Камила Лекберг
Вещицата (34)

Случаят „Стела“

Духаше вятър и Хелен потрепери леко, докато се изкачваше по стълбите на общината. Вече не можеше да го отрича. Беше изплашена. По начина, по който се страхува човек, който знае, че е сгрешил. Етикетът на обикновената рокля от H & M дразнеше кожата й, но тя го остави така. Предпочиташе да има какво да я разсейва.

Дори не знаеше кога точно се взе решението. Или кога тя се съгласи. Изведнъж просто стана факт. Вечер родителите й се караха по въпроса. Хелен не разбираше какво казват, чуваше само превъзбудените им гласове, но това беше достатъчно, за да разбере за какво спорят. За сватбата й с Джеймс.

Татко я увери, че е за нейно добро. Каза, че винаги е знаел какво е добро за нея. Тя просто кимна. Прав беше. Те се грижеха за нея. Предпазваха я. Въпреки че не го заслужаваше. Знаеше, че трябва да им е благодарна. Че е извадила късмет. Че всъщност не заслужава загрижеността им.

Може би ако ги послушаше, светът й щеше да се разшири. През годините, последвали ужасната случка, Хелен живееше в тясна клетка. Но не бе поставила под въпрос дори това. Просто така стояха нещата. Прибираше се веднага след училище. Къщата беше нейният свят, а единствените хора в него бяха мама и татко. И Джеймс.

Той често пътуваше в чужбина. Воюваше в чужди страни. Или стреляше по негри, както казваше татко.

Когато си беше в Швеция, Джеймс прекарваше у тях не по-малко време, отколкото в собствения си дом. Когато им идваше на гости, атмосферата ставаше много особена. Джеймс и татко сякаш имаха собствен свят, до който никой друг нямаше достъп. „Като братя сме“, казваше Коге, преди да се случи всичко. Преди да бъдат принудени да се преместят.

Мари й се обади по-миналата седмица. Гласът й звучеше по-зряло, но Хелен веднага я разпозна. Сякаш отново се превърна в момичето, което беше тогава. Тринайсетгодишната, чийто живот се въртеше около Мари. Но какво можеше да й каже? Нямаше какво да се направи. Щеше да се омъжи за Джеймс, нямаше друг вариант след всичко случило се. След всичко, което Джеймс направи за нея.

Вярно, той беше на годините на баща й, но беше красив в униформата си, а мама се радваше, че поне веднъж ще има повод да се издокара, макар че предната вечер я чу да се кара с татко.

Но както винаги, баща й бе този, който взе решението.

Бяха се разбрали, че няма да има църковна церемония. Само бърз граждански брак и вечеря в ресторанта. После с Джеймс щяха да пренощуват при родителите й, преди той да я отведе в своята, вече всъщност тяхната къща във Фелбака. Къщата, от която семейството й едно време се изнесе. Никой не попита Хелен дали е съгласна, но как би могла да възрази? Примката около врата й денонощно я стягаше и й напомняше за хилядите причини да си затвори очите и да прави каквото й казват. И все пак част от нея копнееше да се измъкне. Копнееше за свобода.

Погледна към Джеймс, докато вървяха към съдията, който щеше да ги венчае. Може би той бе готов да й даде свобода? Поне мъничко? Хелен вече беше на осемнайсет. Възрастен човек, а не дете.

Потърси ръката му. Нали така правеха хората? Държаха се за ръце, когато се женеха? Но той беше сключил здраво длани и се престори, че не забелязва. Етикетът дращеше врата й, докато слушаше съдията. Той ги питаше неща, на които тя все още не знаеше как да отговори, но съумя да каже „да“, където трябваше. Когато бракосъчетанието вече беше факт, Хелен погледна майка си в очите. Хариет се обърна, стиснала юмрук пред устата си. Но не направи нищо, за да спре сватбата.

Вечерята беше също толкова кратка, колкото и церемонията. Коге и Джеймс пиеха уиски, а Хариет отпиваше от виното си. Пред Хелен също имаше вино, първата чаша в живота й. За един миг се превърна от дете в жена. Знаеше, че мама е подготвила гостната и е оправила разтегаемото легло, което ставаше на спалня. Беше сложила синьо одеяло и син чаршаф. По време на цялата вечеря виждаше пред очите си синия чаршаф и леглото, което щеше да дели с Джеймс. Храната сигурно беше вкусна, но тя не хапна нищо, просто ръчкаше порцията с вилицата си.

Когато се прибраха, родителите й им пожелаха лека нощ. Коге сякаш внезапно се притесни. Дъхът му вонеше от всичкото уиски, което бе изпил по време на вечерята. От Джеймс също се носеше остра миризма на дим и алкохол и той залитна, когато влязоха в гостната. Хелен се съблече, докато той беше в тоалетната и пикаеше шумно. Сложи си широка тениска и се сви под одеялото, в самия край на леглото. Джеймс изгаси светлините, а тя зачака напрегнато. Зачака докосването, което щеше да промени всичко завинаги. Но нищо не се случи. След няколко секунди чу пиянското хъркане на Джеймс. Когато най-накрая заспа, на Хелен й се присъни момичето с червеникаворусата коса.

* * *

— Нали ви казах, че няма да намерите нерегистрирани оръжия — каза Джеймс и се облегна на стола в малката стая за разпит.

Патрик преодоля желанието си да изтрие самодоволното изражение от лицето му. Знаеше, че трябва да се държи неутрално.

— Имам разрешително за колт М1911, смит енд уесън и една ловджийска пушка модел зауер 100 класик — изреди Джеймс, гледайки спокойно Патрик в очите.

— Как тогава на мястото, където упражняваш стрелбата си, има куршуми и гилзи от други оръжия? — попита Патрик.

Джеймс сви рамене.

— Аз откъде да знам? Не е тайна, че ходя там да стрелям, сигурно още много хора са използвали мишените, които съм окачил.

— Без да забележиш? — попита Патрик, като не успя да скрие скептицизма си.

Джеймс просто се усмихна.

— Често съм в командировка, тогава няма как да следя какво се случва тук. Със сигурност никой не смее да ползва стрелбището, докато съм си у дома, но повечето местни знаят кога заминавам и колко ще отсъствам. Вероятно разни хлапета идват тук и стрелят за забавление.

— Хлапета? С картечни пистолети? — каза Патрик.

Джеймс въздъхна.

— Да, днешната младеж… Накъде отива този свят?

— Ти шегуваш ли се с мен? — каза Патрик и се подразни на самия себе си, задето позволяваше на Джеймс да го изкарва от кожата.

Като цяло се стараеше да подхожда без предубеждения, но му беше трудно с такива хора: арогантни мачовци, абсолютно убедени, че обществото трябва да се ръководи от закона за естествения подбор.

— Естествено, че не — каза Джеймс и се усмихна още по-широко.

Патрик не разбираше. Бяха претърсили цялата къща, но намериха единствено трите оръжия, регистрирани на името на Джеймс. В същото време знаеше, че той лъже и че някъде държи още оръжия. И не му се вярваше да са някъде далеч. Джеймс сигурно искаше да са му под ръка, но не можаха да открият къде са. Освен къщата провериха и малката барака, която служеше за съхранение на градински инструменти. Нямаше много други места, където да търсят, но Джеймс би могъл да ги е скрил някъде наблизо. Проблемът беше, че не можеха да обиколят цялата гора.

— Лейф Хермансон се е свързал с теб на трети юли, денят, когато е умрял.

— Както ви казах и по-рано, нямах каквито и да е отношения с Лейф Хермансон. За него знам единственото, че той отговаряше за разследването на убийството, в което бе обвинена жена ми.

— Обвинена и обявена за виновна — каза Патрик, най-вече за да види реакцията му.

— Да, въз основа на признание, от което се е отрекла — отвърна Джеймс.

Изглежда, темата не разпали емоции в него, погледът му все така не трепваше.

— Но защо ще си признава, ако е невинна? — продължи Патрик.

Джеймс въздъхна.

— Била е дете, била е объркана и са я притиснали да каже нещо, което не е вярно. Но какво общо има всичко това? Какво става? Откъде този внезапен интерес към оръжията ми? Знаете какво работя, оръжията са част от живота ми, не е особена изненада, че имам няколко.

— Притежаваш колт М1911 — каза Патрик, без да отговори на въпроса му.

— Да, така е — каза Джеймс и кимна. — Бижуто в колекцията ми. Легендарен пистолет. Имам оригиналния модел, не някое от по-късните копия.

— Зарежда се с куршуми с плътна метална обвивка, четиридесет и пети калибър ACP^[1], нали?

— Знаеш ли изобщо какво означава това? — попита Джеймс.

Патрик преброи до десет и отвърна спокойно:

— И в полицейската академия караме оръжеен курс. — Не смяташе да си признае, че всъщност беше принуден да зададе на Турбьорн доста въпроси относно куршума.

— Е не, в големите градове все имат някаква представа, но тук в провинцията старите зазубрени познания бързо ръждясват — каза Джеймс.

Патрик го игнорира.

— Не отговори на въпроса ми. Така ли е?

— Да, така е. Пише го още в първия урок от учебника.

— Откога притежаваш оръжието?

— О, отдавна. Това е първият ми пистолет. Получих го от баща си, когато бях на седем.

— Значи си добър стрелец? — попита Патрик.

Джеймс се изпъчи.

— От най-добрите.

— Колко стриктно следиш оръжията си? Възможно ли е някой да е взел някое от тях без твое знание? Докато си бил в командировка, например?

— Винаги знам къде са оръжията ми. Защо се интересувате от моя колт? И от Лейф? Ако си спомням правилно, той се самоуби преди доста години. Съпругата му беше починала от рак или нещо такова…

— А, може би не си чул? — каза Патрик.

Усети известно задоволство, тъй като за миг му се стори, че в погледа на Джеймс се прокрадна несигурност.

— Какво да съм чул? — попита Джеймс, а интонацията му беше толкова равнодушна, че Патрик се зачуди дали не си е въобразил.

— Изровихме го. — Нарочно остави изречението да виси самотно във въздуха.

Джеймс се умълча, но после се поизправи и каза:

— Изровили сте го?

Сякаш не разбираше какво се има предвид. Патрик осъзна, че се опитва да спечели време.

— Да, получихме нова информация — каза той. — Така че отворихме гроба. Оказа се, че не е било самоубийство. Няма как да се е застрелял с оръжието, което е държал в ръка, когато е намерен.

Джеймс мълчеше. Все още гледаше арогантно, но Патрик усещаше, че самоувереността му е поддала. Струваше му се, че долавя уязвимост, малка пробойна, и реши да се възползва.

— Освен това получихме сведения, че си бил в гората в деня, когато малката Стела е била убита — каза той, след което се поколеба и каза нещо толкова преувеличено, че спокойно можеше да се нарече лъжа: — Имаме свидетел.

Джеймс не реагира, но на слепоочието му пулсираше малка вена. Изглежда, обмисляше как да постъпи.

Накрая се изправи.

— Предполагам, че не разполагате с достатъчно улики, за да ме задържите — каза той. — Така че считам този разговор за приключен.

Патрик се усмихна. Самодоволното изражение най-накрая си беше отишло, а Джеймс бе разкрил слабостта си. Сега оставаше само да намерят доказателства.

* * *

— Влез — каза Ерика предпазливо.

Меко казано, беше се учудила, когато Хелен й се обади и помоли да дойде.

— Сам с теб ли е? — попита Ерика.

Хелен поклати глава.

— Не, оставих го при една приятелка — каза тя и сведе поглед.

Ерика я пусна в антрето.

— Е, радвам се, че поне ти си тук — каза тя и прехапа език, за да не продължи с въпросите.

Патрик току-що й се бе обадил да сподели с нея подозренията си, че Джеймс е Зеленият чичко. Обикалял из гората в камуфлажни дрехи, а Стела се натъкнала на него, докато се разхождала. Според Патрик възможно било дори той да е човекът, когото Мари е чула в гората.

— Имаш ли кафе? — попита Хелен и Ерика кимна.

Във всекидневната Ноел и Антон отново се бяха сдърпали и изглежда, изобщо не се трогваха от забележките на Мая. Ерика въздъхна, отиде при тях и им викна с най-авторитетния си глас да престанат. Това не помогна, така че тя предприе последната отчаяна стъпка на родителите, когато искат малко спокойствие. Взе три фунийки от голяма кутия, която бяха купили от камиона за сладолед, и им даде по една. Децата седнаха доволни да ближат сладоледите си, а тя отиде в кухнята с неприятното усещане, че е лош родител.

— Това си го спомням — каза Хелен и се усмихна.

Прие чашата кафе и се настани на масата. Поседяха мълчаливо известно време. Ерика се изправи, извади един шоколадов сладкиш и го остави на масата.

Хелен поклати глава.

— Не, благодаря, не и за мен, имам непоносимост към шоколад. Получавам обрив — каза тя и отпи от кафето си.

Ерика си отряза голямо парче и си обеща от понеделник да спре със захарта. Тази седмица така и така беше опропастена, нямаше смисъл да започва сега.

— Мисля толкова много за Стела — каза Хелен.

Ерика вдига учудено вежди. Хелен не беше казала и дума за причината да дойде тук. А нещо се беше случило, усещаше го с цялото си тяло. Хелен излъчваше някаква неспокойна енергия, която беше заразна. Ерика обаче не смееше да я попита какво е станало. Не искаше Хелен да се изплаши и да спре да говори. Нуждаеше се от историята й. Затова замълча и отхапа от сладкиша, чакайки Хелен да продължи.

— Нямах братя и сестри — каза тя накрая. — Не знам защо. Никога не бих посмяла да попитам родителите си. Не говорехме за такива неща. Затова обичах да съм със Стела. Живеехме едни до други и тя винаги много се радваше, когато им отивах на гости. Беше ни хубаво да си играем. Тя беше забавно дете и бе пълна с енергия. Спомням си го ясно. Постоянно подскачаше нагоре-надолу. Помня червеникаворусата й коса. И луничките. Стела мразеше цвета на косата си, докато не й казах, че според мен е най-хубавият възможен. Тогава си промени мнението. Непрестанно задаваше въпроси. За всичко. Защо е топло, защо има вятър, защо някои цветя са бели, а други сини, защо тревата е зелена, а небето синьо, не обратното? Хиляди и хиляди въпроси. И не се отказваше, преди да е получила приемлив отговор. Не можеше просто да й кажеш „защото“ или да измислиш някаква глупост, тогава продължаваше да пита, докато не получи обяснение, което й се струва правилно.

Хелен говореше толкова бързо, че се задъха и спря, за да си поеме дъх.

— Харесвах семейството й. Не беше като моето. Прегръщаха се и се смееха. Прегръщаха и мен, когато отивах у тях, а майката на Стела се шегуваше и ме галеше по косата. Татко й пък казваше, че трябва да спра да раста, или ще стана толкова висока, че главата ми ще се рее сред облаците. Понякога Сана също си играеше с нас. Но тя беше по-сериозна, държеше се като малка майка на Стела. Най-често се мотаеше в краката на майка им, искаше да й помага с прането, с вечерята, искаше да е възрастна, докато светът на Стела беше изпълнен с игри от сутрин до вечер. Толкова се гордеех, когато ми даваха да я гледам. Мисля, че и те го усещаха, защото понякога ме викаха дори когато нямаха особена нужда от детегледачка, просто виждаха колко ме радва това.

Хелен се спря.

— Може ли да изнахалствам и да помоля за още кафе?

Ерика кимна и стана, за да напълни чашата й. В съзнанието на Хелен сякаш се бе срутила язовирна стена и сега всичко се изливаше навън.

— Когато се сприятелих с Мари, мина известно време, преди родителите ми да направят нещо — каза тя, щом получи чашата си. — Бяха твърде заети със себе си, с празненствата, сдруженията и събитията си. Не им оставаше много време да се замислят с кого общувам. Когато разбраха, че сме приятелки, първоначално реагираха предпазливо, но впоследствие ставаха все по-критични. Мари не беше добре дошла вкъщи, а не можехме да ходим и у тях, нейният дом беше… ами, не беше приятно място. Но въпреки това опитвахме да се срещаме колкото се може по-често. Накрая родителите ми разбраха за това и ни забраниха да се виждаме. Бях на тринайсет и нямах думата. Мари не се интересуваше какво мислят родителите й, а на тях не им пукаше къде ходи тя или с кого. Аз обаче не смеех да се опълча на родителите си. Не съм силна. Не съм като Мари. Бях свикнала винаги да правя каквото пожелаят нашите. Не знаех друго. Така че опитах да спра да се виждам с Мари. Наистина опитах.

— Но са ви разрешили да гледате Стела заедно? — попита Ерика.

— Да, бащата на Стела засякъл татко навън и го попитал. Нямал представа, че не ни е разрешено да сме заедно. Като никога, татко бил хванат неподготвен и казал „да“. — Тя преглътна. — Толкова се забавлявахме през онзи ден. На Стела много й хареса разходката до Фелбака. Припкаше през целия път до вкъщи. Затова и тръгнахме през гората. Стела обичаше това място, пък и щом не се налагаше да я возим с количката, нямаше проблем да минем оттам.

Гласът й потрепери. Тя погледна Ерика.

— Стела беше щастлива, когато я оставихме пред тях. Спомням си я. Беше толкова щастлива. Ядохме сладолед, държахме се за ръце, а тя подскачаше през целия път, не знам откъде имаше сили. Отговаряхме на всичките й въпроси, а тя ни прегръщаше силно като малка маймунка. Спомням си как ме погъделичка по носа и й се стори невероятно забавно, когато кихнах.

— А мъжът в гората? — попита Ерика, преди да успее да се спре. — Въображаемият приятел на Стела, когото е наричала Зеления чичко. Възможно ли е да е бил истински човек? Джеймс? Съпругът ти ли е бил човекът в гората? Дали Мари може да е говорила за него?

Ерика видя нарастващата паника в очите на Хелен. Знаеше, че е направила голяма грешка. Хелен дишаше накъсано, а погледът й беше като на преследвано животно в мига, преди ловецът да стреля. Изхвърча от къщата, а Ерика остана в кухнята, проклинайки се. Хелен беше толкова близо до това да разкрие нещо, което можеше да се окаже ключ към миналото. Само че нетърпението на Ерика развали всичко. Тя взе изморено чашите и ги остави в мивката. Чу как Хелен потегля с колата си.

* * *

— В днешно време използват 3D техника, за да анализират куршумите — каза Йоста, когато Паула влезе в кухнята.

— Откъде знаеш? — попита тя и седна, като остави бележника на Дагмар пред себе си.

Понякога се чудеше дали не прекарва повече време в малката жълта кухня, отколкото в собствения си кабинет, но размяната на идеи с колегите беше отличен начин да погледнат на разследването от различен ъгъл. Освен това в кухнята се работеше значително по-приятно, отколкото в тесните им стаи. А и така бяха по-близо до кафеварката.

— Четох го в „Криминалистика“ — каза той. — Обичам това списание, всеки път научавам нещо ново.

— Окей — каза тя, — но няма гаранции, че ще може оръжието да се свърже с даден куршум, нали? Или да се потвърди, че два куршума са изстреляни от едно и също оръжие?

— Не, според статията нарезите на цевта никога не оставят едни и същи следи. Освен това може да е проблем, ако куршумите са изстреляни по различно време. Оръжията остаряват, а състоянието им зависи и от това колко добре са поддържани.

— Но най-често сравнението е възможно?

— Да, така мисля — каза Йоста. — А и тази нова 3D технология сигурно е много по-добра.

— Турбьорн е казал, че по всяка вероятност някой е изпилил цевта на колта.

Паула се премести малко встрани, за да не й свети слънцето.

— Някой — изсумтя Йоста. — Джеймс сигурно го е направил веднага след като го питахме дали се е виждал с Лейф. Хитрец е, не може да се отрече.

— Ще му е трудно да си намери оправдание, ако куршумът от убийството на Лейф съвпада с куршумите в гората — каза тя и сръбна малко кафе, но веднага направи гримаса.

Явно Йоста го бе правил, защото неговото кафе винаги беше твърде слабо.

— Да, но ме притеснява, че той ще напусне страната. Джеймс прекарва по-голямата част от годината в чужбина. Ще мине време, докато получим анализа от Националната лаборатория по криминалистика, а преди това няма как да го задържим.

— Но семейството му е тук.

— Прави ли ти впечатление на особено загрижен за семейството си…?

— Да, и това е вярно — въздъхна Паула. Дори не се беше замисляла за тази възможност. Че Джеймс може да избяга в чужбина. — А можем ли да го свържем с убийството на Стела?

— Не знам — отвърна Йоста отчаяно. — Минали са трийсет години.

— Във всеки случай изглежда, че Лейф е бил прав. Момичетата са били невинни. И през какъв ад са преминали само… — Тя поклати глава.

Отвън телефонът не спираше да звъни. Хората продължаваха да заливат Аника със сигнали за анонимния глас.

— Да… — каза Йоста колебливо. — Но все още се чудя защо Мари лъже за алибито си. Пък и знаем, че Джеймс дори не е бил във Фелбака, когато тя е умряла, така че няма как той да я е убил.

— Да, алибито му е непробиваемо — каза Паула. — Заминал е още предната вечер, „Скандик Рубинен“ потвърждават, че е отседнал при тях, а от персонала си спомнят, че са го видели на закуска. После е имал делови срещи до късния следобед, след което се е прибрал. Часовникът на Неа е спрял в осем, така че това най-вероятно е часът на смъртта й. А тогава Джеймс е бил в Гьотеборг. Разбира се, възможно е Неа да е убита по-рано, а часовникът да е спрял, докато убиецът е местил тялото, но това не променя нищо, тъй като Джеймс го е нямало от неделя вечерта до понеделник следобед.

— Да, знам — каза Йоста обезсърчено и се почеса по главата.

Паула отново разлисти бележника.

— Не мога да разбера кое в записките на Дагмар ми се струва толкова странно — каза тя. — Мислех да помоля Патрик да ги прегледа, може би някой със свеж поглед ще забележи нещо.

— Направи го — каза той и се изправи, а крайниците му изпукаха. — Аз лично мисля да се прибирам. Не стой тук до твърде късно, и утре е ден.

— Ммм… — каза Паула.

Тя продължи да прелиства бележника и дори не чу как Йоста си тръгва. Какво пропускаше?

* * *

Джеймс влезе в спалнята. Полицаите бяха истински некадърници, не можеха дори един обиск да направят като хората. Виновни бяха мекушавите шведски закони, които ги принуждаваха да ходят на пръсти като балерини и да пипат внимателно. Когато Джеймс и мъжете му получеха заповед да открият нещо, изкъртваха всяка дъска и не оставяха нищо непокътнато. Търсеха, докато не намерят това, което знаеха, че е там.

Колтът щеше да му липсва, но за другите две оръжия не му пукаше кой знае колко. А и по-голямата част от колекцията му си беше тук, в оръжейния шкаф, скрит зад ризите му и стената на гардероба, която се махаше. Дори не бяха проверили за кухи стени.

Прегледа всичките си оръжия и се замисли кои да вземе със себе си. Нямаше да може да остане още дълго. Пареше му под краката. Трябваше да остави всичко зад гърба си. Тази мисъл не беше придружена от излишна сантименталност. Всички бяха изпълнили ролите си. Изиграха мача докрай.

Така и така вече беше на години, кариерата му в армията неизбежно щеше да приключи. Изглежда, щеше да се пенсионира рано. Имаше средства. През годините бе имал достатъчно възможности да натрупа пари както в брой, така и в сметки в чужбина.

Потръпна, когато чу гласа на Хелен откъм вратата.

— Защо се промъкваш така? — попита той раздразнено. — Откога сте вкъщи?

Джеймс затвори вратата на оръжейния шкаф и постави обратно стената на гардероба. Налагаше се да остави голяма част от оръжията тук. Тази мисъл го гризеше, но нямаше какво да се направи. Така и така нямаше да му трябват.

— От половин час. Поне аз. Сам дойде петнайсет минути по-късно. Прибра се пеш. В стаята си е. — Хелен обви ръце около слабото си тяло и го погледна. — Ще избягаш, нали? Мислиш да ни изоставиш. Не просто да заминеш в командировка. Ще ни напуснеш завинаги. — Каза го без тъга, без каквато и да е емоция. Просто констатираше факт.

В първия момент Джеймс не отговори. Не искаше тя да знае за плановете му, не искаше да й дава такава власт. Същевременно с това знаеше, че той командва, не Хелен. Йерархията беше установена много отдавна.

— Подготвил съм нужните документи, за да ти прехвърля къщата. Ще се оправите известно време с парите в сметката.

Тя кимна.

— Защо го направи? — попита тя.

Не беше нужно да я пита какво има предвид. Затвори гардероба и се обърна към нея.

— Знаеш — каза той. — Заради баща ти. Обещах.

— Нищо от това не е било заради мен, нали?

Джеймс не каза нищо.

— А Сам?

— Сам — изсумтя той. — Сам беше необходима жертва от моя страна. Никога не съм твърдял друго. Сам е твой. Ако ми пукаше за него, никога нямаше да те оставя да го отгледаш по такъв начин. Мамино детенце, което още от малко не се откъсва от полите на мама. За нищо не го бива.

От другата страна на стената се чу шум и двамата погледнаха натам. После Джеймс й обърна гръб.

— Ще остана до неделя — каза той. — После ще се оправяте сами.

Тя постоя още няколко секунди, после Джеймс чу стъпките й, които бавно се отдалечаваха.

* * *

— Направо съм капнал — каза Патрик и се отпусна на дивана до Ерика.

Тя му подаде чаша вино и той я взе с благодарност. Мартин беше дежурен, така че Патрик можеше да си позволи малко вино, без да го гризе съвестта.

— Как мина с Джеймс? — попита тя.

— Няма да се огъне, докато не намерим преки доказателства. А за това ще ни е нужно време. Пратихме куршумите за сравнение, но в лабораторията по криминалистика са много натоварени.

— Жалко, че отпечатъците ги нямаше в базата данни. Интуицията ти проработи, когато предположи, че тези от клепачите на Неа ще съвпадат с тези от опаковката. — Ерика се наведе към Патрик и го целуна.

Мекото, познато докосване на устните й накара тялото му да се отпусне. Патрик облегна глава назад и въздъхна дълбоко.

— Боже, колко е хубаво да съм си вкъщи. Но трябва да поработя малко. Да опитам да придам някаква структура на всичко.

— Мисли на глас — каза Ерика и приглади коса. — Мислите ни обикновено са по-ясни, когато ги изразяваме гласно. Между другото, аз също имам да ти разправя някои неща от днес…

— Така ли, какви? — попита Патрик с любопитство.

Ерика обаче поклати глава и отпи от виното.

— Не, първо ти. Давай, слушам те.

— Ами, проблемът е, че някои неща са ясни като бял ден, други са обвити в мъгла, а трети изобщо не мога да проумея…

— Поясни — каза Ерика.

Той кимна.

— Не се съмнявам, че Джеймс е застрелял Лейф. Със своя колт. И че после е поставил личния пистолет на Лейф в дясната му ръка, защото автоматично е предположил, че е десничар. — Патрик направи пауза, после продължи: — Това вероятно се е случило, след като Лейф му се е обадил във връзка със случая „Стела“. Уредили са си среща и Джеймс го е убил.

— Два въпроса — каза Ерика и вдигна два пръста. — Първо: какъв е бил мотивът му да застреля Лейф? Така като гледам, има само два варианта: за да защити съпругата си или за да защити себе си.

— Да, съгласен съм. И не знам кой от двата е верният. Предполагам, че го е направил, за да предпази себе си. Убедени сме, че Стела се е натъкнала именно на Джеймс. Той винаги е бил нещо като самотен вълк.

— Питахте ли родителите на Неа дали е споменавала нещо подобно? Че се е срещала с някого в гората?

— Не — отговори Патрик. — Но според тях тя не е ходила толкова много в гората, ходила е най-вече в обора. Там си играела с черното коте, както го наричала. Това е една сива котка, с която и аз се сприятелих по време на обиска.

— Окей — каза Ерика и се замисли. — Ако приемем, че си прав и Джеймс е убил Стела, а после и Лейф, за да не бъде разкрит, това поражда други въпроси. Защо момичетата са си признали? И не е ли странно, че впоследствие Джеймс се е оженил за Хелен?

— Да, знам — каза Патрик. — Голяма част от историята все още не ни е ясна. И се опасявам, че никога няма да научим всичко. Йоста е категоричен, че Джеймс ще избяга в чужбина, преди да успеем да го арестуваме.

— Не можете ли да го предотвратите по някакъв начин? Да му забраните да пътува извън страната? Като по американските филми: „You are not allowed to leave this town…“^[2]

Патрик се засмя.

— I wish.^[3] Не, нямаме възможност да му попречим, докато не разполагаме с доказателства. Надявах се, че ще намерим нелегални оръжия при обиска, това би било достатъчно да го задържим и да спечелим известно време. — Той замълча. — Какво беше другото? Каза, че имаш два въпроса.

— Да, чудя се как може да си е мислил, че толкова нескопосано убийство може да остане неразкрито. Имам предвид убийството на Лейф. Ако аутопсията беше протекла както трябва, полицията още тогава щеше да забележи, че куршумът не е от пистолета на Лейф. Калибрите са съвсем различни.

— И аз това се питах — каза Патрик и завъртя замислено чашата вино. — Но след като се срещнах с Джеймс, мога да отговоря на този въпрос с една дума: арогантност.

Ерика кимна.

— Ами убийството на Неа? Как е свързано с това на Стела? Ако приемем, че Джеймс е убил Стела и Лейф? Неа как се вписва в картинката?

— Това е голямата въпросителна — каза Патрик. — Джеймс има желязно алиби. Повярвай ми, проверихме го щателно. Няма съмнение, че се е намирал в Гьотеборг по времето, когато тя е убита.

— Тогава кой може да е бил? Чии са отпечатъците по тялото и по опаковката от вафла?

Патрик разпери ръце.

— Ако знаех, нямаше да седя тук, а щях да отида да арестувам извършителя. Бих искал да мога да ги сравня с тези на Мари и Хелен, но нямаме достатъчно улики, за да ги задържим, така че не можем да им вземем отпечатъци.

Ерика се изправи и погали Патрик по бузата, докато минаваше покрай него.

— Не мога да ти помогна и с двете, но поне с едната…

— А? — учуди се Патрик.

Ерика отиде в кухнята и след малко се върна с чаша за кафе, която държеше внимателно с помощта на найлонова торбичка.

— Искаш ли отпечатъците на Хелен?

— Какво искаш да кажеш? — попита Патрик.

— Тя беше тук днес. Да, знам, и аз се изненадах не по-малко от теб. Обади ми се по-рано, тогава не знаех за обиска, но явно е било по това време.

— Какво искаше? — попита Патрик, взирайки се в чашата, която Ерика остави на масата.

— Да говори за Стела — каза Ерика и отново седна до него. — Думите направо се изливаха от устата й и имах чувството, че е на път да каже нещо решаващо, но каквато съм идиотка, взех че я попитах дали Джеймс е замесен… При което тя почти избяга оттук.

— Но си конфискувала чашата й — каза Патрик и вдигна вежди многозначително.

— Да, нямах време да измия чиниите — каза Ерика. — Нали искаше отпечатъците й. Ето ги. За тези на Мари обаче ще трябва да се оправяш сам. Ако знаех по-рано, щях да отмъкна чашата й от „Брюган“…

— Лесно е да сме съобразителни постфактум — засмя се Патрик и си открадна още една целувка. После обаче отново стана сериозен. — Слушай. Паула ме помоли да й помогна с едно нещо. Накратко, има една очарователна възрастна дама, която живее в къщата до завоя, който води към имотите на Хелен и Джеймс и семейство Берг. Сещаш се, хубавата червена къщурка.

— Да, знам я. Тази, която се продава, нали? — каза Ерика, демонстрирайки за пореден път, че е като справочник за всичко, което се случва във Фелбака.

— Да, точно. Дамата има навик сутрин да седи до прозореца и да решава кръстословици, като в същото време си води бележки за ставащото отвън. Ето тук. — Той извади тъмносиния бележник на Дагмар и го остави на масата. — Паула твърди, че нещо я гложди, като чете записките й, но не може да разбере какво. Може би е нещо с колите? Отбелязани са само цветовете и марките, няма номера, така че не можем да потърсим автомобилите, които са минали по пътя. Но дори не знам дали става въпрос за тях. Паула е преглеждала записките многократно, аз също ги прочетох, но и двамата не виждаме нищо, което да се набива на очи.

— Дай ми бележника — каза Ерика и се зачете в страниците, изписани със старомоден, завъртян почерк.

Мина доста време. Патрик опитваше да не я безпокои, затова си пиеше виното и превключваше каналите. Накрая Ерика остави книжката на масата, отворена на деня, в който бе умряла Неа.

— Вниманието ви е било насочено в грешна посока. Търсели сте нещо, което изпъква, а не нещо, което липсва.

— Какво имаш предвид? — попита Патрик и сбърчи чело.

Ерика посочи записките от понеделник.

— Ето. Тук нещо липсва. Нещо, което го има във всички останали делнични сутрини.

— Какво? — попита Патрик, взирайки се в думите. Прелисти няколко седмици назад, прочете отново ситните бележки и накрая разбра какво има предвид Ерика. — Всички останали дни Хелен е бягала сутринта. Но в понеделник е излязла чак по обед.

— Странно, нали? Сигурно Паула го е забелязала подсъзнателно, но не е могла да го изрази. Много е дразнещо, когато нещо ти е на езика, а не можеш да го кажеш.

— Хелен… — каза Патрик и се загледа в чашата на масата. — Ще я пратя за анализ още утре сутринта, но може да отнеме известно време, докато разберем дали отпечатъците съвпадат с тези, които вече имаме.

Ерика го погледна и вдигна чашата си.

— Но Хелен не знае това…

Патрик осъзна, че съпругата му има право. Което се случваше много, много често.