Клеър Макинтош
Игра на лъжи (17)

Седемнадесет

Стоя тук твърде дълго. Вероятността някой да ме види е голяма.

Трябва да го направя — това може да е единственият ми шанс.

Марк слага колана на бебето на задната седалка, а Ана сяда до него. Той затваря вратата на колата. За момент не помръдва, сложил е ръце върху покрива. Ана не може да го види, но аз забелязвам притеснението, изписано върху лицето му. За Ана ли се тревожи? Или за бебето? Или за нещо друго?

Връща се обратно при къщата, където Робърт се прави, че мести някакви саксии. Паникьосвам се, макар да знам, че не може да ме докосне, нито да ме види. Двамата мъже си говорят тихо до оградата. Чудя се дали Ана може да чуе същите откъси като мен.

— … все още скърби… много трудно… следродилна депресия…

Изчаквам.

Отпътуват. Робърт зарязва саксиите и се връща обратно в къщата.

Време е.

Миг по-късно влизам през заключената врата и се озовавам в коридора. Веднага съм налегната от емоции, нападната съм от спомени, които не съм знаела, че още пазя.

Боядисвам первазите, приклекнала по странен начин с големия си корем. Натрупваме юргани на стълбите, за да може Ана да се спусне с тях като шейна — ти я побутваш, а аз не искам да гледам.

Преструваме се на щастливо семейство. Крием истинските си чувства.

Колко лесно се променя животът. Колко бързо се разпада щастието.

Пиенето. Крясъците. Скандалите.

Криех всичко от Ана. Поне това можех да направя за нея.

Вземам се в ръце. Не е време за сантименталности, твърде късно е да се занимавам с миналото.

Придвижвам се бързо и тихомълком около къщата. Не оставям нито следи, нито отпечатъци след себе си. Нищо не подсказва, че съм била тук. Искам да видя документите, които Ана остави на една страна. Бележникът ми. Снимките, които разказват истории само ако знаеш как завършват те. Търся ключа, който ще разкрие пред всички защо се наложи да умра.

Не намирам нищо.

Отивам в кабинета и методично претърсвам чекмеджетата. Не обръщам внимание на носталгията, която ме пронизва все по-надълбоко с всяка следваща дрънкулка и бележник, които намирам. Не можеш да ни вземеш, това ми нашепват те. Спомням си един стар училищен проект на Ана относно „вещите в задгробния живот“, които древните египтяни избирали да отнесат със себе си в гроба, с цел преходът им да е по-лек. Ана прекара седмици наред в рисуване на саркофаг, заобиколен от изображения на най-ценните й вещи. Айпода й. Чипс със сол и оцет — шест пакета. Портретите на нас двамата, които тя беше нарисувала. Любимият й шал, в случай че й стане студено. Усмихвам се на този спомен и се чудя какво бих взела аз, дали въобще би било възможно да взема каквото и да е; какво би направило задгробния ми живот по-поносим.

Ключът го няма. Поне не в някоя от чантите, които чакат да бъдат изхвърлени, или пък в чекмеджето в скрина в коридора, където слагахме всичко, на което не можехме да намерим друго място.

Какво беше направила Ана с него?