Кейти Марш
Ти си всичко за мен (24)

Епилог

Тя го наблюдава през прозореца и се пита кога той ще си даде сметка, че тя е там. Вечерният въздух е приятно хладен и направо гали кожата й след сухия сезон в Танзания. Изпитва истинско удоволствие, когато няколко леки капки дъжд я покапват. Наистина идеалното завръщане вкъщи.

Продължава да гледа през прозореца и се наслаждава на всяка подробност. Поочуканата боя по рамката на прозореца; остатък от сандвич в чинията на Том с логото на „Спърс“ на пода; извивката на раменете му и начина, по който той се почесва по наболата брада, докато чете спортната страница на „Таймс“.

Всичко й е толкова познато, независимо от месеците, през които бяха разделени.

Седнал на дивана, от време на време Том отпива от порцелановата чаша вдясно от него. Класическа съботна вечер. Лицето му изглежда малко понапълняло и по-спокойно. Погледът й попада върху подпрян на дивана нов бастун. Този е светлокафяв. Присвива очи и забелязва трите издялкани футболни топки върху дръжката. Подарък от Ник вероятно. Няма какво друго да бъде.

Кани се да почука на прозореца, ала зърва малка фигура в тюркоазена рокличка да се появява на прага на всекидневната. Огромни сини очи внимателно оглеждат стаята и се спират върху вуйчо Том.

Бебето изпълзява решително към него и спира до бастуна. Явно е любима играчка. Пухкавите ръчички на момиченцето се протягат и хващат дървото.

Хана се ухилва, когато Том се навежда и вдига детето с дясната си ръка, за да го постави в скута си. Започва да го гъделичка, а то се смее в захлас. Той спира, за да си поеме въздух, а момиченцето нетърпеливо чака той да го направи отново.

Както и става.

Малката Рози. Кажи-речи на десет месеца е и вече почти изцяло контролира вуйчо си.

Хана гледа захласната как той взема книжка с ярки картинки от купчината на масата и търпеливо започва да я разлиства пред детето. То гледа съсредоточено и от време на време плъзва пръстче по страницата. Хана не е в състояние да откъсне очи от тях, а в главата й се мяркат образи на онова, което се надява да й предстои. Един ден. Съвсем скоро.

Той разгръща последната страница и вдига поглед. Поглежда право към прозореца. Гледа я.

Изражението му не се променя.

Тя спира да диша. Вдига ръка, но отново я отпуска. Може би е закъсняла. Може би…

И тогава той се усмихва широко и месеците на раздяла изчезват. Тя изправя рамене. На прага е между познатото и неизвестното. Очаква я онова, което ще се случи оттук нататък.

Бавно отваря вратата. Поглежда вътре. И влиза напред в бъдещето.