Кейти Марш
Ти си всичко за мен (9)

Девет

— Хана!

Хана така се стряска, че изпуска тетрадките, които носи.

— Маргарет…

Навежда се да ги вземе.

— Чакаш ли някого? — Вдига вежда, безмилостно оскубана.

— Просто…

Хана се оглежда, за да получи вдъхновение. Всъщност гледаше към паркинга през прозореца и се питаше дали отново ще успее да бъде себе си. В ума й бегло се мярка период от живота й, когато не се е чувствала като в морга, по няма спомен какво точно е усещането.

Оценяваше есета до един часа, а после в три чу Том да пада на път към тоалетната. В два затвори отново очи и Джули се прибра. Облегна се върху звънеца, защото си била загубила ключовете. За пореден път. Хана ги намери на сутринта увиснали на розов храст, над купчинка повърнато.

Много хубаво.

— Обмислям плана на урока за десетите класове, Маргарет.

Вдига и последната тетрадка и се изправя.

— Разбирам.

Смръщеното изражение на Маргарет подсказва на Хана, че не разбира. Началничката й приглажда правата си черна пола и златната халка на безименния пръст проблясва. Хана се пита какъв ли е господин Маргарет. Подозира, че основни изисквания на Маргарет при търсене на съпруг са били в безпрекословно подчинение и пълна липса на чувство за хумор.

— Възнамеряваш, надявам се, да ми предадеш графиките до края на деня — отбелязва Маргарет през стиснати устни.

Хана се паникьосва. Смяташе, че се наслаждава на този толкова рядък период, когато е изпълнила всички възложени от Маргарет задачи.

— Какви графики?

Маргарет въздиша.

— Отразяващи постиженията на учениците от седми, осми и девети клас по правопис, четене и така нататък. Пратих ти имейл сутринта.

— Цяла сутрин имах часове.

— Не е съвсем така, нали? — Маргарет поклаща глава. — Все пак намираш време да зяпаш през прозореца и да мечтаеш.

— Не мечтаех.

Изрича го толкова плахо, че и самата тя не може да се познае.

Маргарет обаче не спира.

— Моля те, предай ми ги до утре вечер. Трябва да ги обобщя за съвета на ръководството.

— Наистина не разполагам с време…

Маргарет я поглежда свирепо.

— Няма да ти отнеме кой знае колко.

— Ама…

Маргарет поклаща глава.

— Надявах се на повече от теб, Хана.

Хана се засяга.

— Даваш ми доста допълнителни задачи напоследък, а…

— Ти заяви, че си готова да помагаш на отдела с всичко.

— Да, така е, но…

— Ако ти идва в повече, кажи.

Хана се предава. Чувства се прекалено уморена. Да преговаряш с Маргарет е все едно да говориш на стена.

— Не, не. Ще ги направя.

— Чудесно. — Маргарет кимва доволно. Още един проблем е разрешен. Поредната задача е разпределена. Устните й трепват в нещо, което вероятно издава ентусиазъм. — Чете ли най-новата книга на Хауард Джейкъбсън?

— Не.

— А трябва. Чудесни образи.

Единственият образ, витаещ в главата на Хана, е леглото й. Представя си как се пъхва в него, придърпва чаршаф над главата си, докато Том оздравее и тя отново започне да живее.

Въздъхва. Няма представа кога ще се оправи той. Нито кога тя отново ще се почувства свободна.

Маргарет продължава да говори все така ентусиазирано.

— Трябва да сме в крак, както знаеш. Да даваме личен пример.

Хана премигва. В момента дава един-единствен пример на учениците: да се докарат до такава стенен на умора, че да не са в състояние да включат лаптопа си сутрин.

— Добре. Благодаря, Хана.

Хана я гледа как се отдалечава бързо. Всеки път, когато си помисли, че не е възможно животът да стане по-лош, Маргарет се появява с поредните указания.

Въздъхва и тръгва към офиса на катедрата по английски, където да се зареди с достатъчно кофеин, та да държи очите си отворени, докато оформя поисканите графики. Завива зад ъгъла, но се сеща, че й трябват папки от стаичката с канцеларски материали. Оставя тетрадките върху шкаф с книги и отключва поочуканата синя врата.

Затваря след себе си, запалва лампата и вдишва миризмата на хартия и мастило за ксерокс. Прекрасно е да е сама. Толкова рядко й се случва напоследък. Постоянно е в класната стая, или на събрание, или вкъщи, където се опитвала развесели Том, или да му помогне при поредния неуспех, когато е стиснал пръсти и тя не може да извади самобръсначката от ръката му, или когато се е залял с вода, докато пълни чайника, за да си направи чай.

Заговори ли с него, изпитва чувство за вина, задето толкова се самосъжалява. Всяка сутрин обаче става и с наясно, че денят ще е същият като предишния: работа, Том; работа, Том.

Нищо чудно защо се чувства сто и три годишна.

Поставя длани върху хладните метални полици и се пита дали ще успее да се сгуши под тях, за да дремне.

Вратата зад нея се отваря.

Боже. Кляка и се опитва да се скрие зад ксерокса.

— Хана, виждам те.

По дяволите!

— О, здравей, Раж.

Старае се да звучи непринудено. Не успява съвсем, защото ръкавът й се е закачил в отделението за хартия. Дръпва силно, освобождава се, но залита към Раж.

Не такъв беше планът й.

Той протяга ръка, да я задържи. За миг го оставя да я докосне, после отстъпва.

Делово; ще се държи делово.

Той я гледа с упрек.

— Избягваш ме.

— Нищо подобно. — Не събира сили да го погледне в очите. Наистина не е никаква актриса. Имало е причина все да играе Третата овца в училищните пиеси. — Просто съм заета.

Усеща как поруменява.

— Стига — свъсва вежди той. — Почти не говориш с мен, откакто се върнах в „Куинсдейл“.

— Раж, нямам време да говоря с никого.

— Да, но нали сме… приятели.

— Ами…

— И вече не идваш в пъба.

Търпението й се изчерпва.

— Не е защото те избягвам. С удоволствие бих се отбила в пъба, но вместо това работя по цял ден и се грижа за болния си съпруг през всяка свободна секунда.

— Добре, добре. Съжалявам.

— Би трябвало.

Обръща се, взема няколко яркозелени книжни папки и се обръща отново. Той е пред нея.

Тя отстъпва; или се опитва да го направи. Помещението е доста малко.

Той снишава глас, а тя усеща ментовия му дъх.

— Просто искам да ти помогна, Хана.

Част от нея иска да го прегърне.

Той поставя ръка на рамото й. Би трябвало да я отмести, но не събира сили.

— Защо не излезеш с мен?

Тя буквално си прехапва езика, за да не се разсмее истерично. Едва намира време да отиде до тоалетната, камо ли да излезе на среща с мъж, който не й е съпруг.

— Не. — Насилва се да отмести ръката му. — Не, Раж.

— Погледни ме в очите и го повтори.

— За бога! Вдига поглед. Престани! — Бутва го с папките по гърдите. — Омъжена съм. И изтощена. Ако имам свободно време, върша скучни неща — мия си зъбите или проверявам дали овърдрафтът ми не е надхвърлил лимита.

— Знам. — Той се приближава още повече. — Но…

— Няма „но“, Раж!

Трябва да се измъкне оттук. Минава край него и почти стига до вратата.

— Излез с мен, Хана.

Тя го поглежда раздразнено.

— Ти луд ли си?!

— Не — поклаща той глава. — Просто помня усещането какво е да си до мен.

— Гарантирам ти, че ако прекараме заедно една нощ сега, ще ме гледаш как хъркам на възглавницата до теб, а от устата ми се стича слюнка.

Той се ухилва.

— Звучиш секси, когато хъркаш. Приличаш на…

Тя не издържа повече.

— Тръгвам си.

Ръката й е на дръжката.

— Няма да спра да упорствам, да знаеш.

Тя спира.

— Слушай: престани. Моля те.

— Да престана? — пита той дяволито. — Никога.

Налудничавата ситуация я кара да се усмихне.

— Следващия път избери по-романтично място. Колкото и да е хубаво тук, все пак е склад.

— Да опитам ли в кафенето? Или в библиотеката? Или… — засмива се — … в тоалетната?

— Не прекалявай. — Хана усеща мобилния си да вибрира. Вади го и прочита съобщението. — Шибана работа! Трябва да се прибера вкъщи. Веднага.

— О? — Той пребледнява. — С нещо да помогна?

— Да — кимва тя. — Остави ме на мира, чу ли?

— Но…

— Просто се откажи, Раж.

Отваря вратата и излиза.

* * *

— Мислех, че няма как нещата да станат по лоши — обявява Том.

Лежи по лице върху студените плочки на пода на банята.

— Какво се случи?

Тя пъхва ръце под мишниците му и започва да го дърпа нагоре.

— Няма значение.

Той увисва на ръцете й и кръстът й не закъснява с протестите. Стиска зъби и решава да не му обръща внимание.

— Напротив — има. — Старае се да го задържи, за да не залитне напред. — Не искаме да се повтори.

— Опитах се да вървя без проходилката.

Звучи кисел; разочарован.

— Но според физиотерапевтката не си готов.

— Знам.

— Тогава защо опита?

Сега вече я болят и раменете, но успява да го вдигне да седне на ръба на ваната.

— Исках да видя дали ще успея. Долавя тъгата му и се въздържа от отговор. — Мускулите не ме слушат. — По лицето му се изписва раздразнение. — И се стоварих на пода като безполезното копеле, каквото съм.

Ще й се да има какво да каже, за да го ободри.

Решава да измести темата.

— Слава богу, че мобилният е бил у теб. И къде, по дяволите, е Джулс?

Том поклаща глава.

— Не знам. Постоянно изчезва.

— А не бива. Трябва да се грижи за теб.

— Да, но не е особено забавно да е с мен в момента.

Тонът му е пълен със самосъжаление.

— Не е там въпросът, Том.

— Значи не го отричаш?

Тя се чувства толкова уморена…

— Стига, Том.

— Как така „стига“? — Повишава тон. — Всичко това е истински кошмар за мен, ако не се досещаш!

— Знам…

— Нищо не знаеш!

Тя въздиша.

— Добре, не знам. Не съм наясно как се чувстваш, естествено, но през цялото време искам да се оправиш. — Отчаяно се опитва да не заплаче. — Само това искам, Том. Не биваше да те сполетява… Моля те, разбери: старая се. Всеки ден. Всячески искам да ти помогна. — Сега вече по страните й се стичат сълзи. — Но толкова са ми силите.

Обръща се към вратата, ала от рязкото движение се подхлъзва на мокра плочка, пада и пътьом удря главата си в мивката.

— Хана?

Толкова я боли, че не е в състояние да говори.

— Хана?

Тя премигва и простенва.

— Хана, добре ли си?

Паниката в гласа му я трогва.

— Май да…

Разтърква тила си.

— Слава богу. Точно мислех как да те спася като истински герой, но в това мое състояние сигурно щеше да ми отнеме пет-шест часа.

Тя неволно се усмихна.

— Важното е, че си го помислил.

— Така твърдят — засмива се и той.

Той се приплъзва към нея и поставя глава върху корема й.

— Сега чудесно илюстрираме израза: „Болен здрав носи“ — промърморва той.

— Да — разсмива се тя отново.

Остават така известно време. После Том вдига поглед към нея.

— Какво ще правим сега?

Един от нас вероятно ще трябва да стане по някое време.

— А после?

— Не знам. — Хана намества главата си по-удобно. — Може би трябва да си припомним как да се забавляваме отново.

— Да се забавляваме ли? Това пък какво е?

— Точно за това говоря — отвръща тя.

Мъчи се да си спомни кога за последен път са се забавлявали заедно. Май беше преди повече от година. И беше придружено с огромно количество алкохол.

— Като начало да си направим „Маргарита“ — предлага тя. После се сепва. — По дяволите. Извинявай. Не бива да пиеш. Какво ще кажеш да ги направим без алкохол?

— От един коктейл нищо няма да ми стане.

— Предполагам… — Перспективата малко я разведрява. — Ще е като едно време в първия ни апартамент до денонощния гараж — споделя тя.

— В бара с напитки винаги имахме бутилка портокалов ликьор до текилата — сеща се той.

Не е за вярване, че наричаш онзи скапан шкаф над мивката в кухнята „бар с напитки“ — изумява се тя.

— Естествено — усмихва се Том. — Беше любимото ми място в жилището. Толкова се забавлявахме там.

— Така е. И е редно да се опитаме да възвърнем усещането. Приемаш ли?

— Да — ухилва се той.

Тя му подава ръка, за да му помогне да се изправи. Прегръща го през кръста и се насочват към всекидневната. И предстоящата вечер.

* * *

В полунощ Хана се събужда и сяда рязко в леглото. Пияна е; замаяна; и има нужда от половин литър вода и няколко препечени филийки.

Графиките с постиженията!

По дяволите!

Надига се от леглото и се захваща.

Служба при погребението на госпожа Розмари Джейн Елисън. Крематориум „Уестхейс“, Съмърсет

ноември, 2007 г.

— Хана, ти дойде! — Той я издърпа в коридора към параклиса, за да я предпази от дъжда. — Не мога да повярвам!

Погали я по лицето. Беше загоряло, а в огромните й кафяви очи се четеше съчувствие. Тя протегна ръце и го прегърна, сякаш никога няма да го пусне.

В очите му напираха сълзи. След цялата болка през последните седмици на майка му сега искаше само да се сгуши до нея и да излее всичките заключени в сърцето си сълзи.

— Естествено. — Тя се отдръпна и го хвана за ръка. — Защо не ме извика по-рано?

— Знаех, че се забавляваш там. Не исках да ти разваля удоволствието.

— Том, аз те обичам. Ти си по-важен от всичко друго.

— Наистина ли?

— Наистина. Нищо не се е променило. Поне при мен. Това е самата истина.

Изрече го толкова високо, че събуди леля Сю, която тихо похъркваше на пейка зад тях, до вратата на параклиса.

— Бинго! — извика леля Сю, видимо объркана къде се намира.

— Сигурна ли си?

Престраши се да я погледне и забеляза решителност в очите й.

Хана си пое дълбоко въздух.

— Искам да сме заедно.

— Добре — кимна той и стисна ръката й. — Страшно много ми липсваше.

— И ти на мен. — Тя го целуна. — А сега — има ли с какво да помогна?

— Не бих казал. — Погледна към опечалените, чакащи вратата на параклиса да се отвори. — Май съм се погрижил за всичко.

— Къде е катафалката?

— Всеки момент ще пристигне.

— А Джули?

— И тя. Обеща да е тук в десет и половина. Ако имаме късмет, ще изпревари свещеника.

Погледна навън точно навреме, за да види как вратата на спрялото отпред такси се отваря и Джули излиза. Държеше за ръка момче, което Том бе забелязвал да пуши цигара от цигара в парка срещу къщата на майка му. Беше облечен в тесни сиви джинси, а по врата му над черната тениска се виеше татуирана змия.

Том стисна зъби и се отправи към двамата, все така хванал Хана за ръка.

— Здравейте, здравейте…

Гласът на Джули се извисяваше високо, докато минаваше между утихналите роднини и приятели, скупчили се под чадърите, защото дъждът се бе усилил. Доброволка в младежкия клуб, където помагаше и майка му, постави ръка върху рамото на Джули, но сестра му бързо я отмести.

— За бога, какво е облякла? — Леля Сю беше излязла навън и гледаше с неодобрение племенницата си. Чичо Джо се постара да успокои съпругата си, но както винаги загуби двубоя. Брадичката на леля Сю започна да трепери. — Ами аз виждам гащите й! А и какво е това на шията й? Смучка ли?!

— Добро утро.

Джули бе застанала пред тях и целуна звучно брат си по бузата. Миришеше на застояла бира и цигари. Косата й висеше безжизнена. Черното й горнище имаше бяло петно на якичката и не бе добре подпъхнато в миниатюрната й черна пола. Сивата жилетка се свлече от раменете й, докато се опитваше да запали цигара. Ръцете й трепереха така силно, че Том пристъпи напред, за да предпази пламъчето на запалката.

Тя дръпна и запали.

— Благодаря.

— Защо закъсня?

Тя забели очи.

— Проклетото такси попадна в задръстване. Казах му да мине по друг път, нали, Си?

Си, дълбоко съсредоточен да пълни дробовете си с никотин, явно не я чу. Изведнъж и на Том му се прииска да запали цигара.

— Здравей, Джули поздрави Хана.

Джули я изгледа от глава до пети.

— А, и ти си дошла…

Хана се изчерви и погледна надолу.

— Дойдох веднага щом чух.

Джули дръпна от цигарата и издиша дима по посока на Хана.

— Браво на теб.

Том, готов да защити Хана, се намеси:

— Как си, Джулс?

Сестра му вирна вежди.

— Била съм и по-добре.

Започна да пристъпва от крак на крак и след още три дръпвания свърши цигарата.

Хана подаде ръка на Си.

— Аз съм Хана.

Придружителят на Джули си извади косматата ръка от джоба и я подаде на Хана.

— Си — представи се той.

Стъпка хвърления на земята фас и се загледа нанякъде. Том се запита на колко ли години е и знае ли, че сестра му е на шестнайсет.

Джули запали нова цигара.

— Си е шофьор на камион.

— Така ли?

— Да. — Джули издуха дима в лицето му. Погледна към входа. — Хубави цветя.

— Благодаря. — Том сви рамене. — Да беше ми помогнала да ги избера.

Тя също сви рамене.

Мама и без това няма да ги види.

Той потърси думи, с които да запълни зейналата помежду им пропаст.

— Къде беше през последните няколко дни, Джулс?

— Със Си.

— Ходи ли на училище.

— Не — поклати тя глава.

— Надявам се скоро отново да тръгнеш. Ако изпуснеш много материал, ще…

— Всъщност, няма да се връщам — прекъсна го тя.

— Какво?!

Часове наред той бе убеждавал скъпото й училище да й позволи да живее безплатно в общежитието. Беше толкова умна. Шестици по всички матуритетни предмети.

Джули въздъхна.

— Няма да се върна в училище.

— Защо?

— Ще си намеря работа.

Това бе новина за него.

— Кога го реши?

— Преди време. — Загаси цигарата си на земята. — Докато се грижех за мама, а ти преуспяваше в Ситито.

Не обърна внимание на подигравката. И друг път я бе чувал.

— Не искаше ли да го обсъдиш с мен?

— Защо? — Нахалството й му подейства като шамар. — Теб те нямаше.

— Джулс, не е честно да говориш така.

— Не е ли? — Тонът й стана гневен. — Доколкото си спомням, аз й биех инжекциите, мерех й температурата и чистех нощното й гърне. Аз бях до нея, опитвах се да я храня и сменях чаршафите, след като повърне. Само аз.

Той сниши глас и се приближи към нея.

— Налагаше се да работя. За да плащам нейните сметки, и моите. И идвах при всяка възможност.

— Самозалъгвай се, с каквото щеш, Томо, но на мен наистина ми трябваше…

Тя млъкна.

— Какво?

— Нищо.

— Но къде ще живееш, Джулс? Социалните няма да позволят да живееш сама.

— Не е твоя грижа.

— Напротив. Всъщност, ела да живееш при мен, ако искаш.

— Наистина ли?

— Разбира се. — Той се усмихна. — Хана ще е с нас известно време, но…

Тя извърна глава.

— Не, благодаря. Ще остана при Си. Има апартамент. Нали, Си?

Си изсумтя и се вторачи в телефона си.

— Но…

Усети ръката на Хана върху своята. Беше хладна; действаше му успокоително.

— Том? Май трябва да вървиш.

Той се обърна и видя катафалката. Дълга. Черна.

Финална.

Опечалените се смълчаха. Том тръгна натам, като се бореше сълзите му да не потекат, докато двама носачи умело свалиха ковчега. Бронзовите му дръжки блестяха, дървото лъщеше. Отгоре му бе поставен един-единствен венец от лилии.

Всичко бе точно както майка им бе искала.

Обърна се и видя сестра си да рухва в прегръдката на Си. Искаше да отиде при нея, да я обгърне с ръце и да й помогне, но тя едва ли щеше да му позволи. Вместо това изчака другите носачи: чичо Джо, Адам, Азис, шефът на майка му от фирмата по почистване. Докато се съберат, Том гледаше ковчега и мислеше за жената вътре. Тя винаги вземаше най-малкото парче торта, смееше се на всяка шега на шоумена Брус Форсай и вечно се притесняваше да не пречи.

Щеше му се да й бе отделял повече време; по-често да бяха разговаряли; да й беше благодарил.

Вече бе прекалено късно. Прехапа силно устни, за да не се разплаче.

Наведе се да поеме тежестта на ковчега върху рамото си. Хана застана до него.

Прошепна така, че само той да я чуе:

— Държиш се толкова храбро, Том. Невероятен си.

Вдигна ръка, за да подпре ковчега.

Радваше се, задето е успял да заблуди Хана.

Себе си обаче не бе в състояние да заблуди.