Кейти Марш
Ти си всичко за мен (19)

Деветнайсет

— Ало? Може ли да говоря с Хана Елисън, моля?

— На телефона.

Хана се размърдва на мястото си. Якичката на бялата й блуза стяга врата й, а черният й костюм за явяване на интервюта както обикновено предизвиква потните й жлези да работят с пълна сила.

Вдига очи и вижда свирепия поглед на училищната секретарка, която продължава да пише по клавиатурата. Червеният й маникюр е съвършен. Табелката на бюрото й оповестява, че името й е Джой — на друг език би се превело с „радост“, — но тя определено не олицетворява значението му.

Хана поставя ръка върху слушалката и се старае да приглуши гласа си. Мястото тук е съвършено различно от „Куинсдейл“, където винаги е шумно, отварят се и се затварят чекмеджета на кантонерки и постоянно звънят телефони.

Тук, в „Бомонт“ се чува единствено тиктакането на стенния часовник. Растенията върху перваза на прозореца са достойни да участват в изложението на цветя в Челси, а на стената висят снимки на ученички в зелени униформи от различни образователни екскурзии до Йордания, Дубай, Австралия.

— Обаждам се от „Образовайте света“. — Хана се стяга, пулсът й се учестява. — Обичайната ни практика не е такава, но разбрахме, че сте свободна през юли и отново ви се обаждаме във връзка с преподаването в Танзания.

— Моля?!

— Току-що се отвори ново място за координатор на програмата ни по преподаване в цялата страна. Надяваме се да се явите на интервю при нас.

— Аз…

Поглежда Джой; Джой също не откъсва очи от нея.

Хана преценява, че е по-добре да излезе в коридора.

— Чуйте ме: не знам защо сте решили така, но не съм свободна през юли.

Гласът от другата страна звучи весело.

— Предупредиха ни, че ще отговорите така.

— Какво?! Кой ви каза?

В този момент се досеща: Стеф!

Хана ще я убие; но първо ще изгори този костюм.

Цялата е плувнала в пот.

— „Образовайте света“ спешно се нуждае точно от човек като вас, Хана.

Тя силно се съмнява дали ще са на същото мнение, ако я видят в момента.

— Какво ще кажете, Хана? Ще дойдете ли да разговаряме?

Замисля се за Том и осъзнава, че не е възможно.

— Не. Аз…

— Човекът, който се свърза с нас, спомена колко искате да работите за нас. — Гласът става подкупващ. — А и не се обвързвате с нищо. Само ще поговорим.

— Не знам…

Хана вижда как тъмнозелена врата се отваря и жена, очевидно също кандидат, излиза. Тъмната й коса е безупречно сресана и прилича на човек, който неизменно носи резервен чорапогащник в чантата си. Минава по коридора с изправени рамене и вдигната глава.

Изведнъж Хана се чувства дребна, неугледна.

Неадекватна.

— Хана? — обажда се гласът. — Децата там са фантастични. Имат най-широките усмивки на света и са благодарни за всяка предоставена им информация. Бях там две години и когато се върнах, направо имах чувството, че летя в облаците.

Хана не може да се сети кога за последен път е имала чувството, че лети в облаците. Въпреки Том; въпреки огромната си обич към него.

— Хана Елисън? Зелената врата отново се е отворила и на прага стои мъж, доста скован в костюма си. — Готова ли сте за интервюто?

Тя е все едно закована с телефона в ръка. Усеща как бъдещето й се изплъзва.

Но трябва да получи работата тук. Налага се да преподава в „Бомонт“. Няма смисъл да ходи да говори с представителите на „Образовайте света“.

И въпреки това…

— Моля ви, елате да се запознаем, Хана — чува се в слушалката.

Какво пък? Поне ще отиде да види за какво става дума.

— Кога?

Съобщават й дата и час и тя ги записва върху ръката си с химикалка.

— Трябва да затварям. Ще се видим.

— Готова ли сте, Хана? — пита мъжът.

— Разбира се.

Дарява го с усмивката си за интервюта и влиза.

* * *

— Какво правиш тук?

— Очарователна си! Идвам чак дотук през краткото време, с което разполагам, а ето каква благодарност получавам — въздиша Стеф. — Е, как мина? Чашите им за чай с позлатено ръбче ли са? Много ли са нафукани?

— Честно ли?

— Разбира се. Как беше интервюто?

— Направо ужасно. Бях разсеяна. Дори забравих кой е написал „Стъкленият похлупак“, а знам, че е Силвия Плат!

— Защо се получи така? — озадачава се Стеф.

— Защото точно преди това ми звъннаха от „Образовайте света“. Канят ме да се запознаем и да поговорим за работа в Танзания. — Поглежда приятелката си подозрително. — Но какво да ти обяснявам. Наясно си.

— Какво искаш да кажеш?!

— Стига. Звъннала си им, знам.

Стеф вдига ръце все едно се предава.

— Невинна съм — обявява тя.

Хана клати невярващо глава.

— Сериозно? Кой друг би го направил?

— Не знам, но не съм аз. — Сръгва Хана с лакът. — А ти изкуши ли се? Имам предвид, когато ти се обадиха.

— Не — отвръща Хана, твърдо решила да преустанови разговора.

— Наистина ли? — Стеф я гледа смаяно.

За наносекунда Хана се съпротивлява на желанието да говори по темата. После се предава.

— Добре, де — да. Мислех само за предложението им и почти не чувах какви въпроси ми задаваха на интервюто.

— МОЛЯ ТЕ, ЕЛА В ТАНЗАНИЯ. МОЛЯ ТЕ! — възторгва се Стеф.

— Не мога. Очевидно е.

— Защо не?

— Не говори глупости. Обичам Том.

Това не пречи да заминеш извън страната. Законно е, доколкото знам.

— А кой ще се грижи за него?

Лицето на Стеф засиява.

— С темповете, с които се възстановява, той ще се качи на Еверест. Всичко ще бъде наред.

— Прекалено рано е. — Хана си поглежда часовника. — По дяволите! Закъснявам.

— Закъде?

— Днес Том има контролен преглед. Трябва да бягам. Ще се видим по-късно. Хукна по тротоара. — ТАКСИ!

Като по чудо едно спира.

— Болницата на „Кингс Роуд“, ако обичате.

Хана затръшва вратата зад себе си, сяда и се обляга на седалката.

Няма начин да отиде в Танзания. Съзнава го.

Но пък може да зяпа през прозореца и да мечтае.

Клиничната картина

юни, 2015 г.

Том седи в чакалнята и се моли Хана да не се появи на вратата. Съобщи й погрешен час за прегледа си, но не разполага с резервен план, ако за пръв път през живота си тя реши да се появи по-рано. Държи да влезе при лекаря, преди тя да дойде. Само така планът му ще проработи.

Разтърква лявата си ръка и се пита дали някога пак ще я усеща като част от тялото си.

Съзнава, че Хана забелязва тромавите му движения; знае колко тя се притеснява. Затова не иска да е до него, когато се види с доктор Малик сега.

— Том Елисън?

Той вдига очи.

— Да?

— Насам, моля — посочва сестрата врата зад гърба си.

Том отново се оглежда за Хана. От нея няма и следа.

Първият етап от плана му е осъществен и куцукайки, той се отправя към кабинета сам.

— Здравей, Том. — Доктор Малик пристъпва напред и радушно се здрависва. — Как си? Как се чувстваш?

— Добре.

Сега обаче, вече тук, не е готов да съобщи опасенията си. Изпитва ужасното чувство, че ако го направи, отговорите на лекаря няма да му допаднат. По-добре да продължава както досега; и да таи надежда.

Не. Време е за истината! Затова започва, макар и бавно:

— Изпълнявам съвестно назначената физиотерапия. Май дава резултат. Лявата ми ръка се движи повече и мога да държа с нея. — Поема дълбоко въздух. Нужно е да продължи да бъде честен. — Но понякога не съм в състояние да задържа каквото и да било. Притеснявам се малко и за крака си. Понякога ме слуша, чувствам подобрение, но на моменти сякаш действа самостоятелно.

— Ясно — свъсва вежди доктор Малик.

Изражението му не допада на Том. Сърцето му започва да бие учестено.

— Гледам резултатите ти от физиотерапията — подхваща лекарят. — Постигнал си много от първоначалните цели. В състояние си да направиш чаша чай, да отидеш пеша до магазините.

— Да.

Всичко звучи толкова тривиално. Тези неща той успяваше да прави преди и насън.

— Виждам също, че се готвиш отново да тръгнеш на работа. Чувстваш ли се истински готов?

— Надявам се.

— Надяваш се?

— Разбира се. Но… лесно се изморявам. Понякога изпитвам болки… В ръката, в рамото.

— Том, още си в началото на възстановяването си.

— Имам чувството, че съм така от години. Трябва да се върна към нормалното, към онова, което бях преди.

Доктор Малик стисва устни.

— Може да се наложи да вложиш нов смисъл в „нормално“, Том.

— Какво значи това?

— Възможно е никога да не възстановиш напълно всичките си предишни функции. Не знаем какво ще ни поднесе бъдещето. Надеждата ти е естествена. Всеки иска да е онова, което е бил. Но понякога просто не е… възможно.

— Не е?

— За съжаление — да. Но фактът, че ходиш самостоятелно и успяваш да използваш лявата си ръка, е окуражителен. Винаги има надежда. Затова трябва да се радваш и на малките постижения. Не искам да те обезсърчавам. Засега се справяш чудесно. Но лявата ти страна може и да не се възстанови напълно.

— Ще засиля физиотерапията. Ще се старая още повече.

— Не бива. Ако се насилваш, вероятно ще си навредиш. Повярвай ми, Том. Нужно ти е още време. Приспособи се. Нека семейството ти прояви снизходителност. Да ти помага. Нужна ти е подкрепата им.

Том се замисля за Хана; за угриженото й изражение, когато планира дните му.

Саможертвите, които прави за него.

Няма да позволи да продължава така.

Вече е решил.

— Добре — кимва той. — Ще си помисля дали още сега да се върна на работа. Но няма да се предам. Никога. Ще има още подобрения, знам.

— Точно така искам да разсъждаваш — насърчава го доктор Малик. — А сега да поговорим за опциите ти.

— Добре — кимва Том и се навежда напред, за да не изпусне и думичка.

Половин час по-късно излиза от лекарския кабинет. Иска да подиша въздух; да се овладее.

Не му се отдава подобна възможност. Чува някой да го вика по име. Обръща се и вижда Хана. Тя тича към него. Чантата й е метната през рамо, косата й е разрошена, на чорапогащника й има широка бримка.

Любовта, изписана върху лицето й, го кара да затаи дъх.

— Не знаех, че умееш да тичаш на токчета.

— Загубих се. Неизвестно как се озовах в педиатрията. Да се чудиш как е възможно след всичкото време, което прекарах тук с теб. — Целува го по устните. — Как мина? Какво каза лекарят?

Очите й са пълни с надежда, с доверие.

Том прави пауза.

А после започва да говори.