Камила Лекберг
Вещицата (1)

Невъзможно е да знаем какъв живот би имало момичето. В какъв човек би се превърнала. С какво би се занимавала, за кого би тъжала, кого би обичала, изгубила и спечелила. Дали би имала деца и ако да, какви биха станали те. Не можем дори да си представим как би изглеждала като зряла жена. Беше на четири и още нищо от това не бе решено. Цветът на очите й тепърва преминаваше към синьо-зелено. Косата й, тъмна след раждането, вече беше светла, но в русото имаше щипка червено и цветът сигурно можеше отново да се промени. В момента беше особено трудно да се определи. Момичето лежеше с лице към дъното. Тилът й беше покрит с гъста, съсирена кръв. Единствено кичурите по темето й разкриваха светлите нюанси.

Не може да се каже, че над сцената бе надвиснала зловеща атмосфера. Или поне не по-зловеща от обикновено. Горските звуци бяха същите като винаги. Лъчите се процеждаха между дърветата по същия начин, по който го правеха винаги, когато слънцето светеше тъкмо по това време на деня. Водата се движеше спокойно около тялото, а по гладката повърхност от време на време се появяваха малки кръгове, когато там кацнеше някое водно конче. Трансформацията беше започнала и постепенно момичето щеше да стане едно с гората и водата. Ако никой не я намереше, природата щеше да поеме по своя курс и да я превърне в част от себе си.

Все още никой не знаеше, че нея вече я няма.

* * *

— Мислиш ли, че майка ти ще носи бяла рокля? — попита Ерика и се обърна към Патрик в двойното легло.

— Много смешно наистина — каза той.

Ерика се засмя и го сръчка.

— Защо ти е толкова трудно да приемеш, че майка ти се омъжва? Баща ти отдавна се е оженил повторно и в това няма нищо странно, нали?

— Знам, че е нелепо — каза Патрик и поклати глава, провеси крака от ръба на леглото и започна да си обува чорапите.

— Харесвам Гунар и според мен е хубаво, че майка ти няма да бъде сама…

Патрик се изправи и си нахлузи дънките.

— Предполагам, че просто ми трябва време да свикна. Мама е сама, откакто се помня. Ако някой анализира ситуацията, сигурно ще се окаже, че има нещо във взаимоотношенията майка — син, което не ми дава мира. Струва ми се… странно, че мама ще… живее с някого.

— Имаш предвид, че е странно, че тя и Гунар спят заедно?

Патрик сложи ръце на ушите си.

— Стига!

Смеейки се, Ерика го замери с възглавница, която скоро се върна при нея, след което избухна война. Патрик се хвърли отгоре й, но борбата бързо премина в милувки и дълбоки въздишки. Ерика протегна ръце към копчетата на дънките му и започна да разкопчава първото.

— Какво правите?

Тънкият глас на Мая ги накара да подскочат и да се обърнат към вратата. Мая не стоеше там сама, а бе заобиколена от малките си братя близнаци, които весело наблюдаваха родителите си в леглото.

— Просто се гъделичкахме — каза Патрик задъхано и се изправи.

— Крайно време е да поправиш резето на вратата! — прошепна Ерика и придърпа одеялото, тъй като се беше разголила от кръста нагоре. После се изправи и успя да се усмихне на децата. — Слизайте долу и почвайте да слагате закуската, ние идваме.

Патрик, който през това време бе успял да се дооблече, поведе децата пред себе си.

— Ако не можеш сам да завинтиш резето, помоли Гунар. Той като че ли винаги е готов да извади кутията с инструменти. Стига да не прави нещо друго с майка ти…

— Достатъчно! — засмя се Патрик и излезе от стаята.

С усмивка на уста Ерика отново си легна. Можеше да си позволи да се помотае малко, преди да стане. Едно от предимствата сама да си бъде шеф беше, че не трябваше да се съобразява с някакво работно време, но в същото време това можеше да се счита и за недостатък. Да бъде писател, означаваше, че трябва да проявява характер и самодисциплина, а и понякога беше малко самотно. Но тя обичаше работата си, обичаше да пише, да придава живот на историите и човешките съдби, които избираше да опише и проучи, опитвайки да разбере какво се е случило в действителност и защо. Отдавна бе искала да се захване със случая, по който работеше в момента. Историята на малката Стела, отвлечена и убита от Хелен Першон и Мари Вал, беше развълнувала и все още вълнуваше всички във Фелбака.

А сега Мари Вал се завърна. Прочутата холивудска звезда беше във Фелбака, за да снима филм за Ингрид Бергман. Слуховете бяха плъзнали из цялото градче.

Всички познаваха момичетата, или поне някой техен роднина, и всички бяха смаяни, когато през онзи юлски следобед на 1985-а тялото на Стела бе открито в езерцето.

Ерика се обърна на една страна и се зачуди дали тогава слънцето е греело също толкова приятно, колкото днес. Когато станеше време да измине няколкото метра до кабинета си, щеше да провери. Но това можеше да почака още малко. Тя затвори очи и задряма, заслушана в гласовете на Патрик и децата, които долитаха от кухнята на долния етаж.

* * *

Хелен се наведе напред, подпря потни длани на коленете си и остави погледа си да блуждае. Днес постави личен рекорд, въпреки че излезе да тича по-късно от обикновено.

Морето се простираше синьо и ясно пред очите й, но вътре в нея бушуваше буря. Хелен изпъна гръб и обви ръце около тялото си. Не можеше да спре да трепери. „Някой минава над гроба ми“, казваше майка й в такива случаи. Може би наистина имаше нещо такова. Не над нейния гроб. Но все пак над гроб.

Времето бе забулило случилото се, спомените й бяха така бегли. Помнеше гласовете, които искаха да знаят какво точно е станало. Отново и отново повтаряха едно и също, докато тя изгуби представа коя истина е тяхната и коя нейната.

Тогава й се струваше невъзможно да се върне, да заживее тук. Но с годините шепотът и виковете ставаха все по-тихи, превърнаха се в слаб шум и накрая замлъкнаха напълно. Почувства се така, сякаш отново води нормално съществуване.

Но сега приказките щяха да започнат наново. Всичко щеше да изплува на повърхността. И както често става в живота, нещата се случваха наведнъж. Не беше спала няколко седмици, след като получи писмото от Ерика Фалк, в което се казваше, че тя пише книга и би искала да се срещне с Хелен. Беше принудена да поднови рецептата за хапчетата, без които се бе справяла дълги години. В противен случай не би могла да понесе следващата новина: Мари се бе върнала.

Оттогава бяха минали трийсет години. Двамата с Джеймс живееха живота си спокойно и без излишен шум, а и тя знаеше, че Джеймс така иска. Накрая ще спрат да говорят, беше й казал. И имаше право. Мрачните им моменти бързо отминаха. Тя просто се грижеше ежедневието да тече както трябва и успяваше да държи спомените скрити. Или поне доскоро. Сега обаче образите проблясваха пред очите й. Виждаше ясно лицето на Мари. Както и щастливата усмивка на Стела.

Хелен се обърна обратно към морето и опита да се съсредоточи върху редките вълни. Но картините не искаха да напуснат съзнанието й. Мари отново беше тук и носеше гибелта със себе си.

* * *

— Извинете, къде мога да намеря тоалетна?

Стюре от енорията гледаше окуражително към Карим и останалите от бежанския център в Танумсхеде, дошли на урок по шведски.

Всички повториха фразата толкова добре, колкото можеха.

— Извинете, къде мога да намеря тоалетна?

— Колко струва това тук? — продължи Стюре.

Хорът повтори:

— Колко струва това тук?

Карим се бореше да свърже думите с текста пред себе си. Всичко беше толкова различно. Буквите, които трябваше да разтълкуват, звуците, които трябваше да произнесат.

Огледа се наоколо и видя смела групичка от шест души. Останалите или бяха излезли на слънце, или играеха футбол, или лежаха в бунгалата. Една част опитваха да проспиват дните и спомените, докато други си пишеха с тези приятели и роднини, с които все още можеха да се свържат, или пък сърфираха из новинарските сайтове. Не че имаше кой знае колко информация. Правителството разпространяваше само пропаганда, а на международните информационни агенции им беше трудно да пратят свои кореспонденти на място. В предишния си живот самият Карим беше журналист, така че разбираше колко е трудно да получиш вярна и актуална информация от страна като Сирия, където се води война и която е разкъсана отвън и отвътре.

— Благодаря, че ни поканихте на гости.

Карим изсумтя. Тази фраза никога нямаше да му потрябва. Ако имаше нещо, което бе научил бързо, това беше, че шведите са резервирани. Бежанците нямаха никакъв контакт с местните, с изключение на Стюре и хората, които работеха в центъра.

Сякаш се бяха озовали в малка страна в страната, изолирани от околния свят. Единствената им компания бяха другите бежанци. И спомените от Сирия. Добрите също, но най-вече лошите. Тези, които мнозина изживяваха отново и отново. Карим от своя страна се опитваше да потисне всичко. Войната, която се бе превърнала в ежедневие. Дългото пътуване към обетованата северна страна.

Справяше се. Обичаше Амина и техните съкровища Хасан и Самия. Това беше важното. Бе успял да ги отведе на безопасно място, да им осигури възможността да имат бъдеще. Спомените за телата, плаващи в морето, нахлуваха в сънищата му, но изчезваха, когато отвореше очи. Той и семейството му бяха тук. В Швеция. Нищо друго нямаше значение.

— Как се казва, когато правиш секс с някого? — Аднан се засмя на собствените си думи. Той и Калил бяха най-младите момчета тук. Седяха един до друг и се подкокоросваха.

— Покажете уважение — каза Карим на арабски и се вторачи в тях, след което сви извинително рамене към Стюре, който кимна леко.

Калил и Аднан бяха дошли тук сами, без семейства, без приятели. Бяха успели да се махнат от Алепо, преди да стане твърде опасно да избягаш оттам. Да избягаш или да останеш. И двата варианта носеха смъртна опасност.

Карим не можеше да им се ядоса, въпреки очевидната им липса на уважение. Те бяха деца. Изплашени и сами в непозната страна. Напереността беше единственото, което им оставаше. За тях всичко беше чуждо. Карим беше говорил малко с тях след уроците. Семействата им бяха събрали всички пари, които имаха, за да могат младежите да стигнат дотук. Носеха голяма тежест на раменете си. Не просто бяха захвърлени в непознат свят, ами от тях се очакваше възможно най-бързо да се установят, за да могат да спасят семействата си от войната. Но макар да ги разбираше, не можеше да приеме неуважителното им отношение към новата им родина. Колкото и да се бояха от тях, шведите все пак ги бяха приели. Бяха им осигурили покрив над главите и храна за деня. А Стюре идваше тук в свободното си време и се мъчеше да ги научи да питат за цени и тоалетни. Карим може и да не разбираше шведите, но щеше вечно да им бъде благодарен за това, което направиха за семейството му. Не всички споделяха тази нагласа, а тези, които не уважаваха новата си страна, вредяха и на останалите, защото караха шведите да гледат на всички им с подозрение.

— Колко хубаво е времето днес — каза Стюре ясно.

— Колко хубаво е времето днес — повтори Карим и се усмихна на мъжа до дъската.

След два месеца в Швеция вече разбираше благодарността, която изпитваха местните, когато слънцето грееше. „Ама че шибано време“ беше едно от първите изречения, които научи на шведски. Само че още не можеше да свикне със странния начин, по който произнасяха „ш“.

* * *

— Според теб колко секс правят хората на такава възраст? — попита Ерика и отпи от пенливото си вино.

Смехът на Ана накара останалите посетители в кафе „Брюган“ да ги зяпнат.

— Сериозно ли, сестра ми? Такива неща ли ти се въртят в главата? Колко активна сексуално е майката на Патрик?

— Да, но мисля за това от по-широка перспектива — каза Ерика и гребна още една лъжица от супата с морски дарове. — Колко години хубав секс ни остават? Дали човек губи интерес някъде по пътя? Дали либидото е нещо постоянно, или се заменя от желание да решаваш кръстословици или судоку и да ядеш бриджбландинг^[1]?

— Леле… — Ана поклати глава и се облегна назад в стола си, опитвайки да се намести удобно.

Стомахът на Ерика се сви на буца, щом я погледна. Не много отдавна претърпяха ужасната катастрофа, заради която Ана изгуби детето, което чакаше. Белезите по лицето й никога нямаше да изчезнат. Но скоро Ана щеше да роди първото си общо дете с Дан. Понякога животът наистина ни изненадваше.

— Смяташ ли например че…

— Ако дори само обмисляш да кажеш „мама и татко“, ще се изправя и ще си тръгна — каза Ана и вдигна ръка. — Изобщо не искам да си го помислям.

Ерика се ухили.

— Окей, няма да давам пример с мама и татко, но според теб колко често правят секс Кристина и Строителя Боб?

— Ерика! — Ана покри лицето си с длани и тръсна глава. — И трябва да спрете да наричате бедния Гунар Строителя Боб просто защото е услужлив и сръчен.

— Окей, тогава да поговорим за сватбата. И теб ли те повика да дадеш мнение за роклята? Надявам се, няма само аз да опитвам да стоя спокойно и да кимам, докато тя показва едно грозно бабешко творение след друго.

— Не, Кристина помоли и мен — каза Ана и опита да се наведе, за да отхапе от скаридения си сандвич.

— По-добре дръж сандвича върху корема си — предложи Ерика с усмивка и бе възнаградена с гневен поглед от страна на Ана.

Колкото и да копнееха за това бебе, не беше особено приятно да си бременна в лятната жега, а коремът на Ана беше, меко казано, гигантски.

— Не можем ли да опитаме да повлияем малко на избора й? Кристина има толкова хубава фигура. Талията й е по-тясна от моята, дори гърдите й са по-хубави. Просто никога не смее да го покаже. Представи си колко ще е красива с прилепнала дантелена рокля с деколте!

— Не ме намесвай, ако искаш да опиташ да преобразиш Кристина — каза Ана. — Лично аз смятам да й кажа, че изглежда фантастично, независимо каква рокля си хареса.

— Пъзла.

— Гледай си твоята свекърва, аз ще си гледам моята. — Ана отхапа с наслада от сандвича си.

— Да, понеже Естер ти създава толкова грижи — каза Ерика и си представи милата майка на Дан, която никога не би изразила и най-малката критика или несъгласие.

Ерика го знаеше от собствен опит, още от далечното време, когато самата тя ходеше с Дан.

— Да, права си, имам късмет с нея — каза Ана и изруга, защото изпусна сандвича върху корема си.

— Не се притеснявай, така и така никой няма да те гледа в корема, предвид огромните ти гърди — каза Ерика и посочи G-чашките на Ана.

— Затваряй си устата.

Ана избърса, доколкото можа, майонезата от роклята си. Ерика се наведе напред, хвана лицето на малката си сестра и я целуна по бузата.

— Какво беше това? — попита Ана сепнато.

— Обичам те — каза Ерика простичко и вдигна чашата си. — За нас, Ана. За теб и мен и лудите ни семейства. За всичко, през което сме преминали, за всичко, което сме преживели, и за това, че вече нямаме тайни една от друга.

Ана примигна няколко пъти, после вдигна чашата си с кола и се чукна с Ерика.

— За нас.

За миг на Ерика й се стори, че долавя тъмен отблясък в погледа на Ана, но секунда по-късно той изчезна. Сигурно си въобразяваше.

* * *

Сана се наведе над градинския жасмин и вдиша аромата му. Това не я успокои както друг път. Около нея обикаляха клиенти, вдигаха саксии и слагаха почва за цветя в количките си, но тя почти не ги забелязваше. Пред себе си виждаше единствено фалшивата усмивка на Мари Вал.

Сана не можеше да проумее факта, че тя се е върнала. След всички тези години. Сякаш не беше достатъчно, че срещаше Хелен из градчето и трябваше да й кима.

Беше приела, че Хелен живее наблизо и може да се натъкне на нея по всяко време. В очите й се виждаше болката, която я разяждаше все повече с всяка изминала година. Но Мари никога не бе показала разкаяние, лицето й грееше усмихнато от страниците на всички списания за знаменитости.

А сега се бе върнала. Фалшивата, красива, засмяна Мари. Бяха в един клас в църковното училище. Сана гледаше със завист дългите й мигли и косата, която се спускаше чак до кръста й, но в същото време виждаше чернилката в нея.

Слава богу, родителите й нямаше да видят усмихнатата Мари из градчето. Сана беше на тринайсет, когато мама почина от рак на черния дроб, и на петнайсет, когато издъхна татко. Лекарите така и не можаха да посочат точна причина за смъртта, но Сана знаеше какво е станало. Беше умрял от мъка.

Сана поклати глава и мигрената напомни за себе си.

Принудиха я да се премести при леля Лин, но там не се чувстваше у дома си. Децата на Лин и вуйчо Пол бяха няколко години по-малки от нея и те не знаеха какво да правят с една осиротяла тийнейджърка. Никога не се държаха гадно или глупаво, правеха каквото могат, но си оставаха чужди хора.

Сана си избра гимназия по земеустройство далеч оттам и започна да се труди почти веднага след като завърши. Оттогава живееше за работата си. Държеше малък градинарски магазин в края на Фелбака. Не печелеше много, но достатъчно, за да издържа себе си и дъщеря си. Това й беше достатъчно.

Когато се разбра, че Стела е била убита, родителите й се превърнаха в живи мъртви. В известен смисъл ги разбираше. Някои хора излъчват по-силна светлина от останалите и Стела беше от тях. Винаги радостна, винаги мила, винаги пълна с целувки и прегръдки, които раздаваше на всички наоколо. Ако през онази гореща лятна утрин Сана бе могла да умре вместо сестра си, щеше да го направи.

Но вместо това в езерцето откриха тялото на Стела. А след нея не остана нищо.

— Извинете, има ли роза, която се гледа по-лесно от останалите?

Сана се стресна и вдигна поглед към жената, която се бе приближила незабелязано до нея. Жената й се усмихна и угрижената физиономия на Сана се отпусна.

— Обичам рози, но за жалост, не ме бива в градинарството.

— Цветът има ли значение? — попита Сана.

Беше експерт в това да помага на хората да откриват подходящите за тях растения. За някои това бяха цветя, които се нуждаят от много грижи и внимание. Такива хора можеха да накарат орхидея да цъфти и да прекарат с нея дълги, щастливи години. Други едва успяваха да се грижат за самите себе си, така че им трябваха търпеливи, издръжливи растения. Не непременно кактуси, тях Сана пазеше за най-тежките случаи, но можеше да предложи лилия на мира или монстера например. И се гордееше, че винаги свързва правилните растения с правилния тип хора.

— Розово — каза дамата замечтано. — Обичам розово.

— Знаеш ли, имам точно каквото търсиш. Анасонолистна шипка. Най-важното е да си малко по-внимателна, като я засаждаш. Изкопаваш дълбока дупка и я поливаш обилно. Добавяш малко тор, ще ти дам подходящ вид, след което слагаш розовия храст. Запълваш с пръст и отново поливаш. Първоначалното поливане е много важно, за да хванат корените. След това трябва да се грижиш единствено да не изсъхне. И да я подрязваш всяка година в началото на пролетта. Обикновено се казва, че това трябва да се прави, когато листата на брезите станат големи колкото миши уши.

Дамата гледаше влюбено розовия храст, който Сана постави в количката й. Много добре я разбираше. В розите имаше нещо специално. Сана често сравняваше хората с цветя. Ако Стела беше цвете, определено щеше да е роза. Галска роза. Красива, великолепна, с множество венчелистчета.

Жената се прокашля и попита:

— Всичко наред ли е?

Сана тръсна глава и осъзна, че отново се е зареяла в спомени.

— Да, просто съм малко изморена. Тази жега…

Жената кимна в отговор на недовършеното изречение.

Но не, не всичко беше наред. Злото се бе завърнало. Сана го усещаше също толкова ясно, колкото и аромата на розите.

* * *

Да прекарваш почивните си дни с децата, не може да се определи като свободно време, мислеше си Патрик. По странен начин беше просто прекрасно и в същото време абсолютно изтощително. Особено сега, когато сам отговаряше и за трите деца, докато Ерика обядваше с Ана. Освен това, противно на здравия разум, беше завел децата долу на брега, защото бяха започнали да стават неспокойни у дома. Обикновено беше по-лесно да ги усмири, като им намери занимание, но беше подценил колко много ще го затрудни тъкмо крайбрежната обстановка. На първо място имаше риск от удавяне. Къщата им се намираше в Селвик, точно над плажа, и Патрик многократно се бе будил, облян в студена пот, защото бе сънувал как някое от децата се е измъкнало навън и е стигнало до морето. На второ място беше пясъкът. Ноел и Антон не просто хвърляха упорито пясък по другите деца, което му докарваше сърдити погледи от страна на родителите им, ами по някаква непонятна причина им харесваше да го пъхат в устата си. Самият пясък не беше чак такъв проблем, но Патрик настръхваше при мисълта за всички останали гнусотии, които можеха да се озоват в мъничките усти на близнаците. Вече беше дръпнал един фас от юмрука на Антон, а беше въпрос на време някое от момчетата да хване парче стъкло. Или пакетче снус.

Добре че беше Мая. Понякога Патрик се чувстваше гузен, че тя се грижи толкова за малките си братя, но Ерика все твърдеше, че на Мая й харесва да го прави. Както на нея й бе харесвало да се грижи за Ана.

Сега Мая следеше близнаците да не нагазят твърде навътре във водата, насочваше ги с твърда ръка към брега, внимаваше какво лапат и изтупваше децата, върху които братята й бяха хвърлили пясък. На Патрик понякога му се искаше тя да не е толкова прилежна. Боеше се, че я очакват много ядове, ако продължава да е толкова старателна.

Откакто имаше проблеми със сърцето преди няколко години, той знаеше колко важно е да се грижиш за себе си и да си даваш почивка. Въпросът беше дали времето, прекарано с децата, можеше да се нарече така. Макар и да ги обичаше повече от всичко, той бе принуден да признае пред себе си, че понякога му липсваше спокойствието на полицейското управление в Танумсхеде.

* * *

Мари Вал се излегна върху шезлонга и протегна ръка към питието си. „Белини“. Шампанско със сок от праскови. Е, не беше като това на „Харис“ във Венеция, за жалост. Тук нямаше пресни праскови. Наложи й се да направи бледо подобие със сок „Провива“^[2] и евтиното шампанско, с което скръндзите от филмовото студио бяха напълнили хладилника й. Но трябваше да се задоволи с това. Беше поискала съставките за коктейла да я очакват, когато пристигне.

Чувството да се върне тук беше доста особено. Не в дома си, разбира се. Той отдавна беше съборен. Не можеше да не се зачуди дали собствениците на новата къща, построена върху парцела, са били посещавани от зли духове, предвид всичко, което се беше разиграло там. Вероятно не. Злото вероятно беше отишло в гроба заедно с родителите й.

Мари отпи още една глътка от белинито. Питаше се къде ли са собствениците на къщата, в която бе отседнала. Дори човек да не прекарваше много време в Швеция, ясният и топъл август беше отлично време да се наслади на вилата, за чиято покупка и обзавеждане сигурно бяха отишли доста милиони. По всяка вероятност собствениците бяха отишли в подобната на замък къща в Прованс, която Мари откри, когато потърси информация за тях в Гугъл. Богатите хора обикновено се задоволяваха единствено с много от всичко. В това число и с летни вили.

И все пак тя беше благодарна, че дават къщата под наем. Именно насам се забързваше, когато снимките за деня приключеха. Знаеше, че няма да й се размине в дългосрочен план, все някой ден щеше да срещне Хелен. Нямаше да й се размине прозрението колко много означаваха двете една за друга преди време и колко много се бяха променили нещата сега. Но още не беше готова за това.

— Мамо!

Мари затвори очи. Откакто Джеси се роди, Мари опитваше да я накара да използва името й, вместо този ужасен етикет, но напразно. Малката настояваше да я нарича мамо, сякаш по този начин можеше да я превърне в една от онези трътлести домакини.

— Мамо?

Гласът дойде току иззад гърба й и Мари осъзна, че не може да се скрие.

— Да? — каза тя и се пресегна към чашата.

Мехурчетата одраскаха гърлото й. Чувстваше тялото си все по-меко и по-гладко с всяка глътка.

— Със Сам мислехме да излезем с лодката му, може ли?

— Да, разбира се — каза Мари и отпи нова глътка, след което се взря в момичето изпод лятната си шапка. — Искаш ли?

— Мамо, аз съм на петнайсет — каза Джеси с въздишка.

Боже господи, Джеси беше толкова благоприлична, че беше трудно за вярване, че е нейна дъщеря. За щастие, поне бе успяла да срещне едно момче, след като пристигнаха във Фелбака.

Мари потъна обратно в шезлонга и затвори очи, но веднага след това пак ги отвори.

— Защо още си тук? — попита тя. — Скриваш ми слънцето. Опитвам се да хвана тен. Следобед ще снимаме и искат да имам естествен загар. Ингрид е приличала на джинджифилова сладка, когато е прекарвала лятото на остров Данхолмен.

— Аз…

Джеси тръгна да казва нещо, но се обърна кръгом и излезе. Мари чу външната врата да се затваря силно, и се усмихна на себе си. Най-накрая сама.

* * *

Бил Андершон вдигна капака на кошницата и извади един от сандвичите, които Гун беше приготвила. Погледна нагоре, преди бързо да затвори капака. Чайките бяха бързи и ако човек не внимаваше, можеха да отмъкнат целия обяд. Тук на кея положението беше особено опасно.

Гун го сръчка.

— Идеята наистина е добра — каза тя. — Откачена, но добра.

Бил затвори очи и отхапа от сандвича.

— Наистина ли го мислиш, или просто го казваш, за да зарадваш мъжа си? — попита той.

— Кога съм казвала нещо само за да те зарадвам? — каза Гун, а Бил трябваше да признае, че е права. През четиридесетте години, които бяха прекарали заедно, почти нямаше случай, когато тя да не е била брутално откровена.

— Всъщност доста мислих по въпроса още откакто гледахме онзи филм. Мисля, че би проработило и тук. Говорих с Ролф от бежанския център и изглежда там не е особено забавно. Хората толкова ги е страх, че не смеят дори да се доближат.

— Тук във Фелбака е достатъчно да идваш от Стрьомстад като мен, за да те считат за пришелец. Може би не е толкова странно, че не посрещат сирийците с отворени обятия.

Гун си взе още една питка, купена преди малко от пекарна „Сетерлиндс“, и я намаза с дебел слой масло.

— Значи е време хората да променят отношението си — каза Бил и разпери ръце. — Тук има семейства с деца, избягали от войната и преживели кой знае колко още ужаси по пътя. Трябва да се погрижим хората да започнат да говорят с тях. Щом можем да научим сомалийци да карат ски и да играят хокей с топка, значи можем да научим и сирийци да плават, нали? Сирия има ли излаз на море, между другото? Може би вече знаят как се прави?

Гун поклати глава.

— Нямам представа, скъпи, трябва да провериш в Гугъл.

Бил взе айпада, който още му бе под ръка след следобедното судоку предизвикателство.

— Да, Сирия граничи с море, но е трудно да разберем колко от бежанците са живели до брега. Винаги съм казвал, че всеки може да се научи да плава, така че това ще е добра възможност да го докажем.

— Но не е ли достатъчно да го правят за удоволствие? Трябва ли да се състезават?

— Това беше цялата идея на „Приятни хора“^[3]. Че ги мотивира истинското предизвикателство. Беше като statement^[4].

Бил се усмихна. Виж ти, можел да се изразява така, че думите му да звучат информирано и обмислено.

— Да, само че защо трябва да бъде — как го каза? — statement?

— Иначе няма да има такъв ефект. Ако повече хора се вдъхновят, както стана и с мен, може да се получи верижна реакция. Така ще е по-лесно за бежанците да бъдат приети в общността.

Бил си представи как дава началото на национално движение. Големите промени все трябваше да започнат някъде. Това, което започна със световното по хокей с топка за сомалийците, можеше да продължи с плаване за сирийците и да стигне кой знае докъде!

Гун сложи ръка върху неговата и му се усмихна.

— Още днес ще отида да говоря с Ролф, за да си уредя среща в центъра — каза Бил и си взе нова питка. След известно колебание извади още една и я метна на чайките. В крайна сметка и те имаха право да ядат.

* * *

Ева Берг вдигна шумата и я остави в коша. Както обикновено, когато огледа имота, сърцето й прескочи няколко удара. Всичко това беше тяхно. Историята на стопанството никога не ги бе тревожила. Двамата с Петер не бяха особено суеверни. Когато купиха имота преди десет години, хората се разприказваха за всички нещастия, сполетели предишното семейство. Но доколкото Ева разбираше, голямата трагедия бе причинила всичко останало. Смъртта на малката Стела беше довела до трагичната съдба на семейство Странд, но това нямаше нищо общо със самото стопанство.

Ева се наведе напред и продължи да търси плевели, игнорирайки болката в коленете. За нея и Петер новият им дом беше рай. Идваха от града, ако Удевала можеше да се нарече град, но винаги бяха мечтали за живот на село. Стопанството в покрайнините на Фелбака беше перфектно във всяко отношение. Цената беше ниска заради случилото се, но за тях това означаваше единствено, че можеха да си позволят да го купят. Ева се надяваше, че са успели да изпълнят мястото с достатъчно любов и позитивна енергия.

Най-хубавото беше колко добре се чувстваше тук Неа. Бяха я кръстили Линеа, но тя още от малка произнасяше името си Неа, така че за Ева и Петер стана естествено също да я наричат така. Сега беше на четири годинки и се държеше толкова своенравно, че на Ева не й се мислеше каква ще бъде като тийнейджърка. Но изглежда с Петер нямаше да имат повече деца, така че когато настъпеше пубертетът, щяха поне да могат да се съсредоточат изцяло върху Неа. В момента обаче това й се струваше твърде далеч във времето. Засега дъщеря им хвърчеше сред животните във фермата като малка топка енергия, а русата коса, която беше наследила от Ева, приличаше на облак, обгърнал светлото й лице. Ева все се тревожеше, че Неа ще изгори на слънцето, но момиченцето като че ли просто трупаше още повече лунички.

Изправи се и избърса потта от челото си с китка, за да не се изцапа с градинските ръкавици. Обичаше да плеви зеленчуците. Контрастът с работата в офиса беше прекрасен. Изпитваше детинско щастие да вижда как семената, които е засяла, растат и се превръщат в реколта, готова за прибиране. Не можеха да печелят от стопанството, но имаха зеленчукова градина, картофено поле и билкова градина, които бяха достатъчни за нуждите на домакинството. Понякога Ева изпитваше угризения, че живеят толкова добре. Животът й беше станал по-хубав, отколкото някога би могла да си представи. Нямаше нужда от нищо повече на този свят, освен Петер, Неа и дома им.

Ева започна да вади моркови. В далечината видя Петер да се задава с трактора. Той работеше в Тетра Пак, но обичаше да прекарва цялото си свободно време в трактора. Сутринта бе излязъл рано, много преди тя да се събуди, и беше взел със себе си обяд и термос с кафе. Към имота спадаше и малко парче гора. Петер бе решил да я попрочисти и Ева знаеше, че той ще се върне с дърва за зимата, потен и мърляв, с мускулна треска и широка усмивка.

Сложи морковите в една кошница и я остави настрана — бяха за вечерята днес. После свали ръкавиците си, остави ги до кошницата и тръгна към Петер. Замижа и опита да види Неа в трактора. Сигурно беше заспала, както винаги, когато се возеше вътре. Днес й се бе наложило да стане рано, но тя обичаше да ходи с Петер в гората. Може и да обичаше майка си, но боготвореше баща си.

Тракторът вече се приближаваше по алеята към къщата.

— Здравей, скъпи — каза Ева, когато Петер изгаси двигателя.

Сърцето й направи няколко допълнителни удара, когато видя усмивката му. Все още, след всички тези години, той караше коленете й да омекват.

— Здрасти, мила! Хубаво ли изкарахте деня?

— Да…

Защо говореше в множествено число?

— Ами вие? — добави тя бързо.

— Кои ние? — попита Петер и я дари с потна целувка, след което се огледа. — Къде е Неа? Следобеден сън ли спи?

Ушите й започнаха да пищят и Ева чу собствения си глас някъде в далечината:

— Мислех, че е с теб.

Двамата се спогледаха, докато светът им рухваше.