Розамънд Лъптън
Тишина (8)

7

Пресичаха огромната замръзнала река Юкон. Мостът бе придържан от циментови колони, но в тъмнината човек не можеше да види къде свършва падината. Адиб знаеше, че покрай бреговете на Юкон са открити следи от динозаври, фосили, съхранени в калта. Беше му по-лесно да си представя бродещи невидими праисторически същества, отколкото каквито и да било живи животни.

Неоновите фарове зад тях леко изостанаха.

Не искам мама отново да чуе нещо по радиото или по радиостанцията на господин Азизи, а аз да разбера какво се случва чак по-късно. Затова ще използвам „Магически глас“. Така се нарича, нещо като „Хей, престо! Мога да чувам и да говоря! Та-да!“. Става дума за една програма, която имам на лаптопа и която превръща гласовете на хората около мен в напечатан текст на екрана ми. Това е магическата част. И понеже екранът е осветен, това е тайното ми оръжие да чувам дори в тъмното. Макар че невинаги е удобно да разнасяш лаптоп със себе си. Освен това не работи, когато наоколо има много гласове, защото те се смесват и стават неразбираеми. Но ако е само един човек, тогава всичко е наред, така че мога да си представя как седя в тъмна вечер с някое момче, което иска да ми прошепне любовни слова, и го карам да ме изчака, докато извадя лаптопа от огромната си дамска чанта. Голям майтап! Нямам дамска чанта, нито си имам гадже. На ДЕСЕТ съм и мисля, че е наистина тъпо хората от шести клас да имат гаджета или дамски чанти.

Немагическата част е, че програмата превръща моето печатане в механичен глас. Много повече ми харесва, когато някой чете онова, което пиша, така че, ако зависи от мен, бих използвала механичния глас само в краен случай. Когато се сдобих с програмата, трябваше да избера гласа, който искам, както направи мама, когато си купи сателитния навигатор — значи, родния ти език, после английско или американско произношение, после — мъжки или женски глас, а също и младежки или на по-възрастен човек (последното мама го няма като опция). Знаех, че гласовете на момчетата стават по-плътни, когато порастват, но мислех, че гласовете на момичетата се запазват същите. Татко ми каза, че младежките гласове звучат по-ясно и са малко кънтящи, както когато почукваш с чаена лъжичка по метален чайник. Годините добавят тежест към гласа ти, но гласовете на старите хора звучат някак крехки и уязвими, сякаш са направени от много тънък порцелан. Хората от „Магически глас“ не говорят с гласове на старци, защото сигурно си мислят, че никой не би искал да звучи като фин порцелан, но според мен сигурно е суперско да звучиш като ваза от династия Минг.

Когато избирах, реших, че ще е забавно да звуча като американски каубой. Понеже това не е моят глас, мислех, че изборът ми ще подчертае този факт, но мама изглеждаше наистина разстроена, когато го чу, което съвсем не беше целта ми. Затова го смених на „момиче с британски английски“.

Познавам Джими, откакто се помня. Той е усвоил голяма част от езика на жестовете, без да се усети. Както и да е, двамата с Джими, когато още бяхме приятели, си имахме любими думи като „костенурка“ — странна дума. И просто си подхвърляхме „костенурка“ един на друг и така се заливахме в смях, че Джими чак пръдваше и затова наричахме тази дума „пърдящо-смешна“. Един ден думата ни беше „безжизнен“. Прекарахме цял ден да наричаме всеки и всичко „безжизнен“ — хора, банани, рула тоалетна хартия, острилки за моливи. Джими каза, че думата „безжизнен“ идвала от вътрешността на прахосмукачка, пълна с частици пухкав прах. От мама обаче знаех, че обяснението е друго: в основата е думата „вакуум“, която означава, че вътре няма нищо, ама съвсем нищо, така че всичко се засмуква, но на мен версията на Джими за торбата с пухкав прах ми харесваше повече. Въпросната седмица избрах гласа на момичето с британски акцент и Джими, който беше ЕДИНСТВЕНИЯТ човек, на когото позволих да го чуе, като изключим мама и татко, каза, че момичето звучи безжизнено. Така че винаги когато използвам тази машина, знам, че звуча като пълна с пух торба на прахосмукачка.

Но искам да благодаря на господин Азизи, че ни взе, и не мога да помоля мама да го направи вместо мен, защото тя веднага ще ми каже: ИЗПОЛЗВАЙ ГЛАСА СИ, РУБИ, тоест устата си, което е дори по-зле, отколкото да използвам „Магически глас“. И — това е важната част за действие в кризисни случаи — искам да го помоля да ни закара чак до Дедхорс.

 

 

Докато говореха за Анактуе по новините, Адиб бе доловил напрежението у Ясмин в ограниченото пространство на кабината. Не вярваше, че е много вероятно да е роднина или приятелка на някой от селяните, но англичанинът, който снимаше филми за дивите животни, беше добро обяснение за нещата. Още в началото на пътуването им беше забелязал двете брачни халки на пръста й и бе предположил, че съпругът й е мъртъв. Не знаеше къде се намира Анактуе, но предполагаше, че е някъде близо до Полярния кръг. Може би двете с Руби отиваха на своего рода поклонение, да видят мястото, където беше загинал.

Чу странен електронен глас: „Благодаря ви, че се съгласихте да ни закарате“. Той хвърли поглед към Руби и видя, че момиченцето пише на клавиатурата.

— Много се радвам, че ви взех — изрече внимателно той и думите му се появиха напечатани на екрана.

— Също така ви благодаря, че свързахте лаптопа ми с вашия сателитен приемник.

Трябваше да научи езика на жестовете. Целият свят трябваше да го направи. Тогава нямаше да има враждебни гласове, които да дамгосват човек като различен, а ако някой искаше да блокира обида, щеше да е достатъчно просто да се извърне настрана или да затвори очи. И ако всички можеха да разговарят с жестове, ако той самият можеше да го прави, тогава на това страхотно момиченце нямаше да му се налага да използва някакъв си странен глас, който да говори вместо него, а щеше да пусне в действие ръцете си. Макар че тогава за него нямаше да е възможно да гледа жестовете й и едновременно да шофира.

— Това означава, че татко може да ми прати имейл — продължи електронният глас и той видя как Руби напрегнато му се усмихва.

Значи баща й беше жив и в такъв случай предположенията му за британския оператор бяха погрешни. Но Ясмин и Руби си разменяха знаци и напрежението у двете беше очевидно, а Руби ставаше все по-тревожна.

По радиото отново звучеше класическа музика. Започна да потропва с пръст по волана в такт с музиката, за да ги накара да си помислят, че не е забелязал безгласния им спор. След около десет октави разговорът им с жестове приключи и видът на Руби беше нещастен, а на Ясмин — още по-напрегнат отпреди. Майката също така изглеждаше и изтощена.

— Искате ли да поспите малко? — попита я той. — Този участък от пътя не е толкова лош, ще ви събудя, когато наближим спирката при кафенето.

Размяна на погледи между майка и дъщеря, въпреки че двете не си казаха нищо една на друга.

— Благодаря — отвърна Ясмин. Беше сигурен, че спътницата му нарочно затвори очи, за да не й задава повече въпроси.

— Да ти разкажа ли нещо интересно за Аляска? — попита той Руби, а думите му продължиха да излизат под формата на текст на екрана й.

— Да — прозвуча в отговор странният електронен глас.

— Руснаците продали Аляска на американците.

— На каква цена?

— За около два цента на акър.

— Това не е много.

— Не е.

„Престани да им изнасяш уроци по история на масата за вечеря“, умоляваше го Виша. Но на момчетата им харесваше, още не бяха достатъчно големи, за да си правят майтап с него.

— Струва ми се, че Далтън е много безлично име за тази магистрала, не си ли съгласна? Като си помисли човек как биха могли да я нарекат.

— Магистрала „Призрачно атракционно влакче“?

— „Призрачно атракционно влакче“, „Влакче на ужасите“?

— Магистрала „Призрачно атракционно влакче“, „Влакче на ужасите“, „Ледена пързалка“?

— Именно. Толкова много прекрасни имена, а вместо това са я кръстили на човек на име Джеймс Далтън. Знаеш ли какво е направил?

— Какво?

— Инсталирал е сателити около целия Полярен кръг, така че Америка да разбере, ако някой реши да я нападне. Вероятно руснаците, надявайки се да си върнат земята обратно, предполагам.

Тя се усмихна и той остана доволен. Но се запита дали това беше причината, поради която имаше чувството, че Северна Аляска е враждебна към него. Не беше само заради нечовешкия студ, голота и тъмнина, това място беше граница, където хората не обикаляха със своите покрити каруци, а със сателитите си за следене. Губернаторът беше говорил за екотерористи, въпреки че според онова, което Адиб бе чул, мъжът, стрелял по газопровода, беше просто престъпен пияница, нищо повече. Но те се страхуваха и от обичайните терористични атаки, от хора, които вероятно много приличаха на него самия. Беше чул, че съществуват планове за изграждане на пропускателни пунктове по цялото протежение на магистралата Далтън, както и създаването на специални сили за борба с тероризма, за да защитят една от най-ценните инфраструктури на Америка. Какво ли щяха да си помислят за него, един афганистански имигрант, на някой от въпросните пропускателни пунктове? Единственото нещо, което бе избухвало в ръцете му, бе надуваем балон, но дали щяха да му повярват? Вече се беше научил да не се мотае навън с раница на гърба или облечен в дебело пухено яке.

— Знаеш ли защо тръбата е разположена толкова нависоко? — попита Руби през машината.

От едната им страна се виеше тръбопроводът, издигнат на високи подпори. Видя я да се усмихва и разбра, че й харесва да е в ролята на организатор на викторини, който държи отговорите на въпросите в джоба си; момчетата бяха същите.

— Не, не знам. А ти?

— За да могат карибу да минават под тях — отвърна тя — когато мигрират, така че да използват същия път, който са ползвали в продължение на хиляди години.

„За карибу няма пропускателни пунктове и сателитно следене“, помисли си Адиб.

— Но татко казва, че сондирането на земята може да принуди някои птици да мигрират в погрешна посока и така да се загубят. Все още никой не знае защо се случва.

— Това е много тъжно.

— Да.

Тя се загледа втренчено през прозореца, огромните й зелени очи едва се различаваха под слабата светлина в кабината; сякаш беше изпаднала в транс.

— Там навън е удивително, нали? — попита тя.

Ако не беше видял очите й, щеше да си помисли, че се шегува.

— Често казано, на мен не ми харесва чак толкова — призна Адиб. Ако зависеше от него, щеше да върне Аляска на руснаците, без да им иска и цент в замяна. — Тук няма достатъчно цветове — продължи той. — Спомняш ли си, че малко по-рано слушах Шопен?

— Да.

— Музиката му ми помага да си представям, че съм някъде другаде.

— С цъфнали цветя?

— Да. Както и други места. — Беше се упражнявал да открива красиви неща в новия си дом в Орегон. — Когато времето е слънчево, отиваме в парка, където има дъбови дървета, не като малките ниски дръвчета тук, а гиганти. Когато слънчевите лъчи се спускат към земята през лятото, най-горните листа променят цвета си от зелено към жълто, все едно че се превръщат в злато.

Мама не ми позволява да кажа на господин Азизи къде всъщност искаме да отидем. Обеща ми, че тя сама ще го направи, съвсем скоро. Затова ще му разкажа за моите дървета така, както той ми разказа за неговите.

— През лятото — казвам с помощта на „Магически глас“, — когато си лягам, навън е още светло. И пред прозореца ми са онези дървета… Не ги знам какви са, но са наистина високи и клоните им се докосват. Не можеш да видиш основата им, нито края на клоните, само средата. Всичките тези клони, покрити с листа. Понякога си представям, че между клоните няма въздух, а вода, и аз плувам сред тях, извивам се и се плъзгам през слънчеви пътеки от листа.

До този момент не съм казвала на никого за моето плуване през дърветата, но господин Азизи ми разказа за неговите дъбове и ми се струва, че чувството е същото. Освен това е приятно да си мисля за тях, за нашите лятно зелени дървета, защото наистина е странно да си обграден с тъмнина през цялото време.

На екрана ми се изписват нови думи: „Коя е любимата ти музика?“.

НИКОГА досега не са ми задавали този въпрос. Сякаш е най-тъпият въпрос на света. Може би има предвид барабани или ксилофон.

— Концерт за пиано номер две на Рахманинов — отвръщам. — Също и Брамс, и „Бийтълс“.

„Магически глас“ разпознава имената, защото съм ги казвала и преди, но само на себе си, на никого другиго.

Господин Азизи кимва. Все едно никак не е изненадан.

— Какво ще кажеш да поспиш малко? — пита ме той. — Изглеждаш изтощена.

Наистина, ама наистина искам да заспя. Сякаш сънят е точно зад мен, готов да ме отвлече, премятайки тежко одеяло над главата ми.

— Ще се погрижа за майка ти вместо теб — обещава ми той, така че кимвам и затварям очи, но съм прекалено напрегната, за да заспя, въпреки че ме отвличат с тежко одеяло. Затова започвам да си мисля за Първата симфония на Брамс, защото понякога ми помага.

Госпожа Брейнбъри, учителката, която организира концертът на арфа, ме запали по него. Миналия срок имахме урок за Брамс, само двете. Тя ми каза, че е научила някои съвсем основни знаци от езика на глухонемите, затова присъствието на специален асистент не ни беше нужно, което наистина ми хареса, защото е много странно цели двама възрастни да се занимават само с мен. Госпожа Брейнбъри явно се беше постарала много с изучаването на жестомимичния език. Много неща ми написа, но и много ми обясни с ръце.

Била наясно, че не харесвам перкусиите и че ксилофонът бил (тази част ми я написа) забавен, но не и дългосрочна музикална опция за теб. После добави, че музиката не е само ритъм, в случай че това ме притеснява? Което беше вярно, наистина ме притесняваше. Каза, че в нея има и каданс^[1], и хармония, и ниски, и високи ноти. Има картини и истории, и всеки може да си представи своите собствени. Обеща да ми даде картинната си история за Първата симфония на Брамс и тогава аз да реша дали бих искала да й покажа моята. Каза, че това е магическо музикално произведение, което я кара да вижда планини с много гръмотевици и светкавици, красиви и вдъхващи преклонение. Искам ли и аз да опитам?

Отвърнах й, че аз лично бих избрала боен кораб по време на буря, не планини, защото според мен бойният кораб е по-вълнуващ. И тя въздъхна:

— Благодаря ти, Руби, отсега нататък и аз ще я виждам по този начин.

Понякога мама използва израза „голям като боен кораб“. Не познавам друг, който да се изразява по този начин.

И така, мисля си за Първата симфония на Брамс и си представям онзи огромен боен кораб, сив и могъщ, пробиващ си път сред гигантски вълни, а над него са всичките тези тъмни облаци, същите, които приличат на армия, събрала всичките си сили на края на небето. Има и две чайки, които правят онова, която правят всички чайки — преследват кораба известно време, после се стрелват нагоре в небето. И чайките са високите ноти, онези, които изсвирва направеният от тръстика обой, защото понякога птиците живеят сред тръстиката.

Когато все още бяхме приятели, попитах Джими коя е неговата любима мелодия, като изключим поп музиката, защото той наистина е музикален и се учи да свири на пиано, а също и на чело, и той отвърна: „Рахманинов, Концерт за пиано, номер две“. Каза ми, че му звучал като улавяне на вятъра със сребърно ласо. И аз си мисля, че сигурно ме е обичал, щом ми е признал това.