Кейти Марш
Ти си всичко за мен (18)

Осемнайсет

Седнала на пода, Хана вдига поглед.

— Какво правиш тук? Нали не ми говореше?

— Да, но започна да ми доскучава. Никой друг не намира шегите ми за смешни.

Хана отново поглежда книгата в скута си. Все още е сърдита. Не й харесва да я преценяват и осъждат.

— Какво четеш? — пита Стеф.

— Не е твоя работа.

— Стига, Хан. Донесох бисквити.

— Ще е нужно нещо повече.

Въпреки всичко Хана усеща, че е готова да се усмихне. Взема бисквита. Трябва да поддържа силите си все пак.

— Наистина съжалявам, Хан — обажда се в това време Стеф.

— Но ми наговори горчиви неща.

— Защото се притеснявам за теб. Но изречените неща наистина прозвучаха остро.

Хана се предава. Потупва мястото до себе си.

— Всичко е наред. Сядай. Впрочем, как се досети, че ще съм тук?

— Лесно. Винаги идваш в тази книжарница, когато не си в настроение. И предпочиташ да седиш на пода, макар да има столове ей там.

Посочва оранжевите фотьойли в ъгъла.

— Имаш право. Атмосферата тук ми действа успокоително.

— Но днес не си взела пътеводител, виждам — поглежда я Стеф многозначително.

— Не. Ще се явявам на интервю. Подготвям се.

— Наистина ли? Къде?

— Колежът „Бомонт“.

— Какво?! Онова лудо частно девическо училище ли?

— Трябва ми някаква работа все пак въздиша Хана.

— Стига. Не можеш да си толкова отчаяна. Чия е идеята?

Хана отново свежда поглед. Няма смелост да погледне Стеф в очите.

— Всъщност, на Том… Ник познава някого там, повикаха ме на интервю, парите са добри, ваканциите са прилични и реших да опитам. — Вдига поглед и вижда, че Стеф се кани да възрази, затова бързо продължава: — Ако постъпя там, ще мога да бъда до Том. Хайде да не спорим за това, става ли? Да, ходи ми се в Танзания, но и обичам съпруга си. А не мога да имам и двете. Това обаче не означава, че няма да ми липсваш. — Спонтанно прегръща приятелката си. — Обещавам обаче да те обсипвам с имейли. Нищо чудно дори да се включа в туитър.

— Ти в туитър?! — смайва се Стеф. — След като го обвини, че ще сложи край на цивилизацията до края на века?

— Да — засмива се Хана. Дори аз си давам сметка, че трябва да вляза в крак с модерните технологии.

— Боже, сигурно и фейсбук ще опиташ? — не вярва на ушите си Стеф.

— Едно по едно. Не се увличай. Хайде сега, помогни ми да се подготвя за интервюто.

— Добре. Ще направим конспект на тези педагогически наръчници. Вземи тетрадката и пиши. Ако не се мотаем, ще успеем да стигнем в пъба до девет.

— Слушам, шефе — грабва химикалката Хана.

* * *

По-късно, когато Стеф излиза за малко от книжарницата за глътка свеж въздух, телефонът на Хана изпиюква. Съобщение от Ник. Не й е писал от времето, когато Том беше много зле.

Т. добре ли е?

Тя отговаря: Да, мисля. Защо?

Притеснявам се. Днес по време на мача седеше вяло и изглеждаше изцеден. Какъвто беше и през януари.

Хана усеща как й прилошава. През последните две-три седмици Том наистина е различен. Някак унил, несигурен. Лявата му ръка отново започва да губи подвижност.

Но Том обеща вече да бъде напълно честен с нея. Ще й каже, ако нещо не е наред.

Праща ново съобщение. Според мен е просто уморен. Другата седмица е на преглед. Ще разпитам подробно лекаря.

Благодаря. Дръж ме в течение.

Непременно.

Прочита отново съобщенията. Въздиша.

После удвоява усилията си да получи работата в колежа „Бомонт“.

Портрет на Хана, покрита с домати

юни, 2015 г.

— Стеф? — Том поглежда надолу и закрепя пешкира по-плътно около кръста си. — Каква изненада.

— Здрасти. Извинявай, че нахълтвам толкова рано. — Отмята кичур от дългата си руса коса от очите и придърпва дръжката на чантата си по-високо на рамото. — Хана излезе ли да се подстриже?

— Да.

— Чудесно. — Усмихва се. — Тогава може ли да вляза?

Той премигва озадачен.

— Ами… Разбира се.

Тя вече е минала край него.

Той затваря вратата и се пита какво прави тя тук. Стои в преддверието с необичайно нервно изражение върху лицето.

— Трябва да говоря с теб за нещо — осведомява го тя.

— Добре. — Има усещането, че няма да му допадне каквото ще чуе. — Само да се облека.

Отива в стаята, отново станала за гости, взема тениска и с големи усилия успявала я нахлузи. Намира и долнището на анцуг, навлича го и се връща в кухнята, където Стеф вече е приготвила чай.

Сега седи до масата, обърнала чаша с длани. За него е сипала в чашата, която Хана му подари на медения месец. На нея се мъдри снимка на Хана в „Ла томатина“, а предницата на тениската й с омазана обилно с доматен сок. От него има и по лицето й, и по косата. Хана беше ходила със Стеф на фестивал с бой с домати през ваканцията и тази снимка бе увековечила на чашата, която му подари. Лицето й е разцъфнало в широка усмивка.

Стеф го поглежда с проницателните си сини очи и започва направо:

— Притеснявам се за Хана.

Той никога не я е виждал толкова нервна. Това определено го кара да се чувства нащрек.

— Наистина съжалявам за онова, което предстои да кажа продължава Стеф. — Знам, преживяваш нещо ужасно и едва ли ти е нужно точно това в момента.

— Справям се някак — уверява я той с известна гордост.

— Знам. Нямах това предвид. — Отпива от чая, за да събере смелост. Прави нов опит. — Хана много се гордее с теб.

— И аз се гордея с нея.

Стеф си поема дълбоко въздух.

— Според мен обаче Хана някак се е изгубила. Ако питаш мен, трябва да й помогнеш. Тя вече не е същата. Това е Хана — посочва тя снимката на приятелката си върху чашата му.

— За какво говориш?

Той отлично знае за какво говори тя. Откакто намери проклетото писмо на „Образовайте света“ започна да забелязва колко тиха е станала Хана. Постоянно гледа през прозореца или се взира в чашата с чай и на лицето й неизменно е изписана тъга.

Сега, когато Стеф е тук, няма как да се преструва, че не е забелязал.

— Наистина ми е неловко и кофти да разговарям с теб по въпроса. А и Хана ще ме убие, ако разбере, че съм идвала. Толкова много те обича. — Тя видимо се стяга, за да продължи: — През януари обаче имаше планове. Канеше се да замине. Преди ти да…

Том не пропуска да отбележи колко й е трудно да произнесе думата „инсулт“.

Вади я от затрудненото й положение.

— За Танзания ли говориш?

— Да. Значи знаеш за кандидатстването й.

— Да.

— Хана наясно ли е?

— Не. — Том въздиша. — Не исках да й стане чоглаво.

Стеф мълчи.

Напълно необичайно за нея.

Най-после заговаря.

— Много се вълнуваше. Месеци наред планираше какво ще предприеме там.

В него се надига гняв. Той не е виновен!

— Но обстоятелствата се промениха, не смяташ ли? Съжалявам, ако съм попречил на намеренията й.

— Знам — кимва тя. — Всичко се промени, съзнавам. Но изпитвах потребност да говоря с теб. Защото тя се отказва от единственото нещо, което истински желае. Заради теб.

— Слушай, Стеф. — Надява се да намери подходящите думи, за да убеди не само нея, но и себе си. — Хана ме обича. Аз я обичам. Женени сме. Нещата трябва да се подреждат добре и за двама ни. Налага се да правим компромиси.

Изписалата се върху лицето й тъга го шокира.

— Така е, но тя обмисля ходенето в Танзания от години. Знаеш го. Кога най-после ще има възможност да получи онова, което тя иска.

Става му горещо; чувства се неловко. Не знае какво да й отговори.

Така му се иска Стеф да не е права. Поема въздух, готов да се бори.

— Ще започне работа в „Бомонт“ евентуално…

— И ще допусне грешка. Тя не иска да е там. Ако отиде, ще го направи заради теб.

— Откъде знаеш?

— Оттам, където и ти. Тя е най-некадърният лъжец на света.

По дяволите! Това е абсолютната истина. Спомене ли предстоящото интервю, очите й не сияят. Усмихва се насила заради него. Не й идва от сърцето.

Усеща как му прималява. Дори не иска да мисли, че Хана ще замине. Животът му ще се обезсмисли без нея. Същевременно е длъжен да признае, че е подчинила своя живот на него.

Винаги бе постъпвала така.

Докато премисля всичко това, гледа снимката на Хана върху чашата. Иска Хана отново да живее. Да се радва на живота.

Няма значение, че няма да я придружи. Или че ще следи приключенията по снимките, които му праща.

Поглежда Стеф и кимва. Един път, втори път…

Наясно е какво трябва да направи.

Само не знае дали ще събере сили.