Камила Лекберг
Вещицата (21)

Бохуслен, 1672

Бяха се избягвали цяла седмица. Това, което преживяха, беше толкова наситено с емоция, толкова съкрушаващо и за двама им, че след това те просто си навлякоха дрехите, изтупаха тревата и побързаха да се приберат, поемайки по различни пътища. Не смееха да се погледнат от страх, че Божията зеленина и синева ще се отразят в погледите им и ще ги издадат.

Елин се чувстваше, сякаш стои пред пропаст, която я дърпа надолу с непреодолима сила. Завиваше й се свят, щом се взреше в мрака, но дори бърз поглед от разстояние към Пребен, който работеше на двора, облечен с бялата си риза, караше душата й да копнее да се хвърли в бездната.

И ето че Брита замина за Удевала. Нямаше да я има три дни. Веднага след като съпругата му потегли, Пребен отиде при Елин в кухнята и погали ръката й. Погледна я в очите и тя кимна бавно. Знаеше какво иска той и тя искаше същото с цялата си душа и тяло.

Пребен излезе бавно от кухнята и тръгна през двора, към ливадата. Елин изчака достатъчно дълго, че да не събуди подозрение, и пое в същата посока. Продължи с бърза крачка към стария заслон, където се бяха срещнали последния път. Денят беше също толкова красив и слънчев, колкото и предната седмица. По гърдите й се стичаха капки пот както от жаркото слънце и от усилията, които й костваше да тича през тревата с тежките си поли, така и от мисълта за това, което я очакваше.

Той я чакаше на поляната. В очите му грееше толкова силна любов, че Елин почти отстъпи назад. Беше я страх, но в същото време знаеше, че иска именно това. Пребен беше в кръвта й, в крайниците й, в сърцето й и във вярата й, че Бог влага смисъл във всичко. Не би ги дарил с такава любов, ако не искаше те да й се насладят, нали? Нейният Бог не можеше да е толкова жесток. А Пребен беше църковен човек, ако някой можеше да тълкува Божията воля, това бе той. Ако смяташе, че това не им се полага, щеше да спре.

Елин свали непохватно полата си. Пребен я гледаше, подпрял глава на ръцете си, като не отделяше очи от нея и за секунда. Накрая тя застана пред него гола и разтреперана, без срам или желание да се прикрие.

— Елин е толкова красива — каза той, останал без дъх.

Протегна ръка към нея, а Елин бавно легна до него.

— Помогни ми да се съблека — каза той.

Тя започна да разкопчава бързо ризата му, докато той смъкваше панталоните си. Накрая останаха съвсем голи, заедно. Пребен проследи бавно извивките на тялото й с показалеца си. Спря се на родилния белег под дясната й гърда и се засмя.

— Прилича на Дания.

— Да, може би Швеция иска да ми го отнеме — каза тя с усмивка.

Той погали лицето й.

— Какво ще правим?

Елин поклати глава.

— Да не мислим за това сега. Бог има планове за нас. Убедена съм.

— Елин вярва ли го наистина?

Погледът му беше тъжен. Тя се наведе и го целуна, като в същото време го галеше. Той изстена и разтвори устни, а Елин усети как тялото му реагира на докосването й.

— Знам го — каза тя, преди бавно да го поеме.

Пребен я гледаше в очите, докато я държеше през кръста и я притискаше към себе си. Те се сляха, а небето и слънцето над тях избухнаха в светлина и топлина. Това трябва да е Божие дело, помисли си Елин, преди да задреме, облегнала буза на гърдите му.

* * *

— Какво е състоянието на Амина? — попита Мартин, когато с Паула влязоха в чакалнята.

Патрик се изпъна в неудобния стол.

— Критично — каза той и се изправи, за да си вземе чаша кафе.

Десетата, откакто пристигна. Цяла нощ се наливаше с отвратителното болнично кафе, за да може да остане буден.

— А Карим? — попита Паула, когато Патрик отново седна на мястото си.

— Получил е леки наранявания на дихателните пътища от дима, както и изгаряния по ръцете, докато е изнасял Амина и децата от къщата. За щастие, децата като че ли са окей. Вдишали са дим, така че лекарите им дадоха кислород. Ще ги наблюдават още едно денонощие.

Паула въздъхна.

— Кой ще се грижи за тях, докато майка им и баща им са хоспитализирани?

— Чакам социалните. Ще видим какво ще предложат, когато пристигнат. Но доколкото разбирам, децата нямат никакви други роднини.

— Ние можем да ги вземем — каза Паула. — Мама излезе в отпуск за лятото, за да ни помага с бебето. Знам, че би предложила същото, ако беше тук.

— Да, но Мелберг… — каза Патрик.

Паула придоби мрачно изражение.

— Когато разказал на мама какво е направил, горд от себе си и изживявайки се като жертва, тя, разбира се, го изхвърлила на улицата.

— Какво е направила? — възкликна Мартин.

Патрик зяпна Паула.

— Рита е изритала Бертил? И къде е той сега?

— Нямам представа — отговори Паула. — Но както казах, децата могат да живеят при нас. Ако социалните одобрят.

— Трудно ми е да си представя, че биха възразили — каза Патрик.

По коридора се зададе лекар и Патрик се изправи. Беше същият, от когото бе получавал сведения през нощта.

— Здравейте — каза той и протегна ръка към Паула и Мартин. — Казвам се Антон Ларшон и отговарям за пациентите.

— Нещо ново? — попита Патрик и допи кафето си с гримаса.

— Не, състоянието на Амина продължава да е критично. Цял екип лекари се борят да я спасят. Вдишала я голямо количество дим и има изгаряния трета степен по по-голямата част от тялото. На командно дишане е, а също и на системи, за да се възстанови голямата загуба на течности вследствие на изгарянията. Цяла нощ третирахме нараняванията.

— А Карим? — попита Мартин.

— Ами, както казах на колегата ви, има повърхностни дермални рани по ръцете, а дробовете му са пострадали леко от дима, но като цяло е относително невредим.

— Защо Амина е толкова по-тежко засегната от Карим? — попита Паула.

Още нямаха цялостна представа за развоя на събитията от снощи, експертите правеха всичко възможно да установят как е възникнал пожарът, но най-вероятната теория беше умишлен палеж.

— Ще трябва да попитате него. Той е буден, така че мога да проверя дали има сили да разговаря с вас.

— Ще сме ти благодарни — каза Патрик и седна.

Тримата зачакаха мълчаливо. Само след няколко минути лекарят отново се показа и им махна да отидат при него.

— Това не го очаквах — каза Мартин.

— Да, ако бях на негово място, нямаше да искам никога повече да говоря с полицията — каза Паула и се изправи.

Тръгнаха към стаята, където ги чакаше доктор Ларшон, и влязоха вътре. Карим лежеше на леглото в дъното на стаята, обърнат към тях и отпуснал бинтованите си ръце върху завивката. Лицето му беше набръчкано от умора и страх. Машината до леглото бръмчеше, докато помпаше кислород в носа му.

— Благодаря, че се съгласи да говориш с нас — каза Патрик тихо и придърпа един стол до леглото.

— Искам да знам кой причини това на семейството ми — каза Карим.

Изглеждаше готов да заплаче, но въпреки това говореше на английски по-плавно от Патрик.

Мартин и Паула стояха по-назад, сякаш бяха постигнали мълчаливо съгласие да оставят Патрик да води разговора.

— Казват, че не знаят дали Амина ще оживее — каза Карим и получи пристъп на кашлица. По бузите му се стекоха сълзи. Той намести канюлата, която го снабдяваше с кислород.

— Да, още не се знае — каза Патрик.

В гърлото му имаше буца, която го караше да преглъща отново и отново. Знаеше точно как се чувства Карим. Спомни си дните след катастрофата, която едва не отне живота на Ерика. Никога нямаше да забрави как се чувстваше тогава и колко го беше страх.

— Какво ще правя без нея? Какво ще правят децата? — каза Карим.

Този път без да се разкашля, но все пак замълча, а Патрик не знаеше какво да каже. Вместо това го попита:

— Можеш ли да ми разкажеш какво си спомняш от вчерашната вечер? Какво се случи?

— Аз… не знам точно — отвърна Карим и поклати глава. — Всичко стана толкова бързо. Бях заспал и сънувах… Първо си помислих, че отново съм в Дамаск. Че е избухнала бомба. Минаха няколко секунди, докато осъзная къде съм… После изтичах при децата. Мислех, че Амина е с мен, понеже я чух да вика, когато се събудих. Но след като изнесох децата, осъзнах, че я няма, така че грабнах една кърпа от простора и се втурнах обратно вътре…

Гласът му секна и той отново се закашля силно. Патрик взе чаша вода от масичката до леглото и я подаде на Карим, който отпи от сламката.

— Благодаря — каза той и се облегна на възглавниците. — Изтичах в спалнята и я видях, тя… — Той изхлипа и започна отново. — Тя гореше. Амина гореше. Косата й. Нощницата й. Вдигнах я и я изнесох навън. Започнах да я въргалям по земята, за да я изгася. Аз… чувах как децата пищят… — Карим извърна обляното си в сълзи лице към Патрик. — Казват, че децата се чувстват добре, така ли е? Нали не ме лъжат?

Патрик поклати глава.

— Не, не лъжат. Децата ще се оправят. Ще останат в болницата още малко за… — Помъчи се трескаво да си спомни английската дума и секунда по-късно осъзна, че е същата като на шведски. — For observation.^[1]

За миг Карим изглеждаше облекчен, но после отново посърна.

— Къде ще живеят? Казват, че трябва да остана тук още няколко дни, а Амина…

Паула пристъпи напред и придърпа още един стол до леглото.

— Не знам какво мислиш, но предложих децата да живеят при мен, докато оздравееш и те изпишат. Аз… Майка ми е бежанка. Като теб. От Чили. Дошла е в Швеция през седемдесет и трета. Разбира. И аз разбирам. Живея с нея, с двете си деца и… — Паула се поколеба. — С жена си. Но ще се радваме да се грижим за децата ви. Ако си съгласен.

Карим я огледа щателно. Паула зачака мълчаливо оценката му. Накрая той кимна.

— Добре. Нямам кой знае какъв избор.

— Благодаря — каза Паула тихо.

— Видя ли някого вчера вечерта? — попита Патрик. — Или може би си чул нещо? Преди пожара.

— Не — каза Карим и поклати глава. — Бяхме изморени. След… всичко. Отидохме да си легнем и аз веднага заспах. Нито видях, нито чух нещо. Никой ли не знае кой го е направил? Защо някой би искал да ни причини такова нещо? С обвиненията срещу мен ли е свързано?

Патрик не можеше да го погледне в очите.

— Не знаем — каза той. — Но смятаме да разберем.

* * *

Сам взе телефона си от нощното шкафче. Майка му не бе дошла да го събуди, както Джеймс все я караше да прави. Събудиха го обаче кошмарите. Преди това се случваше само веднъж, може би два пъти месечно, но сега се будеше всяка нощ, плувнал в пот.

Не си спомняше време, когато да не е бил изплашен, когато да не се е тревожел. Може би затова майка му тичаше през цялото време. Изтощаваше тялото си дотолкова, че да не може да мисли. Искаше му се да може да стори същото.

Лицата от съня все още го измъчваха, така че той се съсредоточи върху дисплея. Джеси му беше писала. Усети как се стопля при самата мисъл за нея. За пръв път в живота си някой го виждаше такъв, какъвто е, без да се стресне от мрака в него.

Беше изпълнен с нещо черно, което набираше сила с всеки изминал ден. Бяха се погрижили за това. Не усещаше тефтера, но знаеше, че е под матрака. Там нямаше да го открият нито майка му, нито Джеймс. Не беше предназначен за чужди очи, единствено за неговите, но за своя собствена изненада бе започнал да се замисля дали да не го покаже на Джеси. Тя беше сломена колкото него. Щеше да разбере.

Никога обаче нямаше да й каже защо всъщност я бе извел с лодката в понеделник. Беше решил никога повече да не мисли за това. Тайната му обаче се връщаше в кошмарите му и се присъединяваше към останалите демони, които го измъчваха. Но това вече беше без значение. Бъдещето беше предначертано в тефтера му. Пътят беше широк и прав, като Highway 66.

Не възнамеряваше да се бои от това, което се крие зад ъгъла. Знаеше, че може да покаже тефтера на Джеси. Тя щеше да разбере.

Днес щеше да й покаже всичко. Всичко, което бе събрал през годините. Беше събрал папките в една торба, която бе оставил до вратата. Писа на Джеси да се видят след половин час и получи отговор „окей“. Облече се бързо и метна раницата си през рамо. Преди да тръгне към вратата с тежката торба, Сам се обърна и погледна към леглото. Струваше му се, че почти може да долови формата на тефтера, който се криеше отдолу.

Преглътна няколко пъти и вдигна матрака.

Джеси отвори вратата и видя усмивката на Сам. Тази, която той сякаш пазеше само за нея.

— Здрасти — каза тя.

— Здрасти.

Носеше раница, а в ръката му имаше торба.

— Всички тия неща не ти ли тежат, докато караш?

Сам сви рамене.

— Не беше проблем, по-силен съм, отколкото изглеждам.

Той остави раницата и торбата пред вратата и прегърна Джеси. Вдиша аромата на косата й, която беше току-що измита. Тя се наслади на усещането, че на Сам му харесва как мирише.

— Донесох някои неща — каза той и отнесе багажа до голямата кухненска маса, върху която започна да реди материалите. — Обещах да ти покажа повече. За майките ни и за разследването.

Джеси погледна джобовете и папките. Бяха обозначени с „Математика“, „Шведски“ и други подобни надписи.

— Джеймс и мама си мислят, че са неща за училище — каза Сам и седна на един стол. — Така можех да събирам материали, без да ме усетят.

Джеси седна до него и заедно отвориха папката с надпис „Математика“.

— Как си се сдобил с всичко това? — попита тя. — Имам предвид, освен от интернет.

— Най-вече от вестникарския архив в библиотеката.

Джеси видя снимка на Мари и на майката на Сам, Хелен. Бяха взети от училищния им албум.

— Представяш ли си, били са по-млади, отколкото сме ние сега — каза тя.

Сам прокара пръст по разпечатката от статията.

— Трябва да са носели такъв мрак в себе си… — каза той. — Точно като нас двамата.

Джеси настръхна. Продължи да разлиства материалите и забеляза снимка на усмихнатата Стела.

— Но какво ги е накарало да го извършат? Как можеш да се ядосаш толкова на… едно дете?

Джеси посочи снимката, а Сам се изправи. Лицето му беше пламнало.

— Заради… мрака, Джеси. По дяволите, не разбираш ли? Как може да не РАЗБИРАШ?

Джеси се стресна. Гледаше го, без да знае какво да каже. Не разбираше откъде се бе появил този внезапен гняв. Не можа да спре сълзите си.

Яростта, изписана на лицето на Сам, се стопи. Той клекна пред нея.

— Извинявай, извинявай, извинявай — каза той, обви ръце около краката й и зарови глава в скута й. — Не исках да се ядосвам, просто съм толкова объркан. Целият кипя отвътре и ми се ще просто да… да взривя целия свят.

Джеси кимна. Разбираше какво има предвид. Имаше само един човек, за когото й пукаше, и това беше Сам. Другите бяха показали единствено, че искат да я унижат, да я накарат да се чувства малка и безпомощна.

— Извинявай — каза той отново и избърса сълзите й. — Никога не бих могъл да те нараня. Ти си единствената, на която не искам да навредя.

* * *

Дървеният кей под краката й беше топъл, почти горещ. Сладоледът се топеше по-бързо, отколкото Вендела смогваше да го яде. Но Басе се затрудняваше още повече от нея и ближеше трескаво ръката си, за да спре шоколадените струйки, които се стичаха по кожата му. Понякога беше направо като дете.

Вендела не можа да не се засмее. Притисна се до Нилс, който я прегърна. Близостта до него я накара да се почувства сякаш всичко отново е наред. Помогна й да забрави снимките в нета от тази сутрин. Горящите сгради. Нещата бяха отишли твърде далеч. Но това не можеше да има нещо общо с тях. Или?

На Басе в крайна сметка му дойде до гуша от топящия се сладолед и хвърли остатъците във водата, а една чайка веднага се спусна след тях.

Басе се обърна към приятелите си.

— Мама и татко няма да се приберат този уикенд, както планираха първоначално — каза той. — Няма да ги има още една седмица.

— Ще има парти — каза Нилс и се усмихна на Басе, който придоби онзи несигурен вид, който можеше да бъде толкова досаден.

Вендела въздъхна, а Нилс пак се ухили.

— Хайде де. Ще бъде нещо като подгряващ купон за училищното парти в общинския дом^[2] следващата събота! Ще поканим готини хора, ще вземем домашен алкохол и ще си изкараме супер.

— Не знам…

Но Нилс вече беше спечелил, Вендела го знаеше.

Пред очите й отново изникнаха димящите къщи. Искаше да забрави за тях и за крещящото заглавие: „Жена в тежко състояние“. Изведнъж разбра какво й се прави.

Нилс беше пожелал да изчакат да започне учебната година, преди да разпространят голата снимка на Джеси, така че ефектът да е максимален. Но може би все пак можеха да я използват малко по-рано?

— Имам идея — каза тя.

* * *

Бенгт го посрещна още на двора веднага щом полицейският автомобил спря отпред. Йоста си пое дълбоко дъх, преди да слезе. Вече знаеше каква посока ще поеме разговорът.

— Вярно ли е, че сте задържали един от ония бежанци? — попита той, крачейки напред-назад. — Чух даже, че бил един от участниците в живата верига! Тия типове нямат никаква съвест. Трябваше да ме послушате от самото начало!

— Все още не знаем нищо със сигурност — каза Йоста и тръгна към къщата.

Както винаги, коремът го сви, когато видя дрехите на Неа, които все още висяха на простора отвън. Не му харесваше злорадството, изписано на лицето на Бенгт, още повече сега след пожара, но в същото време му съчувстваше заради мъката, която преживяваше. А и разбираше нуждата от прости решения, която изпитваха хората. Проблемът беше, че простите отговори рядко бяха верни. Реалността имаше склонността да бъде по-сложна, отколкото им се искаше на повечето хора.

— Може ли да вляза? — попита Йоста, а Бенгт отвори входната врата.

— Ще повикаш ли Петер и Ева? — каза Бенгт на съпругата си, която кимна.

Петер слезе първи, следван от Ева. Изглеждаха сънени.

Петер седна и направи знак на Йоста да направи същото.

Започваше да свиква да седи в кухнята им. Искаше му се обаче някой ден да може да им донесе окончателен отговор. Съзнаваше, че за пореден път ще ги разочарова. Освен това доверието им към полицията вече беше накърнено след вчерашния обиск и Йоста не знаеше как да подходи. Беше не по-малко ядосан от Патрик заради пожара и начина, по който Мелберг се беше отнесъл с Карим и семейството му. В същото време обаче не можеше да изключи възможността наистина да са открили решаващи доказателства в дома им и в крайна сметка извършителят да е Карим. Всичко беше толкова неясно и объркано.

— Вярно ли е? — попита Петер. — За мъжа от бежанския център.

— Към момента не знаем — каза той предпазливо.

С периферното си зрение видя как лицето на Бенгт започва да придобива притеснително червени оттенъци и побърза да се защити.

— Намерихме нещо, но поради някои… технически съображения, все още не знаем какво точно означава.

— Чух, че сте намерили дрехите на Неа в къщата му, вярно ли е? — попита Петер.

— Звънят ни — каза Бенгт. — Научаваме нещата от други хора, не от вас. Смятам, че това е…

Той отново повиши глас, но Петер вдигна ръка, за да го спре, и каза спокойно:

— Вярно ли е, че сте намерили дрехите на Неа в дома на човек от бежанския център?

— Намерихме дреха — каза Йоста и извади найлоновия джоб, който носеше в чантата си. — Но ни трябва помощта ви, за да я идентифицирате.

Ева изстена и Ула я потупа по ръката. Тя като че ли не забеляза жеста, просто продължи да се взира в джоба, който Йоста бе извадил.

— Разпознавате ли ги? — попита той и остави снимката на масата.

Ева ахна.

— На Неа е. Нейно е.

Йоста погледна снимките на синьото бельо с русата принцеса отпред и отново попита:

— Сигурни ли сте? Това е бельото на Неа?

— Да! — кимна Ева уверено.

— А вие сте го пуснали! — каза Бенгт.

— Има известни проблеми с начина, по който е намерена дрехата…

Бенгт изсумтя.

— Известни проблеми! Някакъв пришелец идва тук и отвлича и убива малко момиче, а вие говорите за проблеми!

— Разбирам, че сте разстроени, но трябва да…

— Нищо не трябва! Още в началото ви казах, че е бил някой от ония, но вие не ме послушахте и вместо това си пиляхте време с глупости и ни оставихте да се чудим какво е станало с Неа, а сега на всичкото отгоре сте пуснали извършителя на свобода! Освен това обърнахте къщата с краката нагоре и се отнесохте със сина ми и жена му като със заподозрени! Нямате ли срам?

— Татко, успокой се — каза Петер.

— Как би могло да не е той? Нали сте намерили бельото й в дома му? Чухме и нещо за пожар. Да не е опитал да унищожи уликите? Щом сте го пуснали, логично е да опита да прикрие следите си. Сигурно затова се е присъединил към доброволците…

— Още не знаем как е възникнал пожарът…

Йоста обмисли дали да каже, че самият Карим е получил наранявания и че съпругата му е в интензивното и не се знае дали изобщо ще се събуди. Реши обаче да не казва нищо. Не мислеше, че в момента биха показали разбиране към чуждата мъка, пък и крайно ефективният хорски телеграф във Фелбака щеше да се погрижи скоро да бъдат информирани.

— Напълно ли сте сигурни, че това е бельото, което е носела, когато е изчезнала? — попита Йоста и погледна Ева.

Тя се поколеба за секунда, но после кимна.

— Имаше пет такива чифта, всеки в различен цвят. Останалите са тук вкъщи.

— Окей — каза Йоста. Прибра снимките обратно в найлоновия джоб и се изправи.

Бенгт сви юмруци.

— Погрижете се скоро да арестувате оня мангал, иначе ще взема нещата в свои ръце.

Йоста го погледна.

— Изпитвам пълно уважение към това, през което преминавате. Но никой, повтарям, никой няма да прави нищо, което да влоши ситуацията още повече.

Бенгт само изсумтя, но Петер кимна към Йоста.

— Повече лае, отколкото хапе — каза той.

— За негово добро се надявам да е така — каза Йоста.

Когато потегли, Йоста видя, че Петер стои на вратата и гледа след него. Нещо го глождеше, но нямаше представа какво. Беше пропуснал нещо, но колкото повече опитваше да се сети какво би могло да бъде, толкова повече му убягваше. Отново хвърли поглед в огледалото. Петер продължаваше да стои там и да го наблюдава.

* * *

— Ехо? Има ли някого?

Гласът, който го събуди, не беше на Рита. Мелберг отвори очи, но не можа да разбере къде се намира. После видя Аника на вратата.

— Аз съм това — каза той и се изправи, след което разтърка очи.

— Какво правиш тук? — попита Аника. — Изкарах си акъла, когато чух шум вътре. Защо си дошъл толкова рано? — Тя скръсти ръце над щедрия си бюст.

— Или по-скоро толкова късно… — каза Мелберг и опита да се усмихне. Предпочиташе да не говори с Аника за случилото се, но новината така и така щеше да плъзне из участъка за отрицателно време, така че най-добре беше да хване бика за рогата. — Рита ме изхвърли — каза той и посочи торбата до леглото.

Рита не беше сложила вътре любимата му фланелена пижама, така че се бе наложило да спи с вчерашните дрехи. А миниатюрната стая за почивка в управлението беше предназначена именно за кратки почивки, не за нощувки, така че вътре беше задушно и горещо като в сауна.

Той погледна жално към потното си, смачкано облекло.

— И аз бих направила същото! — каза Аника, обърна му гръб и тръгна към кухнята, но по средата на пътя се спря и се провикна: — Предполагам, че си си поспал добре и не си чул за станалото?

— Не знам дали би могло да се каже, че съм спал добре — отвърна Мелберг и закуцука след нея, държейки се за кръста. — Това походно легло е ужасно неудобно, вътре няма климатик, а кожата ми е малко чувствителна и почва да ме сърби, ако спалното бельо не е качествено, а чаршафът тук е като хартиен, така че… — Той спря и наклони глава. — Ще направиш ли една чаша и за мен, стара дружке, ако така и така ще слагаш кафе?

Осъзна грешния избор на думи в мига, в който произнесе „стара“, и се приготви за реакцията. Но такава не дойде.

Аника седна на един от столовете в кухнята.

— Снощи някой подпали бежанския център — каза тя тихо. — Карим и семейството му са в болница.

Мелберг се хвана за гърдите и седна тежко срещу Аника. Не можеше да я погледне в очите.

— Това… свързано ли е с моите действия? — Езикът му беше като набъбнал и той едва успяваше да изговаря думите.

— Не знаем. Но да, има голяма вероятност, Бертил. Заринаха ни с обаждания, така че за през нощта препратих разговорите към домашния си телефон и не съм мигнала. Патрик е в болницата с Мартин и Паула. Съпругата на Карим е упоена. Има толкова тежки изгаряния, че не се знае дали ще оживее, а Карим си е наранил ръцете, докато я е изнасял от къщата.

— Децата? — попита Мелберг с насълзени очи. Тревогата му ставаше все по-голяма.

— Поставени са под наблюдение в болницата до утре сутрин, но изглежда им се е разминало. Няма други пострадали, но домовете им са унищожени, така че трябваше да бъдат евакуирани в общинския дом.

— Боже господи — каза Мелберг почти шептейки. — Знаете ли кой го е направил?

— Не, засега няма следи. Но много хора се обадиха с различна информация, така че ще опитаме да проверим сигналите възможно най-бързо. Имаше всякакви, от идиоти, които си мислят, че бежанците сами са си драснали клечката, за да събудят симпатия, до хора, които казват, че зад палежа стоят „Приятели на Швеция“. Пожарът, изглежда, е разделил цялата общност на два лагера. Все още има много хора, които смятат, че на бежанците така им се пада, но от другата страна Бил успя да привлече масивна подкрепа и уреди настаняването на нуждаещите се. Хората им носят всякакви неща от първа необходимост. Спокойно може да се каже, че сега показваме и най-лошата, и най-добрата си страна.

— Ами, аз… — Мелберг поклати глава и едва събра сили да продължи. — Не исках да… Не мислех…

— Точно така — каза Аника с въздишка. — Ти не мислиш, Бертил. — Тя се изправи и се захвана с кафеварката. — Каза, че искаш кафе, нали?

— Да, благодаря — каза той и преглътна. — Какви са шансовете?

— За кое? — попита Аника и седна, докато чакаше кафето да заври.

— Съпругата му да се оправи.

— Не са големи, доколкото разбирам — каза Аника тихо.

Мелберг мълчеше. Този път беше допуснал огромна грешка. Надяваше се само, че няма да е фатална.