Клеър Макинтош
Игра на лъжи (11)

Единадесет

Мъри

Том Джонсън липсвал от петнайсет часа, когато съпругата му, Каролин Джонсън — на четиридесет и осем годишна възраст, с десет години по-млада от Том — се обадила в полицията. Тя не била виждала съпруга си след така нареченото от нея „глупаво скарване“, състояло се, след като си тръгнали от работа предишния ден.

— Каза, че отива в кръчмата — гласят показанията й. — Но когато не се прибра у дома, си помислих, че е отишъл да спи при брат си.

Дъщеря им Ана, която живеела с тях по това време, била на конференция в Лондон с благотворителната организация за деца, за която работи, откакто завършва университета.

Том Джонсън не се появил на работа на следващия ден.

Мъри намери показанията на Били Джонсън, брат и бизнес партньор на Том, който не бил особено обезпокоен от отсъствието му.

— Предположих, че е махмурлия. Двамата сме партньори. Какво можех да направя? Да му отправя последно предупреждение? Повече от очевидно беше, че Били Джонсън се държеше отбранително в показанията си. Това беше естествената реакция на много хора — да изпитват вина, че не са били достатъчно загрижени за даден човек, когато е било необходимо.

Полицията не обърнала особено внимание на сигнала за изчезнал човек и го определила с нисък приоритет. Мъри погледна името на полицая в доклада, но не го разпозна. Нищо от информацията на този етап не предполагало, че Том Джонсън е уязвим, но това едва ли беше възпряло въпросите, които бяха последвали, след като самоубийството било установено; едва ли беше възпряло и съмненията на този полицай дали е взел правилното решение. Дали ако беше дал на случая на Том висок приоритет, нещо щеше да се промени? Нямаше как да разбере. Нищо около изчезването на Том Джонсън не представлявало повод за притеснение? Все пак той бил успешен бизнесмен, известен в целия град. Семеен мъж, за когото никой не си спомняше някога да е страдал от депресия.

Първото текстово съобщение пристигнало в 9:30 часа.

СЪЖАЛЯВАМ.

По ирония на съдбата Каролин Джонсън изпитала облекчение.

— Смятах, че се извинява за това, че се скарахме — твърдеше в показанията си тя. — Той ми се разкрещя и каза някои неща, които ме разстроиха. Имаше избухлив нрав, но винаги се извиняваше. Когато получих съобщението, се зарадвах, че поне е добре.

Имаше избухлив нрав.

Мъри подчерта думите. Колко избухлив е бил нравът на Том Джонсън? Дали не се беше скарал с някого в кръчмата през онази вечер? Дали не се беше сбил? Проверките в обичайните му свърталища бяха ударили на камък. Където и да беше отишъл да дави мъката си вечерта преди смъртта си, определено не беше в някое от местните заведения.

Молбата на дежурния полицай за проследяване на телефона на Том била отказана, тъй като по това време нямало доказателства, че животът му е в опасност. Мъри потръпна при мисълта как се е почувствал старшият офицер, взел това решение. Решение, което бързо се променило, когато Каролин получила второто съобщение от съпруга си.

— Мисля, че има намерение да се самоубие…

Мъри изслуша записа от обаждането на Каролин Джонсън на 999. Затвори очи и усети притеснението й сякаш беше негово. Тя прочете съобщението, получено от съпруга й. Мъри отбеляза спокойната реакция от страна на операторката, когато попита какъв е номерът на съпруга и помоли Каролин да запази съобщението.

НЕ МОГА ПОВЕЧЕ. СВЕТЪТ ЩЕ Е ЕДНО ПО-ДОБРО МЯСТО БЕЗ МЕН.

Какво не можеше повече?

Това беше изказване, характерно за всеки човек в ядосано състояние. Възможно беше да не означава нищо или да означава всичко.

Не мога повече.

Да бъде със съпругата си? Дали не ставаше въпрос за афера? Лъжеше ли за нещо семейството си?

Какво беше сторил Том Джонсън, че да направи подобно излияние?

Нямаше повече съобщения. Полицията успяла да засече мобилния му в близост до Бийчи Хед. Камерите на системата за автоматично разпознаване на регистрационните номера установили, че взетата от работата му кола се е насочила в същата посока и веднага били изпратени полицаи. Макар Мъри да знаеше как се бяха развили събитията, сърцето му заби много по-силно, докато четеше страниците на доклада, и се зачуди как ли се бяха чувствали колегите му, докато бяха карали като луди, за да спасят човешки живот.

Жена на име Даян Брент-Тейлър се обадила, за да съобщи, че видяла непознат мъж да слага камъни в раницата си. Това й се сторило доста странно за човек с костюм, затова се загледала в него и го видяла как върви към ръба на скалата. Ужасена, наблюдавала как извадил портфейла и телефона от джоба си, преди да направи крачка напред и да изчезне. Мъри разчете преписа на обаждането.

— Приливът дойде. Няма никой там. Не мога да го видя.

Служители на бреговата охрана влезли във водата след няколко минути, но вече било твърде късно. Нямало и следа от Том Джонсън.

Мъри си пое дълбоко въздух, за да се успокои. Зачуди се как Ралф Меткалф, съдебният лекар, издържа всеки ден да слуша подобни истории. Интересно му беше дали вече беше свикнал, или се прибираше в дома си и притъпяваше сетивата си с бутилка силен алкохол.

Полицията претърсила района, в който госпожа Брент-Тейлър забелязала Том. Намерили портфейла и мобилния му телефон, на чийто екран все още стояли пропитите със страх съобщения от съпругата му.

КЪДЕ СИ?

НЕ ГО ПРАВИ.

ИМАМЕ НУЖДА ОТ ТЕБ…

Полицията съобщила новината на Каролин Джонсън в кухнята на дома й, където била заобиколена от семейството си. На ксерокопие на страницата от бележника на полицай Уудуорд бяха изброени имената, професиите и контактите на приятелите и членовете на семейството, които се събрали, за да подкрепят Каролин.

Уилям (Били) Джонсън. Директор на „Колите на Джонсън“. Девер.

Робърт Дрейк. Хирург, болници „Роял Съсекс“. Съсед.

Лора Барнс. Рецепционистка в „Твърди нокти“. Кръщелница.

Информацията за Ана Джонсън — Регионален координатор на „Да спасим децата“. Дъщеря — беше написана на друга страница. Това предполагаше, че е пристигнала след полицай Уудуорд.

В дните след смъртта на Том Джонсън били проведени няколко разпита, водени от офицери на Службата за криминални разследвания, които подготвили доклад за съдебния лекар. Свалили съдържанието на смартфона на Том, включително търсенията в интернет в ранните часове на 18 май: Бийчи Хед, място на самоубийства и приливи и отливи Бийчи Хед. Мъри си отбеляза, че приливът е бил в 10:04 часа, а Даян Брент-Тейлър се беше обадила само минута по-късно. Водата по това време била около шест метра дълбока. Достатъчно, за да погълне човек, натоварен с камъни. Подводното течение го беше повлякло навътре. Ако тялото му беше открито сега, деветнадесет месеца по-късно, какво ли щеше да е останало от него? Дали щеше да има някаква следа, която да подскаже имало ли е друг човек с Том Джонсън на скалата през онази сутрин?

Свидетелката, Даян Брент-Тейлър, не беше видяла никого с него. Тя беше отказала да даде показания или да бъде разпитана. След няколко телефонни разговора, по времето на които Даян била доста уклончива, най-накрая, под заплахата, че ще бъде обвинена във възпрепятстване на разследването, тя споделила, че била на Бийчи Хед с женен мъж, с когото имала афера. Прелюбодейците настоявали мястото на срещите им да бъде запазено в тайна, а полицаите от своя страна искали от тях да дадат показания, но нищо не можело да склони Даян да си остави името върху хартия.

Мъри разполагаше с цялата хронология. Разследването около смъртта на Том Джонсън приключило за седмица, случаят бил затворен, а офицерите от Службата за криминални разследвания били назначени да работят по нови. Така или иначе щяха да минат няколко месеца, преди да се получи разрешение за водене на разследване без тяло, но нямало нужда от това, тъй като всички смятали, че работата е свършена. Самоубийство. Трагедия. И нищо повече. Точка.

Само че дали наистина е било така?

Имаше няколко диска в кутията с улики със записи от уличните камери, които проследяваха движението на Том Джонсън. Очевидно не бяха прегледани. Мъри предполагаше, че случаят е бил приключен, преди полицаите да имат възможност да изгледат часовете видеоматериал. Дали в дисковете не се съдържаше доказателство за престъпление, което е било толкова добре скрито, че никога не е било разпознато като такова?

Полицаите бяха претърсили повърхностно чисто новото ауди, което Том беше взел от „Колите на Джонсън“ в деня, в който беше изчезнал, но след като всичко друго сочело към самоубийство, а не убийство, не бил отпуснат бюджет за криминалисти. Също като записите от камерите обаче всички улики били чинно събрани. Мъри се зачуди дали наистина е имало смисъл да се изследват косми и ДНК материал от колата.

Какво щяха да докажат? Нямало е заподозрян, с когото да бъдат сравнени резултатите, а аудито било използвано като тест автомобил в автокъщата — кой знае колко души се бяха качвали в него.

Най-важният въпрос, който тревожеше Мъри, беше как може да получи писмено разрешение за подобно нещо, след като въобще не трябваше да се занимава с този случай? Дотук не беше открил дори намек, че преценката на съдебния лекар за самоубийство е била погрешна.

Вероятно досието на Каролин Джонсън щеше да е по-интересно.

Полицейската реакция на обаждането на 999 на Ана Джонсън била бърза и навременна. Семенният адрес вече бил отбелязан като рисков и този път нямало съмнение, че изчезването на Каролин Джонсън не предвещава нищо добро.

— Смъртта на баща ми я сломи — гласяха показанията на Ана Джонсън. Започнах да работя от вкъщи, за да мога да я държа под око — много се тревожех за нея. Не ядеше, стряскаше се, когато телефонът звъннеше, а в някои дни дори не напускаше леглото.

Дотук всичко беше нормално, помисли си Мъри. Мъката се отразяваше по различен начин на всеки, а подобна тежка загуба, причинена от самоубийство, представляваше дори по-голям товар. Вината — макар и неуместна — тежеше на душата.

На 21 декември Каролин Джонсън казала на дъщеря си, че има нужда от малко въздух.

— Цял ден беше разсеяна — продължаваше Ана. — Постоянно я хващах, че ме гледа и на два пъти ми каза, че ме обича. Държеше се странно, но го отдадох на факта, че двете бяхме изнервени, че ще прекараме първата си Коледа без татко.

По обяд Каролин излязла за мляко.

— Взе колата. Трябваше да се сетя, че нещо не е наред — винаги купуваме мляко от магазина в края на улицата. По-бързо е и се стига пеша. Веднага след като видях, че колата я няма, разбрах, че ще се случи нещо ужасно.

Полицията получила обаждането около 15:00 часа. Дежурният полицай, който бил наясно със семейната история, както и със славата на Бийчи Хед и безбройните подобни случаи, нямал намерение да се бави и веднага се обадил на капелана. Години наред той и енориашите му помагали в кризисни ситуации, сформирането на патрули и групи за претърсване с цел намаляването на смъртните случаи на Бийчи Хед. Единият от капеланите потвърдил, че наистина видял отговаряща на описанието жена, но вече всичко било наред — убедил я да не скача.

Мъри остави показанията на Ана Джонсън и намери обаждането в разпечатката и констатацията на дежурния полицай Грей, номер 956:

Капеланът заявява, че е провел дълъг разговор с жена на около петдесет години. Субектът бил в разклатено психично състояние и носел раница с камъни. Субектът заявил, че името й е Каролин и че наскоро съпругът й се самоубил.

Капеланът успял да убеди Каролин да не скача.

— Накарах я да изхвърли камъните от раницата си — гласят показанията на мъжа. — Върнахме се на паркинга. Казах й, че Бог винаги е готов да слуша. Да прощава. Че няма нещо толкова лошо, та Бог да не може да ни помогне.

Мъри се възхищаваше на хора, чиято дълбока вяра можеше да им осигури подобно спокойствие. Щеше му се да изпитва такава, когато влезеше в църква, но за съжаление, имаше толкова много ужасни неща по света, че нямаше как да се съгласи, че всичко е част от божия план.

Дали вярата на капелана се беше разклатила от случилото се след това? Дали се беше помолил на бог да му помогне да се справи с угризенията си?

Снимката на Каролин била разпространена и още патрулни коли били изпратени на Бийчи Хед. Бреговата охрана работела заедно с полицията и с хората на капелана, както се случвало често. Доброволци и служители на реда били рамо до рамо. Всички имали различни качества и различна подготовка, но целта им била една. Да намерят Каролин Джонсън жива.

Телефонът на Каролин бил засечен близо до Бийчи Хед и малко след 17:00 часа дамската й чанта и мобилният й телефон били намерени от човек, излязъл да разходи кучето си край ръба на скалата. Приливът бил най-голям в 16:33 часа в този ден.

Едно спряно на паркинга на Бийчи Хед БМВ, чиито ключове висели на таблото, бързо било проследено до „Колите на Джонсън“. Били Джонсън потвърдил, че описанието отговаря на колата на снаха му Каролин Джонсън, вдовица, директор на автокъщата.

С изключение на съобщенията, каквито Каролин не изпратила, самоубийството й било точно копие на това на съпруга й отпреди седем месеца. Как ли се беше почувствала Ана, когато бе отворила вратата и на прага отново беше намерила полицай с фуражка в ръце? Дали беше седнала сломена в кухнята, заедно със същите приятели и членове на семейството? Още едно разследване, още едно погребение, още едно следствие.

Мъри остави досието и изпусна дълга въздишка. Колко пъти Сара се беше опитвала да отнеме живота си?

Твърде много, за да бъдат преброени.

Първият опит беше няколко седмици след като започнаха връзка. Мъри отиде да играе скуош с колега, вместо да излезе с нея. Когато се прибра у дома, на телефонния секретар го чакаха седем съобщения — всяко следващо беше по-отчаяно от предишното.

Този път Мъри се паникьоса. Както и следващия. Понякога минаваха месеци между опитите за самоубийство на Сара, но понякога се опитваше да отнеме живота си по няколко пъти на ден. Точно тези моменти доведоха до поредния й престой в „Хайфийлд“.

Постепенно Мъри разбра, че трябва да бъде спокоен със съпругата си. Да бъде до нея. Не трябваше да я съди, нито да се паникьосва. Трябваше да я прегърне, когато се прибереше у дома, и ако нямаше нужда да я отведе в болницата — често нямаше такава, — измиваше добре ръцете й, нежно я превързваше и я уверяваше, че няма да ходи никъде. Едва когато Сара си легнеше и бръчките на челото й се отпуснеха в съня, той се хващаше за главата и заплакваше.

Мъри разтри лицето си. Съсредоточи се. Този случай трябваше да му помогне да не мисли за Сара, а не да се връща обратно към спомените, които искаше да зарови завинаги.

Погледна бележника си. Не намираше нищо странно. Защо тогава някой оспорваше смъртта на Каролин? За да създаде неприятности? Да разтревожи Ана?

Самоубийство? Помисли пак.

Нещо се беше случило през този ден, нещо, което не беше в полицейските доклади. Нещо, което разследващите офицери не бяха видели. Случваше се. Не беше често, но се случваше. Немарливи или твърде заети детективи, които смятаха други свои случаи за по-важни и слагаха точка на подобни, макар да имаше още въпроси, които да се зададат, и още отговори, които да бъдат потърсени.

Мъри взе последните листове: те не бяха подредени в някаква последователност — снимка на Каролин Джонсън, разпечатка на списъка с контакти от телефона й и копие от застраховката „Живот“ на Том Джонсън.

Мъри погледна последния документ и… Погледна го отново.

Том Джонсън струваше значителна сума пари.

Мъри не беше виждал къщата на Ана, но познаваше улицата — тихо, добре поддържано място със собствен парк и имотите не бяха никак евтини. Предполагаше, че къщата е била притежание на Том и Каролин Джонсън, а сега беше наследена от дъщеря им, както и парите от голямата застраховка на баща й. Освен това Ана беше получила място в семейния бизнес.

Откъдето и да го погледнеше човек, Ана Джонсън беше изключително богата жена.