Кейти Марш
Ти си всичко за мен (21)

Двайсет и едно

Хана си поглежда телефона. Съобщенията пристигат едно след друго.

Мамка му! Ципът се разпра. Имаш ли да ми услужиш със сак? Колкото да побере половината ми къща?

Хана се засмива и отговаря на Стеф.

Разбира се. Сребърният, с който ходех на танци. Ще побере портфейла и няколко дъвки, ако го напънеш.

Отваря вратата на големия гардероб от „Икеа“ в спалнята им. Тя леко изскърцва. Хана си спомня деня, когато Том го сглоби от около няколкостотин парчета. Отидоха пет часа и много бири, докато следваше инструкциите, а тя проверяваше есета.

Пристига ново съобщения.

Много ми помагаш, няма що!

Хана прокарва ръка по дрехите, докато решава кои да вземе. Сивата пола и черният костюм остават вътре. Няма да й трябват. Вади летните рокли и цветните къси панталони. Хвърля ги върху леглото.

Следва ново съобщение от Стеф.

Ще ти простя обаче, ако донесеш кафе и пасти, когато дойдеш насам.

Хана сяда на леглото и отговаря: Дадено.

Прибира телефона в джоба и оглежда спалнята, която делят с Том от четири години. Заравя пръст в дебелия бял килим и гледа мястото, където той лежеше в онова ужасно утро.

Минала е само половин година, ала всичко се е променило. Сеща се как се събуди в прегръдките му сутринта; как наблюдаваше лицето му, преди да стане да приготви чай за двамата; усмивката му, когато седна да го пие. И как й махна, когато Ник го откара с колата за първия му работен ден.

Докато се настаняваше до приятеля си, изглеждаше много по-добре.

Силен; уверен.

Ще се справи без нея.

След толкова седмици, прекарани плътно заедно, я обзема лека тъга.

Същевременно част от нея няма търпение да се качи на самолета.

Чува превъртането на ключ в ключалката на входната врата. Изпълва се с надежда. Може Том да се връща по-рано. Ще отидат да пийнат нещо. Ще говорят. Ще изживеят пълноценно всяка секунда.

Отправя се бързо към вратата.

— А, още си тук? — са първите думи на Джули, докато оставя чантата си на пода.

— Здравей — поздравява я Хана, макар и разочарована, задето не Том е насреща й. — Как си?

— Горе-долу. Не твърдя, че не ми тежи обаче — потупва се тя по корема.

На Хана й е неловко. Джули прие с привидно безразличие решението й да замине, но не отваря и дума за предстоящото пътуване. Вероятно затова решава да се защити.

— Джули, нали си наясно, че Том настоя да приема работата?

— Да, знам. Искаш ли чай? — пълни чайника тя.

— Не, благодаря.

В този миг забелязва стичащите се по бузите на Джули сълзи. Обзема я паника.

— Какво има? Какво е станало?

Отговорът на Джули е напълно неразбираем, защото тя вече ридае. Хана веднага я отвежда до масата, помага й да седне и се настанява срещу нея.

— Джули, да не би нещо с бебето…

— Не, не. То е наред. Но кръвното ми е високо. И ме е СТРАХ.

— Предписаха ли ти лекарства?

— Да. — Джули поглежда Хана в очите. — А теб страх ли те е? Питам за заминаването.

— Ужасена съм — признава Хана. — Не ми се струва редно да оставя Том. Опасявам се дали не крие нещо. Ами ако не се възстановява толкова добре, колкото твърди?

— Наслади се докрай на приключението — съветва я Джули. — Точно това иска Том. Тогава би се почувствал щастлив. Може да не е нормално след пет години брак и прекаран инсулт, но на кого му пука? То кое ли вече е нормално? — Поглежда си корема. — Ще бъда самотна майка, живея в къщата на брат ми…

— Продължаваш ли да не искаш да се свържеш със Зак?

— Да — отсича Джули. — Той е минало…

— Но ти не си му казала.

— Не мога.

— Вероятно още ти е сърдит — проронва Хана, припомняйки си нараненото изражение на Зак, когато дойде да търси Джули.

— Това вече е без значение, нали? Прекалено късно е.

— Джулс…

— Хайде стига вече. Няма да говорим за него. Отразява се зле на кръвното ми сопва се Джули.

— Притеснявам се за теб — признава Хана е въздишка.

— Ами спри. — Джули забелва очи. — Престани да се притесняваш за другите. Иди и се забавлявай. Променяй нещата или каквото там си си наумила. Повярвай: не проявявам сарказъм. Един ден аз и малкото също можем да заминем. Имаме на какво да научим човечеството.

— Защо не ми дойдете на гости още преди това? — предлага Хана спонтанно.

— Наистина ли? — поглежда я Джули със сияещо лице. Би било чудесно да ти гостуваме.

За миг Хана е изплашена, защото се замисля за бебета, тропически болести и какво ли не, но решава да не се поддава на опасенията си отсега.

— Прекрасно. Кажи ми, ако решиш да го направиш.

— Непременно. — Джули става. — Ще отида да полегна. И Хана…

— Да?

— Не се притеснявай за Том. Ще го наглеждам.

За пръв път от месеци Хана й вярва.

Кантора „Сътън и партньори“

юли, 2015 г.

— Я повтори?! Днес е бил „фалшив“ ден на работа, така ли? За да си помисли Хана, че си се възстановил? Какви игрички играеш, друже?

Том хвърля поглед към прозореца и вижда купола на Свети Павел на фона на притъмняващото небе. Боже, как му се иска да излезе навън и да вдиша вечерния въздух, да пийне нещо, да се засмее, да държи Хана за ръка и да наблюдават залеза.

— Том? Добре ли си?

— Май да. Като изключим факта, че въобще не знам какво правя.

— Аз знам. — Телефонът на Ник иззвънява. Един път, два пъти. Той не му обръща внимание. — Съвсем полудяваш.

— Възможно е.

Том усеща, че е на път да се разплаче.

— Няма ли да размислиш, друже? Няма ли да задържиш Хана?

— В никакъв случай.

— Тогава да обобщя: обичаш Хана и тя те обича. Но поради чувство за вина заради онова, което я накара да преживее миналата година, реши да я пратиш в Африка.

— Отива да преподава, а не на ваканция — възразява Том.

— И макар да си наясно, че ръката ти и кракът могат и да не се възстановят напълно, намираш идеята за добра? — недоумява Ник.

— Да.

— Значи не си й казал истината?

— Не.

— И го правиш с надеждата тя да се върне след година, да заяви как продължава да те обича и е готова да ти роди деца?

— Би ми стигнало нейното „обичам те“, но в общи линии това е планът.

Том се чувства толкова изтощен, че едва държи очите си отворени.

Ник го гледа изпитателно.

— И не ти мина през ума да го обсъдиш с мен предварително? — решава да попита той.

— Не.

— Защото щях да те обявя за луд?

— Да — кимва Том.

Кракът го боли и той бавно го разтрива.

— А защо ти хрумна да го споделиш сега? — настоява Ник.

— Защото имам нужда да пийна нещо, а ти си ми най-добрият компаньон в пъба въздъхва Том.

Ник поглежда екрана на компютъра си.

— Сега ли?

— Сега.

— Но аз трябва…

Том го гледа отчаяно.

— Моля те.

— Ами Хана?

— Да пия с Хана в момента не е най-добрата идея. Извинявай, друже, имаш работа, знам, но…

Ник тръгва енергично към вратата.

Том го наблюдава внимателно.

И се пита дали и той някога ще усети стария прилив на сили.

— И още нещо… — обажда се Том.

— Какво?

— Понеже и без това откровенича, май още не съм готов да се върна на работа.

— Наистина ли? — пита Ник загрижен. — В повече ли ти дойде днес?

Том преглъща.

— Просто ми е малко рано да съм тук. — Извръща очи към подвързаните в зелено и черно правни справочници по лавиците. Представя си постоянното звънене на телефоните. Претъпканите с имейли пощенски кутии. — Доста е натоварено.

— Но днес ти се справи чудесно.

— Не свърших кой знае какво — поклаща глава Том. — Просто малко ти помогнах. — Усмихва се. — Един ден непременно ще се върна. Но в момента искам да се съсредоточа върху задачата да се възстановя. Когато обаче отново се захвана с право, ще работя за теб. Доста приличен шеф си.

— Радвам се да го чуя. Хайде, чака ни пиене. — Ник прибира телефона си в джоба. — Отиваме, но при едно условие.

— Какво?

— Обещай да говориш с мен, преди да извършиш някоя тъпотия от рода да си дадеш парите на някоя секта или култ. Или пък да си продадеш къщата.

— Тя ми трябва. Джули ще се настани при мен за постоянно. Заедно с бебето, когато се появи.

— Какво?! Сигурен ли си, че идеята е добра?

— Напълно.

— Няма да споря. А и искрено се надявам всичко между теб и Хана да е наред. Отново питам: сигурен ли си, че това е верният път?

Том кимва.

— Да. Знам колко много направи тя за мен. Сега е мой ред.

— А не те ли е страх…

— … да не срещне друг ли? — Сърцето на Том се свива, защото се сеща за Раж. — Честно казано, изпълнен съм с ужас.

— Но и страшно много я обичаш.

— Точно така.

Том се ухилва. Планирал е нещо специално. За Хана.

И за последния им ден заедно.