Клеър Макинтош
Игра на лъжи (26)

Двадесет и шест

Ана

Маратонките ми издават приятен звук върху мокрия асфалт.

Усещам ги някак странни след едногодишния им престой в шкафа под стълбите. Клинът се впива около талията ми, но е много хубаво да се движа отново. Забравила съм слушалките си, ала ритмичното ми дишане ме хипнотизира. Действа ми успокояващо.

Майката на Марк, Джоан, дойде за Коледа и веднага след като пристигна рано тази сутрин, двамата със сина си буквално ме принудиха да й позволя да излезе с Ела.

— Така ще имаме време да се опознаем.

— Малко почивка ще ти се отрази повече от добре, скъпа.

— И да не си посмяла да се захванеш с къщна работа. Веднага си вдигаш краката и вземаш някое списание за четене.

— Върви да си легнеш, ако искаш.

Неохотно опаковах чантата на Ела с памперси и мляко, дадох инструкции на Джоан, които знаех, че няма да изпълни, и се разходих из къщата в търсене на призраци.

Тя обаче беше твърде тиха, а призраците бяха само в главата ми. Направо се побърках да вдишвам въздуха с надеждата, че ще усетя аромата на жасмин; затварях очи и се опитвах да чуя гласове, които не съществуваха. Нямаше начин да заспя или да се излегна със списание в ръка, затова се качих горе да си облека екипа за тичане. Площадката на стълбището беше по-тъмна от обикновено, тъй като дъската върху прозореца на детската стая спираше светлината.

Докато тичам, минавам покрай редица от магазини, чиито цветни светлини са като развяващи се флагчета.

Утре е Коледа. Ще ми се да заспя тази вечер и да се събудя на сутринта след нея. Миналата година по това време мама беше мъртва от четири дни. Не празнувах Коледа и никой не се опита да ме убеди да го направя. Тази година всичко е легнало на моите плещи — първото чорапче за подаръци на Ела, първото й сядане в скута на Дядо Коледа, първата ни Коледа като семейство. Създаваме си спомени, но всеки един от тях е сладко-горчив.

— Налага ли се да работиш днес? — попитах Марк тази сутрин.

— Съжалявам. Коледата е труден период за много хора.

Да, искаше ми се да му кажа. За мен.

* * *

Дробовете ми направо горят, а не съм тичала повече от километър и половина. По-предишната година участвах на „Грейт Саут Рън“, а сега не мога да си представя да тичам до плажа, без да колабирам.

Улицата е пълна с изтормозени купувачи, решили да се снабдят с подаръци в последния момент. Слизам на улицата, за да избегна опашката, която се вие от месарницата — всеки иска да сложи на масата си пуйка и наденички.

Въобще не мисля накъде бягам, но когато завивам зад ъгъла, виждам в края на улицата „Колите на Джонсън“. Забавям ход. Слагам ръка на хълбока си.

Мама и татко винаги затваряха автокъщата на обяд на Бъдни вечер. Заключваха вратите и събираха персонала. Аз пълнех чаши със сладко вино, а Били и татко раздаваха чековете с бонуси, докато от високоговорителите звучеше песента I Wish It Could Be Christmas Every Day.

Мога да се върна обратно. Мога да завия по уличката вляво и да заобиколя до вкъщи. Мога да изгоня мама, татко, полицейското разследване и счупения прозорец на детската от съзнанието си за още няколко часа.

Мога.

Но няма да го направя.

— Бягай, Ани, бягай!

Били е излязъл в предния двор. Мята ръце, сякаш спринтира, и се смее, защото изглежда нелепо, но не му пука. Забавя крачка на два-три метра от мен и прави няколко победни подскока, преди да спре изцяло на място.

— Надявам се момчетата да не ме качат в YouTube. — Избърсва чело с опакото на ръката си. — Господи, не съм правил това откакто „Зелената богиня“^[1] вървеше по кината.

— Може би трябва да започнеш отново. YouTube? — Разтягам се. Сухожилията ми направо горят.

— Сложих камери навсякъде. — Били сочи наоколо. — Преди не бяха истински, но застрахователната компания настоя да ги заменя. И с тракери на колите след… Чичо ми млъкна и почервеня. Иска да каже, след като двама от партньорите в бизнеса отмъкнаха чисто нови коли и ги зарязаха на обществения паркинг на Бийчи Хед.

— Били, веднага след като си тръгна миналата вечер, някой хвърли тухла в детската стая.

— Тухла? — Една двойка разглежда автомобилите в предния двор, затова чичо ми снижава глас: — Господи… Ела добре ли е?

— Все още беше долу при нас. Така или иначе спи в спалнята ни, но можеше да й сменяме памперса или да сме я оставили в креватчето й… Не ми се мисли. Полицията веднага дойде.

— Ще могат ли да намерят извършителя?

— Знаеш ги какви са. „Ще направим всичко по силите си, госпожице Джонсън“.

Чичо ми изсумтява.

— Изплашена съм, Били. Смятам, че мама и татко са били убити, и онзи, който ги е убил, иска да ме спре да науча повече. Не знам какво да правя. Гласът ми ме предава и той ме притегля в меча прегръдка.

— Ани, скъпа, тревожиш се излишно.

Отдръпвам се от него.

— Упрекваш ли ме?

— Полицията разследва смъртта на майка ти и баща ти… и заключи, че става въпрос за самоубийства.

— Сгрешили са.

Гледаме се един друг известно време. Били кима бавно.

— Надявам се да знаят какво правят този път.

Посочвам към едно черно „Порше Бокстер“, което е изложено на почетно място в двора.

— Хубаво возило.

— Докараха ми го вчера. Времето все още не е подходящо за него — вероятно няма да го продам до пролетта, но се надявам да привлече клиенти. — Забелязвам тревога в очите му.

— Колко зле е положението, Били?

Чичо ми не отговаря нищо доста дълго време и когато най-накрая проговаря, погледът му не се отделя от поршето.

— Много.

— Парите, които татко ти остави…

— Няма ги. — Били се засмива, но смехът му е изпълнен с горчивина. — С тях платих овърдрафта, но не остана нищо за заема.

— Какъв заем?

Отново настъпва мълчание.

— Били, какъв заем?

Този път ме поглежда.

— Баща ти взе бизнес кредит. Търговията не вървеше известно време, но все пак се справяхме що-годе добре. В тази работа винаги има силни и слаби моменти. Но Том искаше да вдигне мястото на крака. Искаше да осигури на служителите ай пали и да подобри двора. Имахме противоречия по въпроса, но в следващия миг парите вече бяха по сметката ни. Въпреки възраженията ми, той не ме послуша и взе заема.

— О, Били…

— Закъсняхме с плащанията и тогава… — Чичо ми млъкна, но чувам продължението на историята в главата си: Баща ти се хвърли от скалата и ми остави заема.

За първи път от деветнадесет месеца насам смъртта на татко има смисъл.

— Защо не си ми казвал нищо досега?

Били не отговаря.

— В какъв размер е заемът? Аз ще го изплатя.

— Няма да взема парите ти, Ани.

— Те не са мои, а на татко! Честно е ти да ги получиш.

Чичо ми се обръща с лице към мен, хваща ме за раменете и ме стиска здраво.

— Първото правило на бизнеса, Ани, е да разграничаваш парите на компанията от собствените си авоари.

— Но аз съм директор! Искам да спася бизнеса…

— Не става така. Компанията трябва да стои на собствените си два крака, а ако не се получи… е, тогава не трябва да продължава да е в играта. — Били прекратява опитите ми да споря. Какво ще кажеш да направиш едно кръгче? — Посочва поршето. Разговорът ни е приключил.

Научих се да шофирам с „Форд Ескорт“ („Започни с нещо разумно, Ана“), но след като изкарах шофьорска книжка, пред мен вече нямаше никакви граници. В замяна на това, че работех всеки уикенд, заемах коли от двора, като знаех, че рискувам да си спечеля гнева на двамата си родители и чичо Били, ако не ги върнех в същото състояние. Така и не придобих онази страст за високи скорости, присъща за майка ми, но се научих да се справям с бързи коли.

— Ти си.

Мокрите пътища означават, че поршето ще е малко нестабилно на завоите, затова излизам извън града, за да мога да го настъпя. Ухилвам се на Били и се наслаждавам на възможността да карам кола без бебешко столче отзад. Кола, която въобще няма задни седалки. Забелязвам разтревоженото му изражение.

— Карам само със сто.

В този миг осъзнавам, че не скоростта го притеснява, а табелата за Бийчи Хед. Не се замислям накъде съм се насочила, просто се наслаждавам на мощния двигател и на волана, който потреперва като жив под ръцете ми.

— Съжалявам. Не беше нарочно.

Били не е ходил на Бийчи Хед, откакто мама и татко намериха смъртта си там. По време на тест драйв отвеждаше клиентите си в другата посока към Бексхил и Хейстингс. Поглеждам настрани и виждам пребледнялото му и смръщено лице в страничното огледало. Отпускам педала на газта, но не обръщам.

— Защо не се поразходим? Да ги почетем.

— О, Ани, скъпа, не знам…

— Моля те, чичо Били. Не искам да ходя сама.

Настъпва тежко мълчание, след което се съгласява.

Влизам на паркинга, на който мама и татко бяха оставили колите си. Няма нужда да търся призраци тук, те са навсякъде около нас. Пътеките, по които са вървели, табелите, покрай които са минали.

За последно идвах на рождения ден на мама. Тук се почувствах по-близо до нея, отколкото в двора на църквата, където две малки плочи почитаха живота им. Скалите изглеждат същите, но въпросите в главата ми са се променили. Вече не питам „защо“, а „с кого“. С кого е била мама в онзи ден? Какво е правил татко тук?

Самоубийство? Помисли пак.

— Добре ли си?

Били кима едва.

Заключвам колата и го хващам под ръка. Той малко се отпуска и двамата тръгваме към скалите. Мисли за хубавите моменти, казвам си наум.

— Помниш ли онзи път, в който двамата с татко се бяхте облекли като семейство Кранки^[2] за лятното парти?

Били се засмива.

— Скарахме се кой да е Малкия Джими. Аз спечелих, защото бях по-нисък и след това…

— … се ядосахте един на друг и отново се скарахте. — Двамата избухваме в смях, когато си спомняме как татко и Малкия Джими се търкаляха по пода в шоурума. Баща ми и чичо Били се биха така, както само братя могат да се бият — бързо и яростно и всичко приключи, преди да е започнало.

Докато вървим, сме погълнати от приятно мълчание, нарушавано единствено от изблиците на смях от страна на Били, който си припомня онази нощ. Той ме стиска за ръката.

— Благодаря ти, че ме накара да дойда. Време беше най-накрая да се изправя срещу това.

Стигаме на върха на скалата, но сме на безопасно разстояние от ръба й. Никой от нас не е облечен подходящо за това време. Дъждът ни напада от всички посоки и спортното ми яке подгизва. Една малка лодка с червени платна пори сивата неспокойна вода на морето. Мисля си за мама и как е стояла на същото това място. Дали е била изплашена? Или е била тук с някого, на когото е имала доверие? Някой, когото е смятала за приятел. Любовник дори… макар че тази мисъл ме отвращава. Възможно ли е майка ми да е имала афера?

— Мислиш ли, че е знаела?

Били не отговаря.

— Мислиш ли, че е знаела, че ще намери смъртта си, когато е дошла тук?

— Ана, недей. — Били тръгва обратно към паркинга.

Побягвам, за да го догоня.

— Не искаш ли да разбереш какво се е случило в действителност?

— Не. Дай ми ключовете — аз ще карам на връщане. — Дъждът е сплескал косата му. Той протяга ръце, но аз не помръдвам. Гледам го предизвикателно и не му давам ключовете.

— Не разбираш ли, ако мама и татко са били убити, всичко се променя. Това означава, че не са ни изоставили и не са се отказали от живота. Полицията ще се опита да намери убиеца им. Ще намерят отговорите, Били!

Гледаме се един друг и в следващия момент, за мой огромен ужас виждам, че чичо ми плаче. Устата му се движи, без от нея да излизат думи, като телевизор, чийто звук е спрян, след което пуска звука и на мен ми се приисква да бях карала към Хейстингс, а не насам.

— Не искам отговори, Ани. Не искам да мисля как са умрели. Искам да си спомням как са живели. Искам да помня хубавите мигове, забавните моменти и нощите в кръчмата. — Гласът му постепенно става по-силен, докато не ми се разкрещява и вятърът не понася думите му право към мен. Сълзите му спират, но никога досега не съм го виждала такъв. Никога не съм го виждала да си изпуска нервите. Стиснал е здраво юмруци и пристъпва от крак на крак, сякаш се готви за бой.

— Мама е била убита! Не ти ли се иска да разбереш кой го е направил?

— Това няма да промени нищо. Няма да я върне обратно.

— Но ще получим справедливост. Някой ще си плати за стореното.

Чичо ми се обръща и тръгва. Побягвам след него и го хващам за рамото.

— Просто искам да получа някои отговори, Били. Толкова много я обичах.

Той спира да върви, но отказва да ме погледне. Лицето му е смесица от тъга, гняв и още нещо, нещо объркващо. Осъзнавам какво е секунда преди да проговори толкова тихо, че вятърът почти отнася думите му, без да ги чуя. Почти ги отнася.

— Аз също.

Влизаме в колата и сядаме, без да потеглим. Гледаме как дъждът измива предното стъкло. От време на време някой силен порив на вятъра разклаща колата и това ме кара да се радвам, че слязохме от скалите.

— Помня първия път, когато я видях — започва Били и би трябвало да ми звучи неловко, но не е, тъй като той не е изцяло тук. Не се намира в „Порше Бокстер“, на Бийчи Хед с племенницата си. Той е някъде другаде. Потънал е в спомените си. — Двамата с Том живеехме в Лондон. Том беше сключил някаква голяма сделка и щяхме да ходим в „Амнезия“, за да я отпразнуваме. ВИП места и всичко останало. Беше голяма нощ. Том пи шампанско и седя на дивана с няколко момичета през цялото време. Май се беше взел за Питър Стрингфелоу^[3]. — Чичо ми ме поглежда. Целият се е изчервил и се тревожа да не реши да спре дотук, но не го прави. — Годината беше 1989-а. Майка ти беше там с нейна приятелка. Даже не бяха погледнали ВИП зоната — през цялата вечер танцуваха на дансинга. Майка ти беше зашеметяваща. От време на време някой тип отиваше да се пробва с тях, но тя и приятелката й не бяха заинтересовани. Това било момичешка вечер, обясни по-късно Каролин.

— Говорил си с нея?

— Не тогава, но й дадох номера си. Цяла вечер събирах кураж, след което изведнъж дойдоха последните поръчки и всички започнаха да си тръгват. Помислих си, че съм изтървал своя шанс.

Почти съм забравила, че говори за майка ми. Запленена съм от изражението на лицето му никога не съм го виждала такъв преди.

— Изведнъж се оказа пред погледа ми. На опашката за гардероба. Помислих си, че ако не действам сега… Е, действах. Попитах я дали би взела номера ми. Дали би ми се обадила. Но нямах химикалка и тя се засмя и ме попита дали съм от онези типове, които си забравят и портфейла. Приятелката й извади един черен молив и аз записах номера си на ръката на Каролин.

Виждам всичко съвсем ясно в главата си. Майка ми е тигрица от осемдесетте — бухнала коса и неонов клин, а Били е стеснителен и плувнал в пот младеж. Мама е била на двадесет и една, а чичо ми на двадесет и осем. Баща ми е с три години по-голям от него.

— Обади ли ти се?

Били кима.

— Излязохме да пийнем по нещо. Няколко дни по-късно ходихме на вечеря. Заведох я да гледаме Simply Red в „Албърт Хол“, след което… — Чичо ми млъква.

— Какво се случи?

— Запознах я с Том.

Известно време стоим в пълно мълчание. Мисля си за бедния чичо Били и как родителите ми са му разбили сърцето.

— Веднага ми стана ясно. С мен й беше забавно, но… Отидох да взема питиета, но на връщане застанах настрани и просто ги наблюдавах.

— О, Били, те не са…

— Не, не това. Изчакаха доста време. Първо говориха с мен, извиниха ми се и ми казаха, че никога не са искали да ме наранят. Но имаха онази връзка… Вече знаех, че ще я изгубя.

— Но след това всички сте работили заедно. Как си успял да го понесеш?

Били се засмива горчиво.

— Какво можех да направя да изгубя и Том ли? Когато дядо ти се разболя и двамата с баща ти поехме бизнеса, ти вече беше на път, и всичко беше оставено в миналото. — Чичо ми потреперва и се обръща към мен с характерната за него веселост. Само дето ми е повече от ясно, че всичко е само роля, и се чудя колко пъти съм била залъгвана по този начин.

Чудя се дали мама и татко също са били залъгвани.

— Обичам те, чичо Били.

— Аз също те обичам, скъпа. А сега да те върнем при бебето ти, какво ще кажеш?

Пътуваме спокойно, а чичо ми кара поршето като „Тойота Ярис“ Оставя ме точно пред Оук Вю.

— Върви да се наспиш! — казва ми той, както правеше, когато бях дете. — Утре сутринта ще се видим.

— Ще си прекараме една чудесна Коледа. — Наистина го мисля. Били не е позволил на миналото да диктува бъдещето му, така че и аз мога да го направя. Мама и татко ги няма и независимо как са намерили смъртта си, нищо няма да ги върне.

Джоан и Ела не се прибират още час. Без да обръщам внимание на подгизналите си дрехи, си слагам престилка и правя две дози пай с месо. В тенджерата под налягане слагам червено вино, резени портокал и подправки, които щедро заливам с бренди, и я включвам на бавен огън. Някой позвънява на вратата. Изплаквам си ръцете и се оглеждам за кърпа. Звънецът звъни повторно.

— Добре де, идвам!

Рита излайва само веднъж. Хващам я за нашийника, едновременно, за да я обуздая и успокоя. Тя ръмжи като някакъв ревящ двигател, но повече не излайва. Клати опашка, което ми подсказва, че няма нищо обезпокоително.

Предната ни врата е боядисана в бяло, с орнаментно стъкло върху горната половина, което улавя следобедното слънце и хвърля цветове по пода. Когато някой застане пред вратата, засенчва тази дъга. Като дете вървях по края на коридора, преди да отворя. Да стъпя върху нечия сянка ми се струваше като да вървя върху гроб.

Зимното слънце е ниско и очертанията на посетителя са тънки като отражение накриво огледало, главата му почти стига до парапета. Също като през детските ми години вървя до стената. Рита няма подобни притеснения. Тя минава точно през сянката и застава до вратата.

Завъртам ключа и отварям.

И в следващия миг целият свят замлъква и единственото, което успявам да чуя, е кръвта в главата си. По улицата минава някаква кола, но не издава никакъв звук, защото туптенето в ушите ми се усилва. Протягам ръка, за да се хвана за нещо, но това не е достатъчно, защото коленете ми ме предават. Не може да бъде… не може да бъде.

Въпреки това е тук. Някак си различна. И все пак тя.

На прага, неоспоримо жива, стои майка ми.