Камила Лекберг
Вещицата (22)

Бохуслен, 1672

Към края на лятото Елин започна да се тревожи. Първо си помисли, че й се повръща заради топлината и влагата, които караха всичко да мухлясва, но всъщност знаеше истинската причина. Чувстваше се по същия начин, когато беше бременна с Мерта. Всяка нощ се молеше на Бог. Какъв беше замисълът му? На какво изпитание я подлагаше? И трябваше ли да каже на Пребен, или не? Как щеше да реагира той? Знаеше, че той я обича, но дълбоко в себе си Елин се съмняваше в силата му. Пребен бе добър мъж, но също така беше амбициозен и се стараеше да угажда на другите, поне дотолкова го бе опознала. Когато го попиташе докъде ще доведе всичко това и как ще я карат, той задушаваше въпросите й с целувки и любене, но преди това в очите му се мяркаше тревожен блясък.

А трябваше да внимава и с Брита. Тя ставаше все по-мрачна и подозрителна. Правеха каквото могат, за да не показват чувствата си, но Елин знаеше, че има моменти, когато се споглеждаха в присъствието на Брита и не можеха да скрият какво изпитват един към друг. Познаваше сестра си твърде добре. Знаеше на какво е способна. Въпреки че не говореше с никого по този въпрос, Елин не беше забравила как Мерта едва не се удави в езерото. И помнеше кой я бе изпратил уж да спасява котенцето.

Дните ставаха все по-къси и всички в стопанството работеха усилено, за да приключат с работата преди настъпването на зимата. Междувременно Брита се уединяваше все повече. Сутрин се излежаваше все по до късно и отказваше да стане. Силите сякаш я напускаха.

Пребен молеше готвачката да приготвя любимите ястия на съпругата му, но Брита отказваше да яде и Елин всяка вечер отсервираше недокоснатата порция от нощното й шкафче. Нощем Елин галеше корема си с ръка и се чудеше как ще реагира Пребен, когато му каже, че чака неговото дете. Не можеше да си представи, че не би се зарадвал. С Брита явно не можеха да имат деца, а и той не обичаше нея, а Елин. Ами ако Брита бе пипнала нещо смъртоносно? Тогава с Пребен щяха да могат да живеят като семейство. Когато й минаваха подобни мисли, Елин се молеше още по-усърдно.

Брита отслабваше с всеки изминал ден, без да има обяснение за състоянието й. Накрая Пребен повика един лекар от Удевала. Посещението изпълни Елин с притеснение. Тя трескаво се мъчеше да си втълпи, че се тревожи за сестра си, но не можеше да не си мисли, че ако Брита е зле, то току-виж се оказало, че с Пребен имат бъдеще. Вярно, хората щяха да си шепнат и да ги гледат с недоверие, ако се съберяха толкова скоро след като Пребен станеше вдовец, но Елин беше сигурна, че с времето това ще отмине.

Когато каретата на лекаря пристигна, Елин се измъкна и отиде да се моли. По-усилено от всякога. И се надяваше, че Господ няма да я накаже заради молитвите й. Дълбоко в душата си вярваше, че Бог иска тя и Пребен да бъдат заедно. Любовта им беше твърде силна, за да е случайност. Така че болестта на Брита явно бе част от Неговия план. Колкото повече се молеше, толкова повече се убеждаваше в това. Брита нямаше да живее още дълго. Нероденото дете на Елин щеше да има баща. Щяха да са семейство. Благодарение на Божието провидение.

С разтуптяно сърце Елин се върна в помещението на прислугата. Засега никой не се беше разприказвал и тя предположи, че още никой не знае. Клюките тук се разпространяваха бързо и Елин бе наясно, че хората приказват и за нея и Пребен. В едно малко пространство нищо не убягваше на прислугата. Вече няколко дни се говореше за посещението на лекаря, който трябваше да дойде от Удевала и да провери какво не е наред със стопанката им.

— Елса чула ли е нещо? — попита Елин готвачката, която приготвяше вечерята.

— Не, нищичко — каза Елса и продължи да бърка големия съд на печката.

— Ще отида да проверя — каза Елин, без да я поглежда. — Все пак ми е сестра.

Боеше се, че ще си проличи за какво е молила Бог или как сърцето й се кани да изскочи от гръдния кош. Но готвачката просто кимна и й обърна гръб.

— Най-добре. Знам, че нещо не е наред, щом стопанката не иска да опита дори палачинките ми. Но ако Бог е рекъл, няма да е нещо сериозно.

— Да, ако Бог е рекъл — каза Елин тихо и тръгна към стаята, където лежеше Брита.

Стоя пред вратата дълго, колебаейки се. Не знаеше дали би посмяла да почука. Накрая вратата се отвори и отвътре излезе набит мъж с буен мустак и лекарска чанта под ръка.

Пребен стисна ръката му.

— Не мога да опиша колко съм благодарен на доктор Бруршон — каза той.

Елин забеляза с изненада усмивката му. Какво можеше да му е казал лекарят, че очите на Пребен да заблестят толкова щастливо в тъмния коридор? В стомаха й се образува твърда буца.

— Това е сестрата на Брита, Елин — каза Пребен и представи доктора.

Тя стисна ръката му сдържано. Все още й беше трудно да разтълкува израженията на мъжете. Зад тях Брита лежеше облегната на пухкавите възглавници, а тъмната й коса беше пусната. Приличаше на котка, която е изяла птиче, и Елин се почувства още по-объркана.

На лицето на доктор Бруршон бе изписано хитроумно изражение.

— Значи, е уместно да изкажа поздравленията си. Минали са само няколко седмици, но няма съмнение, че Брита е трудна. Бременността обаче й се отразява зле и Елин трябва да се грижи тя да приема достатъчно течности и толкова храна, колкото може да задържи. Препоръчах през следващите седмици да се храни с бульон, докато неразположението отмине и апетитът й се завърне.

— Да, Елин определено ще може да помогне — каза Пребен, сияейки от щастие.

Защо изглеждаше толкова радостен? Та той не искаше да бъде с Брита, искаше да бъде с Елин, сам го бе казал. Че е избрал грешната сестра. Божията воля беше семето му да не покълне в Брита.

Но ето че сега той се усмихваше широко и обясняваше на доктор Бруршон колко способна болногледачка е Елин. Брита я погледна злорадо, след което се хвана за главата и нададе вой:

— Пребен, отново ми е лошо…

Тя протегна ръка и той се втурна към леглото, докато Елин гледаше отстрани.

— Мога ли да направя нещо? Чу какво каза докторът. Почивка и бульон. Да помоля ли Елса да приготви малко бульон?

Брита кимна.

— Не че имам какъвто и да е апетит, но за детето ни ще е най-добре да опитам. Но не искам да ме оставяш. Кажи на Елин да говори с Елса и да ми донесе бульон. Тя с радост ще го направи, защото ще иска малкият й племенник или племенничка да се роди в отлично здраве.

— Разбира се, Елин ще отиде при Елса — каза Пребен. — Но аз трябва да изпратя доктор Бруршон, както подобава, и после ще се върна при теб.

— Не, не, мога и сам да се оправя — засмя се докторът и тръгна към изхода. — Погрижете се за майката. Аз съм доволен, че си свърших работата.

— Добре тогава — каза Пребен и кимна, хванал с две ръце дланта на Брита. Погледна Елин, която все още стоеше като вцепенена на вратата. — Елин веднага ще се погрижи, Брита трябва да следва заръките на доктора.

Тя кимна и сведе поглед.

Трябваше да впери поглед в обувките си, за да не заплаче. Не можеше да гледа радостта на Пребен и триумфалната физиономия на Брита нито миг повече. Ако го стореше, щеше да се разпадне. Обърна се рязко и тръгна към кухнята.

Стопанката беше трудна и имаше нужда от бульон. А всемогъщият Бог се смееше на бедната, глупава Елин.

* * *

Понеже не беше съвсем сигурна как следва да се облече за изложбата, Ерика реши да не рискува и избра чифт прости бели шорти и бяла блуза. Беше оставила децата при Кристина, иначе никога не би проявила куража да се облече в бяло. Ако бе научила нещо като майка на три деца, то беше, че белите дрехи действат като неустоим магнит за мърляви детски ръчички.

Провери отново часа, посочен в поканата, която получи от Виола, макар че в действителност беше ненужно, защото към малката галерия срещу „Стура Хотелет“ се бе запътила върволица от хора. Щом влезе вътре, Ерика се огледа. Помещението беше светло и просторно. Картините на Виола красяха стените, а на една маса в ъгъла имаше чаши шампанско и вази с цветя, донесени от приятели и познати. Ерика веднага се почувства малко глупаво. Може би и тя трябваше да вземе нещо?

— О, Ерика, колко се радвам, че дойде! — Виола се отправи към нея с голяма усмивка.

Беше поразително стилна. Носеше тъмносин кафтан, а сивата й коса беше вдигната на кок. Ерика винаги се бе възхищавала на хора, които могат да си сложат кафтан и да изглеждат естествено. Няколкото пъти, когато беше пробвала да носи такава дреха, се бе чувствала, все едно отива на маскарад, облечена като Томас Ди Лева^[1]. Но Виола изглеждаше изключително.

— Ето, вземи си шампанско, нали няма да караш днес? — каза художничката и поднесе една чаша на Ерика.

Тя преговори плановете си за деня, установи, че в тях не влиза шофиране, и взе чашата.

— Разгледай — подкани я Виола — и ако нещо ти хареса, кажи на сладкото момиче ей там и тя ще отбележи картината с една от онези червени точки. Това е внучка ми, между другото. — Виола посочи момиче в късния пубертет, което чакаше в готовност до вратата, с лента червени лепенки в ръка. Изглежда, вземаше задачата си присърце.

Ерика заразглежда спокойно картините. Вече имаше залепени няколко червени точки и това я зарадва. Харесваше Виола. Картините й също. Нямаше познания по изкуство и й беше трудно да разбере или да бъде грабната от творба, която не изобразява нещо конкретно. Но Виола рисуваше красиви акварели със съвсем разпознаваеми мотиви, главно хора и всекидневни ситуации. Ерика се спря пред една картина на руса жена, която месеше хляб. По лицето й имаше брашно, а в устата й цигара.

— Майка ми. Всички картини от изложбата изобразяват хора, които са означавали нещо за мен. Предпочетох да ги нарисувам в ежедневна обстановка, така както си ги спомням, а не в някакви нагласени пози. Майка ми постоянно беше в кухнята. Обичаше да пече, най-вече хляб. Всеки ден ядяхме пресен хляб, но сега се чудя колко ли никотин сме погълнали, като се има предвид, че мама винаги пушеше като комин, докато месеше тестото. Но по онова време хората не се замисляха за такива неща.

— Била е красива — каза Ерика и наистина го мислеше.

Жената на картината имаше същото пламъче в очите като дъщеря си и Ерика предположи, че много са си приличали на една възраст.

— Да, тя беше най-красивата жена, която познавах. И най-забавната. Ще се радвам, ако съм била наполовина толкова добра майка на децата си, колкото беше тя.

— Сигурна съм, че е така — каза Ерика, като й беше трудно да си представи нещо друго.

Някой потупа Виола по рамото и тя се извини.

Ерика остана пред портрета на майка й. Картината я караше да изпитва смесени чувства. Радваше я, защото Ерика пожелаваше на всички хора майка, която да излъчва толкова топлина, но също така я натъжаваше, защото тя и Ана далеч не бяха изпитвали подобно нещо като малки. Никога не бяха имали майка, която пече хляб, усмихва се, прегръща децата си и им казва, че ги обича.

Стана й гузно. Беше се заклела, че ще бъде пълна противоположност на Елси. Че винаги ще е до децата и ще бъде топла, забавна и любвеобилна. Но ето че сега отново бе излязла по работа и за кой ли път бе уредила някой друг да ги гледа. Но все пак ги даряваше с много любов, а и те обичаха да ходят при баба си и при леля Ана и братовчедите. Нищо не им липсваше. Пък и ако не можеше да работи, Ерика нямаше да бъде себе си. Обичаше както децата, така и работата си.

Продължи бавно покрай редицата картини, като отпиваше от шампанското си. В галерията беше хладно и приятно. Бяха се събрали много хора, но без да е претъпкано. От време на време чуваше някой да прошепва името й, а няколко жени сръчкаха приятелките си с лакът. Все още й беше трудно да свикне с това, че хората я разпознават и я възприемат като някаква знаменитост. Засега все пак успяваше да избягва най-опасните капани. Не ходеше по филмови премиери, не се бореше със змии и плъхове във „Форт Бояр“, не беше говорила в „Ъгълът на Хелениус“^[2], нито бе участвала в „По релси“^[3].

— Ето го татко — каза глас до нея и Ерика се стресна.

Виола бе застанала от лявата й страна и сочеше голяма картина, окачена по средата на една от стените. Тя също беше красива, но излъчваше съвсем различно усещане. Ерика опита да го опише с една дума и се спря на меланхолия.

— Татко, седнал зад бюрото си. Така съм го запомнила, той вечно работеше. Като малка ми беше трудно да го проумея, но сега го разбирам и уважавам. Той страстно обичаше работата си, което беше едновременно проклятие и благословия. С годините тя го изяде… — Виола остави изречението да виси във въздуха. После се обърна рязко към Ерика. — Вярно, извинявай. Помолих те да дойдеш, защото имам нещо за теб. Намерих един стар календар на татко. Не знам дали ще ти е от някаква полза, понеже той изписваше всичко със съкращения, но може би все пак ще ти е интересно да го видиш. Нося го с мен, ако го искаш.

— Да, благодаря, ще се радвам да го погледна — каза Ерика.

Въпросът защо Лейф бе променил позицията си толкова драстично не спираше да я тормози и тя по някакъв начин трябваше да намери отговор. Може би календарът му щеше да й даде някакви нови насоки.

Виола се върна с опърпан и захабен календар.

— Ето. Можеш да го задържиш — каза тя, подаде го на Ерика и посочи сърцето си. — Татко е тук. Мога да го извикам в спомените си винаги, когато поискам. Седнал зад бюрото си.

Тя сложи ръка на рамото на Ерика, след което се отдалечи. Ерика се загледа в картината и след малко отиде при момичето с червените лепенки.

* * *

Калил седеше на стол в ъгъла на стаята и гледаше възрастната, леко прегърбена жена, която подаваше одеяла на Аднан. Не можеше да забрави как Карим бе изнесъл Амина от къщата. Как димяха ръцете му. Как бе крещял, докато Амина плашещо мълчеше.

Бил, учителят им по шведски Стюре, както и няколко души, които Калил не познаваше, се появиха с колите си на сутринта. Очевидно Ролф и Бил ги бяха повикали. Бил размахваше ръце и говореше бързо на странната си смесица от шведски и английски. Сочеше автомобилите, но никой не смееше да се качи, преди Калил, Аднан и още няколко души, които ходеха на уроците по ветроходство, да дадат пример.

Спогледаха се въпросително, когато пристигнаха пред червената къща в другия край на Танумсхеде. Какво се очакваше да стане? Но през последния половин час хората започнаха да прииждат. Калил и останалите гледаха безмълвно как кола след кола завиваха към паркинга пред големия общински дом. Хората носеха одеяла, термоси с кафе, детски дрехи и играчки. Някои просто им даваха вещите и си отиваха, а други оставаха и си приказваха с тях, доколкото можеха.

Къде се бяха крили тези шведи досега? Те се усмихваха, говореха, питаха ги за имената на децата им, носеха храна и дрехи. Калил нищо не разбираше. Аднан отиде до него и вдигна вежди въпросително. Калил просто сви рамене.

— Слушайте, момчета — викна Бил. — Говорих с „Хедемюрш“ и те казаха, че ще дадат храна. Можете ли да отидете да я вземете? Ето ключовете ми.

Бил метна връзката към Аднан, който я улови във въздуха.

Калил кимна и каза:

— Разбира се, отиваме.

Когато излязоха на паркинга, протегна ръка към Аднан.

— Дай ми ключовете.

— Аз ще карам — отвърна той и стисна здраво връзката.

— Забрави, аз ще карам.

В крайна сметка Аднан седна неохотно на мястото до шофьорското. Калил се настани пред волана и погледна замислено първо ключовете, после таблото.

— Няма къде да пъхна ключа.

— Натисни копчето — въздъхна Аднан.

Колите бяха основният му интерес след видео игрите, но познанията му идваха главно от клипчета в Ютюб.

Калил натисна с подозрение бутона, на който пишеше Stop/Start, и двигателят се стартира.

Аднан се ухили.

— Според теб Бил знае ли, че нямаме книжки?

Калил усети, че и той самият се усмихва въпреки всичко станало.

— Мислиш ли, че щеше да ни даде ключовете, ако знаеше?

— Говорим за Бил — каза Аднан. — Естествено, че би ни ги дал. Ти можеш да караш, нали? Иначе слизам веднага.

Калил мина на задна.

— Спокойно, баща ми ме научи.

Излезе от паркинга и сви по пътя. До „Хедемюрш“ имаше само няколкостотин метра.

— Шведите са странни — каза Аднан и поклати глава.

— Какво имаш предвид? — попита Калил и зави към задната страна на супермаркета.

— Отнасят се с нас като с прокажени, говорят какви ли не гадости, хвърлят Карим в затвора и се опитват да ни подпалят. А сега изведнъж искат да ни помогнат. Не разбирам…

Калил сви рамене.

— Не вярвам, че всички са решили да донесат одеяла — каза той и натисна бутона, за да изгаси двигателя. — Сигурно има доста хора, на които им се иска да бяхме изгорели.

— Мислиш ли, че ще се върнат? — попита Аднан. — И ще опитат отново?

Калил затвори вратата след себе си и поклати глава.

— Щом са се промъкнали под прикритието на мрака, за да подпалят нечий дом, значи са страхливци. Сега към нас са насочени твърде много очи и не биха рискували.

— А дали щеше да се случи, ако полицията не беше задържала Карим? — попита Аднан и задържа входната врата на магазина отворена, докато Калил влезе вътре.

— Кой знае, напрежението се трупаше от известно време. Може би просто арестът ги е накарал да преминат от думи към действия.

Калил се огледа. Бил не им каза с кого да говорят, затова накрая отиде при едно момче, което разопаковаше кашон с консерви до един от рафтовете.

— Сигурно трябва да говорите с шефа, той е в офиса — каза младежът и посочи към вътрешността на помещението.

Калил се поколеба. Ами ако не знаеха нищо за храната? Бил може би не бе говорил с правилния човек. Ами ако си помислеха, че са дошли да просят?

Аднан го дръпна за ръката.

— Хайде, така и така сме тук.

Десет минути по-късно товареха багажника на колата със сандвичи, напитки, плодове и дори сладки за децата. Калил отново поклати глава. Шведите наистина бяха странни.

* * *

Краката й сякаш летяха над чакъла. Навиците бяха това, което я спаси през годините. Да става всяка сутрин, да облича спортните дрехи, да обува маратонките и да излиза да бяга.

Хелен цял живот бе подобрявала времената си. Хубавото на маратоните беше, че не дискриминираха бегачите по възраст. Младите състезатели имаха предимство откъм енергия и сила, но по-възрастните компенсираха с опит. Винаги беше забавно, когато наперени младежи, участващи в първия си маратон, виждаха как ги задминава жена, която би могла да им бъде майка.

Предчувствие за болка отляво я накара да успокои дишането си. Днес не смяташе да се предава.

Бяха освободили задържания мъж, след което някой бе подпалил целия бежански център. Хелен се ужаси, когато видя кадрите, но почти веднага я споходи и друга мисъл — сега погледите отново щяха да се насочат към нея и Мари. Щяха да заподозрат някоя от тях. Или и двете.

С Мари имаха толкова мечти, толкова планове. Когато станеха на осемнайсет, щяха да оставят всичко зад себе си и да си купят еднопосочен билет до Америка, където ги очакваха невероятни неща. И Мари наистина отиде там. Сбъдна мечтите си, а Хелен остана тук. Вярна. Послушна. Качествата, които я бяха превърнали в жертва. Мари никога не би се примирила с нейната съдба. Би се борила.

Но Хелен не беше Мари. Цял живот се носеше по течението и правеше каквото й казват другите.

Следеше кариерата на Мари, четеше за живота и славата й на проблемна, студена и дори зла жена. Лоша майка, която пращаше дъщеря си в пансиони из целия свят. Която постоянно се появяваше с нови мъже, ходеше по партита и се караше с хората. Но Хелен виждаше нещо друго. Виждаше момичето, което никога не се страхуваше, което винаги я защитаваше, което й сваляше звезди.

Ето защо Хелен така и не й каза нищо. Как би могла? Мари беше беззащитна, беше просто дете. Какво би могла да направи?

Вчера й се стори, че я видя, когато пазаруваше. Долови просто някакво движение с периферното си зрение, но присъствието на Мари винаги беше толкова силно. Щом вдигна поглед, видя само възрастен господин с бастун, но би могла да се закълне, че Мари я беше наблюдавала.

Чакълестият път се носеше под краката й, докато обувките й ритмично докосваха земята. Първо палците, после останалата част от стъпалото. Десен крак напред означаваше дясна ръка назад. Тя погледна часовника си за бягане. Движеше се по-бързо от всякога, може би защото равномерните стъпки заглушаваха всичко останало.

Имаше толкова спомени, за които не искаше да мисли. И Сам. Прекрасният й, чудесен Сам. Който никога не бе имал никакъв шанс. Беше обречен предварително, заразен от греховете й. Как бе могла да вярва, че с годините всичко ще изчезне, ще потъне в мрачните дълбини на забравата? Нищо не изчезваше. Точно тя трябваше да го знае.

Продължи да бяга, вперила поглед в хоризонта. Беше на тринайсет, когато започна. И сега не смееше да спре.

* * *

Джеси остави последната папка със статии за Хелен, Мари и Стела. Погледна Сам, чието изражение в един миг беше толкова открито, а в следващия съвсем затворено. В края, след останалите материали, беше събрал собствените си размишления за убийството. Джеси все едно четеше собствените си мисли, отпечатани на хартия. И все пак не съвсем. Той беше отишъл една крачка по-далеч.

Какво можеше да му каже? Какво се очакваше да направи?

Сам бръкна в раницата.

— Има още нещо, което искам да ти покажа. — Той извади отвътре оръфан тефтер и прокара пръсти по корицата. Изведнъж бе придобил толкова раним вид.

— Аз… — започна Джеси.

Не стигна по-далеч. Тежко тропане по вратата стресна и двама им.

Джеси отвори и отстъпи изненадано назад. Отвън стоеше Вендела. Не я поглеждаше, беше свела глава и тъпчеше нервно на едно място.

— Здрасти — каза тя тихо, почти срамежливо.

— Здрасти — отвърна Джеси.

— Аз… не знам какво ти е казал Сам за нас, но си мислех, че… може би…

Изсумтяване зад гърба й накара Джеси да се обърне. Сам се беше облегнал на стената в антрето. Погледът му беше почти плашещо мрачен.

— О, здрасти, Сам — каза Вендела.

Сам не отговори и Вендела се обърна към Джеси.

— Искаш ли да дойдеш в нас за малко? Само на десет минути с колелото е. Имаш ли колело?

— Ами, да, имам колело.

Джеси усети как се изчервява. Вендела беше едно от популярните момичета, знаеше го, без дори да е започнала учебната година. Достатъчно беше да я погледне, за да разбере. Никога популярен ученик не бе идвал у тях. Още по-малко за да я покани някъде.

— Само не ми казвай, че ще отидеш — каза Сам.

Той продължаваше да ги зяпа и Джеси почти се раздразни. Посещението на Вендела си беше нещо значимо. И на двама им се отваряше шанс да направят учебните дни по-поносими. Сам какво си мислеше, че Джеси трябва да затръшне вратата в лицето й?

Вендела вдигна ръце.

— Сериозна съм, наистина се срамувам от начина, по който се държахме със Сам. Нилс и Басе също, само че те не биха посмели да си признаят. Знаеш ги какви са момчетата.

Джеси кимна и се обърна към Сам.

— Не може ли да се видим по-късно? — попита тя тихо.

Не можеше ли просто да преглътне глупавата си гордост и да й каже, че е окей да се види с Вендела за малко? Но вместо това той присви очи, отиде до масата и си събра нещата. Като че ли избърса една сълза от бузата си, докато прибираше захабения тефтер в раницата си.

Мина покрай Джеси, без да каже и дума, но се спря на вратата и застана съвсем близо до Вендела.

— Ако чуя, че сте й направили нещо… — Той млъкна, но я изгледа сериозно, преди да отиде до колелото си. След малко вече го нямаше.

— Извини Сам… той… — Джеси потърси правилните думи, но Вендела просто поклати глава.

— Разбирам го, от малки се държахме зле с него, нормално е да е сърдит. И аз бих се чувствала така. Но вече пораснахме и сега разбираме някои неща, които не ни бяха ясни преди.

Джеси кимна.

— Всъщност те разбирам много добре.

Така ли беше? Джеси не бе сигурна, но Вендела разпери ръце.

— Добре тогава — каза тя. — Скачай на колелото и да тръгваме!

Джеси отиде да вземе колелото. То влизаше в наема за къщата и изглеждаше скъпо и красиво, което я зарадва донякъде, щом видя впечатления поглед на Вендела.

— Колко добре си живеете! — каза тя, когато потеглиха към Хамнгатан.

— Благодаря! — викна Джеси и усети пърхане в стомаха си.

Вендела беше толкова… перфектна. Джеси би убила, само и само да може да обуе толкова къси дънкови панталонки.

Минаха през площада, където се бе събрала навалица. Джеси мерна Мари зад камерите. Разговаряше с режисьора. Йорген. Мари понякога го споменаваше.

На Джеси изведнъж й хрумна нещо.

— Майка ми е там — викна тя. — Искаш ли да ви запозная?

Вендела не я погледна.

— Ако е окей, предпочитам да отидем у нас и да прекарам малко време с теб. Надявам се да не е неучтиво…

Джеси усети как сърцето й прескача. За пръв път, ако не се смята Сам, някой не се интересуваше коя е майка й. Де да беше и той тук. Щеше да види, че Вендела е искрена.

Докато въртеше педалите нагоре по стръмната и дълга Галербакен, я обзе някакво чувство, което не можеше съвсем да идентифицира. Сигурно това представляваше щастието.

* * *

Сана отключи външната врата. Главата я болеше, може би дори повече от обикновено. Отиде до мивката в кухнята и си наля голяма чаша вода. По принцип обичаше да яде сред цветята в магазина, но днес бе забравила да си вземе кутия с храна, така че не й оставаше друго, освен да се прибере. Корнелия можеше да се справи сама за един час.

Доплака й се, когато отвори хладилника. Освен консерва доматено пюре и бурканче горчица, вътре имаше само няколко тъжни зеленчука, които вече определено не бяха годни за консумация.

Знаеше какво я тормози. Мислите за Мари и Хелен, за Стела и малката Неа. За сянката в гората. Онази, от която се страхуваше. Снощи отново я споходиха мислите за мъжа, който бе дошъл да я разпитва за сянката, за човека, с когото си бе играла Стела. Дали Сана го излъга? Не си спомняше. Не искаше да си спомня. После той изчезна и вместо него в сънищата й се появи момичето със зелените очи.

Поне мъжът не се бе върнал да й задава още въпроси.

Сепна се, когато чу приближаващите се тънки момичешки гласове. Вендела рядко си беше у дома, обикновено се мотаеше с двама от съучениците си и в момента определено не общуваше с момичета. Сега, както обикновено, мина напряко през поляната с колелото си, само че този път я придружаваше едро русо момиче.

Сана сбърчи чело. В девойката имаше нещо познато, но не можеше да определи какво точно. Сигурно беше някое от момичетата, с които Вендела се виждаше като по-малка. Сана така и не смогваше да запомни всичките й приятели.

— Здрасти! — каза Вендела. — Ама ти тук ли си?

— Не, няма ме — каза Сана и веднага съжали.

Тя трябваше да е по-зрялата от двете, но Вендела изглеждаше толкова разочарована, когато я видя.

— Здравей! — каза едрото момиче и й подаде ръка. — Казвам се Джеси.

— Сана, майката на Вендела — каза тя и се вгледа в Джеси.

Да, познаваше я. Дали не беше дъщерята на една учителка, или пък момичето, което живееше в края на улицата и с което Вендела си играеше като малка? В крайна сметка попита направо:

— Ти коя от приятелките на Вендела си? Станахте толкова много, че вече не мога да ви запомня.

— Мамо…

— Отскоро живея тук — каза Джеси. — Майка ми е тук по работа и ще останем известно време.

— Аха, колко хубаво.

Сана можеше да се закълне, че я е виждала.

— Да се качим в стаята ми — каза Вендела, която вече беше преполовила стълбите.

— Приятно ми беше да се запознаем — каза Джеси и я последва.

Затвори се врата и скоро отгоре с пълна сила зазвуча музика. Сана въздъхна. Дотук със спокойния й обяд.

Отвори камерата и огледа кутиите вътре. Положението тук беше малко по-обнадеждаващо. В една кутия в дъното намери половин пакет кълцано телешко със зеленчуци. Извади тиган и изсипа месото вътре заедно със солидна бучка масло.

Малко след това седна на масата с чаша кафе и погледна замислено към горния етаж, откъдето кънтеше някаква танцувална музика. Къде беше виждала това момиче?

Взе един жълт вестник, който стоеше на масата, и го разлисти. „Веканс Ню“^[4]. Някакъв боклук, който Вендела упорито носеше вкъщи. Страница след страница с безсмислени новини за безсмислени знаменитости. Обърна на следващата страница и видя усмихнато лице. Мари. И изведнъж разбра кое беше момичето.

Пред очите й затанцуваха черни петна. Джеси, разбира се. Дъщерята на Мари. Момичето, което бе видяла на прозореца в къщата й. Имаше очите на майка си. Същите зелени очи, които Сана бе виждала многократно в сънищата си.

От горния етаж се чуваше весел смях. Устата на Сана бе пресъхнала. Дъщерята на Мари беше в дома й. Трябваше ли да направи нещо? Да каже нещо? Момичето не беше виновно за стореното от майка й. Но все пак. Присъствието й беше твърде осезаемо. Твърде близко. Стените започнаха да се приближават, гърлото я стягаше.

Сана грабна ключа за колата и изтича навън.

* * *

— Така. Имаме някои въпроси за решаване — каза Патрик и сключи ръце пред корема си, взирайки се в обувките си.

Никой не продума.

— Какво ще кажете? Мелберг да присъства ли на срещата?

— Той разбира, че е забъркал каша — каза Аника тихо. — Обикновено не се застъпвам за Бертил, но в този случай мисля, че всъщност осъзнава грешката си и искрено иска да помогне.

— Но да искаш да помогнеш и действително да можеш да го направиш са две различни неща — каза Паула сухо.

— Той е началникът на управлението — каза Патрик и се изправи. — Каквото и да мислим по въпроса, това е положението.

Нямаше го няколко минути, но накрая се върна заедно със смирения Мелберг. Ернст се тътреше след господаря си, провесил глава, сякаш и той беше в немилост.

— Така — каза Патрик и седна. — Събрахме се.

Мелберг седна откъм късата страна на масата, а Ернст се излегна в краката му.

— От сега нататък искам всички да работим заедно. Ще се заемаме със задачите, без да оставяме емоциите да вземат връх. Трябва да се съсредоточим върху две неща, първото е продължаващото разследване на убийството на Линеа Берг, а второто е въпросът кой е подпалил бежанския център.

— Как ще процедираме? — попита Мартин.

Йоста кимна.

— Да, как ще разпределим работата?

— Има редица неща, които трябва да се свършат. Аника, записваш ли?

Аника вдигна химикалката си.

— Най-напред трябва да говорим с хората от бежанския център, като започнем с тези, които са живели най-близо до Карим и семейството му. Доколкото разбирам, тези, чиито домове са били унищожени, са настанени в общинския дом, докато се работи върху по-постоянно решение. Паула, Мартин, ще се заемете ли?

Те кимнаха и Патрик се обърна към Йоста.

— Йоста, какво казаха Ева и Петер за бельото? Разпознаха ли го?

— Да. Казаха, че тя е имала такова и най-вероятно в деня на изчезването е носила именно него. Но…

— Но какво? — попита Патрик и наостри уши.

Йоста беше най-опитният му колега и когато имаше да каже нещо, обикновено то си струваше да се чуе.

— Ами, не знам… Не разполагам с нищо конкретно, но нещо ме човърка. Просто не мога да определя какво…

— Продължавай да мислиш и ми кажи, ако ти хрумне нещо — каза Патрик, след което се поколеба. — Най-важното според мен е отново да повикаме Турбьорн. Много ми е трудно да приема, че не завършихме огледа на стопанството. Говорих с прокурора и тя е съгласна. Смята, че трябва да приключим работата си там, въпреки „находката“ в дома на Карим.

— И аз така смятам — каза Йоста.

Патрик го погледна изненадано. Явно наистина нещо го бе усъмнило. Но какво можеше да е то?

— Добре — каза той. — Ще се обадя на Турбьорн и ще отидем в стопанството възможно най-бързо. С малко късмет това ще стане още днес или утре, в зависимост от това колко работа имат експертите.

— С пожара ли са заети? — попита Паула.

Патрик поклати глава.

— Не, за тази работа си има други специалисти. Докато не научим повече, ще изхождаме от първоначалните данни, че през прозореца на Карим е хвърлен някакъв вид коктейл „Молотов“.

— А какво ще правим със записа от анонимното обаждане? — попита Паула.

— Той е при Аника — отговори Патрик. — Прослушайте го отново и вижте дали нещо ще ви направи впечатление. Гласът е преправен, но днес ще го пратя за анализ. Да се надяваме, че ще могат да го изчистят или поне да изолират някакъв страничен шум, който да ни помогне да идентифицираме човека, който се е обадил.

— Окей — каза Паула.

— А Хелен и Мари? — попита Мартин. — Все още не знаем дали съществува някаква връзка с убийството на Стела.

— Така е, но вече говорихме с тях и в момента нямаме други въпроси. Засега ще изчакаме, докато научим повече. Лично аз продължавам да мисля, че случаите са свързани.

— Въпреки находката при Карим? — попита Паула.

— Да, въпреки „находката“ — отвърна Патрик и не се сдържа да не хвърли поглед към Мелберг.

Той седеше с наведена глава и не беше продумал от началото на срещата.

— Мисля, че това е фалшива следа — продължи Патрик. — Но към момента не можем да изключим нищо. Просто анонимното обаждане и откритието на Мелберг ми се струват твърде удобни. Кой би могъл да знае, че бельото е там? И да има причина да ни информира за това. Не, не ми се връзва.

От известно време Йоста седеше с ръце в скута, потънал в размисли. Точно когато Патрик се канеше да сложи край на срещата, той вдигна глава.

— Мисля, че се сещам какво ме тревожи. И знам как да го докажа.