавам. Не и сега. Истината е, че никога не бих направила нищо. Не ми беше приятно, че знаех. Тогава исках единствено да живея в своя балон на щастието, като се преструвах, че всичко е перфектно, и не обръщах внимание на многобройните знаци, които ми подсказваха, че не е така.

— Е — продължава майка ми и отново си поема дълбоко въздух, — когато беше пиян… само когато беше пиян — бърза да подчертае тя, сякаш има някаква разлика, сякаш има някакво шибано значение за това, което са направили, — баща ти ме удряше.

Целият ми свят се преобръща с главата надолу.

— Не го искаше… винаги се извиняваше. Много се срамуваше от постъпката си.

Като че ли това оправя нещата.

Как е възможно да е толкова спокойна? Как може да говори за това сякаш е нещо нормално? Представям си баща ми — онзи засмян шегаджия — и се опитвам да погледна спомените си в нова светлина. Сещам се за споровете, които рязко приключваха, когато се приберях у дома, и за смяната в атмосферата, на която ми беше трудно да не обръщам внимание. Спомням си счупеното ми преспапие и скритите в къщата бутилки с алкохол. Смятах баща си за забавен бунтар, за гръмогласен, весел и щедър мъж. Обичаше чашката, понякога се държеше грубо, но в крайна сметка беше добър човек. Мил.

Как е възможно да съм живяла в толкова голяма заблуда?

Отварям уста, но майка ми ме спира.

— Моля те, позволи ми да довърша. Ако не си излея всичко сега, не знам дали ще успея някога да го направя. — Тя чака отговора ми и аз й кимам. — Много неща не знаеш, Ана… и не ми се иска да ги научаваш. Поне това мога да ти спестя. Достатъчно е да кажа, че се страхувах от него. Много, ама много се страхувах. — Майка ми поглежда през прозореца. Градинската лампа е включена и сенките по двора потреперват, когато някаква птичка прелетява покрай тях.

— Том се издъни на работа — продължава мама. — Взе бизнес кредит, без да каже на Били, и след това им беше трудно да си погасяват вноските. Бизнесът започна да запада… О, знам, че Били ти е казал, че всичко е наред, но знаеш какъв е чичо ти. Том беше ужасен — три поколения традиции, а сега се проваляше. Хрумна му безумен план. Искаше да инсценира собствената си смърт. Щеше да изчезне, аз щях да взема застраховката „Живот“ и след година-две щеше да се появи в някоя болница с твърдението, че си е изгубил паметта.

— И ти се съгласи на това? Не мога да си представя…

— Смятах, че това е отговорът на молитвите ми. — Майка ми се засмива жално. Най-накрая щях да бъда свободна. Знаех си, че щеше да има наказания, когато се появеше, но в главата ми беше единствено мисълта, че повече няма да се страхувам.

Поглеждам часовника. Колко време продължава среднощната литургия?

— Значи си му помогнала да изпълни плана си. Татко е изчезнал. — Искам да разбера как е успял да инсценира самоубийство, но подробностите могат да изчакат, докато не разбера как завършва всичко. — Вече си била в безопасност. След това…

Ти също ме остави, това искам да й кажа, но не го правя. Опитвам се да държа емоциите си настрана и да се отнасям към случая като към професионален казус. Като към една ужасна и шокираща история, случила се на някой друг.

— Само дето не бях в безопасност — отвръща майка ми. — Бях глупава да мисля, че ще съм. Той продължи да ми се обажда. Дори дойде до къщата веднъж. Искаше пари за фалшив паспорт. За документи. За наем. Настоя, че парите от застраховката са негови, а аз съм му ги откраднала. Беше решил да не се преструва, че има амнезия, — смяташе, че няма да проработи. Искаше всичките пари, за да може да започне нов живот. Каза, че ще ме нарани, ако не му ги дам. Започнах да му изплащам малки суми, но той искаше все повече и повече. — Майка ми се навежда напред и протяга ръце към мен. Поглеждам ги, но нямам намерение да ги взема в моите. — Тези пари бяха твоето бъдеще — наследството ти след смъртта ни. Исках ти да ги получиш. Не беше честно от негова страна да ги вземе.

Застивам. Все още се опитвам да съпоставя тази версия на баща ми с мъжа, за когото го мислех.

— Нямаш представа на какво е способен, Ана — казва майка ми. — Или колко бях изплашена. Баща ти умря, за да си плати дълговете. Аз умрях, за да избягам от него.

— Тогава защо се върна? — Въпросът ми е изпълнен с горчивина. — Получила си каквото искаш. Получила си свободата си. Защо въобще се върна?

Настъпва тишина, която ме кара да потръпна още преди да получа отговор.

— Защото той ме намери.