Клеър Макинтош
Игра на лъжи (18)

Осемнадесет

Мъри

— Намерих бележника на мама от миналата година. — Ана му подаде дебел бележник във формат А4. Помислих си, че може да ви е от полза. — Седяха в малката кухничка зад рецепцията на полицейския участък в Лоуър Мийдс, където Мъри за първи път разговаря с тази жена. Партньорът й, Марк, беше с нея. Двамата искаха от него да разследва едно от най-странните неща, с които се беше сблъсквал.

Марк Хемингс имаше гъста черна коса и очила, които в момента беше сложил над челото си. Беше седнал на стола и беше вдигнал единия си крак върху другия. Дясната му ръка висеше отпусната зад гърба на Ана.

Ана Джонсън не заемаше толкова много място, колкото партньора си. Беше седнала на ръба на стола, наведена напред, с кръстосани крака и с притиснати една в друга длани, все едно беше в църква.

Между страниците на бележника бяха напъхани най-различни брошури и визитки. Когато Мъри го отвори, от него изпадна една снимка.

Ана посегна да я вземе.

— Съжалявам. Оставих я там, за да не се измачка. Имах намерение да й купя рамка.

— Това майка ви ли е?

— Да, жената се жълтата рокля. А това е нейната приятелка Алисия. Почина от астматичен пристъп, когато беше на тридесет и три. Дъщеря й Лора е кръщелница на мама.

Мъри си спомни написаното в бележника на дежурния полицай. Лора Барнс. Кръщелница. Жените — по-точно момичетата — на снимката се смееха пред някаква къща за гости. Бяха преплели ръце и приличаха на едно създание. На фона на снимката имаше маса с млади мъже, един, от които гледаше с възхищение Алисия и Каролин. Мъри успя да различи каруцата и конете на въртящия се знак на сградата зад тях.

— Странно място за почивка — възможно най-далеч от морето, но мама каза, че са си прекарали чудесно.

— Хубава снимка. Познавате ли родителите на Ана, господин Хемингс?

— За съжаление, не. Двамата починаха, преди да се запознаем. В интерес на истината, точно заради тях се срещнахме. — Инстинктивно Ана и Марк погледнаха към дъщеря си, която, предполагаше Мъри, нямаше да съществува, ако тази трагедия не беше сполетяла семейството.

— Ще говоря с някого от криминалистите относно заека, но без да го изследваме…

— Съжалявам. Въобще не се сетихме. — Ана хвърли бързо поглед към партньора си.

— Следващия път просто да го оставя, така ли? — учуди се Марк. Говореше тихо, но тонът му подсказваше, че не води този разговор за първи път. — Да оставим мухите да пируват може би?

— Както и да е. Дадох картичката на криминалистите. Те ще я проверят за отпечатъци и ДНК и ще се опитат да увеличат пощенския печат, за да разберем откъде е дошла. Също така ще прегледам бележника, благодаря ви за него. — Мъри върна снимката на Ана, но тя не я прибра в чантата си. Задържа я в две ръце и се загледа в нея сякаш можеше да я съживи.

— Продължавам да си мисля, че я виждам. — Ана вдигна очи. Марк премести ръката си от облегалката на стола и я прегърна. Устните му бяха стиснати, докато партньорката му обясняваше: — Не… не, че я виждам. По-скоро я усещам. Мисля… мисля, че се опитва да ми каже нещо. Това звучи ли ви шантаво?

Марк заговори внимателно — колкото на Ана, толкова и на Мъри:

— Често срещано явление при хора, които скърбят, е да си въобразяват, че виждат любимите си хора. Това е проявление на емоциите човек толкова силно иска да ги види, че…

— Ами ако не си въобразявам?

Последва неловко мълчание. Мъри се почувства като натрапник и се зачуди дали да не измисли нещо, за да остави двойката насаме. Преди да успее да направи какво го и да било, Ана се обърна към него.

— Вие какво мислите? Вярвате ли в духове? В задгробния живот?

Полицейските офицери бяха по природа цинични създания. През цялата си служба Мъри пазеше мнението си за призраците само за себе си, за да си спести шегите и закачките, които щяха да последват. Дори сега не си призна. Убежденията на човек за свръхестественото си бяха нещо лично — като религията и политиката — и не беше мястото някаква стая в полицейски участък, където да разисква темата.

— С отворено съзнание съм. — „Да, има по земята и небето неща, които нашата нещастна философия дори не е сънувала!“^[1], твърдеше Шекспир, но това не правеше работата на Мъри по-лека. Не можеше да отиде в Службата за криминални разследвания с доклад, че Ана Джонсън е преследвана от призрака на починалата си майка. Наведе се напред. — Какво мислите, че се опитва да ви каже? — Мъри не обърна внимание на снизхождението, което направо струеше от Марк Хемингс.

— Съжалявам. Това е просто… чувство.

Щеше да е необходимо нещо повече от чувство, за да се убеди Службата за криминални разследвания, че Том и Каролин Джонсън са били убити.

* * *

Ниш Каур беше криминалистка от доста дълго време, още от дните, в които ги наричаха лаборанти.

— Същите лайна, различна длъжност — казваше весело тя. — Нека минат десет години и някой гений отгоре отново ще ни преименува на лаборанти.

Не че Ниш щеше да е на работа след десет години. Тя постъпи на служба, когато Мъри беше още млад детектив. Имаше изкаран курс по фотография, силен стомах и завидната способност да се разбира с всички. Тридесет години по-късно беше шеф на криминалистиката. Отговаряше за две неща — за екипа си от криминалисти и преброяването на дните до пенсионирането си.

— Ще снимам домашни любимци отговори тя, когато Мъри я попита какви са плановете й, и се разсмя, когато видя изумената му физиономия. — Униформата е по-хубава, има по-малко кръв, а и би ли се депресирал, ако в стаята има котенце? Сама мога да избирам върху какво да работя — стига толкова гадости — и кога да работя. Нищо сериозно. По-скоро ще е като хоби, отколкото работа. Седяха в затворената столова, където триптих от вендинг машини обслужваха работещите през уикендите.

— Звучи ми доста примамливо. — Мъри се съмняваше, че Ниш може да се отнася несериозно към нещо. След не повече от осемнадесет месеца след пенсионирането си щеше да започне някаква постоянна работа. — Какво ще правиш на Коледа?

— Ще бъда дежурна. Ти?

— Нищо специално. Предпочитам спокойствието. Сещаш се.

— Сара…? Ниш не килна глава на една страна.

— В „Хайфийлд“ е. Този път отиде доброволно. Добре е. — Думите звучаха фалшиви дори за Мъри. Човек би си помислил, че с времето постъпванията на Сара в клиниката няма да му тежат толкова много, но последните няколко пъти го бяха изцедили повече от всякога. Явно остаряваше и му беше все по-трудно да се справя със стреса.

— За какво искаше да говорим? — Тактична както винаги, Ниш смени темата.

— Колко кръв има в един заек?

Работата й, в която тя имаше огромен опит, включваше именно мерки, затова не се изненада от въпроса.

— Около двеста милилитра. Една малка чаша добави Ниш, когато видя каменното изражение на Мъри.

— Стига ли, за да покрие три стъпала?

Тя се почеса по брадичката.

— Ще трябва да ми кажеш малко повече, за да ти отговоря на този въпрос.

Мъри не спомена самоубийствата в началото. Предаде думите на Ана и Марк и убеждението на Ана, че заекът не е оставен там от друго животно.

— Бих казала, че има право.

Мъри се наведе напред нетърпеливо. Ниш вдигна предупредително показалеца си.

— Разговорът ни е неофициален и хипотетичен, ясно? Без снимки и без да съм разгледала мястото, не мога да дам професионална оценка.

— Но?

— Кръвта — в количеството, за което говорим, — не се лее от убит заек. Тя капе. И се съсирва. Макар сто и петдесет милилитра, изсипани на пода, да са способни да създадат голяма каша — някога изтървал ли си чаша с вино, — та същото количество, потекло от заек, ще се съсири много преди да стигне до стъпалата. По-голямата част от тази кръв ще се просмуче в козината.

— Точно така. Значи някой целенасочено е размазал кръвта по стъпалата, за да създаде по-впечатляващо местопрестъпление?

— Вероятно. Големият въпрос е защо? Ниш погледна Мъри с килната на една страна глава. — Има още нещо, което не ми казваш.

Това не беше въпрос.

— Миналата година имаше две самоубийства на Бийчи Хед. Том и Каролин Джонсън — бяха собственици на шоурума на ъгъла на Мейн стрийт.

Ниш щракна с пръсти.

— Единият беше оставил черно ауди на паркинга, нали? Беше напълнил раницата си с камъни.

— Добра си. Това беше Том Джонсън. Съпругата му Каролин почина седем месеца по-късно — точно преди една година. Същото място, същият метод. Ана Джонсън е тяхна дъщеря. — Мъри подаде на криминалистката найлонов плик за улики, в който се намираше анонимната картичка, заедно със снимка на свързаните скъсани части.

— Самоубийство? — Прочете на глас Ниш. — Помисли пак. — Тя вдигна очи. — Много драматично. Намеква се, че е била убита, така ли?

— Поне Ана Джонсън така го е изтълкувала. Тази сутрин отворила вратата на къщата си и намерила размазания заек на най-горното стъпало.

— Това е по-добро от кучешки лайна в пощенската кутия.

— Какво мислиш?

— Освен факта, че е истинска загуба на заешки пай? Мисля, че цялата тази работа с много съмнителна. Какво смятат в Службата за криминални разследвания?

— Нищо особено.

Ниш познаваше колегата си от много дълго време.

— О, Мъри…

— Просто върша черната работа, това е всичко. Знаеш какво се случва в СКР в наши дни. Разпънати са на хиляда страни. Ще предам случая на инспектор веднага щом намеря нещо солидно. Като отпечатъци например. — Мъри дари Ниш с усмивка и бутна плика по-близо до нея.

Криминалистката му го избута обратно.

— Опасявам се, че не мога да направя нищо, без да ми отпуснат бюджет.

— Няма ли как да го прокараш с текущата работа?

— Знаеш, че това не е позволено.

— Ана Джонсън е изгубила и двамата си родители, Ниш. Наскоро е станала родител и отчаяно се опитва да се справя с всичко без майка си, която да й дава морална подкрепа.

— Размекваш се на стари години.

— А ти все още си твърда като скала, разбира се. Какво казваше за котенцата? — Мъри отново бутна найлоновия плик напред.

Този път Ниш го взе.