Кейти Марш
Ти си всичко за мен (17)

Седемнайсет

— Двамата ще престанете ли да се целувате, та да си поръчаме нещо?

Хана неохотно се отдръпва от Том. Джули забелва очи, обръща се към бармана и си поръчва сок.

— Не е обичайното ти питие — коментира той.

Хана е развеселена, защото Джули поруменява.

— Млъкни, Стивън! — срязва го тя и отпива от сока.

Гъстите вежди на Стивън се стрелват във въздуха.

— Страх те е бебето да не чуе ли?

— Нещо подобно. — Джули отпива още от сока и прави физиономия. — Боже, липсва ми алкохола.

— Примири се — обажда се Том. Въобще не е в състояние да прикрие усмивката си. — Само още четири месеца, сестро.

— Благодаря, задето ми напомни.

Том се обръща към Стивън.

— Малка бира за мен и бяло вино за това разкошно момиче.

Целува Хана по устата.

— Уф! — изсумтява Джули и отива на маса до прозореца.

Поставя всички торби с напазаруваните бебешки вещи в краката си и сяда.

— Наистина ми се ще да поговори със Зак — обявява Хана, облегнала се на гранитния плот на бара.

— И на мен — прегръща я Том през кръста.

Хана се обляга на него. Последните две седмици бяха вълшебни, както в началото. Преоткриха се. На нея страшно й допада как сияят очите му, влезе ли тя в стаята; двамата често се смеят заедно.

— Добре ли си, Хана? — целува я Том нежно по бузата.

— Да. — Прозява се широко. — Просто съм малко уморена.

— Защо ли? — ухилва се той.

Тя знае, че не е заради секса; не е само заради секса. През деня се чувства блажено, но нощем не спи. Слуша дишането на Том и се пита какво ли крие бъдещето. Щастлива е, когато е с него, но когато не са заедно, си дава сметка, че няма абсолютно никакви планове за себе си. Чувства се изгубена. А сега Том отива да работи при Ник. Вярно, с намалено работно време, но ще получава заплата и ще има цел.

А тя няма… нищо.

Насилва се да се настрои към настоящия момент. Том я е прегърнал, чака я вино.

Животът е хубав.

— Добре изглеждаш — отбелязва Стивън, поставяйки халбата пред Том.

— Благодаря — кимва Том. — И ти.

Стивън се засмива.

— Всички ми го казват, откакто обръснах ужасните мустаци, които бях пуснал.

— Не ти отиваха особено, приятел.

— А как се чувстваш? — интересува се Стивън.

— Доста добре.

— Значи бастунът няма да ти трябва още дълго?

— Искрено се надявам — усмихва се Том.

Хана изпитва известен страх. Том е станал толкова уверен, откакто пак са истински заедно.

— Да видим какво ще каже лекарят — вмъква тя.

— Разбира се — съгласява се Том. — Но кракът ми е доста по-добре и ще бъда като нов за Коледа.

— Определено — кимва Хана.

Не споменава лявата му ръка, ледените му пръсти, неумението да държи здраво предмет.

Не иска да го обезкуражава.

Той я целува по бузата и пита:

— Да идем ли при Джулс?

— Хубава идея.

Джули разглежда част от покупките.

Хана се усмихва. С Том предложиха да се включат в разходите, но Джули настоя да плати всичко сама.

— Кога е следващата ти консултация, Джулс? С радост ще те придружа, ако искаш предлага Том.

— Би било чудесно, Томо.

Щастлива, Хана ги наблюдава. Прекрасно е да се види как доверието помежду им се възвръща.

— Наистина искам да ти помогна, Джулс. Можеш да останеш при нас, ако трябва.

Джули допива сока си.

— Ще видим… А сега: познайте какво. Отново се налага да отида до тоалетната. Невероятно. — Надига се. — Страшно често ми се ходи. Вчера бях петнайсет пъти. ПЕТНАЙСЕТ!

Хана и Том се споглеждат с вирнати вежди, докато тя се отдалечава, стиснала телефона в ръка. Том отпива от бирата и подхвърля:

— Май ще споделя всичко, до най-малката подробност.

— Да — уверява го Хана. — Без никакви задръжки.

— Леле! — Том забелва очи. — Ще гледам да я избягвам, след като роди.

— Хубава идея.

Том се усмихва.

— Нямам търпение ние да имаме деца. — Обляга се назад. — Защо да не си направим цял футболен отбор?

Тя отвръща на усмивката му и се опитва да не обръща внимание на присвиването на стомаха си.

— Може. — Стисва ръката му. Но преди това ще си намеря работа.

— Забравих да ти кажа. Ник се е свързал с познатия си в „Бомонт“. Интересува ли те интервю там?

— Ами… Добре…

Избягва да го погледне в очите.

Никога не е искала да преподава в частно училище.

Никога.

Редно е Том да го знае.

Ще му го каже.

Вдига поглед и вижда колко е въодушевен Том от идеята. Няма как да му каже.

Вместо това се навежда напред и го целува.

— Ще измисля нещо. Не се притеснявай.

Той стисва ръката й.

— Знам.

— Не бива да ме смяташ за безотговорна.

— Не бих си го и помислил.

— Но го повтаряш непрекъснато.

— Колко пъти да ти повтарям: вече не съм онзи Том. Промених се.

— Ами ако не се оправиш, работата се окаже прекалено много и напрежението отново те промени?

— От това ли се страхуваш?

— Разбира се. Лудост би било да не се плаша.

— Явно ти е било доста тежко.

Хана кимва.

— Съжалявам, Х.

Тя му вярва, но не е в състояние да говори.

Той въздиша.

— Помниш ли, когато ме уволниха?

— Как да го забравя?

— Така и не ти казах нещо.

— Какво?

Той среща погледа й.

— Винях теб.

— Мен?!

— Да — кимва той.

— Защо?

— Защото ме разсейваше. Уреждаше прекарвания през уикендите и не работех. Във фирмата не одобряваха това.

— Не си го споменавал.

— Не бях сигурен дали ще разбереш. Но съм грешал. Сега го знам.

— Трябваше да говориш с мен.

— Сега съм наясно, но не и тогава. Тогава само ти се ядосвах все повече и повече. Но лошото отмина. Ще се справим. Искаш ли още бяло вино?

— Да, моля.

Той се изправя и с куцукане се отправя към бара.

* * *

Два часа по-късно още седят в заведението. На масата има празни пакетчета от чипс и чиния с остатъци от чийзбургер и салата.

— Джули дали ще се справи сама вкъщи?

— Да, естествено. — Хана забелва очи. — Бременна е, а не болна.

— Как е Стеф? — сменя темата Том.

Хана надушва опасност. Не е говорила със Стеф след прекарването в пъба в деня, когато обяви, че напуска работата в училището.

— Не знам.

— Така ли? — изненадва се Том. — Обикновено сте много гъсти.

— Да, но тя е заета. Подготвя се за пътуването си.

— В Танзания ли отиваше?

— Да. Заминава през юли.

Звучи страхотно.

— Да. И аз много бих искала да отида…

Боже, изрече го на глас!

По дяволите!

— Защо?

Е, по-добре да отговори честно.

— Защото ще имам чувството, че правя някакво добро. А и винаги съм мечтала да живея в Танзания.

— Мислех…

Том е пребледнял силно.

Тя бърза да го успокои.

— Но вече не. Сега не бих тръгнала. Искам да съм тук. С теб. Защото те обичам. Край на пътешествията ми. Тя долавя съмнението му, затова го целува. — Това убеждава ли те?

— Напълно. — Погалва я по бузата. — Толкова съм щастлив.

— И аз — насилва се да се усмихне тя.

Но част от нея е вдървена; тъжна.

Изчерпана.

Писмо от „Образовайте света“

май, 2015 г.

Том се е вторачил в писмото в ръката си.

Долу Джули трополи из кухнята.

Той отново се взира в логото на „Образовайте света“. И прочита писмото за пореден път. За да е сигурен.

Драга госпожо Елисън,

Съжаляваме за отказа ви да пътувате с нас до Танзания през юли.

Поглежда датата. Февруари тази година.

Точно след инсулта му.

Значи ето я истината.

Тя е възнамерявала да го напусне.

Сяда на килима, обляга глава на леглото и се взира в закачените дрехи на Хана в гардероба пред него. Червената рокля, с която беше облечена, когато се сгодиха. Безформената бозава жилетка, подарък от майка й за Коледа.

Дрехите от нейната страна са толкова шарени и пъстри. От неговата висят само тъмни костюми.

Внимателно сгъва писмото и го оставя на пода до себе си. Опита се да вдигне изхлузила се от закачалката риза, когато го видя смачкано до кутия от обувки. Вдигна го, видя името на Хана и го прочете.

Затваря очи. Бил е на път да я загуби. Каквото и да му казва, сега той знае истината. Част от нея иска да замине; копнее да е другаде.

Далеч от него.

— Какво правиш, Томо? — Джули е застанала на прага. — Дойдох да видя дали не си се заклещил в гардероба.

Том вдига писмото и го размахва във въздуха.

— Четях това.

— О, значи си го намерил.

Той я зяпва.

— Ти си знаела?!

— Да. Открих го, докато търсех да взема обувки на заем. Забравих да го върна в кутията.

— Защо не ми каза?

— Защо да го правя? — свива тя рамене.

— Щеше да ми е полезно да знам, че съпругата ми възнамерява да ме изостави.

— Да, бе. Точно това ти трябваше тогава. — Джули въздъхва. — Май не схващаш.

— Кое точно?

— Това е хубаво.

— От къде на къде заминаването на Хана за друг континент да е хубаво?!

— Господи, много си тъп понякога. Фактът, че Хана няма да отиде в Африка е хубавото. Огледай тази стая. Какво виждаш?

— Легло, гардероб…

— Не говоря за тях — тръсва тя глава раздразнено. — Виж японската гравюра на стената, картината върху оризова хартия от Виетнам, китайската ваза, в която държи гримовете си.

— Е, и какво?

— Хана обожава да пътува, Том. Но този път се е отказала заради теб.

— Вероятно ме е съжалявала…

— Естествено! — Джули забелва очи. — Ти прекара инсулт. Всички те съжалявахме! Дори старецът на ъгъла, който не помни името си. Но не говоря за това.

— А за какво?

— Хана е постъпила правилно! Това трябва да запомниш. Остана, подкрепяше те, помагаше ти. А после отново се влюби в теб. Дяволски късметлия си, да знаеш. Повечето жени щяха да побегнат. Особено ако през по-голямата част от изминалата година си се държал гаднярски с тях.

Той свежда глава, но не преди да промърмори:

— Не се церемониш в приказките си, а?

— Не. — Джули си поема дълбоко въздух, поставя ръка на рамото му. — Невинаги съм й била фен, но вече я смятам за страхотна. Не само защото те прави щастлив. Постави те на първо място, когато имаше нужда от нея. Не оставяй това глупаво писмо да развали всичко, чуваш ли?

Поглежда плика. Съзнава, че Джули е права.

— Хайде сега да отидем на кино — предлага сестра му. — Ще си взема от всички бонбони. — Потупва се по корема. — Искам само най-хубавото за бебето.

— Така ли пише в книгите за отглеждане на деца, които четеш като луда напоследък? Бонбоните ли са най-подходящата диета за бременните?

— Не — поклаща Джули глава. — Аз си я измислих. Хайде, че най-хубавите ще свършат.

Докато излизат от стаята, той обръща глава и поглежда отново гардероба.

Не иска Хана да го напусне. Когато и да било.

Сега му остава само да измисли как да я задържи.