Кейти Марш
Ти си всичко за мен (22)

Двайсет и две

— И така, за днес има само едно правило. Никакви разговори за утре. Съгласна ли си?

— Добре.

Хана се пресяга и нежно го докосва по лицето.

Той е толкова топъл; толкова истински. Не й се вярва, че утре ще е на хиляда километра оттук. И няма да има възможност да го гали, да го целува.

Иска да изживеят пълноценно всяка секунда.

— И никакви скръбни физиономии, моля — добавя той.

— Няма проблем — тя решава да прикрие обзелите я емоции. Лапва розовата сламка и отпива от малиновия шейк. Толкова е гъст; сладък. Направо да се пристрастиш. — Не мога да повярвам, че отново ме доведе тук. Шейковете винаги ли бяха такива… захарни?

— Да — Том отпива от колата си. — Загубих няколко зъба, докато те ухажвах.

— Горкият Том. — Поглежда лъскавата повърхност на масата и се сеща как, когато работеше тук, Антон, управителят, караше персонала да ги търка безспирно, изпаднеше ли в лошо настроение. Настояваше всичко в заведението да е лъснато до блясък. — Колко благородно от твоя страна.

— Така е — кимва Том. — Сложих някой и друг килограм, но от мястото, където седях, постоянно те виждах.

Поглежда към ъгъла, където навремето се спотайваше почти цяло лято и все не събираше смелост да я заговори.

Хана поглежда сервитьорката в миниатюрна пола и тясна розова блузка.

— Изглеждах отвратително. Ненавиждах бейзболната шапка, част от униформата. Отнемаше ми половин час да убедя косата си да се напъха вътре, а после ми трябваха няколко измивания, за да я съживя отново.

— Винаги изглеждаше страшно секси — уверява я той и я потупва по бедрото.

Сервитьорката пристига и поднася поръчката им. Както и навремето порциите са огромни.

Идеално.

Стомахът на Хана изкъркорва, докато се възхищава на хотдога и пържените лучени кръгчета в чинията. Открадва си картофче от порцията на Том и бързо го лапва.

— Дължиш ми лучено кръгче в замяна! — възроптава Том.

— ВРЕЛИ СА! — обявява тя в същото време и започва да размахва ръка пред отворената си уста.

— Така ти се пада — отвръща невъзмутимо Том.

Хана посяга към каната с вода. Най-после успява да преглътне картофа. Дишането й се нормализира. Отново се замисля за утрешния ден. Трябва да продължи да говори. Да не мисли за предстоящата раздяла.

От джубокса се разнасят звуците на нова мелодия. Това й помага. Обръща се към Том. Ухилва се.

— Нашата песен! „Всеки ден“.

— Да. Заредих я, когато отиде до тоалетната преди малко. Приеми го като втора част от нашия ден по алеята на спомените.

— Алеята на спомените? Такъв ли е планът?

— Да.

— Невероятно. — Тя го целува. — Благодаря.

— За мен е удоволствие. Следват фъстъци и бира в онзи бар до Лондон Бридж, после ще ядем пай на Бороу Маркет и те чака грандиозен тайнствен финал довечера.

— Леле! — Тя лапва пържено лучено кръгче. — Звучи идеално.

— Много се радвам. — Той си слага кетчуп в единия край на чинията, а Хана нарязва хамбургера му на малки парчета. — Питах се дали е достатъчно изискано за последния ни ден заедно.

— Страхотно си го измислил. — Тя взема хотдога си. — Може да ти прозвучи странно, но винаги съм предпочитала нещата, които правехме, преди да започнеш да изкарваш големи пари в Сити.

— Така ли? — поглежда я той недоверчиво.

— Да — кимва тя. — Пържени картофки и шардоне за мен са повече от хайвер и шампанско. Чувствах се по-спокойна навремето.

— Беше невероятно хубаво, нали? Хайде сега — млъкни и ме целуни.

Тя се подчинява.

И докато го прегръща, усеща напиращите сълзи.

Утрешният ден наближава с шеметна бързина. Времето изтича.

* * *

— Помниш ли, когато дойдохме тук с мама?

Хана близва от карамеления сладолед и го поглежда. Вечерният бриз разрошва косата му; зелените му очи са тъмни и сериозни. Замисля се за онзи ден. Лондонското Око, Джули…

— Да. Тогава я видях за последен път.

— Така е. Щеше ми се двете да бяхте прекарали повече време заедно.

— И на мен.

— Ще ми се и аз да бях прекарвал повече време с нея.

Хана го хваща за ръката, докато се разхождат по брега. Том започва да влачи леко крака си. Първият признак, че е уморен.

Отвежда го до близката пейка и двамата сядат. Гледат към Темза.

Хана се досеща как се чувства Том. Техният ден привършва и сега им остават само няколко часа.

Хваща го за ръката.

— Според мен тя беше щастлива, че си се изнесъл и изгради кариера в Лондон.

— Защо мислиш така?

Тя го целува нежно.

— Не е ли това желанието на всички майки?

Отпуска глава на рамото му. Седят един до друг като двойка, която разполага с цялото време на света.

— Какво друго ти се е искало? — обажда се Хана по едно време.

— В какъв смисъл?

— Неща, които си искал да направиш. Или да не направиш.

— Ще ми се ти да не беше спала с него — проронва Том.

Тя се изпълва с вина. Пита се кога болката му ще намалее; въобще ще намалее ли някога?

— И аз, Том.

Тя се стяга, защото очаква той да отдръпне ръка от раменете й. Вместо това той я придърпва по-плътно до себе си.

— И ми се ще да не се бяхме изгубили. — Целува я по главата. — Да бяхме осъзнали какво се случва и да бяхме предприели нещо по-рано.

— И на мен ми се иска да беше така…

— И още…

Телефонът му звънва с мелодията, която Джули е програмирала да известява кога му се обажда тя.

— Извинявай. — Том измъква телефона от джоба си. — Трябва да вдигна. За всеки случай.

— Разбира се.

Най-вероятно Джули отново иска чипс; или кисели краставички. Или каквото неразумно нещо й се е дояло днес, когато навлиза в седмия месец от бременността.

Хана се обляга назад. Пита се какво ли бе на път да добави Том. Няма търпение да го чуе; и да разбере какъв ще е завършекът на вечерта.

Обръща се към него, но застива. Той е силно пребледнял. Разтревожен.

— Какво има? Какво не е наред? — стряска се тя.

— Трябва ни такси. Веднага. Джули е в болница!

Неизползвани билети за мюзикъла „Матилда“

юли, 2015 г.

Том проклина повече от обикновено левия си крак, докато куцука след Хана по сивия болничен коридор.

Настига я чак при вратата на родилното отделение, където тя припряно натиска звънеца.

Никой не отваря. Върху лицето й се изписва раздразнение и тя отново опитва.

Нищо не се променя.

— Защо не отварят?! — процежда тя ядно.

— Седни за секунда — предлага Том.

— Не, аз…

Той я прегръща нежно през раменете и я отвежда към редицата пластмасови столове. Тя сяда неохотно, а той се връща при вратата и този път той натиска звънеца.

Отново никой не отваря.

Умът му работи на пълни обороти. Тревожи се за Джули, бебето, бъдещето…

— Надявам се всичко да е наред — дава той израз на притесненията си.

— И аз — обажда се Хана. — Ами ако си е ударила главата, когато е припаднала?

— Дано не е. — Той се отказва да звъни, връща се при Хана и се отпуска на стола до нея. — Не знам какво ще правя, ако нещо й се случи. Или на бебето.

Взира се във вратата. Все така затворена е.

Хана го погалва по гърба.

— Съжалявам — проронва тя.

— И аз. — Том бърка в джоба си. — Планирах да те заведа да гледаш това довечера.

Вади два билета и й ги подава.

— „Матилда“? — Тя го поглежда със сияещи очи. — Страшно отдавна искам да го гледам!

— Е, не се получи.

— Напротив. Дотук денят беше великолепен, а в момента за нищо на света не бих била на друго място.

— Благодаря ти.

— А аз ти благодаря за нашия ден по алеята на спомените. Освен това, ако искаш, ще остана.

— Какво? — не схваща той веднага накъде е поела мисълта й.

— Да остана в Англия, да бъда до теб. Ако Джули…

— Не! — отсича той и сам е изненадан от реакцията си. — В никакъв случай. Заминаваш.

— Но…

— Без възражения, Х. Ще се справя. — Решава да прибегне до хумор. — Освен това трябва да наглеждаш Стеф.

Тя се засмива и той разбира, че я е убедил.

В устата си усеща сладко-горчив вкус.

В този момент вратата се отваря и излиза лекарка.

— Вие ли сте близките на Джули Елисън?

— Да — изправя се Том. — Как е тя?

— Вече е добре. — Усмихва се. — Голяма бъбрица е, а? Сега може да я видите.

След секунди отваря вратата на болнична стая и той я вижда: неговата малка сестра седи в леглото.

Пристъпва напред и я прегръща.

Открива колко трудно му е да я пусне.

— Стига, Томо. Успокой се. — Лекото раздразнение в тона й го изпълва с надежда. — Дай ми възможност да дишам.

Той се отдръпва. Косата й е отметната от пребледнялото й лице. Бял чаршаф я покрива чак до брадичката. Черен монитор е прикрепен на стената. Отчита сърдечните удари на бебето. Те са силни и ритмични.

Слава богу.

Хана се приближава и целува Джули.

— Как си?

— Сега вече много по-добре. Не биваше да се натоварвам с толкова много бебешки дрехи.

— Затова следващия път ще ти помогна, чу ли? — предлага Том.

— Ти? В магазин за дрехи? Шегуваш ли се? — не вярва на ушите си Джули.

— Не е зле поне да опитам — не се предава той. — Как е бебето?

Джули се усмихва широко.

— Малката е добре. Сърцето й бие като на кон. Сигурно го чуват чак в Шотландия.

— Чакай, чакай. Момиче ли е? — Том осъзнава какво с чул току-що. — Ще имам племенничка, така ли? — засиява той от радост.

— Да. Но да не хукнеш сега да й накупуваш куп розови неща!

— Добре, де, няма.

Джули кимва доволно и продължава:

— И преди да сте ме попитали — да, писах на Зак. — Изражението й сега е сериозно. — След случилото се днес го намирам за редно. — На Том му се струва, че долавя лъч надежда в очите й. — Ще дойде по-късно. Но не сме се събрали отново, затова не се вълнувайте излишно.

— Добре — промърморва Том и поглежда Хана.

Тя сияе.

Изведнъж обаче очите й се напълват със сълзи.

Той е наясно защо.

Хана никак не я бива да се сбогува. Веднъж разплаче ли се, няма спиране. Вечерта, преди да замине за Япония, го заряза по средата на вечерята в ресторанта, а после му писа да се извини и да обясни, че се е прибрала вкъщи да се наплаче.

И сега нямаше да е по-различно.

В момента е извърнала глава и попива сълзите с книжна салфетка.

— Виждам те, Хана — обажда се Джули.

— Извинявай — обръща се Хана. — Просто…

— … тук не е точно мястото, където си представяше, че ще се сбогуваме — довършва вместо нея Джули с неочаквано нежен тон.

Хана си избърсва носа и с дрезгав глас промърморва:

— Нещо такова. — Успява най-после да се усмихне. — Но има и още. Току-що осъзнах, че наистина заминавам, а като чух за бебето, разбрах какво ще пропусна.

— Съществува скайп, нали знаеш? — обажда се Джули шеговито, но Том забелязва изписаните върху лицето й емоции.

— Знам… Радвам се за теб, Джулс. Нямам търпение отново да видя Зак. И бебето следващата…

Не е в състояние да довърши. Отново изхлипва.

Следващата година.

Това ще е след цяла вечност.

Том си дава сметка, че ако не внимава, и той ще се разплаче.

Джули се обажда:

— Вие двамата защо не си вървите? Моля ви. Това е последната ви вечер заедно. Няма нужда да си тук, Томо.

— Напротив — възразява Хана вече с овладян тон. — Мястото му е тук. За това са по-големите братя. Нали, Том?

Той поглежда сестра си; после — Хана.

Толкова е красива.

Изпълва се с копнеж по нея.

Но тя е права.

— Да — кимва той. — За това са.

Джули забелва очи театрално, но той долавя облекчението й.

— Е, поне излезте навън да се сбогувате. Не държа да ви гледам — преструва се Джули на отегчена.

Хана я прегръща силно и дълго, после хваща Том за ръката и излизат в коридора.

Жена в съседната стая явно е в последната фаза на раждането и на фона на виковете й Том едва чува какво му говори Хана.

В гърлото й засяда буца. Тя се надига на пръсти и нежно го целува.

— Довиждане, Том.

Той има толкова много неща да й казва, да сподели.

— Хана, аз…

Поглежда лицето и всичките думи изчезват.

Преглъща и прошепва:

— Обичам те.

Тя го прегръща силно.

— И аз.

Отстъпва и полага такова огромно усилие да се усмихне, че сърцето му се свива. Устните и треперят, докато го целува за последен път. Ласката й е мека, нежна.

И финална.

— Довиждане — промълвява тя, обръща се и натиска бутона да се отвори вратата.

Той се моли вратата да заяде. Или да се задейства аларма. Каквото и да е, само тя да остане при него.

Такъв късмет не го спохожда.

Вратата се отваря и Хана излиза. Вече рови в чантата си за поредната книжна кърпичка. Той я наблюдава как се отдалечава и не вярва, че тя няма да се обърне, за да го погледне отново, макар и за миг. Но тя върви напред; става все по-малка и по-малка, докато наближава края на коридора, а после изчезва.

И вече я няма. Оставила го е облегнат на бастуна, докато го завладява разкъсващата болка от нейното отсъствие.