Кейти Марш
Ти си всичко за мен (4)

Четири

— Ти сериозно ли?! Брат ми прекара инсулт, а ти постъпваш така с мен?!

Хана разпознава гласа и сърцето й се стяга. Излиза от асансьора и вижда дълга тъмна конска опашка до прозореца в края на коридора. Клатушка се със заплашителна скорост наляво-надясно, докато притежателката й крещи в телефона.

Хана отива незабелязано до гимнастическия салон на физиотерапията, но продължава да чува думите на Джули. Всъщност гласът на Джули е толкова пронизващ, че според Хана и жителите на Брайтън биха я чули, ако несъзнателно се заслушат.

Тонът на Джули става още по-висок.

— Не е за вярване! Трудих се, и то здравата, за теб, а сега ме уволняваш?

Из въздуха се носят ругатни. Влизаща в асансьора жена поставя ръце върху ушите на дъщеря си. Хана наблюдава как Джули прави пауза, за да поеме още кислород. След това отново започва да кълне.

Хана вече е научила, че е най-добре да не се приближаваш до Джули, когато е бясна, затова продължава да върви към гимнастическия салон. Джули беше барманка в „Коста Кафе“ цели шест седмици. Това е третата й работа за тази година. Всичките бяха ВЕЛИКОЛЕПНИ, докато не я уволнят или тя не реши да се впусне в изпепеляваща връзка с женен колега, който няма абсолютно никакво намерение да напуска съпругата си.

Хана стига до вратата и въздъхва. Спира и докосва с ръка стъклото на вратата. Като гледа Том вътре, й иде да халоса живота, задето му е причинил това. Когато е в леглото, прилича на всички други — има цялостен, човешки вид. В гимнастическия салон е като разчленен; напълно разголен. Понякога тя дори не издържа да го гледа, а всяко негово несигурно движение е осветено ярко от студените неонови светлини на тавана.

Само бог знае как се чувства той в този момент.

Стисва зъби и бута вратата, за да я отвори.

Том е в средата на помещението. Бори се, залита. Сивата му тениска е подгизнала от пот, а лицето му е каменно. Опитва се да крачи по зеления под: от едната страна го придържа Сандра, а от другата — не по-малко енергичната Ейми.

Том е навел глава и лицето му е изкривено в гримаса, докато се опитва да придвижи левия си крак напред. Хана свива ръце в юмруци. Толкова са жестоки да го тормозят така. Би трябвало да го оставят да лежи; да се възстанови. Той не е готов за подобно натоварване.

Извръща поглед и поглежда през големите прозорци, от които се вижда Парламентът отвъд реката. Автобуси сноват напред-назад. Черна моторница цепи сивите води на Темза. Пред нея се движи пълно с туристи корабче, а яркожълти спасителни пояси опасват перилата на палубата. Дори от това разстояние тя вижда как пътниците сочат, смеят се и като цяло живеят!

Отново поглежда гимнастическия салон. Светът на Том. Една стъпка; втора…

— Много добре се справяш, Том насърчава го Ейми и го подхваща, за да не залитне надясно. Ръката й го държи здраво през раменете. — Хайде сега да се върнем ей там — посочва тя синята колона в единия ъгъл на помещението.

Том се опитва да поклати глава.

— Не мога…

— Знаеш, че не приемаме тази дума тук, Том. — Кичур кестенява коса се измъква изпод касинката й. Белите й пантофи скърцат по пода, а вените на ръцете й са изпъкнали, докато поддържа тежестта му. — Колкото повече се движиш сега, Том, толкова по-рано сам ще проходиш отново, нали? Знам колко много го искаш.

— Не мога…

— Само опитай.

Жизнерадостният глас на Ейми е по-подходящ за сутрешно радиопредаване.

— Добре, добре.

Том прави нов опит. Още едно малко придвижване. Сандра го подкрепя от другата страна и държи левия му крак под око, тъй като именно той е неустойчив и саботира всяка негова стъпка.

Том поглежда към Хана и тя съзира пълно отчаяние в очите му. После Том бързо завърта глава настрана.

Хана съзнава, че той се срамува. Винаги е мразел да показва каквато и да е слабост. Тя се сеща за времето, когато той падна от колелото и си счупи китката. Цяла нощ гълта парацетамол и отиде на лекар едва сутринта, когато болката стана непоносима.

Тя иска да каже нещо; да го накара да се чувства по-добре. Иде й да изнесе реч, с която да вдъхнови Том отново да е онова, което е. Отваря уста.

— Справяш се, Том.

Думите й прозвучават глупаво; безсмислено. Увисват в спарения въздух.

Тя поклаща глава и сяда на пода между няколко сиви проходилки и черен пластмасов контейнер, пълен с гумени топки за упражнения.

Вратата до нея се отваря и затваря. Не се обръща, защото предполага, че е разгневената Джули, тръгнала да търси любимата си човешка мишена. На Хана не й е до крясъците й в момента. Копнее за минута спокойствие; минута, през която да се приспособи.

— Том напредва.

Хана вдига поглед и вижда застаналия до нея доктор Малик. Скръстил е ръце и наблюдава напредъка на Том.

— Така ли? — изправя се Хана.

— Да — кима доктор Малик искрено. — На крака е едва от няколко дни, а вече възвръща центъра на тежестта си.

— Какво означава това? — пита Хана тихо, докато гледа плахите му пристъпвания.

Движейки се постоянно, се накланя наляво; върху лицето му е изписано примирение, докато левият му крак отказва да поеме тежестта му.

Доктор Малик посочва Том.

— Започва да компенсира слабостта си, като се тегли повече надясно. Виж; Сандра го подкрепя по-малко, отколкото в началото.

— Сигурен ли си?

Хана не забелязва никаква разлика.

— Да. — Той почесва наболата си брада. — Още не са дори бебешки стъпки, но е напредък.

Хана се опитва да намери утеха в неговата увереност.

— Надявам се да е така.

Наблюдава как Том най-после стига до колоната. Направил е една десетина крачки, а изглежда готов да припадне.

Сандра му помага да седне на пейка и му държи чашата, за да пийне малко вода. Гърдите му се движат учестено, а от потта косата му е полепнала по скалпа. Хана се сеща как навремето прескачаше препятствия при кросовете или риташе топката по терена и от контраста при сравняването някога и сега дъхът й секва.

Сандра оставя чашата с вода.

— А сега, Том, какво ще кажеш да поупражняваме малко сядане и изправяне?

— Садисти! — отсича Том.

Пребледнял е, а на бузата му един мускул трепва.

Сандра прихва все едно току-що той е изтърсил остроумна шега.

— Нямам представа за какво говориш. — Побутва го леко. — Хайде. Ако не можеш да се изправиш, няма да се прибереш вкъщи.

— Вкъщи ли?!

Хана е потресена. Целият свят сякаш застина. В болницата е достатъчно лошо, а тя няма абсолютно никаква представа как ще се справят вкъщи. В дома им има стълби; всевъзможни завои. И най-вече няма услужливи санитарки и медицински сестри, които да я съветват какво да прави. Обръща се към доктор Малик и думите излизат от устата й, преди дори да се замисли.

— Не е ли прекалено рано?

Изрече го по-високо, отколкото възнамеряваше и поглежда плахо към Том с надеждата, че не я е чул. Той пие вода и не реагира.

— Никак даже — клати глава доктор Малик. — Започваме да мислим за изписването още щом пациентът пристигне. Том съвсем скоро ще се движи самостоятелно. След две, най-много три седмици. Ако продължи да се старае и напряга.

— Три седмици? — повтаря Хана и се обляга на стената, за да не залитне. — Но минаха едва десетина дни, откакто това го сполетя.

— Знам — кимва доктор Малик. — Но Том е млад и здрав. Има всички шансове за бързо възстановяване. Особено ако е вкъщи, в позната обстановка… — Обръща се към Хана и тя усеща как неговото очакване се стоварва върху раменете й. — И познати хора. Важно е близките му и онези, които обича, да са наоколо. Те трябва да му помагат да се приспособи към новите обстоятелства.

Хана стои безмълвна и потиска огромното си желание да заплаче. Иска да помогне на Том. Иска да е онази Хана, от която той има нужда.

Но просто не е наясно как да го постигне.

— Той вече изяви желание да се прибере, а не да е тук по време на рехабилитацията. — Доктор Малик разтърсва монетите в джоба си и те иззвъняват. — Но това вие двамата сигурно вече сте го обсъдили.

Не са. „Да обсъждат“ не е от нещата, които правят.

Хана свежда поглед към ходилата си.

Доктор Малик скръства ръце.

— Знам, не изглежда така, но Том е един от късметлиите.

— Така ли?

— Да. — Поглежда я в очите. — Засегната е дясната страна на мозъка, а тя контролира лявата част на тялото. Затова не успява да движи ръката или крака. Физиотерапията ще му помогне да го преодолее.

— Какво значи това? Напълно ли ще се възстанови?

— Очакваме да видим някакъв напредък.

— Разбирам.

Тя издишва. Някакъв напредък. Това може да означава прохождане; но може да означава и инвалидна количка до края на живота. Иска точни отговори. Факти. Неща, на които да разчита.

Доктор Малик продължава:

— Говорните му умения не са засегнати особено. Това е голямо предимство.

Хана съзнава, че трябва да е благодарна, но й е толкова трудно, докато наблюдава как Том се опитва да се изправи. И не успява. Отново се опитва. Пак не успява. Загубата е прекалено голяма; прекалено видима.

— Кажете ми какво да очакваме, доктор Малик. — Страх я е какъв отговор ще чуе. — От сега нататък.

Той свива рамене.

— Трудно е да се определи. При всеки е индивидуално.

— И все пак?

— Ще го изпишем, но ще оборудваме къщата ви с рампи, ръкохватки, които да са му под ръка. Въобще — всякакви приспособления, та той да успее да се пригоди.

— Ясно.

Хана се обляга на стената. Рампите и наклонените плоскости няма да помогнат да се изгради наново връзката им. Няма да им помогнат да се погледнат един друг в очите.

Доктор Малик поставя ръка на рамото на Хана.

— Той е решен. И е млад. Нещата наистина са положителни.

Хана поглежда съпруга си.

— Хайде, Том. Опитай сега сам — насърчава го Сандра и се отдръпва.

— Не. — Гласът му изневерява и той се отпуска безпомощно на пейката. — Не мога.

— Напротив. — Тонът на Сандра не търпи възражения. — Само опитай. Ще успееш, Том.

Хана наблюдава как Том бавно се изправя на крака. Задържа се една секунда. Залита. Подхващат го и го отпускат да седне.

— Хайде пак — отсича Сандра.

Би могла да изгради втора успешна кариера като военен.

Том поклаща глава и изрича насечено:

— Ти… си… зла!

Сандра се усмихва.

— Така казват всички. Но колкото повече се стараеш, толкова по-малко време ще прекараш с мен тук. Рехабилитаторите, които ще те посещават вкъщи, са много по-мили от мен.

Той се подготвя отново да се изправи, но не преди да отбележи:

— Не ти вярвам.

Тя само поклаща глава.

— Толкова си циничен. Вече. А едва сега започваме. Хайде. — Поглежда го с очакване. — Изправи се.

Хана наблюдава съпруга си. Изправя се. Задържа се. Срива се. Сяда. Надига се. Застава несигурно. Кълне. Срива се.

И пак; и пак; и пак.

Това е най-смелото нещо, което е виждала.

Билет за „Тотнъм Хотспър“ срещу „Чарлтън Атлетик“

декември, 2006 г.

— Е, мама къде се преструва, че ще ходи тази година?

Джули е наведена напред и внимателно разглежда насипните бонбони по стелажите. Свъсва вежди, вдига един от прозрачните пластмасови капаци и слага няколко бели бонбона в оранжева хартиена торбичка.

После се изправя и отговаря:

— Каза, че отива на работа. Допълнителна смяна в „Премиум Ин“. Винаги имали нужда от допълнителна помощ по това време на годината.

Том добавя няколко червени гумени „червеи“ към набъбналата си торбичка с бонбони.

— Не каза ли същото миналата година?

— Да. — Джули се е вторачила в бутилките кока-кола с изражението на учен от НАСА, готов да изстреля совалка в космоса. Но, естествено, и двамата сме наясно какво всъщност ще прави.

Тя го поглежда косо и те си кимват с разбиране. Днес майка им ще отбележи годишнината, откакто баща им си тръгна: ще плаче в пъба, където се е състояла първата им среща. Прави го всяка година. Половин бутилка джин по-късно и със залитащи стъпки ще се прибере, ще си легне и на следващото утро отново ще е овладяната, спокойна жена.

Том въздъхва и пуска шоколадово блокче в торбичката. Всяка година тя лъжеше къде отива, а всяка година Том и Джули криеха факта, че знаят и предварително молеха бармана Майк да я държи под око.

Междувременно Том и Джули следваха своята традиция: гледаха „Мери Попинс“ и ядяха от торбичките си с бонбони. Докато Джули насочваше вниманието си към сладките и се колебаеше между лимоновия шербет и шоколадовите еклери, Том си припомни как гледаше трептящите коледни светлинки, когато се понесоха крясъците откъм кухнята. След това започна плачът. Когато вратите се затръшнаха, той измъкна шестгодишната си сестра от къщата и я заведе в местното кино, без да има какъвто и да било план, освен по някакъв начин да спре сълзите й. В киното даваха „Мери Попинс“. Идеално.

Той стоеше, прегърнал Джули през раменете, и я тъпчеше с бонбони, докато сълзите й спряха. Ненавиждаше баща си с цялото си сърце. По някакъв начин знаеше, че този път баща му няма да се върне; беше си тръгнал завинаги.

Сега всяка година се придържаха към един и същи ритуал. Слава богу, че баща им ги изостави по време на коледните празници. Все някъде даваха филма, а сладко се намираше в изобилие.

— Здравей, Джули.

Русо момиче с невероятно тесни джинси се бе приближило до тях. Носеше силен грим, а начервените й устни се разтегнаха в нещо като опит за усмивка.

— Саша. — Джули изправи рамене и несъзнателно подръпна горнището на анцуга. Здрасти.

Саша огледа облеклото на Джули. Определено не й хареса.

— Кой филм ще гледате?

— Ами… — Джули погледна Том. Очевидно го молеше да не споменава истината. Пристъпи от крак на крак с маратонките. — „Момичета мечта“.

— А, знам го. — Саша вирна вежди. — Гледах го миналата седмица. Бива си го.

Появи се момче с опъната на гърдите червена фланелка за ръгби.

— Здравей, Роб — поздрави Джули.

Том се притеснява за сестра си. Тя видимо се смущава от двамата новопристигнали. Навива нервно кичур коса около пръста си и се накланя напред, сякаш се срамува от височината си.

— Здрасти, Джули. — Роб отмята русия си перчем от очите и прегръща Саша през раменете. — Нашият филм ще започне всеки момент. Ще се видим.

Обръща се и двамата се насочват към разпоредителя, проверяващ билетите пред стълбището.

Том поглежда сестра си, която има вид на човек, готов да се разплаче всеки момент.

— Тези двамата чаровници пък кои са?

Джули е забила поглед в земята.

— Едни от училището.

— Изглеждаха ми малко…

— Стига, Том! — Напрежението в тона й го изненадва. — Не ми се говори за тях. Не и днес, ясно?

— Добре — кимва той. — Няма проблем.

— Благодаря.

Ще му се да върне усмивката на лицето й.

— Какво ще кажеш да си вземем и голям плик бонбони „Астро белте“?

— Не. — Сега очите й са приковани към мястото, където стояха Саша и Роб. Пръстите й си играят с ципа на анцуга, — най-добре да не прекалявам със сладкото.

Той ненавиждаше неувереността в тона й.

Докато се нареждаха на опашката да платят, се опитваше да измисли какво да каже.

— Как върви английският в момента? Да си написала нов потресаващ разказ?

Тя се усмихна и светът отново стана такъв, какъвто трябваше да бъде.

— Не. Съсредоточила съм се върху математиката.

— Така ли? — Подаде торбичките им, за да ги премерят. — Какво си замислила сега? Да се занимаваш с инвестиционно банкиране? Или с инженерство?

— Не. — На него много му допадаше, когато тя добиваше сериозен вид. — Мисля дали да не стана лекар.

Той се обърна към нея.

— Боже, Джулс, би било чудесно.

Тя се изчерви.

— Ако се справя. Следването е тежко.

Той напълно вярваше в нея.

— Ще успееш. Виж как влезе в училището без предварителна подготовка. Приеха те и ти дадоха пълна стипендия при това.

Лицето й отново се издължи.

— Да… Жалко само, че…

— Какво? — попита Том.

— Нищо. — Тръсва глава, за да прогони мисълта. — Просто ще трябва да се представя много добре на матурите. — Той плати за сладките, тя взе едната торбичка и веднага бръкна вътре. Извади шоколадов бонбон и го захапа. Хайде да влизаме да гледаме Мери.

— Добре.

Двамата тръгнаха към разпоредителя.

Лицето й отново сияеше.

— А после може да хапнем пържен боб и ти да ми почетеш от приключенията на пилота Бигълс както някога.

Обзе го чувство за вина.

— Съжалявам, Джулс, но довечера трябва да се върна в Лондон.

— Така ли? — Тя отново се натъжи. — Защо? Заради работата ли?

Доверието, с което го гледаше, го накара да се почувства още по-зле.

— Не. Заради Хана. Намерила е билети за мача на „Спърс“ за тази вечер.

— Ясно…

Очите й помътняха. Чувстваше се засегната.

Той заговори, за да се почувства по-добре.

— Винаги се прибираме заедно, знам, но тази година се надявам да нямаш нищо против, ако поема за Лондон веднага след филма.

Тя стоеше смълчана, а наоколо се чуваха обичайните шумове: хрускане на пуканки, детинско бъбрене…

Стомахът му се сви от чувство за вина.

— Бих могъл да остана, ако настояваш…

Лицето й бе като изваяно от мрамор. Тя само поклати глава.

— Не. Няма нужда. Добре съм. Ти върви. Том, щом това те прави щастлив. — Дори успя да се усмихне. — Тази Хана явно е нещо специално.

— Да, такава е — кимна той.

Джули отметна кичур тъмна коса от челото си.

— Тогава се радвам, че си щастлив, Том. Наистина се радвам.

Докато вървяха по дебелия тъмен килим към салона, Том се запита дали да не промени плановете си. Извади мобилния си телефон, но си представи Хана и колебанията му се разсеяха.

Джули ще се справи. Винаги успяваше.