Кейти Марш
Ти си всичко за мен (7)

Седем

— Мислех ви за умряла, госпожо.

— Съжалявам, ако те разочаровам, Т’шан — отвръща Хана и поглежда красавицата на третия чин.

— К’ви ги дрънкаш? — Русо момче зад Т’шан свива ръка и я удря с кокалчетата по тила. Джъстин и Т’шан са двойката сред тазгодишните единадесетокласници. Романтиката явно е отминала. — Не беше тя, празноглавке, а мъжът й! — Той забелва очи. — Толкова си тъпа!

Т’шан явно намира думите му за омайващи и му хвърля поглед, какъвто стриптийзьорка би хвърлила на клиент в специализиран клуб. Той й се усмихва с вид на момче, отдавна загубило девствеността си. Хормони прелитат във въздуха.

Застанала пред 11 В клас, Хана повишава глас, за да я чуят сред шума от разместващи се столове и учебници.

— Внимание, всички. Днес ще се…

Вратата се отваря и Хана е сигурна, че усеща как я обгръща хладна вълна.

На прага е Маргарет.

— Госпожо Елисън? Може ли за момент?

Откакто Маргарет е пристигнала, Хана е научила, че на този въпрос никога не се отговаря с „не“.

— Разбира се. — Тръгва към вратата, но пътьом се обръща отново към класа. — Извадете учебниците, моля. Днес ще се занимаваме с „Макбет“.

Оплакванията започват мигом.

— Стига, хора. Едва днес се върнах. Дръжте се прилично.

Под съпровода на мърморене и негодувание излиза от класната стая и затваря вратата след себе си.

Приготвя се да се защитава.

— Какво има, Маргарет?

Маргарет издърпва маншета на блузата си така, че да се подава дискретно под ръкава на сакото.

— Тръгвам на конференция и е важно да те видя преди това.

— О? Защо?

Хана се взира в сивото фишу около врата на Маргарет и изпитва неудържимо желание да попита как успява да държи вързаните краища под абсолютно прав ъгъл. Представя си застаналата пред огледалото Маргарет да мери ъгъла с транспортир.

Премигва, за да прогони този образ.

— Нима съм забравила да свърша нещо?

— Не, не — поклаща глава Маргарет. Дори косъм от късата й тъмна коса не помръдва. — Исках да разбера как си.

На Хана й е невъзможно да бъде откровена. Събуди се в два часа от стар кошмар: похитител я преследва из Лондон с тъп нож. В четири часа се отказа от всякакви опити да заспи отново и прекара остатъка от нощта в четене на Стивън Кинг. Сега се чувства изморена. И изцедена.

— Добре съм.

— Сигурна ли си? Напоследък никак не ти е лесно.

Маргарет разперва ръце и ужасена за миг. Хана се пита дали не се готви да я прегърне.

Отстъпва крачка назад.

— Добре съм — повтаря тя.

Успокоява се, като вижда, че Маргарет просто маха конче, дръзнало да се лепне за ръкава на тъмносиньото й сако.

Хана издишва облекчено.

— Щастлива съм отново да съм тук. — Откъм класната стая се чува сподавен вик. — Наистина.

Маргарет не се усмихва.

— Чудесно. — Дълбока бръчка се появява над веждите й. — През тази година трябва да постигнем много и искам да съм сигурна, че ще мога да разчитам на теб.

Значи за това ставало въпрос.

— Естествено, Маргарет.

На Хана й иде да добави, че държи на учениците и прави всичко възможно за тях. От пристигането си в „Куинсдейл“ обаче Маргарет е дала съвършено ясно да се разбере, че да държиш на учениците, не е достатъчно. Нея я интересуват единствено резултатите. Оценките да са от „добър“ до „отличен“. И статистиката.

Маргарет свива тънките си устни.

— Сега, когато се върна от принудителната си отпуска, Хана…

— Да?

— … ще съм ти благодарна, ако координираш презентацията с постигнатите от учениците резултати за родителската среща утре вечер.

— Да я координирам?!

Хана е паникьосана. Вечерта трябва да се върне в болницата, а дотогава програмата й е плътно заета с часове. Не разполага с абсолютно никакво време, за да изпълни задачата.

Маргарет кимва.

— Длъжни сме да държим родителите в течение на постиженията на учениците и…

Вече извън себе си от ужас Хана кимва и промърморва:

— Все още преглеждам работите на деветокласниците и се опасявам…

— Хана, ако не можеш да поемеш задачата, просто кажи.

— Аз…

— Знам колко си изобретателна в час.

Маргарет произнася изобретателна все едно е нещо недопустимо.

— Но…

— Съзнаваш колко държим на резултатите, Хана. Да информираме родителите е сред основните ни задължения, както знаеш. Искам да участваш активно в цялостния учебен процес.

Хана мислеше, че вече го прави.

Въздиша дълбоко. Тази работа е животът й в момента. Не разполага с план Б. Трябва да приеме.

— С удоволствие ще се натоваря с допълнителната работа.

— Радвам се — кимва Маргарет. — А сега е най-добре да се върнеш в класната стая, нали?

Хана се взира в отдалечаващия се гръб на началничката й и изрежда наум всевъзможни ругатни. После влиза в класната стая.

Оглежда учениците и долавя мириса на изпушените преди училище цигари.

— Хайде, тишина!

Никой не й обръща внимание.

— ТИШИНА!

По някакво чудо всички млъкват.

Хана се обляга на катедрата.

— Какъв вид сандвич е лейди Макбет?

Насреща си вижда недоумяващи изражения.

— Хайде, използвайте въображението си. Какъв сандвич е лейди Макбет?

— В какъв смисъл, госпожо?

Т’шан скръства ръце и заема типичната поза на отегчена тийнейджърка.

— Например: с фъстъчено масло и желе ли е?

— Не, госпожо. Той е класика и е върхът.

— Тогава какъв сандвич е?

Джъстин вдига ръка.

— Тя е от онези, които ги продават опаковани в супермаркетите.

— Така ли? Защо?

— Не са нищо необикновено.

И всички започват да излагат теориите си, да жестикулират, да се смеят и да спорят. Дори Т’шан се включва.

Звънецът удря и Хана си дава сметка каква наслада й е донесъл урока.

До този момент беше забравила колко е приятно усещането.

* * *

Междучасието започва. Хана застава до прозореца и наблюдава как учениците, в черни сака, започват да излизат на групи на двора. Чува виковете и възклицанията им, с които се наслаждават на свободата си и й се иска и тя да се чувства толкова ентусиазирана от своя живот.

— Колко нетърпими бяха днес? — Застанала на прага, Стеф й задава въпроса шепнешком. В ръце стиска купчина тетрадки. Химикалка еднодневка стърчи зад ухото й. Поставя тетрадките на катедрата. — Разполагам с трийсет шедьовъра от разсъждения върху „Повелителят на мухите“. Искаш ли да се менкаме?

Хана посочва своята купчина.

— На твое място не бих рискувала. Мен ме чакат съчиненията на 11 В. В момента се борим с „Макбет“.

Двете се отправят към учителската стая. Стеф я поглежда косо.

— Как се чувстваш сега, когато се върна?

— Всъщност — добре. Като изключим злобната Маргарет. Заяжда се с мен.

— Определено е неизбежно. — Стеф забелва очи. — Сега, когато съм пред напускане, си търси нова мишена. Дано не си ти.

— Дано.

На ъгъла завиват.

И изведнъж ТОЙ е пред тях.

Двете застиват на място.

Стеф се накланя към Хана и прошепва в ухото й:

— Какво, по дяволите, прави той тук?!

— Нямам представа.

Хапа прави опит да се слее с тухлената стена зад гърба й. Не успява.

— Здравейте, дами.

Хана се оглежда отчаяно за път за бягство. Не открива нищо. Наблизо няма сбили се ученици, които да отиде да разтърве; никой не е запалил цигара отвън, пред прозорците.

За миг се чуди дали все пак да не задейства пожарната аларма. Да предприеме каквото и да е, за да се измъкне оттук.

— Как си?

Той се е вторачил в нея.

Тя отваря уста; и я затваря.

— Раж! — Гласът на Стеф е необичайно приповдигнат. — Какво нравиш тук? Нали се премести в онова училище в Бристол?

— Така е. Но ми се обадиха да дойда да замествам тук. Няма да ви е лесно да се отървете от мен.

— Очевидно. — Хана се осмелява да го погледне в очите, но бързо ги извръща.

— Чудесно е, че отново си тук — заявява Стеф с тон, никога не звучал по-неубедително.

— Благодаря — промърморва той и пристъпва напред.

Хана се дръпва назад.

Стеф отново заговаря:

— Кого ще заместваш този път, Раж?

— Тейлър отново е в дълги болнични.

Стеф изсумтява.

— Такъв глезльо. Преди месец си взе четири седмици, защото имат забит нокът на крака.

Раж свива рамене и на лицето му се появява усмивка.

— Това обаче е добре дошло за мен.

— Щом така смяташ. — Стеф минава край него и слага ръка върху дръжката на вратата на учителската стая. — Ще влезеш ли за кафе, Хана?

— Ами… да.

Хана поглежда надолу, но краката й сякаш за загубили способността да се движат.

Раж я докосва по ръката.

— Да разменим няколко думи набързо, Хана?

Боже — не!

— По-добре да не го нравим.

Долните крайници най-после са си възвърнали способността отново да помръднат и тя се готви да последва Стеф.

— Моля те.

Премигва насреща й. Господи, беше забравила какви дълги мигли имат дълбоките му, кафяви очи.

Тя застива на място. Не откъсва поглед от него. Позволява си да си припомни подробности от събирането по случай трийсетия й рожден ден. Месеци на гняв и тъга се премесиха с алкохола във вените й и накрая се целуваха на улицата. Тя не мислеше за нищо, а само се наслаждаваше на усещането отново да е желана.

Кожата на Раж; ръцете на Раж…

Боже…

Стеф пристъпя неловко от крак на крак.

— Чакам те вътре, Хан. Идваш, нали?

— Да…

Хана се мъчи да се овладее. Трябва да говори с него. Ще му обясни, че е било еднократно преживяване. Няма да се повтори.

— И така…

Обръща се към него и проклина руменината, която усеща как плъзва по страните й.

Той е толкова близо. И е толкова висок.

— Как си, Хана?

Тя свежда поглед.

— Изключително добре, особено напоследък.

— Чух какво е сполетяло Том. Как е той?

Хана се чувства задължена да се настрои положително.

— О, много добре. Идва си вкъщи другата седмица. Ще му трябва помощ при…

Млъкна. На Том ще му трябва помощ да прави каквото и да било. Прехапва устни.

— Изглеждаш тъжна, Хана.

— Нима? А може би не ме познаваш толкова добре, колкото си мислиш. Сега изражението ми е направо щастливо.

Ще й се да умееше да лъже по-добре.

Той я поглежда с упрек.

— Не отговаряш на съобщенията ми.

— Доста съм претоварена напоследък.

Раж снишава глас.

— Радвам се, задето ме повикаха отново в „Куинсдейл“, Хана. Така имам възможност да те видя.

— Не разбирам защо. — Не успява да се въздържи и тонът й прозвучава по-рязко, отколкото е възнамерявала. — Нали щеше да се връщаш при старото си гадже?

— Не. Вече… не си подхождаме.

Той е съвсем близо до нея.

Тя ненавижда сърцето си, започнало да бие учестено. Поглежда надолу и с огромен интерес започва да изучава обувките си.

— Хана? — Пристъпва още по-близо. — При теб нещата се промениха, знам. Но нощта, която прекарахме заедно, означава много за мен. — Тя вдига поглед точно в мига, когато той плясва чело с длан. — Толкова поезия има на този свят, а това е всичко, което измислих да кажа! Много ме бива, няма що!

За секунда тя си позволява да се усмихне. Спомня си колко мило се държа с нея на събирането. Как я утешаваше, след като съпругът й не се появи. Остави я часове наред да се оплаква колко е нещастна и как вече не понася високомерието на Том.

Успя да я разсмее. Заигра се с кичур от косата й, когато тя се измъкна навън, за да попуши. Дори го целуна. Заяви, че е луд по нея. Бил я забелязал още първия ден, когато дошъл по заместване в „Куинсдейл“ преди шест месеца.

И сега си спомня как я целуна и как болката й изчезна.

Отваря очи и вижда, че стои в училищния коридор, където фантазира за мъж, който не е болният й съпруг.

Мигом се намразва.

— Не бива да се държим така, Раж. Поне аз не бива. — Опитва се да бутне вратата, но той я спира. — Не, Раж. Недей. Няма да се повтори. — Отваря вратата. — Стой далеч от мен, моля те.

— Но…

Все пак я пуска да мине.

— Не! — отсича тя.

Влиза в учителската стая. Намира кутията за бисквити. Отваря я.

Оказва се празна.

Билет за лондонското Око

юни, 2007 г.

— Значи още нямаш работа, Томо? — Джули се е облегнала на стъклената стена на кабинката на лондонското Око и докато се спускат към Темза въобще не обръща внимание на златистите облаци, опасващи Биг Бен зад гърба й. Том погледна майка си; гледа като омаяна най-прочутия часовник в света, а лявата й ръка несъзнателно стиска предпазния парапет пред нея.

Попива всяка разкриваща се гледка все едно и е за последен път.

Той преглъща. След осем седмици химиотерапия и направената миналия месец мастектомия майка му е станала толкова крехка, че Том се пита дали това не е последното й лято. Погледна към тъмните води на Темза под тях и прогони тази мисъл.

Обръща се към сестра си.

— Не, още нямам работа, Джулс, но…

Хана се намесва:

— Утре има интервю в голяма правна фирма. — Поглежда го с горда усмивка. — Утре вечер ще гърмим шампанско, сигурна съм.

Джули изглежда скептична.

— Не е за вярване, че онова конте Ник намери работа преди теб, Томо.

Той въздиша. Кабинката започва да му се струва извънредно тясна. Остана доволен, когато само те се качиха, но сега му се искаше да са заобиколени от развълнувани италиански туристи, които да засенчат негативизма на Джули.

Призовава на помощ цялото си останало търпение.

— Онова конте, както знаеш, е най-добрият ми приятел. Именно той ми уреди утрешното интервю чрез свой стар съученик, затова…

Джули поклаща глава пренебрежително, а металното топче върху ноздрата проблясва на вечерното слънце. Изправя рамене и очите й са на едно ниво с неговите. Няма и следа от малката му сестричка. Момиченцето с широко отворени очи би му дала света, ако имаше възможност.

Застаналата пред него Джули сега мирише на фасове и прилича на чест посетител на пъбовете. Извърна поглед, за да не гледа черната дантела на сутиена й през тънката лилава памучна блузка.

— Няма значение — отбелязва тя и загризва лакиран в черно нокът. — Не е характерно за теб да си втори. — Обръща се към Хана. — Удряше с юмрук по стената, когато го биех на „Монополи“.

Засмива се. Суховато и насмешливо. Стане ли дума за него напоследък, все така звучи.

Отблъсква се от стъклото и пристъпва към майка им.

— Добре ли си? — Сестра му нежно обгръща слабите й рамене. Том долавя изражението на привързаност. Тя отново се е превърнала в неговата позната Джулс. Мила, грижовна. — Достатъчно топло ли ти е, мамо?

— Добре ми е, скъпа. — Майка им се загръща по-плътно с дебелата жилетка и поглежда към реката. Том забелязва колко е бледо лицето й на меката вечерна светлина. — Лондон е страшно голям, нали? — Тя говори тихо. — Да се чудиш как онези долу не се губят постоянно между огромните сгради.

— Така е, мамо. В Бристол е малко по-уютно.

Джули докосва рамото й, а после доближава ръка до лицето си, за да избърше появилата се сълза. Отдръпва се и сяда на пейката в средата. Със стиснати устни пъха слушалките в ушите си и силно увеличава звука на музиката.

Той знае, че е редно да седне до нея; да я заприказва; да намерят общ език.

Нямаше обаче представа как да го постигне. До едно време смяташе, че болестта на майка им ще ги сближи отново. Вместо това непрекъснато се сблъскваше с презрителното отношение на Джули.

Хана застава до майка му; ярката й розова рокля е окъпана от светлината на слънцето.

— Разбирам отношението ти към огромните сгради. Аз самата израснах в провинцията. Понякога ми е много приятно в Лондон, но понякога ми иде да се скрия от целия този шум.

Майка му поглежда Хана.

— И правиш ли го? Криеш ли се, имам предвид.

— Да — кимва Хана. — Намирам някоя книжарница и хлътвам вътре за известно време. Помага ми да се почувствам по-добре. Разбираш ли ме?

Сенките в очите на майка му за миг изчезват и тя се усмихва.

— Да, скъпа, напълно. На мен така ми действат градинските центрове.

Том гледа тъмните къдрици на Хана до нескопосаната перука на майка му и изпитва такъв силен прилив на любов, че е готов да се пръсне. Не откъсва очи, докато майка му се навежда към Хана и прошепва нещо в ухото й. Хана се усмихва и силно я прегръща.

Хвърля поглед към купола на Свети Павел, после пристъпва до Джули и нежно издърпва слушалките.

— Джули, аз…

Тя го поглежда толкова свирено, че той млъква.

— Какво, Томо?

Няма представа защо тя е така бясна. През цялото време; гняв, постоянно насочен към него.

Долавя отправения към тях поглед на майка им и поема дълбоко въздух.

— Нищо. Питах се дали си видяла всички забележителности.

— Да, разбира се.

— Просто исках да съм сигурен.

— Няма нужда. Тя стисва решително устни. — Добре съм си и сама, благодаря. Няма нужда да се грижиш за мен. — Навежда се и промърморва: — Така наистина ще е най-лесно.

— Какво?! Джулс, аз…

Съобщение по високоговорителя го прекъсва.

— „Стигнахте края на пътуването“.

Той изпитва силна потребност да излезе; да подиша чист въздух; да изпие една бира.

Джули хваща нежно майка им под ръка и я повежда към Южния бряг. Сочи й улични изпълнители и номерата им. Пред тях се тълпят туристи и нравят безброй снимки, с които да отегчават познатите си, върнат ли се вкъщи.

— Добре ли си? — усмихва му се Хана и го хваща под ръка.

Той отстъпва настрана, за да направи път на жена в инвалидна количка. Бута я плувнал в пот мъж, който явно с усилие крепи усмивката върху лицето си.

— Почти стигнахме — обявява мъжът и се опитва да преодолее последните сантиметри от платформата. Том улавя погледа на жената и смутен, отмества очи.

— Том? — Хана е впила очи в него. — Добре ли си?

— Да, да.

Поглежда с копнеж осветения пъб отсреща на площада. Чиновници с навити ръкави на ризите и слънчеви очила, захапали цигари стоят отвън. Том почти усеща вкуса на студената бира върху небцето си.

Веждите на Хана се стрелват нагоре.

— Не е вярно!

— Напротив. Просто мама изглежда изтощена, а Джули — толкова… — Отдръпва се, за да не пречи на момиче да снима Темза. — … ядосана.

— Тя е шестнайсетгодишна, Том. Майка й е сериозно болна. И се притеснява за матурата. Естествено с да е ядосана. — Вятърът отвява косата от челото й. — Хубаво би било да отидеш за известно време при тях, след като мине интервюто ти. На Джули сигурно й е трудно да се грижи сама за майка ви.

Обзема го лек гняв.

— Не е сама! Уредил съм да ходят помощници. Казах ти.

— Знам кимва Хана. Просто…

Обзет от раздразнение, той продължава да говори:

— И трябва да поемам извънредни смени, за да плащам сметките на мама. Макар да е лято, сумата за отопление е колосална. Човек да се чуди дали не живее на Антарктида.

— Добре, добре — мъчи се да го успокои Хана. — Просто предложих…

Част от него съзнаваше, че не се сърди на нея, но друга част не бе готова да й го признае.

— И на мен не ми е лесно, Х.

— Знам.

Тя свежда очи към паважа.

— На мама й предстои лъчетерапия през септември. Месеци наред няма да ходи на работа, а от мен се очакват пари…

Тя обръща лице към него. Изписаното доверие там е толкова видно, че му иде да заплаче.

— Знам, Том. Извинявай. Правиш всичко по силите си, съзнавам.

Той все още е напрегнат. Готов е да се кара.

Хана обгръща лицето му с ръце.

— Тя страшно се гордее с теб. Вълнува се за интервюто ти.

— Откъде знаеш?

Хана го целува нежно по устните.

— Каза ми. Току-що.

Той прехапва устни. Само така няма да позволи на сълзите да потекат. Думите излизат от устата му, преди да успее да ги спре.

— Искаш ли деца един ден, Х?

Следва пауза. Стомахът му се свива и той се пита дали не е отишъл твърде далеч.

Наченка на усмивка се появява по лицето на Хана.

— Да — отвръща тя и стиска ръката му. — Искам.

Том се изпълва с ентусиазъм и я вдига на ръце.

— Сигурна ли си?

— Разбира се. — Той я завърта. Тя изпищява. — Пусни ме!

Освобождава я от прегръдката си и тя отново е стъпила здраво на земята.

— Не се вълнувай, толкова — съветва го тя с дяволити пламъчета в очите. — Не съм казала, че искам да са от теб.

Той посяга да я хване, но тя вече ловко се е насочила към семейството му.

— Радвам се, че поне някой се забавлява — отсича Джули, когато и той се приближава.

— Време е да си вървим, според мен — намесва се майка им. — Усмихва се мило на Хана. — Радвам се, че се запознахме.

Лекият бриз е разместил перуката и отдолу се вижда белия скалп. Тя я намества отново, докато всички останали се преструват, че не са забелязали.

— И аз. — Хана я целува по бузите. — Обади се, ако ти е нужно нещо. Удобно е по всяко време.

— Справям се с всичко, благодаря. — Джули прегръща майка си през раменете. — Правя го от няколко месеца.

Поглежда многозначително Том.

— Скъпа, не започвай отново. — Майка им има вид сякаш всеки момент ще припадне от изтощение. — Да вървим на гарата.

Хана пристъпва напред.

— Да отидем заедно, ако искате — предлага тя.

— Не! — отсича Джули. — Няма нужда. — Хваща майка си под ръка. — Да вървим, мамо.

Майка им поглежда Хана и отбелязва:

— Той е добро момче.

— Така е — кимва Хана.

— Но трябва да го наблюдаваш. Ако не внимаваш, ще гледа само мачове и ще изяжда всички препечени филийки.

Хана се ухилва.

— На никого не давам да посегне към препечените ми филийки.

— Правилно, скъпа.

Майката нежно целува Том и стисва ръката му. Том е шокиран колко е кокалеста. Той изведнъж вижда, че тя е със синята чанта, която й подари преди няколко Коледи. Отдавна престана да я пита кога ще започне да я носи. Тя все отвръщаше, че я пази за специални случаи. А те сякаш никога не настъпваха.

Тя оправи каишката на чантата върху рамото си и даде знак, че е готова да вървят.

Той изведнъж се изплаши, че тя вече не чака специален случай.