Кейти Марш
Ти си всичко за мен (10)

Десет

— Хайде, Хан. — Тонът на Стеф е умолителен. — Толкова отдавна не сме излизали.

Хана поглежда към градината. Тревата изглежда толкова умърлушена, колкото се чувства и тя, а килналият се розов храст е готов да поеме към голямата небесна градина.

— Знам, Стеф, но не мога. Том има нужда от мен.

— Но местата са страхотни! Направо — мечта!

— Знам. — Хана се обръща и започва да прибира порцелановите чаши и чинии, които се натрупват по всички маси и шкафове през седмицата. — Наистина ми е невъзможно да дойда. Съжалявам. Том не престава да рови в гугъл за случаи на оцелели след инсулт всеки път, когато смята, че не го виждам. Редно е да съм тук.

— Защо Джули не го гледа?

— Прави го през седмицата, реши ли да си даде труда. През уикендите аз съм с него.

— Няма ли начин да я подкупиш?

— Ще се наложи първо да я намеря. — Хана оставя чашите в мивката и тръгва към стаята за гости, в момента — спалня на Том. — Съжалявам, Стеф, трябва да вървя.

— По дяволите! — Стеф въздъхва дълбоко. — Наистина е редно да се разведриш. Притеснявам се за теб.

— И аз — признава Хана и вдига жилетка и чорап от най-долното стъпало на стълбището.

— Той как се държи?

— Добре.

— Или гадно?

— Казах — добре — въздиша Хана.

Следва пауза.

— Липсваш ми, Хан.

— Знам. Аз и на себе си липсвам. Сега — затваряй. Чака ме работа. А и имах бурна нощ. И за бога — не споделяй колко прекрасно е било в понеделник!

Влиза в банята и премигва от силната слънчева светлина, която струи през прозореца.

— Кой беше?

Том седи на инвалидния си стол, загърнат с пешкир.

— Стеф. — Пуска мобилния в джоба си. — Нищо важно.

С дясната си ръка Том посочва брадичката си.

— Как съм се справил?

Хана внимателно го разглежда.

— Малко по-добре от миналия път.

— И се порязах само два пъти.

— Чудесно. — Откъсва парче тоалетна хартия и попива кръвта от двете срязани места. — Скоро ще успяваш сам да си облечеш тениска и наградите ще завалят.

— Да, нали?

Гледа толкова гордо, че тя се навежда да го прегърне. Той не разчита правилно намерението й и вдига устни да посрещне нейните. Тя се отдръпна, като същевременно ненавижда разочарованото му изражение.

— Дай. — Тя окача пешкира от раменете му на закачалката. Това й дава секунда, за да си поеме въздух. Обръща се към него. — Сега за награда, задето си се обръснал така добре, ще те почерпя със специална закуска.

— Нима? — Очите му светят. — Днес е щастливият ми ден.

Хана приближава проходилката към него.

— В болницата казаха да отпразнуваме всяко постижение, затова според мен напълно си заслужил яйца с бекон.

— А ще добавиш ли гъби и домати? Пък и сирене.

Тя намества проходилката, та той да успее да се облегне на нея и да се изправи.

— Запомнил си специалната ми рецепта? Не съм я приготвяла от години.

— Как да я забравя?

Тя постоянно се изненадва от способността му да помни хубавите моменти, когато още правеха секс, излизаха и знаеха как да се разсмиват взаимно.

Но тя не е в състояние да забрави и лошото между тези моменти.

— Добре. Уточнихме менюто. — Вдига синя тениска с изображение на капитан Кейвман на гърдите. — Но като говорим за закуска, Джули е счупила машината за кафе.

— О! — Той въздиша. — И сигурно е изяла всичкия хляб.

Тя му помага да облече тениската.

Дали да не излезем да хапнем.

— Не съм сигурен.

— Денят е чудесен. Да отидем в „Кръстопътя“? Не е далеч, а и сандвичите им с бекон са чудесни.

Тя изпитна огромно желание да излезе, да си припомни какво е да усещаш слънцето на тила си, да е част от разхождащата се през уикенда тълпа.

По лицето на Том се изписва съмнение.

— Може да си ги направим и тук.

— Не и без хляб. — Поглежда с копнеж през прозореца. Прави нов опит — Хайде, Том. Да излезем от вкъщи. Топло е за март. Да се възползваме.

Мълчание.

— Добре — съгласява се накрая той. — Но само ако съм с бастуна. Няма да седна в проклетата количка.

Сега я обхващат съмнения. Той отдавна не е ходил пеша толкова далеч.

— Ще се справя, Том. Знам как се сгъва и…

— Не! — отсича той. — Мразя я.

— Сигурен ли си, че си готов? Да отидем с колата…

— Нека се опитам.

Тя се радва на решителния му тон.

— Добре, да опитаме. Аз черпя. — Взема боксерките му. — Време е да ти сложим бельото.

— Добре.

Настъпва поредната неловка пауза. Всеки път, когато го прави, се чувства неловко. Все едно му се натрапва. Каменното му изражение й подсказва, че и той изпитва същото.

Тя маха метнатия върху слабините му пешкир, а той използва дясната си ръка, за да се надигне. Кожата му е още топла от водата и мирише на гела, който така щастливо вдишваше първия път, когато я взе в прегръдките си.

Ръката й докосва голото му бедро. Вижда познатите тъмни косъмчета по дългите бедра и бенката на десния крак. Всъщност за пръв път от много време гледа тялото му. Обикновено толкова бърза да го облече, че нахлузва дрехите му все едно е манекен от витрина, когото обличат с новата колекция. А днес ароматът, който се носи от него във въздуха…

От кабинета до банята се чува звучно похъркване и моментът отминава.

— Кой ли е това? — пита тя.

— Джули си е намерила нов приятел, предполагам. — Том въздъхва. — Нямам представа какво става с нея. Или със Зак.

— Ако Зак въобще съществува. Тя е тук от два месеца, а нямам доказателства, че Зак не е плод на нейното въображение.

— Наистина не разбирам нищо. Опитах се да говоря с нея, но тя сменя темата. Притеснявам се какво ще прави с живота си. Вниманието й не се задържа за дълго върху никого и нищо.

Хана прикляква и внимателно нахлузва боксерките през стъпалата му.

— Ако искаш, да поговоря с нея — предлага тя.

— Би било чудесно. — Очите му засияват. — Благодаря ти.

— Няма проблем.

Издърпва боксерките над прасците, после — под бедрата.

— А сега — финалът.

Помага му да се надигне, за да вдигне боксерките до кръста.

Докато ги намества, вижда нещо.

Нещо, което очевидно се радва да я види.

Не пишеше нищо за това в листовките, връчени им при изписването от болницата.

Смутен, Том поставя дясната си ръка върху слабините.

— Не е нещо, което не съм виждала преди — опитва се да се усмихне тя.

— И се надявам отново да го видиш.

Тя се насилва да го погледне в очите. На него определено му е нужно да вярва в бъдещето.

— Разбира се — уверява го тя. — Хайде сега да ти сложим анцуга и да тръгваме.

* * *

— Стигнахме! — Изтощен, Том стъпва с левия си крак върху стъпалото пред вратата на кафене „Кръстопътя“. — Бях забравил колко далеч е от вкъщи.

Хана не прави никакъв коментар. Стига тук за три минути сутрин, за да си вземе кафе на път за работа. Днес им отне двайсет.

Том е задъхан.

— Да изчакаме секунда, само да си поема въздух.

— Разбира се — приема Хана.

— Как мина, според теб?

— Справи се чудесно — усмихва му се тя.

— Само дето заклещих бастуна в онази решетка. — Той забелва очи. — Какви ли ще ги свърша на връщане.

Поглежда я и се усмихва.

Тя постоянно забравя колко храбър може да е той.

Стисва рамото му, преди да бутне вратата да се отвори. Иззвънява звънче и ги обгръща вкусният аромат на кафе и бекон.

— Двойна порция за теб — отсича тя. — Заслужи си я.

С накуцване той се отправя навътре. Тръгва през тесния проход между две маси. Почти успява, но бастунът се закача в дръжките на огромна червена дамска чанта. Той е на път да падне, ала успява да се вкопчи в покривката, за да се задържи. Кафето на някаква жена полита във въздуха и се разплисква по дървения под.

Том изглежда силно засрамен.

— Боже, извинявайте. — В очите му се мярка гордост. — Ще ви го възстановя.

Жената се обръща гневно, забелязва обаче бастуна и пребледнялото лице на Том. Гневът е изместен от съжаление.

— Няма нужда. — Поклаща глава. — Не е никакъв проблем — добавя тя със сладникав тон. Кани се да стане. — Да ви помогна ли?

— Не — възразява Том веднага. — Добре съм.

Обръща се и се насочва към маса до прозореца.

Хана сяда срещу него, с лице към огромния прозорец, който гледа към улицата.

Той се навежда напред.

— Поведението й беше адски покровителствено!

— Така е. — Хана хвърля поглед към жената. — Но се опитваше да ти помогне.

Изражението му става раздразнено.

— Нищо не разбират!

— Естествено. — Хана взема меню, но веднага го оставя. Откакто преди пет години за пръв път стъпи тук, неизменно си поръчва едно и също. — Никой не може да разбере какво ти е.

— Чувствам се толкова… различен от всички.

— Знам. — Хваща ръката му. — Но ще отмине. Сигурна съм.

— Наистина ли? — поглежда я той със съмнение.

— Да. — Тя търси думите, които му е нужно да чуе. — Силен си, Том. Четох онлайн, че прекаралите инсулт се крият с месеци, а ето те сега тук: излязъл си да закусиш в Южен Лондон.

Той се усмихва.

— Сега, за бога, побързай да поръчаш кафе. Никой не иска да прекара сутрин с лишена от кофеин Хана. Най-малкото аз.

— Самонадеян негодник! Подава му меню. — А ти си поръчай храна. Никак не си забавен, когато си гладен.

— Много ти благодаря. — Забелва очи. — Изключително мила си, няма що.

Хана прави знак на сервитьорката с оранжеви обици и впита тениска и поръчва.

Том се обляга назад.

— Помниш ли, когато го правехме през цялото време?

— Някъде преди стотина години.

Поглежда я виновно.

— Да… — Усмихва се. — Преди да се потопиш в работата си.

— Аз ли? Възмутително е да го казва човек, който само дето не спеше в офиса!

— Така е…

— Мислиш ли да се върнеш? Говоря за фирмата.

— Може би. — Взема пакетче захар и започва да барабани с него по масата. — Сега едва включвам мобилния, но отново ще ми се доработи, знам.

Стомахът й се свива.

— Наистина ли? — пита плахо тя.

— Разбира се. Защо не? А и Ник не се е отказал да създадем съвместна фирма.

— А ти искаш ли го?

— Да. Отдавна мечтаем за това.

Хана го поглежда. Вижда слаб мъж, с широк анцуг, отдаден на мечти за живота, който е водил преди.

Част от нея се страхува за него; друга част се изпълва с гордост.

Сервитьорката им поднася кафетата и Том й се усмихва.

— Просто малко съм…

— Какво?

— Нищо. — Той поклаща глава, замисля се и след малко добавя: — Трябва само да продължа да си правя упражненията, да си гълтам хапчетата и ще се оправя. Това е.

— Да. — Тя отпива от латето. Звучи добре.

— Как е в службата ти, Х?

— Всичко е наред.

Не й се говори за работата. И без това мрачното настроение, характерно за неделя вечерта, започва да я обзема още в събота по обяд. Лош признак.

— А колегите ти? Как е Стеф?

— Както винаги: шумна, без илюзии. Такава, каквато си е. Скоро обаче заминава за Танзания и се вълнува.

Отново отпива от кафето, за да не каже нещо повече.

— А другите?

Том никога не е разпитвал за колегите й. Хана го поглежда озадачена.

— Онзи тип… Как се казваше? Срещнахме се веднъж в пъба. Раж как е?

Хана за малко да си изпусне чашата. Поглежда го, за да разбере какво се крие зад въпроса, но на лицето на Том е изписан неподправен интерес.

— Добре е. Този срок се върна за малко, но скоро отново ще си отиде.

— Ясно… Доставя ли ти удоволствие?

— Кое? — Обзема я паника, да не би да има предвид присъствието на Раж в гимназията. — Работата ли?

— Да — кимва той. — Някога много я обичаше. Направо излиташе от вратата в понеделник сутрин.

— Да, но това беше отдавна.

— Разкажи ми как е сега.

Изведнъж се чувства окаяна. Някога работата значеше много за нея. Сега училището е малко по-малко депресиращо място от дома й.

— Не ми се говори.

— Защо не, Х?

— Слушай: вече просто се научих да се справям с нещата сама, ясно ли е? — отвръща тя рязко.

Лицето му се издължава.

— Добре, извинявай. Не исках да те разпитвам. Но ми е… интересно.

Хана се опитва да си възвърне самообладанието, докато сервитьорката поднася храната им. Няма начин Том да знае за Раж и нея.

Или има?

Не.

Категорично не.

Поема дълбоко въздух и поглежда чините.

За нея — специалната закуска, а за него — палачинки с кленов сироп.

Докосва течния жълтък на пърженото яйце пред себе си. Умира от глад, но първо нарязва храната, за да му е удобно и чак тогава започва да се храни.

— Благодаря. — Той хапва от палачинката и затваря очи от наслада. — Много е вкусна…

Тя също слага залък в устата си.

— И моето е чудесно. Искаш ли да опиташ?

Той я поглежда озадачен.

— Ти никога не даваш от храната си?

— Може да съм се променила — ухилва се тя.

— Тогава ще се възползвам! — Посочва резените бекон и картофките. — Малко от тези, моля.

Тя поставя хапка върху вилицата и я поднася към устата му.

Той се усмихва и отбелязва:

— Наистина е изумително.

— Знам — отвръща Хана и лапва от бекона.

— Имам предвид, че ми даде от твоето — уточнява той.

— Стига! — сопва се шеговито тя. — Не съм чак толкова лоша. Но помня как веднъж се опита да откраднеш от карамелизирания ми мъфин и аз истински се запитах как да те убия с лъжица.

Двамата се разсмиват и за миг очите им се срещат.

На нея й става неловко; горещо.

— Приятно с да те чуя как се смееш, Х.

— През цялото време се смея.

— Не е вярно. Той отпива от кафето си. Някога го правехме. Искам да си щастлива. Каквато беше някога. — Ухилва се. — Помниш ли онзи уикенд в Париж?

— Какво?! Онзи, през който не видяхме нито една от забележителностите ли?

— Да. Обожавах да лежа в леглото и да се храним от обслужване по стаите. Присмивахме се на бидето и на рецепционистката, която в най-странни часове се появяваше с бутилки шампанско. Беше прекрасно.

— Така е.

Хана е забравила всичко това. Помни само скандала при връщането им и как привикаха Том на работа още на летището. Бяха се разбрали да й помогне да се подготви за интервю за работа, която наистина много искаше. Вместо това на нея се падна да се поти, за да прибере багажа вкъщи, да изпие конски дози кафе и да го ненавижда от дъното на душата си.

Така и не получи работата.

Сега Том седи срещу нея и дъвче парче бекон.

— Тревожа се за теб — обявява той.

Щеше да се тревожи още повече, ако знаеше за Раж; и за Танзания.

Ако знаеше истината.

* * *

— Значи ще се видиш с Ник по-късно? За футболния мач ли?

— Предполагам. — Том спира за секунди. Останал е без дъх по пътя към вкъщи. — Но май по-добре да си почина малко преди това.

— Аз имам да проверявам есета, така че прави каквото ти се прави.

— Ще проверяваш? Отново? — Том я побутва игриво. — Внимавай или ти ще се превърнеш в работохолика в нашата връзка.

— Ха-ха! — прави гримаса Хана.

Наближават портата на къщата си и тя забелязва непознат, който се задава откъм входната врата.

— Здравейте.

— Здрасти — поздравява непознатият. Акцентът му е неочаквано мек; леко западняшки. — Джули някъде наоколо ли е?

— Не знам. — Хана го оглежда. Веселата му червена жилетка е в рязък контраст с изписаната върху лицето му тъга. — А ти си…

— Зак. — Мъжът прокарва длан по наболата си брата. — Мислех, че Джули е отседнала тук, но не отваря вратата. Исках да… — въздиша дълбоко — … да кажа „здрасти“.

Хана вади ключовете.

— Сигурно е излязла, но ще проверим.

Том се обляга на градинската ограда.

— Аз ще правя компания на Зак.

— Добре.

— Благодаря.

Зак пъха ръце в джобовете на размъкнатите си джинси.

Хана отключва вратата и внимателно я затваря зад себе си.

— Джули?

— Тихо! — Джули се появява откъм кухнята. — Няма ме.

— Как така? — Хана си оставя чантата. — Зак е тук.

— Знам. — Джули свъсва вежди. — Защо мислиш се крия?

— Нали искаше да го видиш?!

Очите на Джули са подпухнали и Хана забелязва колко е бледа.

— Объркала си се. Просто го разкарай. Моля те.

— Но защо? Дошъл е чак дотук, за да те види.

— Ще трябва да се върне там, откъдето е дошъл, това е.

Джули шепне, а на челото й пулсира вена.

Хана е озадачена.

— Защо не му кажеш „здрасти“, ако… — Поглежда към вратата на кабинета — … гостът ти си е тръгнал?

— Моля те! Не ми е до него сега. Лошо ми е.

— Сериозно? Поредният махмурлук ли? Горкият Зак. Чака отвън, а ти…

— Знам: голяма крава съм. — Тонът на Джули е пълен с горчив сарказъм. — За пореден път се издънвам. Доказвам колко си права, когато си мислиш най-лошото за мен.

Хана поклаща глава.

— Не ме вини. Очаквам да се грижиш за Том, но теб вечно те няма. Какво, по дяволите, става?

— Нищо. — Джули завързва колана на зелената си роба. Хана вижда, че тя трепери. — Хайде, разкарай го.

— Добре, добре — предава се Хана. — Ще кажа, че те няма.

— Наистина ли? — Джули преглъща. — Благодаря ти.

— Но ще ми разкажеш всичко. След това.

— Да. По-късно — кимва Джули.

После изчезва в кухнята и затръшва вратата.

Карта на гората Ашдаун

лятото на 2008 г.

Той винеше японските туристи.

Чу ги веднага след като разубеди Хана да не търси достатъчно дълга и дебела пръчка, за да се подпира. Около тях зажужаха камери, чуваха се възбудени гласове. Жадни погледи, готови да зърнат Мечо Пух, появи ли се иззад храстите е гърне мед в лапи.

Искаше прекарването да е идеално: обляно от слънце; спокойно; пълно с чувственост. Такова, каквато смяташе, че тя винаги си го е представяла.

Вместо това го болеше коляното от прекалено ентусиазираната тренировка по футбол и беше заобиколен напълно от щракащи фотоапарати и проблясващи светкавици. Трябваше да я отдалечи от тълпите; да е само негова на място, където да го изслуша. Не желаеше да попадне в Ютуб или на снимката от ваканцията на непознат японец.

Хана се бе надвесила над перилата на моста и се взираше в клокочещото поточе долу, той я докосна по рамото. Тя се обърна към него със сияещи очи.

— Том, А. А. Мили трябва да е стоял тук, когато е измислил героите си. Точно на това място.

— Знам.

Опита се да се усмихне, но съзнаваше, че от адреналина лицето му е застинало в смъртна маска.

— Благодаря, задето ме доведе тук. — Слънчевата светлина се плъзгаше по кестенявите й коси. — Невероятно е да видиш откъде се е появил Йори.

Майната им на туристите. Той беше готов! Пое си дълбоко въздух…

— Извинете… — Някой го докосна по рамото. — Снимка направите ли ми?

За миг се запита дали да не извърши убийство, но после се обърна и се усмихна на младия японец до себе си.

— Разбира се.

Ръцете му трепереха толкова силно, че едва държеше апарата. Идеше му да се разсмее истерично, когато мъжът извади малък плюшен Мечо Пух от раничката си и го приближи до лицето си за снимката.

Върна камерата.

Хана го дръпна за ръкава.

— Умирам от глад — обяви тя. Измъкна пакет с мини вафли от чантата и хапна една. — От чистия въздух е.

— По-добре запази малко за по-късно. Закусихме преди час.

Отчаяно се опитваше да опази настроението, завладяло го още при събуждането. Днес щеше да предложи брак на любимото момиче. В деня, когато преди две години я срещна за пръв път; или по-точно: заговори я за пръв път. Носеше и пръстен; намираха се на идеалното място; слънцето светеше ярко.

Тя не го послуша, извади втора, лапна и нея и задъвка доволно.

— Боже, фантастични са! — обяви тя и посегна за нова.

Сега. Трябваше да го направи сега.

Падна на коляно и отново пое дълбоко въздух. В това време тя бе забола поглед в пакета и енергично ровеше в него. Клон се впиваше болезнено в коляното му. Запита се върху какво ли е коленичил.

— Хана…

Тя го погледна, застина и изпусна вафлата.

— Боже…

Той отвори уста, но изведнъж си даде сметка, че не е помислил какво ще каже. Не бе готов да се изрази като нейния господин Дарси, Хийтклиф или който и да е от безбройните романтични герои, които витаеха в мечтите й.

Добре, де. Ще го каже простичко.

— Хана, ще се омъжиш ли за мен?

Тя сепнато покри уста с ръка.

Той агонизираше в очакване на отговора й.

— Хана…

— Да!

Приклекна до него и се целуваха, целуваха, целуваха.

После се отправиха към паркинга с изцапани колене и преливащи от трепетно вълнение сърца. Хана бъбреше за сватби, приятели, позвъняване до родителите й, но изведнъж изрече нещо, което се загнезди в ума му.

— Какво ти е казал Деймиан?

— Било лудост да се върна от Япония, като съм имала такава страхотна работа там, но знаех, че постъпвам правилно. Ти си човекът за мен.

— Страхотна работа ли? Не си го споделяла. Твърдеше само, че било забавно.

Хана така и не се върна в Япония след погребението. Вместо това преподаваше английски на чужденци, докато търсеше работа като гимназиален учител. Той не се противопостави на решението й. Страшно му допадаше Хана да е в апартамента му всяка нощ, да му разказва коя книга чете в момента или за мелодраматичните перипетии във връзката на Косима и Алберто — двама от италианските й ученици.

— Нищо особено — сви рамене тя.

— Кажи ми, Хана!

— Повишиха ме. Щях да бъда координатор на програмата в няколко токийски училища. Наистина не е кой знае какво. — Усмихна му се. — Много по-важно беше да се върна и да бъда с теб.

— Но…

— Това исках, Том. Честно.

Част от него съзнаваше, че трябва да продължи да я разпитва, но друга част се страхуваше какво те узнае. Беше толкова щастлив, задето тя се върна при него.

Стигнаха до наетата кола. Той отключи и задържа вратата, за да й е по-удобно да се настани.

— Да отидем да го отпразнуваме, годенице.

Тя му се усмихна и той разбра, че до края на живота си няма да се насити да вижда лъчезарното й изражение.

Изгаряше от нетърпение съвместният им живот като семейство да започне.