Кейти Марш
Ти си всичко за мен (8)

Осем

— Добре дошъл у дома, Том.

Хана поставя чиния пред него.

Той поглежда храната.

— Направих ти любимото.

Той свъсва вежди.

Тя поглежда пържолата. Този път поне се сети да я дръпне от грила, за да не стане на подметка. Картофеното пюре е пухкаво, а зеленият боб — приятно овкусен.

Надяваше се да му хареса страшно много.

Вместо това той само поклаща глава.

— Не си ли гладен, Том? — Хана сяда пред него до кухненската маса. — Или не съм направила нещо както трябва? Ако е така — извинявай. Аз…

— Не — почти изръмжава Том. — Не става въпрос за нищо подобно. Всичко изглежда чудесно. Просто…

Поглежда към ножа и вилицата до чинията си.

— Боже! — Хана се плясва по челото. — Какъв идиот съм! — Взема ножа и вилицата и придърпва чинията му към себе си. Започва да реже месото на хапки, които с помощта на вилицата да слага в устата си с една ръка. — Наистина не помислих…

Вдига поглед, но той отмества очи.

— Заповядай.

Побутва отново чинията към него.

— Благодаря.

Той набучва парче пържола с дясната ръка; Хана също започва да се храни. Двамата дъвчат мълчаливо. Разговор не потича.

Хана се пресяга и взема пакета, даден му при изписването от болницата, откъдето тя и Ник го прибраха преди малко.

— Да вадим какво има тук.

— Нямам търпение — проронва Том и прави гримаса.

Хана отваря белия пакет с етикет, на който е написано името на Том и датата на раждането му. Изважда индустриални количества аспирин и листовки.

Инсулт и неспособност за задържане.

Секс след инсулт: предизвикателства и разрешения.

Много ободряващо. Бързо ги връща обратно.

Том набожда още едно парче месо с вилицата.

— Какво пишат?

— Нищо.

Хана става и прибира пакета в един от кухненските шкафове.

Сяда отново.

— Е, как се чувстваш пак вкъщи?

Том премигва от слънчевите лъчи, нахлуващи през прозореца.

— Дяволски хубаво. — Усмихва се. — Никога не съм се радвал толкова да видя дневната светлина. И да седя в кухня. И да държа истинска чаша за чай. — Лицето му се издължава, защото вижда сивата проходилка до себе си. Ще ми се обаче да не се налагаше да вземам и това.

— Няма да ти е нужна дълго — заявява Хана с увереност, каквато не изпитва.

— Виж колко бързо стана от инвалидната количка. Почти не я използваш вече — обажда се влязлата откъм всекидневната Джули и взема парче пържола от чинията на Том.

Отива до радиото в ъгъла, докато пъха месото в устата си.

— Предполагам — въздиша Том. — Сега ще се разтанцувам, за да го отпразнувам.

— Просто се опитвам да звуча позитивно — обяснява Джули и удря апарата с длан. — Това чудо защо не работи?

— Беше наред сутринта, когато тръгнах да прибера Том. — Хана се приближава. — Пускала ли си го междувременно?

— Не.

Изражението й обаче казва „да“. Откакто се нанесе, успя да изтрие всичко от скайпа на Хана и да блъсне колелото й в една стена. Ако продължава с подобно темпо, Хана е убедена, че до края на месеца в къщата ще има пожар.

— Нищо — примирява се Джули. — Зак ще го оправи, когато дойде.

— Така ли? Кога пристига?

Хана не таи големи надежди. Предполагаемото гадже на Джули е придобил статуса на мит. По време на шестте седмици престой на Том в болницата поне през три дни Джули е обявявала, че Зак „е на път да пристигне“, но все става нещо и той не се появява от плът и кръв.

— Не съм съвсем сигурна.

Пръстите на Джули барабанят по бедрото й под опънатите черни джинси. Хана забелязва, че са марка „Топшоп“. Също като нейните. Вглежда се по-внимателно. Та това са нейните джинси! Отваря уста, готова да протестира, но забелязва Том да отпуска глава на масата и бързо пристъпва към него.

Хваща го за рамото, а от страх дишането й се е учестило.

— Том? Добре ли си?

— Разбира се. Извинявай. Май задрямах.

Джули сяда срещу него и започва да яде храната му.

— Предупредиха, че ще ти се доспива в нетипични часове през първите няколко месеца.

— Знам. — Том въздиша. — Но това е лудост. Едва дванайсет и половина е, по дяволите.

Джули взема малко от пюрето с вилицата.

— Ще свикнеш, Том. Чудесно е, че възхитителната ти сестра ще се грижи за теб известно време. — Ухилва се. — Ще бъде както когато си нарани крака, защото налетя с колелото си в оградата, а аз се правех на медицинска сестра.

— Помня. — Усмивка озарява лицето на Том. — Унищожи всички лепенки от аптечката.

— Да. — Джули взема още едно парче месо. — Бях готова целия да те облепя, за да оздравееш. — Преглъща. — И сега ще те оправя за нула време, Томо. Преди да се усетиш, ще съм обратно в Бристол.

Том кимва.

— Знам. Ще бъда най-бързо възстановилия се след инсулт човек.

— Точно така — уверява го Ник, влизайки от всекидневната, където е провеждал поредния спешен служебен разговор.

Докато го наблюдава, Хана се сеща за всички вечери, когато Том крачеше напред-назад все още с костюма си и говореше трескаво с поредния клиент.

Сега Том е по анцуг и суитчър с качулка. Повече прилича на онзи Том, с когото излизаше навремето; когото обичаше.

— Как е, приятел?

Ник сяда до масата и разкопчава най-горното копче на бялата си риза.

— Бива.

Мобилният на Том звънва с мелодията на химна на „Спърс“. Опитва се да го вземе с дясната си ръка, но апаратът се плъзва по масата. Всички гледат как се опитва да го спре; не успява. Опитва отново. Хана забелязва как Ник протяга ръка, задържа го. И тя е същата: постоянно нащрек, все изпълнена с несигурност.

Най-накрая Том поклаща глава и се обляга назад.

— Едва ли е било нещо важно — отронва той.

Ник си прочиства гърлото.

— Не мисли, че заради сегашното си състояние ще се измъкнеш и няма да основем фирмата си, Том. Помисли каква реклама ще си направим. „Човек се връща от отвъдното, за да застане начело на правната кантора «Мастърс и Елисън»“.

— „Елисън и Мастърс“ — поправя го Том. — Не се възползвай от състоянието ми, за да си присвоиш цялата слава.

— За нищо на света не бих посмял — отвръща Ник.

Хана пълни чайника с вода.

— Едва ли е подходящо отсега да мислим за връщането на Том на работа — отбелязва тя. — Още по-малко — да е съосновател на фирма. — Вади чаши от шкафа. — Кой ще пие чай?

— Аз — не. Благодаря. — Том бутва стола си назад. — Отивам до тоалетната…

Хваща се за проходилката с две ръце и се опитва да се изправи. Хана вижда как ръцете му треперят. Съзнава, че той иска да се справи сам, но накрая не издържа да го гледа повече, приближава се и се готви да му помогне.

— Всичко е наред, Х. — Избягва да я погледне в очите. — Джулс, подай ми ръка.

— Аз съм до теб, Том — обажда се Хана.

— Не… — Продължава да избягва очите й. — Най-добре да видим как се справя Джули. Нали затова е тук?

— Добре — отвръща Хана изненадана от изписаното по лицето му смущение.

— Хайде, Томо — пристъпва Джули напред.

Том побутва проходилката, прави крачка с десния крак. Левият обаче се влачи по пода.

Обръща се към Хана.

— Благодаря за обяда. Извинявай, че не го уважих подобаващо.

Тя не е свикнала той да й се извинява.

— Няма нищо.

Думите й излизат с мъка. Все едно играе роля, а не разполага със сценарий.

— Добре ли си, Хана?

Вратата на кухнята се е затворила и тя поглежда Ник.

— По-добре съм от него. — Взема две пакетчета чай и ги пуска в чашите. — А ти?

— Справям се. — Прочиства гърлото си. Заиграва се с ключовете си. — Но се питам…

— Какво?

Тя налива вряла вода в чашите.

— Ами… За какво си говорите сега?

— Не знам — свива рамене Хана. Сяда и кръстосва крака. — Трудно е.

— Разбирам те. И аз се чудя какви да ги приказвам. — Въздиша. — Преди обсъждахме работата, спорехме за коли и какво ли не, но сега ми се струва нередно…

Хана вади млякото от хладилника и го поставя на масата.

— Говорете за спорт например. Обикновено му посвещавате доста време, когато сте заедно.

— Би могло да е тема. — Ник взема чаша с чай. — Позволено му е да гледа телевизия, нали?

— Да. Но едва ли е редно да пие бира по време на мач. Поне известно време.

Сърцето на Хана се свива, като си представя колко се е стеснил светът на Том. Поглежда през прозореца и вижда лъскавия корпус на отправил се нанякъде самолет към нови градове, към незнайни приключения. Отново изпитва тъга по всички изплъзващи й се възможности.

Поглежда към майтапчийските чорапи с Дядо Коледа, които Стеф й подари. Вече далеч не й се струват толкова смешни.

— Лекарите какво казаха при изписването? — Лицето на Ник е сериозно. — Щях да те питам в колата, но не исках Том да чуе.

Хана усеща как за пореден път я обзема безпокойство.

— Налага се да внимава за себе си. Да я кара бавно. Да посещава редовно физиотерапията. Да не се насилва прекалено много.

— Ще се възстанови ли напълно?

— Съществува подобна възможност, но не са напълно сигурни.

Ник покрива лице с ръце.

— Дяволска работа!

— Да. — Хана отпива чай. — Няма никакви гаранции. Не се знае и колко ще продължи.

— Заплашен ли е да го порази нов инсулт?

— Едва ли. Особено ако е предпазлив.

— Това поне е добре. Ник я поглежда. — Слава богу, че има теб.

Пронизва я чувство за вина.

— Не съм толкова убедена…

— Аз съм. — Ник я поглежда. — Извади голям късмет с теб.

— Едва ли. Дори не позволи да му помогна.

Ник поклаща глава.

— Не съм изненадан. И аз не бих искал жена ми да ми бърше задника.

Хана премигва.

— Не се бях замислила за това.

Телефонът на Ник иззвънява и той отново придобива делови адвокатски вид.

— Налага се да тръгвам. Не може до безкрай да съм на зъболекар.

— Чао, Ник. — Хана се изправя. — Ще продължаваш да се отбиваш, нали?

Разбира се. — Хвърля поглед към екрана на телефона, но после го отмества. — Няма да спра да идвам, знаеш, пък дори това да значи да гледам мачовете на „Спърс“ от проклетия диван.

Хана се усмихва.

— Стига да не ме карате и аз да ги гледам.

Изпраща го до вратата. Затваря след него и сред сметките и рекламите, пуснати през процепа за писма зърва малък кафяв плик. Взема купчината и я отнася до кухненската маса, където сяда и отваря заинтригувалия я плик. Прочита писмото и нещо в нея трепва, когато вижда, че от „Образовайте света“ не са я одобрили да се включи в групата за Танзания.

Затваря очи, за да си представи за миг какво би могло да бъде.

— Какво е това? — пита появилата се до нея Джули.

— Глупости. — Хана бързо пъха плика в джоба. — Ти откъде изскочи? Да нямаме люк за домашни любимци?

— Не. — Джули грабна чантата си. — Просто нося „Конверс“.

С гордост поглежда розовите гуменки на краката си.

— Излизаш ли?

— Да — кимва Джули. — Той свърши и двете неща, настаних го на дивана и…

— Спри! — прекъсва я Хана и вдига ръка.

— Защо? — премигва насреща й Джули. — След време ти ще трябва да се грижиш за това.

— Знам. Но не искам да мисля за това отсега.

— Добре. Няма да се впускам в подробност. — Джули забелва очи. — Но е време да се приспособиш сега, когато е тук. По цял ден. Всеки ден.

На Хана наистина не й се мисли за това.

— Старая се, Джулс.

Джули взема дънково яке от закачалката в антрето.

— Доскоро.

Излиза преди снаха й да осъзнае, че якето е нейното.

Хана отива във всекидневната. Том лежи на дивана със затворени очи. Тя се кани да се отдалечи на пръсти, когато той ги отворя.

— Ела да поседиш при мен. Ако няма да излизаш, разбира се.

— Не, Том, няма.

— Сигурна ли си? — В очите му зърва страх. — Не искаш ли да се видиш с някого?

— Не…

— Някой от работата ти, например?

— Не, честно.

Тя копнее да съумее да му вдъхне увереност. Вдига непохватно краката му, сяда и ги отпуска в скута си. Топли са; и тежат. Мъчи се да се сети кога за последен път са седели заедно на дивана. През онази вечер, която започна нормално, а се превърна във вечер на омразата ли? Всичко започна от безобидна забележка, но скоро прерасна в караница. Том я нарече себична мечтателка; тя го нарече задник. Вечерта приключи с пиянство, язвителни забележки и взаимни упреци, докато ядяха чипс.

— Хубаво е така — промърморва той. — Дават ли нещо интересно?

Хана се пресята и взема дистанционното за гигантския телевизор, купен по негово настояване миналата година. Голям е почти колкото градината им. Започва да цъка по каналите и гледа паникьосано как програма след програма показва здрави хора, които тичат, играят футбол или катерят планини.

Изгася го.

— Нищо от това не ми се гледа.

— Лъжеш. — Тя се изненадва, че той се усмихва. — Обичаш всичко, заредено с динамика.

— Не…

— Въобще не те бива да лъжеш.

Де да знаеше той…

Тя вдига ръце, все едно се предава.

— Така е.

Настъпва мълчание. Дишането му става по-дълбоко и тя предполага, че е заспал.

Том се размърдва.

— Искаш ли да ми почетеш?

— Разбира се. — Тя поглежда струпаните на масичката книги и списания. — Какво да бъде?

— Няма значение.

— Нима? Обикновено ти избива обрив, ако доближиш роман.

— Не е вярно. — Той намества главата си по-удобно върху възглавницата. — Прочетох поне два трилъра в Турция.

— Преди една година…

Хана хваща последния роман на Садие Джоунс.

— Да опитаме с този.

— Чудесно. Нямам търпение.

Отново затваря очи, но не преди да се е пресегнал и хванал ръката й.

Хана започва да чете.

Той заспива, преди да е стигнала до края на втората страница. Тя остава на дивана, без да спира да усеща краката си под неговите. После се измъква изпод него, отива до прозореца и се заглежда в градината, потънала в слънчева светлина.

Днес е първият ден. Ще бъде последван от още много. А тя вече се чувства в капан.

Вади писмото от „Образовайте света“ от джоба и го отнася горе, където го пъха в кутия от обувки в дъното на гардероба.

За всеки случай.

Запалка с изображението на английското знаме

септември, 2007 г.

— Сигурна ли си, че така трябва да постъпиш, Хана?

Над ламинираното меню, което държи, Том вижда как Хана забелва очи. Тя въздиша дълбоко.

— Да, мамо!

Оставя менюто върху лъснатото дърво на ресторантската маса. Ноктите й са съвсем изгризани. Така й действа всеки разговор с майка й. Другите симптоми са нападението на щанда за сладки и бонбони на гара „Падингтън“ и пушене на цигара от цигара по време на дългата разходка, за да стигнат тук.

— Сигурна съм, че така е редно да постъпя. — Повишава глас, в който вече се прокрадват и саркастични нотки. — Колкото и да ти е странно, обмислих го, докато попълвах десетте страници за кандидатстване за работа и се явявах на трите убийствени интервюта. — Свъсва вежди. — Впрочем, благодаря за всичките ти поздравления. Толкова е хубаво да усещам подкрепата ти.

Вторачва се в празната чаша за вино и явно й се ще да е пълна.

Майка й се навежда напред и преплита пръсти. Докато наблюдава дъщеря си. Том забелязва как за миг по лицето й пробягва колебание. То обаче бързо е изместено и пред тях отново е Джени Майлс, счетоводителката. Накъдрената й коса изглежда твърда като каска и без съмнение ще устои и на най-силните пориви на вятъра, а златните копчета на тъмносинята й блуза така блестят, че Том си я представя как ги лъска, докато гледа новините в десет часа.

От съседната маса момиченце с дяволити кафяви очи наблюдава копчетата с копнеж. Навежда се на детското си столче, за да ги докосне. Майката, забелязала намерението на дъщеря си, бърза да я разсее с пълна лъжица сладолед.

Джени поема дълбоко въздух и Том вижда разширените й ноздри.

— Справи се добре, Хана, но сега, когато завърши, мислех, че ще се върнеш да живееш вкъщи при нас, както се бяхме разбрали. Яви се на нужните изпити и започни преподавателската си кариера.

Докато го изрича, клати глава — явно не одобрява избора на Хана.

— По-скоро ти взе това решение вместо мен — обявява Хана, но на бузите й се появяват червени петна.

Вдига палец и започва да гризе нокътя. Джени протяга ръка и я спира. Хана отново забелва очи и долепя гръб до дървената облегалка на стола.

Майка й очевидно долавя появилото се пред нея предимство.

— Трябва да се съсредоточиш, скъпа. Вече не си студентка. Не можеш да обикаляш света до безкрай. — Обръща се към съпруга си. — Нали така, Хари?

Бащата на Хана плахо поглежда съпругата си иззад винения лист. Крие се зад него поне от пет минути, макар да няма чак толкова богат избор от вина. Очилата му проблясват на проникналата през прозореца слънчева светлина.

Премигва изненадан.

— Моля?

— Хари! Ти въобще не ни слушаш! — Джени въздиша толкова тежко, че изгася свещта в средата на масата. — Обяснявам да Хана колко е необходимо да се съсредоточи върху кариерата си.

— Аха…

Хари прокарва пръсти през ситно оредялата си сива коса и се вторачва в чашата си с вода, сякаш иска да я изучи до най-малкия детайл.

Хана се ухилва и сритва баща си под масата.

— Татко разбира защо искам да отида. Нали, тате? — Поглежда майка си. — Не е станал известен писател, като си е стоял вкъщи, нали? — Поглежда родителя си с обожание. — А и ще преподавам, когато отида в Япония. В това се състои красотата на цялото начинание. Така ще положа основите на кариерата си. Нали, тате?

Хари се сковава и очите му притеснено се насочват към Джени. След това се обръща и се усмихва на Хана.

— Определено звучи като приключение, сладка моя.

— Чу ли? — Хана поглежда победоносно майка си.

Джени гневно стрелва съпруга си с очи. Ако с поглед можеше да се убива, то той определено вече щеше да е труп.

— Сега върху какво работиш, тате? — вторачва се Хана гордо в баща си.

На челото на Хари се появява дълбока бръчка.

— О, просто една биография…

— Чия? — навежда се Хана напред със сияещи очи.

Том забелязва как Джени се обляга назад със стиснати устни.

— Тайна на този етап, сладка моя — отвръща Хари. Заиграва се с черната кожена каишка на часовника си. — Ако ти кажа, ще се наложи да те убия. — Прочиства си гърлото. Отмества стола си назад. — Ще се върна след минута. — Усмихва се дружелюбно на Том. — До тоалетната… Извинете ме…

Майката на Хана има вид на човек, готов да нанесе сериозни наранявания на съпруга си с тежките сребърни прибори. Вместо това обаче насочва вниманието си към Том. Той се мобилизира, за да издържи на рентгеновия й поглед.

— Ами ти, Том? Какво мислиш?

Смутен, той отпива вода. Ще му се да бяха поръчали вече виното. Не тече точно разговорът, който си бе представял при първата среща с родителите на Хана. По-скоро очакваше да говорят за спорт; и малко за политика, ако се налага. Но не и за изборите на Хана за бъдещия й живот. При подобен разговор нямаше с какво да впечатли родителите й.

Огледа хората, чиито отражения се виждаха в огледалото зад гърба на Джени. Мъж с домашно плетена синя жилетка премигна изненадан, когато миньончето, негова сътрапезничка, отказа да му даде да пробва пастата й. Двойка с еднаква кестенява коса очевидно бяха извели телефоните си на хубав обяд. Лицата и на двамата, вторачени в екраните, бяха безизразни.

Въпреки това всички те май се забавляваха повече от него.

В ресторанта беше задушно и на него му беше топло в новия костюм. Отпи още вода и си доля от гарафата на масата.

Джени въздъхна нетърпеливо.

— Изключено е да нямаш мнение. Сигурно смяташ намеренията на Хана за глупави. Да замине за Япония и да се мотае цяла година там? Много по-добре ще бъде, ако…

Том усети как Хана, седнала до него, се напряга и той изтресе, без да се замисли:

— Всъщност, намирам идеята за страхотна! — Не отговаряше на истината. Тя щеше да му липсва адски много. Въпреки това продължи: — Да отидеш там и да се потопиш в съвършено различна култура е проява на смелост.

Хана му хвърли пълен с благодарност поглед и стисна ръката му под масата.

Джени стисна устни. Той изпита потребност да я убеди.

— Истински се гордея с нея.

— Сериозно?

Тонът на Джени бе в състояние да замрази и лава.

— Съвсем сериозно.

Погледна Хана и се усмихна.

Джени изсумтя.

— Няма ли да ти липсва?

Той я погледна в очите.

— Да, естествено. Но това е друг въпрос. Не говорим за мен.

А му се щеше да не е така. Когато Хана за пръв път му сподели за предложението да отиде в Япония, на него му идеше да крещи НЕ! От покрива. Вместо това излезе бързо и пуши през целия път до магазина, където отиде да купи бира.

Хана забарабани с пръсти по масата.

— Том получи чудесна нова работа обяви тя. — Няма да има време да му липсвам.

Джени го погледна с известно одобрение.

— Къде ще работиш?

— В правна фирма в Сити.

Самият той още не го вярваше. Въпреки болката от болестта на майка му успя някак да се представи добре на уговореното от Ник интервю с негов партньор, с когото някога бе играл ръгби. С Ник започваха работа там от следващата седмица. След години на учене той най-накрая щеше да се превърне в един от онези в костюм, с вестник под мишница, отправил се към голям остъклен офис в Сити. На рецепцията поддържаха постоянно свежи цветя, а сградата си имаше и собствено кафене.

Джени стисна устни.

— В коя точно?

— „Фостър, Смит и Вайсберг“.

— О! — кимна тя. — Знам я. Моя бивша ученичка работеше там.

Той се запита дали, макар и за миг, не е спечелил одобрението й.

— Но тя напусна, когато поеха защитата на голяма химическа компания, отговорна за огромния петролен разлив в Атлантика.

Май не.

— Мамо — намеси се Хана, — това е първата му работа. Редно е да празнуваме, а не да му обясняваме, че е дяволски скапана.

— Хана, внимавай какъв език държиш!

Хана въртеше палци. Никога дотогава той не я бе виждал толкова напрегната.

Сервитьорът най-после благоволи да дойде.

— Добър ден на всички. — От джоб на дългата бяла престилка извади химикалка със замах, подходящ за театрална сцена в Усет Енд. Тъмната му коса бе стилно разпиляна по челото, а искрящо бялата му риза бе достойна за реклама на „Персил“. — Да изброя ли специалитетите ни?

— Да, моля — усмихна се Хана.

Сервитьорът, очевидно посветил много време да запамети менюто, бе твърдо решен да демонстрира усърдието си. С такова настървение изброи агнешкото с трюфели, телешкото в екзотичен сос и салатите с каперси и морски дарове, че накрая на Том му се прияде само пай и пържени картофи. Таванът сякаш се спускаше, готов да го премаже, а от веселата музика, която се носеше из ресторанта, го заболя главата.

Том се чувстваше задължен да си избере нещо по-завързано, затова поръча пастата с риба меч — същото като Джени. Леко се раздразни, защото Хана си взе бургер.

В този момент пристигна Хари и си поръча бургер. Погледна скованото изражение на Джени и предложи:

— Хайде сега всички да се насладим на един хубав обяд.

Том разбра от кого Хана е наследила своя оптимизъм.

* * *

— Извинявай за срещата.

Хана се облегна на рамото на Том. Двамата седяха във влака от Оксфорд за Лондон.

Ниви и поля се нижеха зад прозореца. Пръснатите тук-там крави ни най-малко не изглеждаха впечатлени от започналия да вали дъжд.

— Не говори глупости. — Том я притисна по-плътно до себе си. — Храната беше изумителна.

Тя го погледна дяволито.

— Твоята порция ми се стори малка.

Той се запита дали да отрече. След петте хапки паста в чинията стомахът му копнееше за още.

— Може би. — Загледа се през прозореца. — Но беше много вкусно.

Сега тя се изсмя директно в лицето му.

— Изражението ти беше ужасно смешно, когато ти поднесоха ястието.

— Нима ми пролича, че намирам порцията за оскъдна?

— Естествено. — Тя вече се тресеше от смях. — Всички го разбраха. Дори момиченцето от съседната маса. Не бях виждала по-тъжно изражение. Напомни ми как физиономията ти се издължи, когато изпусна сладоледа си в Брайтън.

— Беше страхотен и загубата беше огромна.

— Да, направо трагична за теб.

— Така е. — Целуна я по челото. — Както и да е. Представих се добре, надявам се.

— Беше страхотен. — Взе ръцете му. — Извинявай обаче за лошите вибрации. — Тя сниши глас. — Понякога се питам дали нямаше да е по-добре да се разделят преди години.

— Съмнявам се — поклати глава Том.

— Наистина ли? — полюбопитства тя с широко отворени очи.

Той кимна.

— Да. Да се разделиш не е особено весело. Според мен се разбират.

— Шегуваш ли се? Не забеляза ли въздишките й и разочарованите й погледи?

— Не.

Том ги бе забелязал, но само когато бяха насочени към Хана. Стори му се нередно да го сподели.

Тя прокара нежно показалец по ръката му.

— Твоят баща какъв беше? Преди да ви напусне, имам предвид.

Той преглътна. Никога не говореше за баща си. Стараеше се и да не мисли за него.

Хана стисна пръстите му.

— Ще ми се да чуя малко повече за него.

Том въздъхна.

— Не беше особено щастлив.

Загледа се в стадо овце на влажното пасбище.

— Не?

— Не. — Том поклати глава. — Според мен, не му харесваше и някой друг да е щастлив.

Как така?

— Не знам. Просто животът не му допадаше особено.

— С какво се занимаваше?

— Отговаряше за местните разпространители на вестници. Така се запознал с мама.

— Нима?

— Да. Той се усмихна. — Давал й безплатни блокчета „Марс“.

— Леле! — Тя вирна вежди. — Това е готино.

Том си представи баща си в старото кожено яке и оръфаните джинси. „Готино“ не бе описанието, което му идваше наум.

— Не се радваше особено на семейството ни. Често го нямаше. Не правеше нищо с нас.

Хана го потупа по бедрото.

Сигурно с било тежко.

— Не бих казал — поклати глава Том. — Просто нещата бяха такива.

— Но ти сигурно си му се ядосвал.

— Само заради Джули. Беше толкова малка, когато ни напусна. Шестгодишна. Така и не разбра защо той си тръгна. Затова започнах да се грижа за нея.

Преглътна надигналата се в гърлото му буца. Появяваше се всеки път, като се сетеше за изражението на сестра си, докато слагаше чиния и прибори на масата и за баща им месеци след като беше си тръгнал.

— А по-късно сърдеше ли му се?

Том кимна.

— Известно време — да. Последният ден, когато го видях, бях получил много висока оценка за есето си и му казах. — Припомни си колко се бе вълнувал. — А той само ме погледна и заяви, че е редно да се справям по-добре с математиката.

— Било е жестоко…

— Така е. — На Том вече не му се говореше по въпроса. — Сигурно затова после работех така усилено. — Погледна я и й се усмихна. — Вече няма значение какво мисли той. Пък и не ми е навредило, нали?

Тя го целуна по бузата.

— Очевидно не. — Наклони глава и замислено отбеляза: — Но според мен имаш странни предпочитания към сладкото. Сигурно ти е наследство от него.

Той се престори на ядосан.

— Смяташ така, защото не обичаш „Сникърс“.

— Фъстъци с шоколад?! — Направи гримаса. — Не си подхождат!

— Така смяташ ти. — Удари я леко по рамото. — Но пък ти си луда.

Целунаха се толкова страстно, че той остана почти без дъх.

Най-накрая тя се отдръпна.

— Сигурен ли си за заминаването ми? За Япония, имам предвид, при положение че майка ти е толкова болна.

— Разбира се. — Усети как го обзема паника. — Но ми пиши. Моля те.

— Добре. — Вдигна ръката му и я целуна. — Обещавам. Питах се дали ще пазиш нещо мое, докато ме няма.

— Естествено.

Молеше се да не е отвратителната й колекция от дивидита.

Тя отвори чантата си и извади запалката с изображението на знамето на Англия, с която й запали цигарата преди много месеци.

— Пази я вместо мен. Тя ми е талисманът. А и ще те държи под око, докато ме няма.

— Ще я пазя — кимна той. — Но по едно време не беше ли моя?

— Не — отвърна тя и се усмихна. — Никога. — Погледна го. — Ще се върна да си я прибера, Том.

— Дълбоко се надявам. — Пое си въздух. — И тогава очаквам да се преместиш при мен.

Мълчание. Секунда. Две.

Май избърза. Може би…

Чу я как се изхили и чак тогава попита:

— А ако не го направя?

— Ще си го изкарам на запалката — изръмжа той.

Тя вдигна ръце все едно се предава.

— Добре тогава. Ще го направя. Обещавам.

Той се облегна назад. Мечтаеше следващата година вече да е изминала.