Кейти Марш
Ти си всичко за мен (14)

Четиринайсет

— Изненада!

Хана оставя торбата с тетрадки за преглеждане на пода.

— Това диско топка ли е? — премигва тя към новопоявилия се предмет на тавана на всекидневната.

— Да — ухилва се Том. — Ник я закачи.

— Ник ли? — започва да съблича дънковото си яке. — Не е ли малко рано да не е на работа? Още е само четири.

— Хана! — Ник се появява откъм кухнята и я целуна по бузите. — Радвам се да те видя. Готова ли си за купон?

— Ами… да. — Всъщност се бе надявала да изпие чаша чай и да гледа епизод от „Сделка или не“. Навежда се, за да си събуе обувките. — Какво ще празнуваме? — Ник е по джинси и тениска в делничен ден. — Да не си във ваканция или нещо подобно?

— Бих го определил като „или нещо подобно“ — ухилва се Ник.

Той видимо е толкова развълнуван, че няма начин тя да не отвърне на усмивката му.

— Това какво значи?

— Направих го! Основах своя фирма.

— Какво?!

— От днес е факт. — Поглежда Том. — Не ми се чакаше повече.

Том потупва приятеля си по рамото.

— Страхотно, нали? — обръща се той към Хана.

Обзема я страх.

— Том, ти да не би…

— Не се притеснявай. — Том се приближава и я прегръща. — Фирмата е на Ник. Един ден може и да работя при него, но не отсега. Още не съм готов.

— Няма да се дърпаш дълго — уверява го Ник ухилен.

— Ще видим…

— Глупости. Ти ме насърчи да скоча в дълбокото. По лицето му се появява закачливо изражение. — Сега ще надуя балоните за тържеството!

Размахва пакет розови балони и излиза.

Хана и Том отиват в кухнята. Тя е трогната да види чаша чай, от която се вдига пара, и шоколадови пасти на плота.

— Благодаря, Том.

— Моля. Този път счупих само една чинийка. От онези, оранжевите, които майка ти ни подари.

— Браво. Не ги понасям. Счупи ги всичките, ако искаш. — Отпива от чая. — Е, значи Ник го направи.

— Да. Съжалявам, задето не ти казах. Исках да те изненадам.

— И успя. Сигурен ли си, че няма да се включиш?

— Да — кимва енергично той.

— Кога го реши?

— Вечерта, когато излязохме. Беше забавно. Искам да продължим да го правим. — Свежда поглед и довършва колебливо: — Стига и ти да искаш, естествено.

— Искам, разбира се.

Поглеждат се и се усмихват. Усещането е ново; скъпоценно.

Наистина ли смяташ, че собствена фирма ще ти дойде в повече?

— Да. — Хваща я за ръката. — И не само това. Няма да се превърна в онова, което бях, Х. Приятно ми е да прекарвам време с теб, да те виждам усмихната. Не желая повече да съм работохоликът, който бях. Искам да съм човек, който вдига импровизирани купони. — Ухилва се. — Помниш ли онази Нова година, след като се сгодихме?

— Боже, да!

Хана още потреперва при спомена как Ник едва не падна от покрива, докато се правеше на Спайдърмен.

— Искам отново да съм онзи човек. Какво мислиш?

— Мисля…

Устните му докосват нейните. Нежно, чувствено…

Далеч не като дежурните целувки, които получава в началото или в края на деня.

— Остава ни да намерим начин да направим и теб отново щастлива — прошепва той и отново я целува.

— Прекъсвам ли нещо? — Ник стои на прага с лъскава сребърна панделка в ръка. Заканва се с пръст на Хана. — Да не разсейваш помощника ми по организирането на купона, госпожо Елисън?

— И през ум не би ми минало — отвръща тя.

— Чудесно, защото спешно ми трябва съвета му къде да сложа уредбата.

— Защо? — Хана го поглежда подозрително. — Колко хора сте поканили?

— Няколко — смотолевя Ник, без да я поглежда в очите. — Хайде — обръща се той към Том, — ела да помагаш. Бастунът не те извинява.

— Добре, добре — тръгна след него Том. — Среща на дансинга, Хана!

— Ти ненавиждаш да танцуваш — смайва се тя.

— Това беше предишният човек.

Двамата излизат. Тя още усеща допира на ръката му върху своята и копнее за още една негова целувка.

* * *

— Който и да си ти вътре, свърши ли? — Хана тропа по вратата на банята. — Доста дълго се задържа там.

Долепя ухо до вратата. Отвътре се чува шум от повръщане. Явно е резултат от пунша на Ник с повечко ром, отколкото е по рецепта.

Изчаква секунди.

Следва нов пристъп на повръщане.

Хана натиска дръжката, но вратата е заключена.

— Пусни ме!

— Няма.

Женски глас. Дали не е Джули?

— Джулс, дай да ти помогна.

— Не можеш.

— Ще опитам.

— Няма смисъл.

— Хайде, пусни ме, Джулс. Пикае ми се. През банята долу минаха всички адвокати, а те вече не са в състояние да насочват струйката, пък аз съм боса.

Отвътре се чува приглушено хихикане.

Ключът се завърта.

Хана дърпа ципа надолу и се отправя към тоалетната чиния.

— Гледай на другата страна!

— А аз те мислех за изискана.

— Майтапиш ли се? Първия път, когато се срещнахме, ядях боб от консервената кутия — напомня й Хана.

Джули се засмива и си измива ръцете.

— Е, какво става?

— Нищо — въздиша Джули.

— Не ти вярвам.

— Не ме изненадваш.

Хана забелязва, че тя не заваля думите. Предвид купона долу, това е доста необичайно.

И е странно Джули да си е вкъщи вечер.

Хана я поглежда. Младата жена е пребледняла.

Всичко си идва на мястото. Променливите настроения, напълняването.

— Джулс, бременна ли си?

— Какво? Дебела ли съм? ОГРОМНА? Не е прилично да се говори така на хората!

— Извинявай. Никога повече няма да те нарека бременна.

— Но, по дяволите, проклетата истина е такава — въздъхва Джули.

— Какво?! — Хана не вярва на ушите си.

— Да — бременна съм!

Хана се паникьосва; дава си сметка, че не знае какво да каже.

— Честито — успява да промълви най-после тя.

— Много смешно… Сега си мислиш: горката Джулс, отново оплеска живота си.

— Не е така…

Поставя ръка върху рамото й, но е толкова шокирана, че всъщност не знае какво да мисли.

— И според теб ще се справя като самотна майка? — пита Джули саркастично.

— Ами…

— Вие двамата сте убедени, че прецаквам всичко!

— Бащата какво казва? — сменя темата Хана.

— Не знае.

— Защо?

— Не би му пукало. Не се е обаждал скоро…

— От Зак ли е?

— Да, негово е.

Хана се сеща за паниката на Джули, когато се криеше от Зак в кухнята.

— Затова ли го избягваше, когато дойде?

— По дяволите, Хана! Не ме изкарвай по-голяма кучка, отколкото съм! Тогава не бях на себе си. Току-що бях разбрала. Знаех, че не е готов, че ще избяга, а аз нямаше да го понеса.

Хана поглежда коремчето на Джули.

— Не е за вярване, че толкова време успя да го криеш. Добре се справи.

Джули се усмихва вяло.

— Слава богу, че имаш толкова много широки горнища.

Хана се ухилва.

— Колко предвидливо от моя страна. — Продължава да се пита какво да каже. Нещо положително; нещо, с което да помогне. — Бебето кога ще се появи?

— В началото на октомври. Лицето на Джули пак помръква. — Наистина нямам представа как ще се справя. Никак не ме бива с бебета.

— Нима? Не знаех, че имаш опит:

— Много неща за мен не са ти известни. — Джули се почесва по крака и Хана забелязва колко дълбоко са изгризани ноктите й. — Гледала съм много деца на приятели. Те са ситни, реват през цялото време и са прекалено глупави да държат сами главите си изправени.

— Права си кимва бавно Хана, — но съм чувала и за техни плюсове. Не са чак толкова ужасни.

— Лесно ти е на теб. Омъжена си и не носиш човече в корема си.

— Ако не си сигурна, обмислила ли си всички варианти.

Джули несъзнателно поставя покровителствено ръце върху корема си.

— Да, и няма да минавам отново по същия път. За нищо на света. Но определено не отговаря на плановете ми.

— Имаш планове?

— Ха-ха! Двамата ме смятате за боклук, но работя в „Макдоналдс“. Заделих вече малко пари.

— Знам.

— Какво?!

— Видях те.

— И не си го споменала?

— Щях, но ти вечно изчезваш, наканя ли се да си отворя устата.

— Не си казала на Том, нали?

— Не.

— Слава богу. Той постоянно повтаря колко съм умна. Едва ли ще му е приятно, че работя там, но съм отчаяна. Имам нужда от пари. За бебето. Уволниха ме обаче, защото повръщах. Решиха, че съм се напила. А аз се опитвах да постъпя правилно. Не искам да разочаровам всички за пореден път.

Хана прегръща Джули през раменете. Тя не я отблъсква.

— Откакто разбрах за бебето, все си мисля за времето, когато бях малка. И какви бяха нещата, когато мама беше жива. Водех си дневник и записвах заглавията на всички прочетени книги. Фантазирах каква кариера ще направя. — На лицето й се изписа огромна тъга. — Скапана история.

— Каква искаше да станеш?

Лицето на Джули се подмладява при спомена.

— Първоначално мислех за политик.

— Разбираемо.

— Или филмова звезда.

— Много последователно.

— Арни го направи. И Роналд Рейгън.

— Права си…

Джули продължава:

— После реших да съм лекар. Но тогава мама се разболя, забременях от онзи учител, Бен, и какво ли още не… — Джули въздъхва. — А сега съм нищо, без работа и наникъде. Ами и ако малкото е като мен?

— Стига, Джулс. Спомни си само как се грижеше за майка ви.

— Да, но с Том се издъних. — Джули прокарва ръка през очите. — Въобще не може да се разчита на мен. Това съм аз. Стисна устни. — Но истината е, че още съм му сърдита. Заради случилото се с мама. Заради това че вече не беше с нас.

Най-после. Хана чака от години да го чуе.

— Дай му шанс да помогне сега.

— Не! — отсича Джули. — Не бива да му казваме. Ще ме убие.

— Няма — поклаща глава Хана. — Сега е различен.

— Наистина ли?

— Да — отвръща Хана с убеденост, каквато не подозираше, че притежава. — Променил се е.

— Такъв тежък момент преживява. — Джули прави гримаса. — А смятах, че заслужава да получи инсулта. Такава крава съм!

Откъсва парче тоалетна хартия, но то е прекалено малко, за да попие бликналите сълзи.

— Била си му сърдита — опитва се да обясни Хана. — И според мен, напълно заслужено. Хайде, сега, измий се. Слизам долу да доведа Том, а ти ще му съобщиш за бебето.

Открива Том в градината, седнал на пейка. Заобиколен е от стари колеги и си припомнят отминали коледни купони. Вижда я, усмихва й се и потупва мястото до себе си.

— Толкова е странно да си трезвеникът на купона — доверява й той и отпива от нискоалкохолната бира. — Ще се превърна в пълен досадник.

— Том, Джули е горе и трябва да говори с теб.

Той я поглежда и забелязва сериозното й изражение.

— За какво?

Хана го хваща за ръката.

Иди при нея. Още сега.

— Добре.

Том става и се отправя към къщата.

Моли се той да е новият Том, не старият.

Той влиза в банята и заварва сестричката си да плаче. Приближава я и несъзнателно я прегръща през раменете.

Джули се обляга на него.

— Моля те, не се сърди. Том. Вечно се сърдиш.

— Няма, Джулс. Обещавам.

Хана затваря тихо вратата след него.

Новият Том е истински.

Тя отива до стълбищната площадка. Заглежда се в снимката на онова, което е смятала за най-щастливия ден в живота си. В златна рокля е, усмивката й е лъчезарна…

Днес е далеч по-хубаво.

Влиза в спалнята и си поглежда телефона. Получила е снимка. От Раж.

Стомахът й се свива.

На снимката са той и момиче с кестенява коса и огромни зелени очи. Амелия.

Мисията е изпълнена. Благодаря, Хана. Целувки.

Замисля се за Том. И за доверието в очите му.

И осъзнава, че трябва да му каже. Особено, ако ще започват наново.

Длъжна е да му каже какво се случи с Раж.

Покана за коледно соаре

декември, 2013 г.

Тя беше толкова красива. И страшно много се стараеше. Стоеше в далечния край на помещението, съвсем малко по-висока от огромния елен, изработен от лампички и тел. Почеса се дискретно по гърба, докато отпиваше щедра глътка шампанско, което се лееше в изобилие цяла вечер. Усмихваше се на мъжа, с когото разговаряше и пристъпваше от крак на крак на високите токчета, които той знаеше, че тя ненавижда.

Правеше всичко това за него.

Обърна глава към него и му се усмихна. В отговор той вдигна чашата си за поздрав, после допи шампанското.

— Хана се справя отлично, нали? — отбеляза появилият се до него Ник. За огромна радост на Том държеше бутилка уиски в ръка. — Успешно обработва стария Смит ей там.

— Да, може да се каже…

Ник бе изпил прекалено много алкохол, за да долови сарказма в тона му. Прокара ръка през русата си коса и напълни чашата на Том.

— Партньорите явно я харесват — бе следващият коментар на приятеля му.

Том отпи и потръпна, щом питието стопли гърлото му.

— Малко е късно вече — промърмори той.

— За какво говориш? — озадачи се Ник.

Том допи уискито и грабна бутилката.

— Вероятно вече си чул.

Напълни чашата си до ръба на чашата.

— Какво да съм чул?

— Мен… ме освободиха.

— Какво?!

— Чу ме.

— Защо?

На Том не му се говореше по въпроса.

— Всъщност няма значение, нали?

— Съжалявам, друже — свъси вежди Ник.

— И аз.

Изпи уискито на един дъх и пак посегна към бутилката.

Ник постави ръка върху нея.

— Намали темпото посъветва го той.

— Защо? Какво имам да губя?

— Не е честно.

Том долови съчувствието в погледа му. Стана му неприятно.

— Всичко е наред. Наистина. Бях започнал да се отегчавам тук. Време е за промяна.

Шефът му го съобщи в края на работния ден, преди празненството. Не се „вписвал“ добре; време било да „потърси нови възможности“; фирмата му била задължена за „чудесната работа“.

Странен начин да го покаже.

Ник го наблюдаваше съсредоточено.

— Е, поне купи къщата. Остава само ипотечният кредит.

— Да…

Том се питаше как ще покрива вноските. И как ще изплати колата. А и предстоящата ваканция… Заплатата на Хана не бе особено висока.

Ник допря чашата на Том със своята.

— Негодници — промърмори той.

— Ще пия за това — отвърна Том.

— Хайде да им изпием алкохола. Аванта е.

— Дяволски хубав план — съгласи се Том и посочи бутилката. — Налей ми още едно.

Том отиде при Хана и отпусна ръка на врата й. Алкохолът така замъгляваше ума му, че се налагаше да се съсредоточи, за да не залитне.

— Здрасти, Том. Маркус ми разказваше какви ги вършите, когато отивате да пийнете по мъжки по нещо след работа.

— Ще ни извиниш ли за малко — промърмори Том.

Маркус кимна в знак на съгласие и тръгна да търси съпругата си.

Хана целуна Том по бузата, докато той я отвеждаше. По някаква причина това го вбеси още повече. Завлече я в един ъгъл.

— Какво става? — не успяваше да проумее тя. — Мислех, че ще се радваш, задето съм тук. — Целуна го нежно по устните. — Говори с мен.

Той погледна наляво; после — надясно.

А след това й каза.

Приключи и забеляза в очите й съчувствие; и известно облекчение.

— Можеш да се захванеш с нещо ново сега. Време е.

— За това мечтаеш, нали? — сопна се той. — Да си стоя повече вкъщи. Да ти обръщам вниманието, което смяташ, че заслужаваш. Да ти повтарям колко си прекрасна.

— Том…

Виждаше, че е на път да се разплаче, но не можеше да спре.

— Няма да се откажа от кариерата си заради теб, Хана. Престани да си го мечтаеш. Няма да отида в Етиопия, или където си намислила…

— Аз…

— Изключено е.

— Не те карам да предприемеш нещо подобно.

В очите й се появиха сълзи.

— Пък и твоята работа няма да плаща сметките.

Тя се изчерви.

— Знам, но бихме могли да се поограничим. Не възразявам…

Том имаше чувството, че главата му ще се пръсне. Но гневът му не стихваше.

— Хана в таванска стая, без всичките неща, които й купувам…

Изпита диво удовлетворение от обидата, която се изписа върху лицето й.

Тя сведе очи и промърмори:

— Нямам представа защо се сърдиш на мен. Просто искам да си щастлив.

— Не съм! — Гневът му започна да утихва. Остана само алкохолното опиянение и чувството за провал. — Не съм — повтори той и отпусна глава на рамото й.

Не искаше тя да види сълзите в очите му.

— Знам — промълви тя съчувствено.

От това той се почувства още по-зле.