Кейти Марш
Ти си всичко за мен (3)

Три

— Добре съм — кимва Джули решително. — Съвсем добре.

Хана поглежда към кошчето за боклук до празното легло на Том. Преброява празните кенчета от диетична кола в него.

Четири.

Девет сутринта е.

Джули не е добре.

— Сигурна ли си?

— Да.

Докато Хана я наблюдава, сестрата на Том бърка в джоба и вади блокче шоколад. С треперещите си ръце и постоянната консумация на кофеин Джули напомня на Хана на паникьосана ученичка преди матура, а не на двайсет и три годишна жена, каквато всъщност е. Всеки момент ще извади кенче „Ред Бул“ и картината ще е завършена.

— Искаш ли вода, Джулс? — Хана сочи пластмасовата кана на подноса над леглото. — Тук е адски горещо.

Усеща как от подмишниците й се стича пот и прави опит да остави чашата с чай, за да си свали жилетката. Трудно намира място върху претрупаното с картички и дребни подаръци шкафче до леглото на Том. Пожелания за скорошно оздравяване се редуват с шоколади и цветя, а фирмата на Том се е престарала, като му е пратила кошница с плодове с размерите на лабрадор. Най-отгоре се мъдри ананас, украсен с обидно весела тюркоазена панделка и обвита в сребриста хартия, която шумоли при допир.

Хана забелва очи от раздразнение. Колегите на Том очевидно нямат представа колко са зле нещата. Седмица след прекарания инсулт Том е все още толкова изтощен, че едва дъвче, камо ли да се бори с опаковани плодове.

— Не, не искам вода — отвръща Джули. Нетърпеливо се опитва да разкъса опаковката на шоколада със зъби. По дяволите.

Навежда се напред и похлупва лице с ръце.

— Всичко ще е наред, скъпа — обажда се мъжът от съседното легло.

Рунтавите му вежди са се сключили от съсредоточаването да изяде закуската от овесени ядки. Мляко се стича по брадичката и капе по раираната му синя пижама, докато дясната му ръка прави неумели опити да уцели устата му. Жълтеникавият тен на лицето му контрастира жестоко с боядисаните в розово стени на отделението, а по челото му са разпилени кичури бяла коса.

— Добро утро, Джон. Как си?

Хана му се усмихва, а Джули се обръща рязко към него. В продължение на няколко секунди изглежда сякаш Джули ще избухне за четвърти път, откакто пристигна тук.

— Чудесно — отвръща Джон с изкривена усмивка. Губи битката с лъжицата и по сивото болнично одеяло се разпиляват овесени ядки. Той клати глава и проницателните му сини очи се насочват към тях. — Нещата можеха да са и по-зле, скъпа — гърлено се засмива той. — Поне не се капете със закуска като мен.

Джули го дарява с пресилена усмивка. Хана знае, че не обича да я прекъсват и се намесва.

— Но поне го правиш със замах, Джон.

— Нали? — Възрастният мъж посочва млечната каша в скута си. — Правя всичко със замах. Навремето…

— Да, добре. Ще ви оставим за малко. Съжалявам.

Джули се изправя и издърпва зелената завеса между леглата. Хана безмълвно се извинява на Джон.

— Боже! Тук няма никакво уединение. НИКАКВО!

Джули поглежда недоволно към другите пациенти, настанени в пригоденото за четири болнични легла помещение. За миг Хана се пита дали да не татуира думата „Извинявайте“ на челото си; това би й спестило време.

— Искам да кажа: имам нужда да осмисля случилото се, разбираш ли? — Джули подновява битката с опаковката на шоколада. Най-после успява и отчупва две тъмни парченца. Пъха ги в устата си, без да предложи на Хана. Това не е никак изненадващо. — Истински се притеснявам. След като на Том му се е скъсала…

Джули се заиграва с къдрица от косата си, вторачена в тавана за вдъхновение.

Хана й се притичва на помощ:

— Сънната артерия.

— Да, да — кима Джули нетърпеливо. — Точно това щях да кажа. — Въздъхва. — След като го е сполетяло това и е получил инсулт, може би…

Очите й се разширяват и тя млъква.

Хана също мълчи — насилва се да измисли какво да каже. Нещо утешително. Нещо, което отговаря на истината. Знае какво си мисли Джули. От какво се страхува Джули.

Наясно е, че и тя би се страхувала.

Джули пъха още шоколад в устата си.

— Тогава може би…

Хана се опитва да й помогне:

— … може и теб да те сполети ли?

Джули кимва.

— Да.

Почти го прошепва. Хана забелязва сенките под огромните й зелени очи. И начина, по който Джули гризе долната си устна. Долавя страха; необходимостта.

Хана отваря уста, но в този мит Джули смачква на топка станиола от шоколада и го хвърля ядно в кошчето за боклук.

Моментът е отминал.

— Както и да е. Няма да мисля за това. — Джули започва да крачи край леглото на Том. — Няма никакъв смисъл.

Движи се бързо: до прозореца и обратно; до завесата и обратно.

Хана свъсва вежди, защото усеща появата на всекидневното си главоболие. Вдига ръце и притиска длани към челото в отчаян опит да го спре. Вдишва дълбоко и долавя миризмата на застояла закуска и дезинфектиращи разтвори. Копнее за зелена поляна или поне ваза, пълна с цветя. Дори болничният паркинг, пълен с изгорелите газове на Южен Лондон, би й подействал по-освежително.

Поглежда Джули.

— Да си припомним хубавите неща, става ли? Състоянието на Том е стабилно. Започва да говори. Знае кой е. — Преглъща. — Лекарите все повтарят, че върви към подобряване.

Джули изсумтява присмехулно и се изправя в цял ръст. Дори да е на най-високите си токчета, Хана ще се нуждае от стълба, за да стигне до ключицата й.

— Естествено. Същото казаха и за мама. Нищо не значи.

Хана не знае какво да й отговори. Затова се заглежда в омачканите чаршафи на Том и си спомня преживения ад през онази безкрайна нощ. Дори сега, когато Том е стабилен, не спира да го наблюдава. Във всеки миг е нащрек. Докато дните преминават в нощи, а после пак в дни тя гледа как гърдите му се надигат и отпускат, устните, които се мъчат да произнесат думи, крайниците, които се опитват отново да помръднат. Ако спре да го наблюдава дори за секунда, може отново да се случи. Не бива да го допуска.

И без това вече се чувства достатъчно виновна.

Джули се обръща и започва да крачи напред-назад. Подът скърца под ботушите й.

— А и какво знаеш ти? — Хана въздъхва, а Джули отива до прозореца и се вторачва в бетонната стена отсреща. Свикнала е да бъде мишена на гнева на Джули. Доста често й се е случвало. — Не си даде труда да дойдеш, когато мама беше болна.

Хана отваря уста, за да се защити. После се отказва. При всичките си опити през последното десетилетие така и не успя да накара Джули да разбере нейната гледна точка. Горещината в болничното отделение едва ли ще я накара да промени мнението си.

Джули отмята дългата си тъмна коса.

— Ще ми заемеш ли десетачка?

— Пак ли?

— Да. — Джули скръства ръце пред гърдите, при което зеленият й пуловер прилепва още по-плътно към тялото. — Трябва ми още храна. За да издържа тук. Не ми е особено леко, ако не си даваш сметка.

— Да, разбирам те.

На Хана й се иска да добави, че и на нея никак не й е леко в момента. Не е спала, откакто намери Том на пода. Сега, когато той се стабилизира, вече не й позволяват да седи след часовете за посещение, затова прекарва нощите вкъщи, вторачена в часовника и не престава да се налива с алкохол, докато не стане отново време да дойде в болницата.

Очите я смъдят и тя прокарва длан по лицето. Кожата й е опъната и суха. Буквално усеща как остарява.

Поема дълбоко въздух.

— Защо не използваш банкомата долу?

Джули я поглежда сякаш говори пълни глупости.

— Нужна ми е само десетачка. — Потупва се нетърпеливо по бедрото. — Двамата сте достатъчно заможни. Едва ли е проблем да ми заемеш десетачка.

Хана се въздържа да не изнесе поредната лекция на Джули за вноските по ипотеката на дома им или за факта, че половината хора, прекарали инсулт, повече не се връщат на работа, както е разбрала в резултат на среднощните си ровения в гугъл.

Опитва друг подход.

— Ще ти взема нещо от кафенето. Точно се канех да отида да закуся там. — Усмихва се. — Защо не отидем заедно?

Джули премисля думите й за наносекунда.

— Не — отсича тя. — Ти иди, щом искаш. Няма да го оставя. Прекалено… — Изхлипва неволно. Прокарва ръка по леглото, за да се овладее. Очите й са влажни. Поема си дълбоко въздух. Приглажда възглавницата и продължава, все едно говори на себе си: — Като деца всеки ден след училище го карах да играем на лекари. Не му давах мира. Той се включваше в играта и се преструваше, че е доктор Монк.

Хана кимва, защото не желае да наруши магията на спомена.

Джули оправя чаршафа. Хана забелязва разнеженото й изражение и си я представя като момиченце, облечено е престилка на медицинска сестра, как гледа към вратата и чака обичания си батко да се прибере вкъщи.

Том й е разказвал колко близки са били тогава.

Джули въздиша.

— Той винаги дотичваше и спасяваше живота на плюшеното ми мече или куклата Барби. — Усмихва се и лицето й засиява. — Беше му приятно. Или поне така казваше. Часове наред играеше с мен. Дори да имаше тренировка по футбол. Или да искаше да види някое момиче. — Бърше си очите с опакото на ръката. — Толкова обичаше футбола. — Почти загубва гласа си. — Дали някога пак ще играе?

— Да, естествено.

— Няма откъде да знаеш.

— Не. Но го вярвам. — Хана се пресяга и внимателно докосва Джули по ръката. — Той ще се оправи.

Джули не казва нищо. Хана не се отказва:

— Слушай, досещам се какво изпитваш, но…

Джули си дръпва ръката.

— Не е вярно! — Лицето й става сурово. — Нямаш представа. Дори не знам защо току-що ти разказах всичко това. Слушай, наистина ми трябва само десетачка. Става ли?

Хана въздиша, вади портфейла си и й подава парите.

— Заповядай.

Джули ги взема, без дори да благодари.

— Ще ти ги върна.

Хана е абсолютно убедена, че това никога няма да се случи.

— Знам.

Джули свъсва вежди.

— Не ми ли вярваш?

Хана вдига очи към тавана. Търпението й е на път да се изчерпи. Ако остане тук, вероятно ще изтърси нещо, за което ще съжалява.

— Ще отида да закуся.

Взема си чантата и се отдалечава. Догонва я пронизващ глас:

— Какъв ти е проблемът, Хана?

Мъжът ми получи инсулт. В деня, в който щях да го изоставя.

За миг Хана си въобразява, че го е изрекла на глас.

Преглъща и продължава да върви. Джон й намига, докато минава край леглото му; на сипкавото му лице с изписана болка. Тя събира сили и също му се усмихва.

* * *

— Точно навреме, Хана.

Хана ускорява крачка, защото Том вече си е взел душ; тъмната му коса е мокра и сресана назад. Джули отново е изчезнала, вероятно в търсенето на нещо сладко; или на цигари; или — и двете.

До Том е Сандра в къса бяла престилка и тъмносини панталони униформата на екипа от отделението по физиотерапия; ръката й е на облегалката на инвалидния му стол. Тялото му отвсякъде е подкрепяно с възглавници, бели, колкото и лицето му, а лявата му ръка е отпусната безпомощно върху ръкохватката. Сиво-черните цветове на инвалидната количка навяват спомени за ерата на парния локомотив, а плътните колела очевидно са предназначени да налагат посоката на движение.

— Готова ли си да ми помогнеш да го сложим в леглото, Хана?

Хана подозира, че само мачете би заличило постоянната усмивка от лицето на Сандра.

— Напълно.

Хана вече е започнала да лъже страшно умело.

— Аз… — Том си поема дълбоко въздух — … мога и… сам.

Внимателно изговаря всяка дума. Продължава да заваля, когато е уморен, но с всеки изминат ден говорът му става по-ясен. А също така е и все по-намусен. И гневен.

Изгубен.

Хана никога не го е виждала толкова съкрушен. Прехапва долната си устна, за да спре сълзите, които той толкова ненавижда. Ще ги изплаче по-късно.

— Още не съвсем, Том поклаща глава Сандра. — Но скоро ще можеш. Трябва само да натрупаш още малко сили.

Том изсумтява.

— Чудесно. — Сандра има безотказен филтър за негативни реакции. Вероятно тук й е необходим. Поглежда Хана. — Готова ли си да го прехвърлим?

Натиска бутон и смъква леглото до нивото на инвалидния стол.

— Да.

— Застани от лявата му страна, ако обичаш.

Хана заема позиция. Босите крака на Том изглеждат странно уязвими. Крачолите на сивия му анцуг се веят безпомощно около глезените.

— Чудесно. Бъди готова да повдигнеш торса, когато се надигне.

Хапа подпъхва ръце под подмишниците на Том.

— Том, сега се надигни, като използваш дясната си ръка. Хана, придържай го, ако се налага… Точно така!

Но не всичко е наред. На Хана й е горещо, а дясната й ръка трепери. Така потреперваше и навремето в пъба, когато се налагаше да сервира повече от две питиета. Усеща как и Том трепери. Бори се.

Стои зад него, разкрачила широко крака и се напъва да не му позволи да падне. Откакто е в болницата, почти не е ял, но тя никак не е сигурна, че ще съумее да поеме тежестта му. Зад отделящата ги от съседното легло завеса чува Джон да повръща. Напълно го разбира как се чувства.

Приповдигнатият глас на Сандра продължава:

— Браво, Том. Изправи се. Сега се хвани за леглото с дясната ръка. Хана, приготви се да препречиш коляното му със своето.

— Какво?!

Сандра забелязва объркването й.

— Бъди готова да подкрепиш лявото му коляно, ако поддаде.

— Добре.

Премества крак и поглежда лицето на Том. То е пепеляво. Ръката му замахва безпомощно във въздуха, а Хана усеща как между гърдите й се стича пот. Дясното й око започва да сълзи.

— Аз…

Най-после ръката му се хваща за леглото.

— Чудесно, Том! — плясва с ръце Сандра. — Сега прехвърли тежестта на тази ръка и приплъзни дупе от стола на леглото. Хапа е до теб и ще те придържа.

Хана се опасява, че внезапната болка, която изпитва в гърба, ще бъде сериозно препятствие да помогне. Все пак напряга всичките си сити.

— Хайде, Том. Ще се справим.

По челото му избива пот, докато се надига и се стоварва тежко върху леглото. Сандра се протяга, за да му попречи да се наклони наляво и се ухилва, при което се показват удивително равни зъби.

— Добра работа — отсича тя.

Том извръща глава и Хана вижда как по бузата му бавно се стича сълза.

Гласът на Сандра продължава да е настроен на режим ЖИЗНЕРАДОСТНО.

— Това е начинът Том да легне в леглото.

— Чудесно. — Хана протяга скованите си ръце над главата. — От лесно, по-лесно.

— А също и от стола на тоалетната чиния и обратно — добавя Сандра със задоволство. — След малко ще изрепетираме и него.

— Ура!

Сандра я поглежда с укор и Хана си дава сметка, че се е провикнала по-саркастично, отколкото е възнамерявала.

Физиотерапевтката продължава забързано:

— Сега, когато Том е стабилизиран, започваме пълна възстановителна терапевтична програма, за да си възвърне физическите умения. Да може да се бръсне, да сяда, да готви… Скоро ще го изправим на крака. Ще ходи с проходилка.

Том въздиша. Хана поставя ръка на рамото му, но той я отблъсва. Тя изпитва обичайното усещане, че се е провалила. Няма представа как да му помогне.

Той поглежда Сандра.

— Искам да говоря… с…

Посочва Хана с глава.

Сандра хвърля нетърпелив поглед към часовника си.

— Добре. — Белите й гуменки изскърцват по пода, когато се обръща. — Ей сега ще се върна.

Хана поглежда Том.

— Какво има, войниче?

Той не откъсва поглед от тавана. Думите излизат от устата му накъсано, все едно устата се е настроила против него.

— Недей… Недей да ме наричаш… така.

— Извинявай.

Подава му чаша с вода.

Той я отблъсва с дясната си ръка.

— Дори не мога да пия. Не и без твоята помощ.

На лицето му се изписва гняв.

Тя трепва и оставя чашата на масичката.

— Знам, трудно е, но…

— Трудно? — Поглежда я невярващо. — Трудно? Виж ме! — Сълзи от раздразнение напират в очите му. — Не мога да пикая, да се обръсна. Не мога дори да седна. — Лицето му се сбръчква от гняв, докато гледа получените картички и подаръци. — В един момент съм адвокат със… — лицето му е сиво от изтощение, но той продължава: — … спортна кола, а сега получавам шибани кошници с плодове. — Протяга ръка и се опитва да бутне разстроилия го предмет на пода. — Аз дори не обичам плодове!

Кошницата не помръдва, но всички картички се прекатурват и падат, образувайки цветна мозайка от фалшива надежда. Хана се изправя, не откъсва очи от изписаната върху лицето му болка и отчаяно иска да я заличи.

— По дяволите! — Сълзи продължават да се стичат от очите му. — Защо се случи това? — Хана мълчаливо вади книжна салфетка от джоба и бърше страните му. — И защо плача? — Затваря очи, сякаш така ще спре сълзите. — Никога не плача.

— Не знам — отвръща тя със стегнат глас.

— Не знаеш, естествено!

Свикнала е с гнева в очите му. От месеци той я гледа по този начин. Преди инсулта Том твърдеше, че тя е причината. Нейната себичност, нейните потребности, нейните грешки.

Сега тя не е виновна, но по някакъв начин се чувства още по-зле отпреди.

Том продължава да се опитва да говори, ала гласът му става все по-напрегнат и по-напрегнат.

— Не знам защо говоря тези неща. Ти не си в състояние… да направиш каквото и да било.

— Знам, Том. Но да се съсредоточим върху възстановяването ти.

— Възстановяването ми?! — Той буквално просъсква последното. — Няма да се възстановя. — Очите му са пусти, когато срещат нейните. — Приеми го. Това е факт: аз съм инвалид.

— Не, Том. — Тя отчаяно търси точната дума. — Не си инвалид.

Той вдига лявата си ръка с дясната. Пуска я. После гледа как пада безпомощно върху леглото.

— Напротив — съм.

— Не — клати тя глава. — Лекарите казват…

— Лекарите — презрително поклаща глава той.

— Стига, Том.

Не я слуша.

— Не. — Накланя глава към безжизнената си лява ръка. — Това е истината. Каква късметлийка си.

Обзема я чувство за вина и тя се опитва да хване ръката му.

— Не, Том. Аз…

— Здрасти, друже. — Плътен глас се вклинява в разговора им. — Защо си с този отвратителен анцуг? Не знаеш ли, че сивото не е твоят цвят?

— Ник! — възкликва Хана.

Никога преди не се е радвала толкова много да го види.

— Здравей, друже — поздравява Том и бърза да избърше сълзите, докато най-добрият му приятел приближава леглото.

Единствено лекото потрепване в крайчето на устата на Ник подсказва колко е шокиран от вида на Том. Ник е висок, широкоплещест, в тъмносин костюм. Изглежда почти обидно здрав сред сивокосите и умърлушени пациенти в отделението.

— Боже, ти определено смъкваш средната възраст тук, Том. — Навежда се и добавя шепнешком: — Винаги съм твърдял, че си стар нехранимайко по душа. Сети ли се да си донесеш чехли?

Том почти се усмихва.

Ник се обръща към Хана:

— Как си? — Поставя ръка на рамото й. — Не се съмнявам, че се справяш страхотно с грижите по този кошмарен пациент.

Хана свъсва вежди.

— Не бих казала.

— Напротив. — Ник не откъсва поглед от нея. — Според мен нямаш грешка.

Хана прехапва устни, за да не се разплаче.

— Наистина не съм убедена. — Взема си сакото. — Ще отида да глътна малко въздух. Ще ви оставя насаме.

— Добра идея. — Ник сяда на стол до леглото. — Том, избирай между три неща за четене. А: чудотворни истории за оцелели след инсулт; Б: най-новият роман на Джон Гришам; и В: спортните страници на „Таймс“.

По лицето на Том пробягва усмивка.

— Глупав въпрос. В, естествено.

— Добре. Ник разтваря вестника със замах. — Но ако ще ме караш да ти чета за проклетите „Спърс“, ще ти натикам онзи ананас там, където слънцето не огрява.

Хана проверява телефона си, докато се отдалечава.

Пристигнало е ново съобщение.

Липсваш ми.

Напуска отделението и се обляга на стената до асансьорите, вторачена в думите.

Не спирам да мисля за теб.

Докосва екрана за секунда; пръстите я сърбят да отговори.

Не. Не сега. Не вече.

Изтрива текста и се отдалечава.

Монета от два пенса

септември, 2006 г.

— И така… — Хана му се усмихна, докато придърпва лилавата завивка по-плътно около себе си. Бяло облаче пара се появява пред устата й в малката й стая. — Къде би искал да бъдеш? В най-смелите си мечти.

Той прокарва ръка по гладкото й бедро.

— Тук.

Тя се засмива и се пресяга през него, за да вземе пакета цигари от нощното шкафче.

— Едва ли ако останеш тук, ще изкараш много пари. — Постави нещо студено и кръгло върху гърдите му. — Горе-долу само толкова мога да ти платя.

Той поглежда надолу и вижда монета от два пенса.

— Х-м-м-м… Мислех те за богата.

Тя се ухилва.

— Не чак толкова богата.

Той въздъхва.

— Това определено не е стартовата заплата, с която искам да започна, след като завърша. Ще ми се да имам възможност да си купувам храна.

Тя се усмихна, постави цигара между устните си и я запали със запалката с английското знаме, която някак бе станала нейна. Издиша и обяви:

— Тогава ще се налага да работиш почасово за мен. Ще ти се отплащам с жестове. Все едно съм кралица.

— Устройва ме. — Обгърна топлото й тяло с ръка. — Винаги съм смятал, че в теб има нещо царствено.

Тя се изхили.

Мама би се изсмяла, ако те чуе. Постоянно повтаря колко съм недодялана.

— Така ли?

Том вижда позната бръчка върху лицето на Хана. Винаги се мръщи така, спомене ли майка си.

— Да. — Хана слага глава върху гърдите му. — Обича да обяснява колко съм непохватна.

Долавя въздишката й и се опитва да я развесели.

— Тя пък какво знае? Явно никога не те е виждала как танцуваш върху масата, след като си изпила толкова бяло вино, колкото тежиш. Достойна си за Кралския балет.

Усмивката се връща върху лицето на Хана и той е удовлетворен.

— Прав си. — Обръща лице към него. Очите й са широко отворени. Сериозно: какъв искаш да бъдеш, ако от теб зависи да избираш?

Прегръща я нежно. Не е мислил по въпроса. Като се изключи краткотрайната мечта да играе футбол за Англия, за него винаги най-важно е било правото. Още откакто тринадесетгодишен срещна онзи юрист във влака за Бристол. Типът му даде кенче бира и не спря да говори как променя света. Оправя несправедливостите. Защитава обикновените хора.

Животът, който описваше, звучеше вълнуващ. Пълноценен. Свят далеч от пиенето на сайдер и майка, която всяка вечер гледа през прозореца в очакване баща му да се върне.

— Хайде, кажи ми — подкани го Хана.

Той глътна корема си и я притегли по-близо. Откакто започнаха да излизат, режимът му за тичане се ограничи с отскачане до лавката за цигари или бира. Всяка сутрин се събуждаше изпълнен с намерението да тича, но не успяваше да се откъсне от нея.

Намота една от къдриците й около пръста си.

— Какъв искам да съм? В мечтите си?

— Да.

— Ще ми се да бъда международен безделник. С яхта. И собствен остров.

— Звучи вълнуващо. — Тя отново дръпва от цигарата. — Къде ще отидеш с яхтата си?

— Навсякъде.

— Леле! Това е голямо пътешествие. — Засмива се. — Позволяваш ли да дойда и да безделнича с теб?

Той се усмихва на начина, по който тя небрежно споменава бъдещето.

— Разбира се. Дори ще добавя няколко чифта бикини и ключа за луксозната ми каюта.

Тя кима доволно.

— Ще ми е приятно в луксозната каюта.

— Не се съмнявам.

Навежда се и я целува.

Тя се отдръпва, за да загаси цигарата в разкривен кафяв пепелник, дело на един от безбройните й обожатели. На Том пепелникът му напомняше за изпражненията на бащиния му териер, след като е унищожил съдържанието на кофата за боклук в кухнята, но Хана го харесваше.

Тя се обляга на възглавниците.

— А в истинския живот? Защо точно право?

Той се ухилва.

— Защото изкарваш куп пари.

Тя прави физиономия.

— Така ли? А не заради нещо друго?

— Разбира се.

Той се въздържа да не отговори по-остро. Приятелите й се насочваха към благотворителност или щяха да станат музиканти след университета. Лесно е да постъпиш по този начин, когато имаш постоянен достъп до банковата сметка на мама и татко.

Прогонва тази мисъл от ума си.

— Това не е цялата причина. Правото също така е интересно. Предлага и състезателен елемент.

— Значи те устройва. — Тя забелва очи. — Помня физиономията ти, когато „Спърс“ загубиха миналата седмица.

Той трепва при споменаването на любимия му отбор.

— Приех го спокойно.

— Не е вярно. Изпи три халби, преди да успееш да изречеш завършено изречение. — Надига се на лакът. — А след това настоя да си поръчаш най-лютото къри. Само и само, за да се докажеш. — Обръща ръката му и го целува по дланта. — Но сериозно: какъв адвокат искаш да бъдеш? Като Атикус Финч ли? Да водиш справедлива борба? Или като… — Прави физиономия. — Гордън Геко?

Той леко поклаща глава.

— Той е банкер.

Сръгва го в ребрата.

— Стига. Знаеш какво имам предвид. Един от онези мазни градски типове.

Той обожава да я дразни.

— Не знам за какво говориш. Просто искам онези червени тиранти.

— Млъкни! — Този път тя го удря с възглавницата. — Мразя ги.

— Защо? Ще съм много секси с тях.

Отдръпна се, когато тя отново замахва с възглавницата. После я сграбчва, преобръща я, ляга отгоре й, смехът секва и вече нищо няма значение, освен тях.

Когато свършват, придърпва главата й върху гърдите си, а тъмните й къдрици се разпиляват по кожата му. Чувства се умиротворен. И цялостен.

— А ти каква искаш да бъдеш?

Гласът на Хана е приглушен под завивката.

— Когато порасна ли?

— Точно така.

Тя прави широк жест с ръка.

— Огледай се. Каква, мислиш, искам да бъда?

Той внимателно изучава стаята.

Сочи фикуса, който бавно умира върху бюрото й.

— Надявам се да не си наумила да станеш градинар.

Тя клати глава.

— Не, дори да ми плащаш. Което няма да сториш. Опитай отново, моля.

Той бавно плъзва поглед по стените. По полиците има книги — много повече отколкото мнозина прочитат за един живот. До изданията на класиците се мъдрят томове с литературна критика. Върху бюрото лежи отворена тетрадка голям формат с изписани с лилав химикал неразгадаеми бележки. Книги са струпани и в малката мивка, и по пода.

Той замислено гърка брадичка.

— Ами, не знам… Дали не е нещо, свързано с книги?

— Леле! — засмива се тя. — Ти си истински гений.

— Така е — кима Том. — Специалист съм да отбелязвам очевидното.

— Замисли се!

— Да не искаш да станеш писател?

Тя клати глава.

— Прекалено самотно е. Следващо предположение?

— Да се занимаваш с книгоиздаване?

— Мислила съм си. — Прокарва пръсти по гърдите му. — Но грешиш.

— По дяволите! — Въздъхва. — Да не искаш да преподаваш?

— Най-после отгатна. — Усеща я как се стяга. — Но не казвай на мама. Все още се надява да си направя транс плантация на личността и да стана счетоводител като нея.

Том вирва вежди.

— И няма да го направиш?

— Боже, не! — Усеща я как се напряга, докато му отговаря. — Първо: има много математика. Не е за мен. Но второ: тя е нещастна. Говори само за трансфери и данъци. Защо да искам да съм като нея?

— Ясно. — Том си отбелязва наум никога повече да не повдига въпрос за майка й. — Но защо все пак преподаване?

— Щекотлив въпрос. — Целува го по бузата. — Защото всичко, което изрека, звучи като клише. Но преди две години помагах в летен лагер за деца в неравностойно положение. И страшно ми допадна. Беше от онези моменти, когато те осенява нещо. — Цялото й лице засиява. — Невероятно изживяване. — Свива рамене.

— Разбира се, най-много да ти се случи два пъти на седмица, но дори само на едно дете да помогнеш, си заслужава. — Засмива се. — А и си падам по книгите…

— Не мога да повярвам.

— Затова да говоря за тях по цял ден ми се струва примамливо.

Той се усмихва.

— Значи имаш призвание.

— Да — ухилва се тя. — Май да. Потъва във възглавниците и поглежда към картата на света, залепена със скоч на тавана. — И е дяволски добър начин да подхранвам страстта си към пътуване. За мен светът е като стрида.

Той също се заглежда в картата и забеляза, че голям брой страни са оцветени с жълт маркер.

— Жълтите са местата, където си била ли?

Обръща глава към нея и изпитва страх тя да не го остави. Вече. Заедно са едва от няколко седмици.

— Да — кимва тя. — Остава ми да посетя само останалата част от планетата. — Усмихва се. — Всъщност мястото, за което мечтая, е Танзания. Откакто татко ми купи книга за „Серенгети“, когато бях малка. — Въздъхва. — Но бих отишла навсякъде. Искам паспортът ми да е с толкова много печати, че да няма място за нови.

— Ясно.

В неговия няма почти никакви печати.

Тя започва да си гризе кожичка на нокътя.

— Всъщност заминавам този уикенд.

— Така ли?

— Да. С приятели.

Той потисна желанието си да попита дали някои от тях са мъже.

— Къде отивате?

Опитът му да прозвучи нехайно излиза като фалцет.

— В Испания. На музикален фестивал. — Усеща как тя извърта очи към него. Широко отворени; изкусителни. — Адски ще се радвам, ако дойдеш. Тръгваме довечера.

Просто ей така. Хана действа по този начин. Всичко в последния момент.

Обзема го раздразнение.

— Не знам…

Предстои му да отиде при майка си този уикенд, а и банковата му сметка е на червено.

— Телефонът ти звъни — отбелязва Хана и премята крака, за да стане от леглото. — Ще отида да пикая.

Страшно му допада, че тя въобще не се старае да говори възпитано; секне се шумно като него, приказва за пърдене и е в състояние да изяде пилешко бутче за по-малко от минута. Далеч по-земна е от други момичета, с които е бил, които ставаха от леглото на зазоряване и бяха с идеален грим, когато той се събуди. Такива момичета го караха да се чувства раздърпан; разпилян.

Хана го предразполага да се чувства удобно.

Продължава да я наблюдава дори когато отговаря на обаждането.

— Томо?

— Здрасти, Джулс.

Хана облича дълга копринена роба, подходяща за някой от черно-белите филми, които толкова много обича. Излиза от стаята, а Том се обляга на възглавниците.

— Как вървят нещата, Джулс? Пак ли си начело на класа и тази седмица, сестричке?

— Млъкни! — Джули се срамува от академичните си успехи, макар те да са й осигурили стипендия за училище със собствено игрище за поло. — Няма начин да се случи. Всички в класа ми са толкова умни. Тази година е още по-трудно, тъй като ще имаме изпити.

Той изпитва желание да я защити, но същевременно е и горд.

— Да. Лесно им е да са умни, когато мама и татко са ги захранвали с Джейн Остин от момента на зачеването им.

— Няма значение. — Тя въздъхва. — Както и да е. Исках да проверя по кое време ще дойдеш утре. Мама се притеснява дали няма да е на смяна и се оплаква, че не връщаш обажданията й.

Обзема го чувство на вина.

— Да, така е. Съжалявам.

— Нямаме търпение да те видим.

Гласът й е приповдигнат, момичешки. Редно е по-често да я вижда. Да отскача до Съмърсет и да я извежда. Липсват му приказките й за най-новите истории, които пише, или да я следва по време на приключенските й разходки из горите на графството зад пределите на имота им.

Джули прелива от ентусиазъм.

— Планирала съм толкова много неща. И имам домашно по история, за което много ми трябва помощта ти.

Представя си я как нервно намотава шнура на телефона около пръста си, облечена в любимия си син анцуг, а дългата й тъмна коса опира в раменете й.

— Не ти трябва помощта ми, Джулс, убеден съм. — Отпива вода от чашата на нощното шкафче и прави физиономия, защото се оказва водка. — Знам, ще се справиш чудесно и без мен.

Гласът на сестра му потреперва.

— Но ще си дойдеш, нали? Мина толкова много време.

Телефонът на Хана писука и на екрана се появява текст. Не се въздържа; чете го.

Здрасти, Хан. Нямам търпение да тръгнем довечера. Аз ще докарам колата, ти донеси развлеченията. Целувки, Д.

Деймиан. Бившият й. Висок и арогантен, с огромен като егото му портфейл. Том преглъща и бута телефона настрана, защото Хана се връща в стаята.

— Томо?

Гласът на сестра му се чува някъде отдалече. Той гледа замаян как Хана сваля робата. Вижда бледата й кожа, страхотното дупе. Тя няма представа колко е красива.

Изрича забързано:

— Съжалявам, Джулс, няма да дойда.

— Наистина ли? — пита плахо Джули и той се чувства виновен. — Защо? Приготвих любимата ти лазаня и още много неща.

Той се двоуми, но един поглед към Хана решава всичко.

— Съжалявам, Джулс. Имам прекалено много да уча.

— Добре. — Гласът на Джули е дрезгав заради напиращите сълзи. Той я чува как подсмръкна. — Но ще ми купиш мезонет, когато започнеш да печелиш милиони, нали?

Той се хили. Малката му сестра ще се съвземе. Винаги успява.

— Непременно. Скоро ще дойда да ви видя, обещавам. — Отпуска се, когато вижда как Хана, усмихната, се връща в леглото. — Обичам те.

Хана го поглежда, след като той затваря.

— Е, ще дойдеш ли?

— Si. — Том заравя остатъците от чувството си за вина в продължителна целувка. В момента не му е до дома. Не се интересува от изоставеното учене. Когато Хана е толкова близо, той не се интересува от нищо, освен от нея. — Si, senorita.

Тя се отдръпва.

— Боже, с испански като твоя, нищо няма да е в състояние да ни спре. — Гали го по бузата. — Толкова съм щастлива, че ще дойдеш. Заглежда се за миг в очите му; изражението й е сериозно. После се усмихва. — Май щеше да ми липсваш.

Думите й го развълнуват.

— Радвам се да го чуя. — Вдига монетата от два пенса. — Ще взема и това. За да съм сигурен, че ще се получи истински купон.

Тя се хили.

— Viva España.