Кейти Марш
Ти си всичко за мен (1)

Едно

Хана се събужда с парче препечена филийка, залепнало на лицето й.

Отваря неохотно очи и осъзнава, че лампите светят. Напълно облечена е. Зъбите й не са измити. Изтощение струи от всяка пора. Поглежда часовника на стената и отчаяно затваря отново очи. Два след полунощ е. Точно този ден не биваше да започва така. Трябваше да е по-различен. Като начало на нещата, които предстоят.

Разтърква схванатия си врат, маха от бузата си размекналата се филия и я оставя в чиния. От телефона й тихо се носи поредната заредена песен и тя бързо натиска „Пауза“. Тялото й все едно е в очертанията на тебеширен контур, с който се отбелязва местонахождението на труп при престъпление. Подпира се на лакти, за да се надигне и оглежда неразборията върху кухненската маса.

— По дяволите!

В съня си е успяла да бутне чашата с вино и сега есетата на десетокласниците върху „Макбет“ изглеждат обилно напръскани с кръв. Пита се дали да не каже, че го е направила нарочно, за да „оживи“ пиесата. Представя си скептичните физиономии на учениците си и се отказва. Тийнейджърските им антени постоянно следят за нещо скандално и вероятно слуховете, които ще се понесат из училището, ще й навлекат наказание още преди края на седмицата.

Изпиюкване оповестява пристигането на есемес. Стеф също е по средата на маратона на проверяване на есета.

Той върна ли се вече? Ти каза ли му? х

Хана отговаря. Не и не.

Стеф веднага продължава. Но ще го направиш, нали? Обещай.

Хана въздъхва. Да. Иначе ще ме убиеш. А и много искам да гледам следващия сезон на „Скандал“.

Късмет. Ще се справиш. х

Хана отмества стола назад и закача трофея от последния си неуспешен опит да мине край книжарница, без да купи книга. Пресяга се и прокарва длан по успокояващата гладка повърхност на корицата. Изкушена е да будува цяла нощ, потънала в историята на някой друг. Сеща се обаче какво й предстои днес, затова неохотно изправя рамене и издишва бавно, за да успокои нервите си, които се опъват при всяко поемане на дъх.

Том, напускам те. Побиват я тръпки от страх при мисълта да изрече думите на глас; представя си как ще отвори уста и ще присвие очи, докато се кани да я нападне за последен път. Това е един от талантите му. Имейли; гласова поща; старовремско крещене. Винаги знае как да те нарани.

Отнася чинията до препълнената мивка и я пъхва между празната кутия от печен боб и мръсния тиган, където се заражда нова форма на живот.

По-късно; ще се захване с всичко по-късно. Гаси лампите и започва да разкопчава копчетата на сивата си рокля, качвайки се горе. Спира изненадана на прага на спалнята, защото чува тежкото дишане на съпруга си. Предполагаше, че още е в офиса. За поредното дело; и за поредната нощ, когато отново няма да са заедно.

Пъхва се тихо под завивките.

— Защо не ме събуди, когато се върна?

Том й отговаря с изхъркване.

* * *

Хръц-ц-ц…

Хана закрива глава с възглавницата.

Хръц-ц-ц…

Продължава да го чува. Измъква глава и поглежда часовника. 4:30. Не е на себе си от липса насън.

Ето — отново.

Обръща се.

— Том, хайде по-тихо. — Гласът й е като грачене. — Опитвам се да спя.

Щеше да е чудесно, ако я послуша.

Никакъв шанс. Вместо това той започва да мърмори. Гласът му е гърлен и завален.

— У… у… др…

Тя неохотно се навежда през неговата страна на леглото. Взира се в тъмнината и вижда фигура на пода. Чудничко. Явно вместо да работи е бил по-зает да се налива с уиски. За пореден път. Протяга ръка и го смушва, но в отговор той само простенва.

— За бога!

Тя разтърква смъдящите си очи.

— У… др… По… мо… нимиии…

Тя уморено се обръща и пали лампата на нощното шкафче. Поглежда го, премигвайки от ярката светлина.

Нещо не е наред.

Никак не е наред.

Том лежи на пода. Тялото му е сгърчено; очите му са широко отворени и умолително срещат нейните. Лицето му е пепеляво и несиметрично; стегнатите му устни се опитват да произнесат думи, които Хана не разбира. Ужасена, тя наблюдава как дясното му ръка немощно чегърта по дървения крак на леглото. Хръц-ц-ц… Лявата му ръка е извита под странен ъгъл до тялото, а пръстите са вирнати и очевидно не са в състояние да помръднат.

Случило се е нещо ужасно. Пулсът на Хана се ускорява; тя се надига тромаво и инстинктивно се протяга да го вдигне. Напряга всички мускули, ала тялото му е напълно отпуснато и й е невъзможно да го изтегли; той се свлича отново върху килима. Тя неволно трепва, когато го чува да простенва и се притеснява дали не е влошила нещата. Устата й е пресъхнала, а обземащата я паника заплашва да я задуши.

Нужна им е помощ.

— Не се притеснявай, Том. С треперещи пръсти взема телефона, за да набере 999. — Спокойно. Всичко ще е наред. Ще се оправиш.

Ако го повтори многократно, може и да си повярва.

Веднага откликват на позвъняването; гласът й потреперва, докато моли да я свържат с „Бърза помощ“. Изричайки думите на глас, превръща случващото се в стряскаща действителност. Очите на Том са пълни с ужас и тя протяга ръка да погали тъмните му коси. Меки са като на бебе. Толкова отдавна не ги е докосвала.

Мъж й задава въпроси, които е чувала само по телевизията. Какво се е случило? С кого? Кога? Къде? Старае се гласът й да не трепери, докато отговаря. Човекът я уверява, че линейка ще пристигне при тях съвсем скоро. Тя си дава сметка, че се пита кой ли е операторът, как ли изглежда, в състояние ли е да й каже какво крие бъдещето.

Вероятно е по-добре да не знае. Затваря телефона и за миг остава неподвижна, докато не чува Том да промърморва нещо — не е изключено да е името й. Сяда на пода и придърпва главата му в скута си, за да блокира бъдещето и да утеши Том, доколкото може. Взема дясната му ръка, той се вкопчва в пръстите й и заедно изчакват онова, което ще последва.

Ръката му е студена; тежка. Като отговорност.

* * *

След минути пристигат двама парамедици — мъж и жена, чиито имена забравя моментално, но чиито лица ще запомни завинаги. Тръгва след зелените им униформи нагоре по стълбите, към спалнята.

— Какво му е? Какво му се е случило?

Хана започва да трепери и отчаяно кръстосва ръце пред гърдите си в отчаян опит да намери някаква утеха.

Жената отмята кестенявата си конска опашка през рамо, докато коленичи до Том. Прилича на непълнолетна, на която е забранено да се продава алкохол, но увереното й съсредоточаване, докато мери пулса на Том вдъхва известна увереност на Хана.

— Не съм сигурна още. Ще го прегледам. — Обръща се към него. — Здравей, Том. Как се чувстваш?

— Не… не… немощен…

— Добре — кимва момичето, все едно й е отговорил нормално. — Ще направя някои изследвания, за да видим как да ти помогнем. Би ли вдигнал ръце, моля?

Хана затаява дъх. Хайде, Том.

Той вдига дясната си ръка, но лявата остава до тялото.

Хана се моли да успее да вдигне и нея.

Нищо.

Паниката на Хана се засилва и тя се обръща към мъжа:

— Той ще се оправи ли?

Мъжът я поглежда. В очите му се чете, че новината е неприятна.

— Лицето на Том е сковано. Като се има предвид нарушения говор и неспособността да се движи, най-вероятно става въпрос за мозъчен удар. Налага се да направим допълнителни изследвания, за да разберем.

— Удар?! Боже!

Опитва се да не мисли как бавачката й от детството лежеше в болнично отделение, а от устата й се стичаше слюнка.

— Ще откараме Том възможно най-бързо до болницата.

Гласът на мъжа е стабилен; целта му с да й вдъхне увереност.

— Добре. Опитва се да се съсредоточи. В ума й се върти една-единствена дума — УДАР — и дишането й е затруднено. Впива нокти в дланите си, за да не заплаче. — Може ли да дойда с вас?

— Разбира се. — Свежда дискретно очи. — Но по-добре първо се облечете.

Тя поглежда късата си розова тениска. Да. Да се облече е добра идея. Взема от гардероба първите попаднали й дрехи и отива да се преоблече в банята.

Все още закопчавайки джинсите, излиза и вижда как парамедиците свалят Том с носилка по стълбите. Късата му коса е подгизнала от пот. Погледът му е пуст, а восъчното му лице е увиснало надясно — жесток контраст с енергията и радостта на мъжа от сватбените снимки по стената, край които минава, докато го смъкват към линейката. В очите й напират сълзи, като го гледа толкова безпомощен; толкова смъртен.

Трябва да му помогне; трябва да има нещо, което да може да направи. Облича си палтото и взема чантата от закачалката в антрето, преди да излезе тичешком. Докато затваря вратата, зърва нечие отражение в тъмното стъкло на всекидневната. Проблясващите сини светлини на линейката осветяват щръкнала къдрава коса, пребледняло лице, ужасени очи.

Минава секунда, преди да осъзнае, че тази жена е тя.

* * *

Гумите на колата свистят по улиците на Южен Лондон и след десет минути са пред болницата. Повече от очевидно е, че всяка секунда е от значение.

Том е в опасност.

Том може да умре.

Няма да мисли за това. Вратата се отваря и Хана стъпва на чакълената пътека, загръщайки се плътно, за да се предпази от шибащия януарски вятър. Парамедиците чевръсто избутват носилката към изписания с червени букви знак ЗЛОПОЛУКИ И СПЕШНИ СЛУЧАИ, който свети зловещо в тъмнината. Хана се протяга и хваща ръката на Том, докато минават край слаб като скелет мъж, застанал под огромен надпис ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО. Той предизвикателно дърпа от цигара и при разминаването им й намигва. Поведението му е толкова неуместно, че тя е готова да го зашлеви през лицето.

Няма обаче време.

Парамедиците вкарват Том в болницата и висок мъж с набола брада, тъмна колкото сенките под очите му, пристъпва към тях. Той натиква вратовръзката си в ризата и Хана долавя изтощението му зад усмивката.

— Здравейте. Аз съм доктор Малик, кардиологът на повикване. А вие сте…

— Хана.

Ала той вече разговаря с парамедиците, бутащи носилката на Том по коридора. Дочуват се думи: „церебрална артерия“, „вероятен кръвоизлив“… Всичко, стигнало до ушите й, я плаши още повече.

Том с „мълчаливото око на бурята“. Тя стисна пръстите му, но той вече дори не реагира на това. Сега очите му са затворени и тя вижда как той все повече и повече се отдалеча от нея. Тя няма да го допусне. Събира силите, които знае колко са му нужни, и се навежда, та устните й да са съвсем близо до ухото му.

— Дръж се, войниче.

Това е галено нейно обръщение от минали времена и в отговор той отваря очи. За секунда очите им се срещат и тя усеща как в нея се заражда надежда. После обаче клепачите му отново се спускат.

— Том?

Нищо.

— Том?

Не. Тя няма да го допусне. Обръща се да заговори парамедиците, но те вече бутат Том през боядисана в кремаво летяща двойна врата. Готви се да ги последва, но доктор Малик я спира. Вратите се затварят. Все пак тя е зърнала ярката светлина вътре и е доловила металния дъх на кръв. В гърлото й се надига жлъчен сок; поема дълбоко въздух, а доктор Малик прави крачка към нея.

— Ще направим още изследвания на съпруга ви. След това ще бъдем в състояние да ви дадем повече информация. — Посочва сиви пластмасови столове. — Изчакайте тук, моля. Повикайте някого, ако ви е необходимо.

— Но…

Той обаче вече е изчезнал.

Тя е сама.

Ужасяващо е.

Сяда и установява, че столът ще й изкриви гръбнака. Скача на крака и се заглежда в лющещата се стена пред себе си. Цветът й наподобява тена на Том сутрин, след като е ял престоял дюнер.

Замисля се за него и как сега лежи вътре. Безпомощен.

Свива ръце в юмруци.

Хайде, Том.

— Добре ли си, скъпа?

Тя се извръща рязко, за да види как пушачът, който стоеше отвън, се отпуска върху стол наблизо. От него лъха на застоял алкохол.

— Не, не съм добре.

Отстъпва, но изведнъж си дава сметка, че не е толкова лошо да не е сама.

Мъжът се прокашля, а от гърдите му се чува свистене.

— Онзи вътре съпругът ти ли е?

Накланя глава към кремавите врати, обляга се и широко се разкрачва. Хана извръща очи от дупката, която е забелязала в джинсите на чатала му.

— Да.

Гласът й е напрегнат.

— Отдавна ли сте женени?

Тя поглежда към вратата и отчаяно иска да разбере какво се случва зад нея.

— От пет години и половина.

Той кимва.

— Аз самият никога не съм изкарвал толкова.

Хана не би казала, че е изненадана.

В този момент доктор Малик излиза. Не й се иска да анализира сериозното му изражение.

— Ела, Хана. Вече сме готови.

— Късмет — пожелава й компаньонът й и вирва палец. — Той ще се оправи.

— Надявам се.

Това й напомня израза как удавник и за сламка се хваща.

Поема дълбоко въздух и тръгва след доктор Малик.

Подложка за чаша от „Заведението на Коко“, Сохо

Лятото на 2006 г.

Той пиеше млечен шейк, когато я срещна. Хана. Беше сервитьорка с умопомрачително къса пола, а черните й къдрици непрекъснато напираха да се измъкнат изпод розовата бейзболна шапка. Страшно много му се искаше да се пресегне и да ги освободи.

Беше толкова жизнена. Постоянно бе готова да се смее и да бъбри. Беше далеч извън неговата лига.

Огледа се наоколо и си помисли, че всички мъже в заведението са влюбени в нея — включително и онези с обратни наклонности. А той беше просто тихият студент в ъгъла. Всеки път, когато го обслужваше, той неизменно се криеше зад учебниците по право, цялата му увереност се изпаряваше и бе в състояние единствено да промърморва нещо неразбираемо или изпитваше силно желание да прави каламбури.

Докато изчакваше благоприятния момент, изпи толкова много безсмислено скъпи млечни шейкове, че се налагаше да работи извънредно в пъба; и да направи нова дупка на колана, за да не му падат панталоните. Но един ден търпението му бе възнаградено. Той точно идваше в заведението, а тя излизаше, за да пуши. Поздрави я и извади запалка „Зипо“ с изображение на английското знаме. Отдаваше му се възможност да я впечатли; да контактува с нея. Най-накрая.

Запалката не запали.

Опита отново. Нищо. Усети как у него се надига паника. В този миг тя постави нежната си ръка върху неговата, за да спре да трепери и пламъчето лумна. Погледна го. Наистина погледна право в него. Големи кафяви очи внимателно изучиха лицето му. Червени те й устни се извиха в усмивка. Беше толкова близо до него, че той изгуби способност да мисли. Във въздуха се разнесе аромата на червено „Марлборо“. Трябваше да действа или сега, или никога.

Устните му се раздвижиха. Очевидно говореше нещо.

— Никога не съм харесвал момиче с бейзболна шапка досега.

Не беше най-удачният му ден. Между тях се възцари тишина; достатъчно дълга, та той да се състари с десетилетие. Сведе очи. По дяволите. Издъни се. Но в този миг…

— А аз никога досега не съм харесвала някой, който не умее да запали цигара. — Безизразният й тон го подтикна отново да я погледна в лицето. Просто да провери как стоят нещата. Видя закачливи пламъчета в очите й, докато тя издишаше съвършено кръгче дим. — Питах се още колко пъти ще идваш при нас, преди да завържеш разговор с мен. — Усмихна се. — Отне ти дълго време, войниче.

Той си позволи да издиша облекчено.

— Исках моментът да е подходящ. — Край тях мина шумна женска компания; очевидно възнамеряваха да се забавляват из Сохо. Той се ухили. — Нали разбираш: да сме само двамата. — Над тях прелетя гълъб и той усети нещо топло и мокро върху челото си. Докосна го с ръка и простена. — Птича курешка определено не влизаше в плана ми.

Тя се разхили, а после отметна глава и избухна в неудържим смях. Той я погледна и прихна заедно с нея; в този момент си обеща, че ще направи всичко възможно това невероятно момиче да стане негово. Всичко.