Кейти Марш
Ти си всичко за мен (6)

Шест

— Внимавай! — Том вдига дясната си ръка, за да се предпази. — Спри!

Хана отчаяно се опитва да не допусне инвалидната количка да се блъсне в колчето, ограничаващо пешеходната зона. Както обикновено — не успява.

Кракът на Том се удря в бетонната подпора и столът отскача назад, като пътьом не пропуска да опита да избие коленните капачки на Хана.

Тя се навежда към него.

— По дяволите! Страшно съжалявам, Том.

Той не отговаря. Хана ужасена чака гневът му да я връхлети.

— Нищо — обръща той глава към нея. — Този път поне пострада левият ми крак. То и не би могла да нараниш повече другия.

Тя го поглежда; крайчетата на устните му са леко извити нагоре. Самата тя е готова да се усмихне.

— Боже, наистина никак не ме бива да управлявам това нещо.

— Така е — кимна той. — Никак не се справяш. А навремето си помислих, че като заби минито ми в живия плет, по-зле от това не би могла да шофираш.

— Извинявай. — Хана разтърква натъртените си колене. Режимът й от плуване веднъж месечно определено не я поддържаше във форма, за да избута най-тежката инвалидна количка на света от болницата за разходка по Южния бряг. — Онзи жив плет изскочи изневиделица, а и ако ме питаш, воланът ти не беше наред.

— Разбира се — отвръща Том, но тонът му далеч не звучи убедено.

— Ето ви и вас — появява се отново Джули.

Пъха мобилния обратно в джоба, а върху лицето й над яката на зеленото й палто се появяват угрижени бръчки.

— Добре ли си, Джулс? — пита Хана. — Не си получила лоши новини, надявам се.

— Нищо ми няма, благодаря. — Изрича го сърдито, пъха ръка в джоба и се оглежда. Посочва количката за сладолед, оптимистично спряла в края на площада. — Искаш ли сладолед, Томо?

Хана се пита дали Джули не забелязва пронизващия ги свиреп февруарски вятър. Повтаря си наум, че инсултът на Том дойде като шок за Джули и е прекалено рано да се очаква тя да се държи като нормално човешко същество.

Том отговаря нещо, но думите му са заглушени от виковете на момченце, което прехвърчава край тях на тротинетка, следвано по петите от запотените си родители, видимо дълбоко съжаляващи, задето въобще са го допуснали до нея. Хана се навежда, докато неловко маневрира с инвалидната количка, за да я отдалечи от злонамереното колче, и устните й почти допират червената скиорска шапка на главата му.

— Какво каза, Том?

Той се старае, доколкото му е възможно, да извърти глава към нея.

— Времето не е най-подходящо за сладолед. Да продължаваме. Стига да ми обещаеш оттук нататък да гледаш какво има пред теб.

— Добре, добре…

Хана си поема дълбоко въздух, докато се бори вътрешно още сега да не обърне инвалидната количка в обратна посока. Започва да бута по-силно, защото тротоарът става по-стръмен; дишането й се учестява от усилието. За четвърти път извежда Том, а мускулите на ръцете й са все така безсилни, както и първия път.

— Защо не отидем в кафенето? — Дишането на Хана е затруднено и тя едва изрича думите. — Онова, в което ходехме някога. Където се събират хората с мотопедите.

Продължава да бута количката и се пита как така досега не е забелязала колко неравни са лондонските тротоари. Наклонът я принуждава да усети всеки килограм от тялото на Том и тя се е навела толкова силно напред, че буквално се придвижва в хоризонтално положение.

— Мотопеди ли? — Джули забелва очи. Малко е нетактично, не смяташ ли? Все пак ще мине доста време, преди Томо отново да се качи на нещо с две колела.

Хана я полазват тръпки от срам.

— Боже, въобще не се замислих. Извинявам се.

— Не говори глупости. — Том замахва да перне сестра си, но, естествено, не я достига. — Джулс се държи като крава. Идеята ти е чудесна, Х.

Хана си дава сметка, че Том се застъпва за нея. Усещането й е непознато; обърква я.

На ъгъла завиват и нивото й на стрес скача драстично, защото съобразява, че пред тях има стотици хора, всичките отправили се към Окото и реката. До нея долита аромат на понички от издигнатия на брега щанд и вижда голям пътнически ферибот, плаващ величествено по Темза.

Слива се с тълпата. Голяма група японски туристи обръщат обективите на фотоапаратите си в пълен синхрон, за да заснемат гледката пред себе си, а инвалидната количка стъпва на калдъръма. Веднага се насочва към групата и на Хана за пореден път й се иска да бе оборудвана с клаксон.

Движи се сред тълпата, като постоянно променя посоката, за да избегне сблъсък с някого и не спира да се извинява на Том, докато количката се тресе по неравния паваж. Ръцете й са сковани от шок и количката използва всяко нейно невнимание да се отклони и да удари хората в гръб; или по свивката на коленете. Не подбира особено.

Уличен актьор в златна роба минава край тях. Инвалидната количка се измъква от хватката на Хана, насочва се бързо към него, но се сблъсква с кошче за боклук, препълнено с хартии от сандвичи и изхвърлени рекламни броеве на списание „Метро“.

Тя тича, за да догони „бегълката“.

— Извинявам се…

— Внимавай! — поклаща глава Джули.

На Хана й писва от постоянното заяждане на Джули.

— Слушай: правя всичко по силите си. Адски неравно е, а и управлението на това чудо е скапано.

— Става, ако знаеш как се прави. Дай на мен — предлага Джули.

Хана я е виждала как шофира. Косите ти да настръхнат.

— Сигурна ли си, че е добра идея?

— О, стига. — Джули слага длани на дръжките, готова да я измести. — Все аз бутах мама навсякъде. Инвалидните колички едва ли са се променили толкова оттогава.

Хана свива рамене и се предава. Кратка почивка ще й се отрази добре. Протяга уморените си ръце над главата и с известно раздразнение наблюдава Джули, която умело навигира с лекота сред група тийнейджърки, облечени като за морско парти на брега на Средиземно море. Вижда настръхналата им кожа и треперещите крайници и надушва във въздуха сладникавия аромат на изкуствен тен.

Джули избягва сблъсък с възрастен мъж с патерици, обръща се триумфално и се провикна:

— Виждаш ли? Съвсем лесно е.

Хана е доста доволна, че не вижда лицето на Том.

Джули рязко спира, защото едно от момичетата, загледано в лъскавия си розов мобилен телефон, е изскочило на пътя й в последния момент. Джули се прокашля; доста високо.

— Извинете!

— Какво? — поглежда я момичето.

Извръща очи към Том. Бързо ги отмества. Хана зърва нещо като смущение.

Том се обажда:

— Застанахте пред нас.

Момичето не му обръща внимание и заговаря Джули над главата му.

— Добре де. Гледах си телефона. Не съм виновна.

Джули свива устни.

— Следващия път гледай къде вървиш.

Момичето свива рамене. Продължава да не поглежда към Том.

Джули поема отново. Хана я догонва.

— Искаш ли да я набия вместо теб?

Джули се засмива и Хана си мисли колко млада изглежда, когато се усмихва.

— Не, благодаря. Едва ли ще приключи щастливо.

— Щом казваш.

Хана кимна. Придвижват се към по-гладката бетонна пътека, успоредна на реката. Биг Бен се издига на отсрещния бряг. Стрелките му се придвижват към кръгъл час. Кулите на Парламента се открояват на фона на сивото небе. Навсякъде гъмжи от туристи. Фотоапарати щракат; мнозина държат картонени чашки с чай, за да си стоплят ръцете.

Хана се навежда към Том.

— Добре ли си?

— Разбира се.

Докато го изрича, левият му крак се изхлузва от стъпенката и започва да се влачи по земята.

— Изчакайте ме. — Джули спуска спирачките на инвалидния стол. — Трябва да се изпишкам.

Отправя се към тоалетните до парка.

Хана кляка от лявата страна на Том. Край нея се носят крачоли на джинси и поли. Поглежда нагоре и вижда колани и чанти; чувства се дребна, незначителна. Вероятно и Том се чувства така всеки път, когато го изкарват с количката.

Гледа напред, докато тя нежно вдига крака му и го поставя на стъпенката. Целува го по челото.

— Почти стигнахме.

Поглежда го одобрително. От вятъра бузите му леко са порозовели.

В очите му се мяркат закачливи пламъчета.

— Може да си сипя едно малко уиски в кафето — обявява той.

Тя се усмихва и се изправя.

— Направо ще ти разреша двойно.

— А цигара?

— Не прекалявай.

И двамата се разсмиват.

Хана се мъчи да си припомни кога се е случило за последен път.

Не успява.

* * *

— Чудесно. — Том се прозява, докато Хана слага кафето на масата. Жълтата чашка е толкова малка, че една ли ще му помогне да се пребори с очевидното си изтощение. — Къде е захарта?

— Ето я.

Хана бутна чашка със златни пакетчета захар към него.

— Благодаря.

Взема едно и се вторачва в него. Опитва се да го задържи и да го разкъса с една ръка.

— Дай на мен — посяга Джули към пакетчето.

— Не, ще се справя. — Том свъсва вежди, поднася го към устата си и го разкъсва със зъби. — Видяхте ли? — Поглежда ги победоносно, но в този миг пакетчето се изплъзва от ръката му. По него се посипва захар. Хана се навежда, за да я изтърси, ала той отблъсна ръката й. — Нищо ми няма.

— Добре, извинявай.

Обляга се и изпитва познатото усещане за провал. Ще й се да знае как да му помогне.

Джули безмълвно отваря ново пакетче и го изсипва в чашата на Том.

— Да го разбъркам ли? — пита тя.

— Не. — На лицето му трепва мускул. — С това все ще се справя.

— Чудесно. — Джули отпива горещ шоколад. — Не бива да се измързеляваш.

Том трепва, защото жена го удря по главата с чантата си, докато отваря вратата. Поглежда надолу и явно първо забелязва инвалидната количка, а чак после Том.

— О, много се извинявам.

Навежда се към него и Хана вижда троха от кроасан върху бузата й. Жената започва да говори бавно и високо, сякаш обяснява на загубил се турист как да стигне до метрото.

Страните на Том порозовяват.

— Няма нужда да крещите — стрелва я Джули със зелените си очи. — Напълно е в състояние да ви разбере.

— Да, да, разбира се. — Жената се изчервява от смущение. — Наистина много се извинявам. Но и вие сте седнали прекалено близо до вратата.

Том въздиша.

— Не се притеснявайте. Всичко е наред. — Поглежда към препълненото кафене с дървени маси и очукани столове. Между тях са наместени бебешки и пазарски колички и ранички. Опитът на Джули преди малко да бутне инвалидната количка в далечния край на заведението не завърши успешно. Той поглежда жената в очите. — Нямаше къде другаде да се настаним.

От начина, по който се свива в палтото, Хана знае, че всъщност нищо не е наред. Той се опитва да стане невидим.

И тя би искала да е невидима.

— Щом казвате.

Жената неловко махва, вдига дръжката на чантата си по-високо на рамото и се отправя към улицата.

Настроението на Хана помръква. Кафенето е пълно с бъбрещи, смеещи се хора, и в тяхното обкръжение Том изглежда още по-тъжен. В болницата той се слива с околните, но тук се откроява. Всички задържат поглед прекалено дълго върху него, преди да отместят очи и да свият състрадателно устни. После се отдалечават от трагедията на Том и се връщат към своя живот — вечер се отбиват в пъба, или прибират децата, или подготвят презентацията, предвидена за следващия ден.

За Том подобно спасение няма.

Хана въздиша и без особен ентусиазъм отпива от горещия шоколад; и си изгаря езика; естествено.

Сандра, физиотерапевтката, все повтаря, че тези излизания целят да са забавни. Те са шанс Том да се аклиматизира, преди да се прибере вкъщи. Всички вие трябва да свикнете с нещата.

Вместо това оставят Том унил и тъжен, а Хана се връща у дома и напада намаляващия запас от алкохол. Вече е стигнала до лимоновия ликьор. След всяка глътка се мръщи, но продължава да го пие, докато седи на дивана, гледа боклучавата телевизия и яде овесени ядки направо от кутията. Събужда се в малките часове, с обувки на краката и мюсли по цялото тяло.

Много изискано, няма що.

Трепва, когато още един човек се блъска в Том на излизане.

— Съжалявам, Том. Май това място не беше най-хубавата идея.

— Всичко е наред. — Той отпива от кафето. Добра мотивация е да изляза от това чудо възможно по-скоро.

— Чудесно намерение. — Джули се навежда, за да си открадне още малко от тортата му. — Знам как да ти помогна с това.

— Така ли? Как? — Том поглежда сестра си. — Да не разполагаш с вълшебна пръчка в чантата?

Хана наблюдава Джули нервно. Нейните хрумвания най-често са драматични и са свързани с крупни суми пари.

— Ще се преместя у вас и ще се грижа за теб, докато Хана е на работа. Джули се усмихва и поставя длан върху ръката на Том. — Струва ми се редно да постъпим така.

Хана премигва. Джули представя в доста благородни краски факта, че е била уволнена. Пита се отново дали да не спомене телефонния разговор, който неволно дочу, но се въздържа.

Навежда се напред.

— Нали щеше да се връщаш в Бристол? При Зак? — Долавя как по лицето на Джули се изписва несигурност. — Поне така ми каза.

— Да, знам. — Джули тръсва глава и черните й къдрици се разпиляват около лицето. — Реших обаче, че големият ми брат е по-важен.

Хана усеща как стомахът й се свива. На Том му е нужен човек, на когото могат да разчитат повече; да е по-съсредоточен.

— Това е много работа…

— Е? Ще се справя. — Долната устна на Джули щръква напред. — Така беше и с мама.

— Да, но…

— Да не смяташ, че няма да се справя, Хана?

— Не. — Хана взема от тортата си и се пита защо при всеки разговор с Джули има чувството, че трябва да си приготви чифт пистолети за дуел. — Просто се питах за Зак, това е всичко.

— Той ще идва през уикендите. — Джули избягва да я погледне в очите. — А и защо да се съобразявам с него? Не си ли чувала за феминизъм?

— Да, естествено, но…

— Пак започваш — сопва се Джули.

Отхапва отново от тортата и започва да дъвче.

Хана я наблюдава изпитателно. Има и още нещо; сигурна е. Кани се да попита какво, когато забелязва усмивката по лицето на Том.

— Ще е приятно да прекарам известно време с теб, Джулс. — Допива кафето си и внимателно поставя чашката върху чинийката. — Отдавна не сме го правили.

— Така е — кимва Джули. Но да не се увлечеш. Няма да съм ти лична слугиня или нещо такова. Няма да ти вея с палмово ветрило или да разтривам слепоочията ти с благовонни масла.

Том се усмихва.

— Слава богу. — Поставя ръка на рамото на сестра си. — И ти благодаря.

Хана е наясно, че той отдавна се чуди как да оправи взаимоотношенията си с Джули. Явно смята, че сега му се отваря такъв шанс.

Стисва рамото на Джули.

— Признавам, не си представях куп непознати да ме обгрижват.

— Вместо това ще се наложи да се примириш с мен — отбелязва Джули.

Хана се размърдва на стола.

— Добре. Щом идваш за по-дълго, ще махна всичкия багаж от разтегаемия диван в кабинета.

Том свъсва вежди.

— Защо да не се настани в стаята за гости?

Хана преглъща; изчаква няколко секунди.

— Защото е по-добре ти да си там, Том.

Усмивката му изчезва.

— Защо?

Хана мрази, когато върху лицето му се изпише разочарование.

— Защото е на приземния стаж и в съседство има тоалетна. Ще бъде много… — поглежда инвалидната количка — по-лесно. Няма стълби.

— О… — Лицето му се издължава. — Правилно.

Не й стигат сили да го погледне в очите. Да дели легло с него сега ще бъде прекалено голяма близост; прекалено интимно; прекалено фалшиво.

Пресяга се и хваща ръката му.

— Само докато отново стъпиш на крака, Том. Тримата ще се справим. — Насилва се да се усмихне на Джули. — Ще върнем Том във форма за нула време, нали?

— Разбира се — ухилва се Джули. — През април ще участваш в маратона, Томо.

— Не — възразява Том със сериозно изражение. — Направо ще го спечеля. — Поглежда ги. — Аз и моите момичета. Заедно. Какъв екип!

Хана се насилва да се усмихне.

Не се чувства част от екип.

Никога през живота си не е била толкова самотна.

Снимка на торта за рожден ден във формата на футболна топка

март, 2007 г.

Том се вторачи в момичето, което отвори входната врата.

— Джулс?!

По телефона майка му спомена, че сестра му се е „променила“ малко, откакто я е видял за последен път. Беше забравил таланта на майка им да придава на нещата по-незначителен вид, отколкото са в действителност.

— Здравей, Томо. — Джули потрепери, защото студеният вятър я обгърна. После се завъртя на пети. — Какво ще кажеш?

— Леле! — Премигна и я разгледа по-внимателно. Дългата й тъмна коса беше доста подкъсена, а бедрата й бяха стегнати във впити джинси, които не бе виждал дотогава. Беше обута в черни кожени ботуши, а на врата й висеше висулка във формата на кинжал, от който капе кръв. — Изглеждаш… страхотно.

Не беше така. Поне не и в неговите очи. Предпочиташе я по анцуг и с книга в ръка.

— Благодаря. — Тя се ухили. Ще влизаш ли или какво?

Заигра се с гривните от тъмна кожа на китката си.

— Разбира се.

Пристъпи напред и разпери ръце за прегръдка.

Взе я в обятията си и забеляза сребристите сенки на клепачите й.

— Честит рожден ден, Томо!

Косата й ухаеше на ябълки и той я задържа до себе си няколко секунди; по някакъв странен начин се страхуваше да я пусне.

Тя обаче се отдръпна.

— Да затворим вратата. Навън с адски студено.

Пристъпи в преддверието и намери странна утеха в познатите зелени тапети и подредените на масичката предмети: прасенцето, което направи в забавачката, преди да знае, че животните имат крака; ключът за бараката на ключодържателя — един от редките подаръци, правен на майка им от баща им. Том се вбесяваше от упорството й да не го изхвърли вече, близо две десетилетия откакто онзи ги бе изоставил.

Пое дълбоко въздух и усети миризмата на Господин Шийн, котарака. Погледна надолу и видя животното да се вие около краката му.

— Здрасти, лъве! — Клекна и прокара ръка по гъстата му оранжева козина. Вдигна поглед към сестра си. Добре изглежда.

— Радвам се, че важи поне за един от нас.

На бледото й чело се появи бръчка.

— Какво искаш да кажеш? — Той се изправи. — Добре ли си?

Тя въздъхна и поклати глава.

— Нищо особено. Няма значение.

— Сигурна ли си? Май има значение.

Не събра смелост да го погледне.

— Не, не. Всичко е наред.

Отметна паднал пред очите й кичур.

Том не разбираше какво поражда тази неловкост помежду им. Направи нов опит.

— Е, защо реши да промениш външния си вид?

Тя трепна и той се досети, че не е казал каквото трябва.

— Време беше отвърна тя. — Спрях да се обличам като хлапе. Вече съм на шестнайсет.

Според Том изглеждате двайсетгодишна. Щеше му се отново да е малка. Тогава нещата бяха по-лесни. Знаеше какво да каже; как да я накара да се чувства по-добре.

— Как е Хана? — попита Джули и кръстоса ръце пред гърдите си.

— Чудесно.

— Радвам се. — Тонът й бе безизразен. — Днес заета ли е?

— В какъв смисъл?

Тя се извърна и влезе във всекидневната.

— Двамата сте като скачени съдове. Всеки път, когато ти звънна, казваш, че отиваш да се срещнеш с нея. Не очаквах да пропусне да прекара рождения ти ден с теб.

— Отиде на събиране на семейството си.

— Разбирам — кимна тя.

Той се раздразни леко и постави ръка на рамото й.

— Накъде биеш?

— Не знам, Томо. Тя май не желае да се запознае с нас.

— Откъде ти хрумна подобно нещо?

Джули сви рамене.

— Джулс, дори не я познаваш. Тя не е такава. Изумителна е.

— Щом казваш…

Раздразнението му нарасна.

— Нещо лошо ли съм направил, Джулс?

Тя поклати глава.

— Не. Само дето…

— Какво?

— Много неща се промениха.

Той видя сълзи в очите й и съвестта го загложди. Тя продължи:

— Липсват ми разговорите с теб, Томо. Вече не те виждам. Това е.

Сега вече го обзе чувство за вина. Съзнаваше, че е редно да я вижда по-често, но беше претрупан: изпити, работата в пъба, редовното изпращане на пари вкъщи, плащането на наема…

И Хана. Неговият слънчев лъч.

Прегърна Джули отново; мълчалив начин да й се извини.

— Е, сега съм тук.

— Да.

Тя кима и се строполи в изтърбушения любим фотьойл на майка им. Том седна на древния диван и се облегна на възглавниците, които майка му закупи веднага щом баща му ги изостави. Съмняваше се, че лайняният им цвят е случаен.

Прокара пръсти през косата си и се наведе да разгледа натрупаните на масичката учебници.

— Какво четеш в момента?

— Нищо.

— Нима? Та ти постоянно четеш.

Тя започна трескаво да гризе нокътя на палеца си и не му отговори.

Той направи нов опит.

— Как върви училището? Наближава матурата.

— Всичко е наред.

А приятелките ти? Те как са?

— Какви приятелки? — сви рамене тя.

Обзе го неясна тревога.

— Мислех, че си щастлива в училище.

— Да, така е. — Крайчетата на устните й увиснаха. — Онези от отбора по поло ме приемат.

Тя винаги имаше приятелки. Наобикаляха я още в детската градина. Той леко свъси вежди.

— Трябва да мине известно време, за да се наместиш, предполагам.

— Там съм от година и половина, Томо! — сряза го тя.

Зяпна я, шокиран от отчаяното й изражение.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

Тя махна пренебрежително.

— Не. Ще се оправя. Просто… Старите ми приятели ми липсват.

— Разбирам.

Том бе пълен с резерви относно старите й приятели. Особено към Гари. Онзи, при когото тя избяга миналия декември. Същият, когото Том много искаше да удари.

— Но… оценките ти продължават да са добре, нали? Цялата идея да приемеш стипендията и да се прехвърлиш в частно училище беше, за да имаш по-добри учители.

— Да. — Тя прехапа устни. — Бива ги.

— Чудесно. — Той се поуспокои. — Е, медицината продължава ли да е на дневен ред? Нали това искаш?

— Това беше отдавна свъси вежди тя.

— Сподели го по Коледа!

— Голяма работа.

Тонът й подсказа, че не й се говори. Облегна се и чу познатото изскърцване на пружините. Спомни си как тя се мяташе към него, когато беше малка; как настояваше да я носи; как постоянно го викаше да си траят и как протестираше, когато трябваше да тръгне на училище; или начина, по който го хващаше за ръката и го молеше да й прочете още една приказка, преди да си легне.

Тази близост му липсваше; липсваше му сестра му.

Тя се наведе напред и се опита да разведри атмосферата.

— Как вървят нещата при теб? Готов ли си за последните изпити?

Той усети познатото свиване в стомаха. Чакаха го прекалено много учебници, съдебни дела, които да изучи и запомни, параграфи и алинеи, а нямаше време умът му да попие всичко.

— Донякъде. — Въздъхна. — Май да. Преговарям като луд.

— Ще успееш. — Изпита огромно облекчение да я види как се усмихва. — Кога започват?

— В началото на май. — Преглътна. — Непременно да ми пращаш положителни вибрации.

— Обещавам. — В очите й се появиха познатите закачливи пламъчета. — Знам колко много ще са ти нужни.

— Нахална крава!

Метна възглавница по нея. Не я уцели.

— Видя ли? — Тя също метна възглавница по него и го удари право в лицето. — Дори хвърлям по-добре от теб.

Той се засмя.

— Добре. Бива те сто пъти повече от стария ти брат. — Сви рамене. — Признавам го.

Лицето й изведнъж стана сериозно.

— Но ще се грижиш за мен, нали? Вдигна колене към гърдите си и ги прегърна. — Дори и когато получиш важната си работа.

Тя го гледаше с толкова очакване, че нямаше сили да й признае истината: не бе получил нито едно предложение за работа досега. Всички други вече имаха договори за стаж. Ник, Джим, останалите му приятели. Но не и той.

Отпъди тази мисъл.

— Да, естествено. И за двете ви ще се грижа. Както правя и сега. Знаеш го.

— Чудесно. — Усмивката се бе върнала върху лицето й. — И очевидно ще ти трябва помощта ми. За големите ти съдебни дела. Ще бъда дясната ти ръка.

— Приемам — ухили се той.

Над главите им се чу приглушено тупване.

— Това мама ли е? — попита той.

Джули се втренчи в ходилата си.

— Ами… да — смънка тя.

— Не е ли още на работа? Нали пое дневните смени?

— Тя…

Джули не довърши.

— Какво? — настоя Том.

Виждаше обърканото й изражение.

— Остави. Не бива да ти казвам, но в момента не ходи на работа.

Той се скова. В продължение на двайсет години майка му не бе отсъствала нито ден от работа.

— Джулс, какво става?!

Очите на сестра му бяха станали огромни.

— Тя не би искала да ти кажа.

— Да ми кажеш какво?

— Болна е.

— Болна? От грип ли? Или…

— Не, не е грип. — Поклати глава. — Иди горе и виж сам.

Той изкачи стъпалата на бегом.

Майка му не беше в спалнята си. Стаята бе подредена и уютна както винаги. Раираната й нощница лежеше сгъната върху възглавницата. На нощното шкафче беше последната книга, взета от библиотеката.

— Мамо?

Откъм банята чу шум, после — сепнато поемане на въздух.

— Мамо? Добре ли си?

Паникьосан, натисна дръжката, доволен, че тя така и никога не я оправи. Вратата се отвори с лекота и той влезе.

Пред себе си видя възрастна жена.

Нямаше коса; лицето и бе смъртнобледо; тялото — мършаво.

За малко да повърне.

— Мамо?

Тя вдигна ръката, в която държеше кестенява перука и се опита да се усмихне.

— Не знам как да задържа това нещо да не пада от главата ми.

Говореше като човек, готов всеки момент да заплаче.

Той стоеше като вкаменен.

— Мамо?

— Здравей, скъпи. Исках да изглеждам добре. — Ръцете й трепереха. — Не успях. Нищо не правя вече като хората.

Той пристъпи напред и я прегърна. Никога не я бе чувствал толкова крехка.

— Мамо… — Усети как не му стига въздуха. — Става въпрос за…

Не успя да се насили да произнесе думата на глас.

Рак.

— Да, скъпи. — Слабите й рамене се разтърсиха от ридания. — Откриха ми бучка и сега съм на химиотерапия. — Отдръпна се от него. — Не плачи. Ще се оправя.

Погали го по бузата.

— Но… — Прокара пръсти през косата си. Защо не ми казахте?

Тя се обърна към мивката и избърса с пръст несъществуващо петънце.

Той пристъпи напред.

— Защо ме държахте в неведение?

Чу стъпки зад гърба си. Джули бе застанала на прага. Лицето й бе безкрайно тъжно.

— Заради изпитите ти. Тя не желаеше да узнаеш преди това. Болна е… Прекалено болна… Но за нищо на света не искаше да ти съобщи.

Заля го остро чувство на вина.

Започна да трепери и не можеше да се спре.

— Щях да помогна с нещо. Щях да прекъсна за година…

— Не — майка му изправи рамене, доколкото й бе възможно. — Няма да го позволя. — Извади кърпичката, която неизменно държеше подпъхната в ръкава, и избърса очи. — Вложи толкова много труд.

Тя залитна от болка. Джули бързо пристъпи напред и я задържа с добре отработен жест.

— Добре ли си, мамо? Искаш ли вода? Или чай? Я ела да легнеш.

Том се загледа как сестра му нежно обгрижва майка им и си ги представи двете сами в къщата. Справяха се някак си. Предпазваха го.

Заля го вълна от срам.

— Мамо, аз… — Сълзите бяха на път да го задушат. — Ужасно съжалявам. — Опитваше се да говори гладко, но думите излизаха през хлипания. — Мога да…

Сега вече майка му беше до него. Постави ръка върху неговата.

— Всичко е наред.

Той не бе в състояние да изрече и дума.

Усети как тя го прегръща и прошепва в ухото му:

— Направила съм ти хубава торта за рождения ден. Във формата на футболна топка. Точно такава ти приготвях, когато беше малък. — Тя се отдръпна и той забеляза гордостта зад усмивката й. — Да слезем да си хапнем, а?

Тя се бе нагърбила със задачата да го утешава и това късаше сърцето му.

Стараеше се да се държи според очакванията й. Поиска дори второ парче. Дъвчеше, преглъщаше; дъвчеше, преглъщаше…

При всеки залък имаше чувството, че ще се задави.