Клеър Макинтош
Игра на лъжи (20)

Двадесет

Ана

Марк настоява да ни изпрати до къщата, вместо да ни остави на тротоара.

— Значи все пак се тревожиш? — питам аз, докато внася столчето на Ела вътре. — След като се увери, че не лисица е оставила този заек. — Коридорът е студен. Завъртам термостата, докато не чувам как отоплението се задейства.

— Всъщност човекът каза, че не са сигурни.

— Имаш предвид, без снимки?

— Без да са изследвали криминалистите. — Марк ме поглежда и това ме кара да прехапя езика си. Заяждането няма да ми помогне. — Иначе, да, разтревожен съм — заявява той със сериозен тон. Изпитвам детинско задоволство, но Марк не е приключил. — Тревожа се за теб. — Затваря предната врата. — Тревожа се за онова, което каза в полицейския участък… че усещаш присъствието на майка си… — Не довършва изречението си и нямам намерение да го правя вместо него. — Това е напълно нормална част от скръбта, но също така може да е знак, че не се справяш. После идва Ела и всички хормони, които бушуват в теб, след като стана майка…

Изчаквам да минат няколко секунди.

— Смяташ, че полудявам.

— Не, не е вярно.

— Какво лошо има да си мисля, че мама още е тук?

Марк кима замислен и потърква устни с пръст, палецът е под брадичката му. Това е слушателската му физиономия. Кара ме да се чувствам като негова пациентка, а не негова партньорка. Все едно съм някакъв казус, а не майка на детето му.

— Какво лошо има, ако искам да виждам призраци? Съжалявам, но може да ми харесва да имам халюцинации, причинени от скръбта. — Тонът ми е изпълнен със сарказъм. Виждам болката в очите на Марк, но вече е късно да се успокоя.

— Ще се видим по-късно. — Той не ме целува за довиждане и не го виня. Затваря вратата и заключва два пъти с ключовете си. Чудя се какво си мисли — че държи опасността навън или че я заключва вътре.

— Майка ти е идиотка, Ела — казвам на дъщеря си. Тя примигва насреща ми. Защо трябваше да се държа толкова лошо? Марк просто се тревожи, това е всичко. В лично и професионално отношение. Не беше ли точно състраданието му онова, което ме привлече към него? Сега смятам тази негова черта за недостатък.

Потрепервам. Навеждам се, за да пипна радиатора. Затопля се, но все още е много студено. Засмивам се на глас в главата ми изникват всички клишета за призраци, — но разбирам, че са необосновани, дори за мен, защото не само температурата ме кара да усещам чуждо присъствие в стаята.

Усещам парфюма на майка си.

„Адикт“ от Диор. Ванилия и жасмин. Толкова е слаб, че вероятно си внушавам. Определено си внушавам. Защото докато стоя със затворени очи до стълбището, осъзнавам, че не надушвам нищо.

— Ела тук, дребосъче. — Откопчавам Ела от столчето. Говоря й на глас, защото така разсейвам неприятното усещане в стомаха си, което наподобява на хиляди пеперуди, хванати в мрежа.

В кухнята също е много студено. Усеща се свеж, студен въздух и щипка жасмин, на който се опитвам да не обръщам внимание. Рита скимти от сервизното помещение. Отварям вратата и й се скарвам, но тя не ми обръща внимание и побягва към кухнята, където обикаля ли, обикаля, докато души пода. Бяга в кръгове и ме кара да се засмея, макар че никак не ми е до смях.

— Глупаво куче! — Казвам на Ела. — Не е ли Рита едно глупаво куче?

Намирам кокал. Рита неохотно изоставя преследването на въображаемия заек и го отнася до леглото си до готварската печка „АГА“, където започва да го дъвче доволна.

Халюцинации, причинени от скръбта. Абсолютно клиничен начин да опишеш нещо толкова магическо. Толкова необяснимо.

— Някои хора твърдят, че са водили цели разговори с любимите си хора — каза Марк в полицейския участък. Много често това е процес на страдание, наречен патологична скръб, но понякога е симптом за нещо по-сериозно.

Симптоми. Процеси. Състояния.

Имена на неща, които не разбираме, защото се страхуваме от значението им. И от онова, което могат да ни причинят.

Цели разговори…

Бих дала всичко, за да чуя отново гласовете на родителите си. Разполагам с няколко видеа: от рождени дни, от летни ваканции, един филм от завършването ми, различни видеоматериали, свързани в цял запис. Родителите ми се намират от грешната страна на камерата, която са насочили гордо в мен, но микрофонът е уловил всяка прошепната дума, докато са седели на предните места в Бътъруърт Хол в Центъра за изкуства на Уоруик.

— Малкото ни момиче…

— Не мога да повярвам.

— Погледни онова хлапе с дънките — един хубав чифт панталони щяха да му стоят много добре.

— Ти ли го казваш — приличаш на градинар с твоите.

— Ама че глупаво от моя страна — смятах, че днес е денят на Ана! Ако знаех, че е парад на модата за родителите…

Заведоха ме на обяд в „Тейлърс“, където татко ставаше все по-горд — и шумен — с всяко следващо питие, а мама бършеше сълзите си, докато споделяше посредствения ми успех с някаква непозната. Докато пристигна десертът, вече отчаяно исках да се махна, но не можех да им отнема този момент. Бях единственото им дете. Първата от рода Джонсън, която беше завършила университет. Заслужаваха празненство.

Пусках си записите толкова често, че знаех всички реплики наизуст, но не беше същото. Никога нямаше да бъде.

Затварям очи. Накланям глава. Хрумва ми да протегна ръце напред като медиум и си мисля колко нелепо бих изглеждала, ако някой мине покрай прозореца и ме види. Ще потъна в земята от срам. Но усещам мама и щом мога да усетя парфюма й…

— Мамо? Татко? — Гласът ми е тих и слаб в празната кухня. — Ако ме чувате…

Вятърът вие навън, а дърветата в градината шумолят. Рита скимти, но оплакванията й потъват в небитието.

Когато бях на единадесет години, Лора ми показа как да призоваваме мъртвите само със стратегически разположени запалени свещи и дъска, върху която бяха изписани буквите от азбуката. Накара ме да пазя тайна и изчакахме до следващия път, в който ми беше бавачка, за да приготвим всичко.

Лора затъмни осветлението. Извади някакъв диск от чантата си и пусна песен, която не знаех — беше на някакъв стар певец, за когото никога не бях чувала.

— Готова ли си?

Показалците ни бяха върху малкото парче дърво в центъра на дъската. Зачакахме. И чакахме. Потиснах кикота си. Лора беше затворила очи и сбърчила чело в опит да се съсредоточи. Започнах да се отегчавам. Очаквах двете да си прекараме една забавна вечер и да си разказваме страшни истории за призраци, както правехме с приятелките ми, когато си гостувахме с преспиване.

Бутнах показалеца.

Лора отвори очи. Направих същата шокирана физиономия като нейната.

— Почувства ли това?

Закимах енергично. Тя присви очи.

— Ти ли го бутна? Закълни се, че не си го направила.

— Кълна се.

Лора отново затвори очи.

— Има ли някой там?

Лекичко преместих показалеца върху дъската. Да.

В този момент съжалих, че съм го направила. Защото лицето на Лора се сбръчка като лист хартия, от очите й потекоха сълзи и увиснаха на миглите й.

— Мамо?

Искаше ми се и аз да се разплача. Не можех да кажа на Лора, че аз съм преместила показалеца, но не исках и да продължаваме с тази странна игра. Пръстите й потрепериха, но показалецът не се помръдна. Мина цяла вечност, преди да си махне ръцете.

— Искаш ли да играем на нещо друго?

— Добре ли си? — попитах я неуверена, но Лора бързо изгони сълзите от очите си, духна свещите и започнахме игра на „Монополи“.

Години по-късно й признах какво бях сторила през онази вечер. Пиехме вино и изведнъж си спомних как се бяхме надвесили над домашно направената дъска Уиджа. Прииска ми се да изчистя от съзнанието си тази измама.

— Знам — отвърна тя, когато й разкрих душата си.

— Знаеш?

— По-скоро предполагах. Хич не те биваше да лъжеш, когато беше на единадесет. — Тя се ухили, удари ме шеговито в рамото, а после и в лицето. — Не ми казвай, че тази случка не ти е давала мира толкова дълго време?

Нямах такива проблеми, но се зарадвах да науча, че и на нея не й е тежало на ума.

Кожата ми настръхва, а космите на врата ми се изправят един след друг. Усещам аромата на жасмин.

И тогава…

Нищо.

Отварям очи и отпускам ръце до тялото си, защото това е абсурдно. Нелепо. Родителите ми са мъртви и не мога да ги призова, както не мога да разперя криле и да полетя.

Няма никакви съобщения. Никакви призраци. Никакъв задгробен живот.

Марк е прав. Всичко е само в главата ми.