Розамънд Лъптън
Тишина (6)

5

Беше тъмно като в рог. Очите на Ясмин не различаваха нищо в тъмнината. Пътуваха вече четири часа и тя бе престанала да се оглежда за светещите ореоли на далечни градове и села, защото такива нямаше. Облаците бяха издигнали барикада над земята, така че не се виждаше нито лунна, нито звездна светлина; нищо, което да прониква през натежалата тъмнина, с изключение на фаровете на камиона. Адиб й беше обяснил, че те осветяват на четвърт миля напред, и тази светлина й изглеждаше като подвижен лъч на прожектор над безкраен черен океан; човек се губеше в такъв мащаб.

Спомни си ужаса от тъмното, който беше изпитвала като дете, понякога дори дъхът й секваше, и това бе свързано с факта, че се намираше на ръба, че в центъра на живота й съществуваше бездна, която някога майка й беше запълвала.

Баща й и братята й я смятаха за безстрашна; забавляваха се, когато размахваше юмруци във въздуха, за да разреши някой спор; гордееха се от охлузванията и синините й: това дете е куражлия. Беше един от нейните начини да се впише в това семейство от мъже. Но да не изпитва физически страх беше лесно, защото след като майка й умря, нима бе останало нещо друго, от което да се страхува? Осем вечерта през една февруарска нощ. Бяха си тръгнали от болницата. Ясмин се бе опитала да излезе от колата, но баща й беше заключил вратите — металната дръжка се забиваше в пръстите й. Миризма на престояла храна от ресторанти за бързо хранене, стара воня от цигари, деветгодишните й ръце в евтин полар, прекалено слаби, за да отворят вратата със сила. Не можа да спаси мама. Не можа да ги спре да я натикат в тъмна кутия и да заковат капака с пирони.

Тъмнината означаваше смърт и скръб. Но тя беше скривала страха си от всички, сама бе преживяла нощните си кошмари.

Една нощ, десет месеца след смъртта на майка й, вдигна щората в спалнята си и погледна през прозореца към тъмнината, изправяйки се лице в лице със своите демони, твърдо решена да преодолее страха си. Видя звезди, подобни на хиляди миниатюрни небесни лампички.

През остатъка от детството й звездите й действаха успокояващо не само заради светлината, която разпръскваха в тъмното, но и защото докато ги гледаше, можеше да си представя, че е някъде далече-далече, сякаш болката от скръбта беше запоена в апартамента, в улицата им и навсякъде, където беше ходила с майка си или местата, които двете заедно бяха гледали по телевизията; и ако успееше да си представи място, достатъчно далеч, мъката нямаше да може да я последва там.

Успокояващото въздействие на звездите върху нея беше прераснало в интелектуално любопитство и удивление и докато ги изучаваше, те бяха станали още по-удивителни.

Това шосе се виеше като безкрайна злокобна ивица лед през тъмното, но не беше дори наполовина толкова опасно, колкото си бе представяла.

Усети как Руби се притиска по-плътно към нея и я прегърна. Твърдата й решимост да намери Мат не беше продиктувана единствено от любовта й към него, но и от обичта й към Руби. Не можеше да понесе мисълта дъщеря й да преживее отвратителната мъка от загубата на родител; ужасната жестокост на тази скръб. Спомни си как си беше надянала халката на Мат в полицейския участък и как бе усетила непоколебимата увереност, че е жив, не само защото го обичаше, но и защото Руби седеше в съседната стая.

 

 

Шосето е направено от лед и ние караме по него! Кълна се, че не лъжа! Фаровете ни го разкриват цялото побеляло от сняг, със стърчащи кални участъци по него. Отвъд светлините на фаровете ни е тъмно и имам чувството, че пътуваме с влакче на ужасите през тунел, на който не се вижда краят.

Господин Азизи твърди, че през зимата изсипват огромно количество вода върху старото чакълесто шосе и тогава то замръзва. Каза, че ледът е единственото нещо, което не се чупи, когато големите камиони минават по него, защото е много, ама много твърд. Мисля, че искаше да ме накара да се почувствам в безопасност, но в лицето му нещо издава, че според него всичко това не е добра идея. Каза ми за леда, преди да тръгнем от Феърбанкс, когато все още можех да чета по устните му.

Татко не е отговорил на имейла ми. Но на него му е наистина трудно да проверява електронната си поща. Сателитният му терминал се ползва много по-сложно от този на господин Азизи, защото е портативен и можеш да го носиш със себе си.

Мама и аз пристигнахме за Коледа, която е само след четири седмици, и двамата с татко сме планирали общ блог, „Седмица в Аляска“ — aweekinalaskablog.com, посветен на всички животни и птици, които ще видим. Татко ми купи специален калъф за лаптопа, за да може да работи и на студа, и аз току-що го сложих, защото мисля, че можем да започнем блога веднага щом всички се съберем.

Адиб погледна в огледалото за обратно виждане. През последните петнайсетина минути беше забелязал сини светлини в тъмнината зад тях, като две лазурни риби кестенки^[1]. Ксеноновите фарове бяха рядкост на магистралата Далтън. Камионът-кестенка, изглежда, го следваше, ускоряваше, когато той дадеше газ, и забавяше, когато Адиб намалеше скоростта. На два пъти му се беше случвало да го следват новаци в занаята, караха след него, за да се научат какво да правят, а също и да използват помощта му в случай на произшествие, но днес нямаше новобранци. Нямаше как да е приятел, с когото взаимно да се държат под око и да си помагат. Той се славеше с репутацията на вълк единак, репутация, която според него по-скоро му беше създадена от други, отколкото заслужена от самия него. Заклеймен като особняк, Адиб се чувстваше напълно сам по време на пътуванията си на север.

След няколко минути щяха да стигнат до първия стръмен склон и ръцете му стиснаха здраво кормилото в очакване на препятствието — сякаш по-скоро щеше да се държи за волана, отколкото да управлява камиона. Ужасяваше се от предстоящото опасно пътуване и се страхуваше от леда.

Преди инцидента с приятеля му Сааиб си мислеше, че ледът, подобно на стъклото, е деликатен; самият факт, че е прозрачен, го правеше да изглежда не особено солиден и твърд. Беше се чудил как е възможно ледът да понесе тежестта на един камион.

Когато Сааиб пристигна в Обединеното кралство, си намери работа в леярната на една стъкларска фабрика. Залата беше огромна, с идеално равен под, върху който със специална машина внимателно се изсипваше разтопено стъкло, което после се втвърдяваше в идеално гладка плоскост, преди да бъде нарязано на парчета. Но една сутрин нещо се случи със специалната машина и разтопеното стъкло проникна в залата, прекалено много и прекалено бързо, проби си път през прозорците и вратите и подпали всичко, до което се докоснеше. Само мраморната зала можа да издържи на високата температура; външните сгради и офиси бяха разрушени до основи. Сааиб беше получил сериозни изгаряния. След този случай стъклото и ледът не само започнаха да се струват дяволски твърди на Адиб, но и жестоки, дори убийствени, и през цялото време прозрачността им само подчертаваше тяхната мощ.

Ясмин стисна устни, за да сдържи писъка си и да попречи на Руби да види страха й. Плъзгаха се по стръмен склон в тъмнината. Гледаше как Адиб заключва диференциала на задната предавка, така че всяка от гумите да разполага с цялата си възможна ротация, но това не действаше особено, защото се движеха твърде бързо — прекалено бързо! — по този опасно стръмен наклон. Стигнаха до дъното и инерцията ги изстреля нагоре по отсрещния хълм. Озоваха се на върха му. Тя се тресеше от адреналин.

Обърна се към Руби, която й се усмихна, без да показва какъвто и да било признак на страх, все едно това, което се случваше, бе някакво приключение. Беше развълнувана, че ще стигне до баща си, както и от самата магистрала, без да разбира колко опасна е всъщност, защото нима беше възможно една майка, която те кара да ядеш по пет порции плодове и зеленчуци на ден и ти закрепя програмата за домашните с магнит на хладилника, да направи нещо, което да те изложи на риск?

— Съжалявам, че ви изплаших — обърна се Адиб към Ясмин. — Налагаше се да карам бързо, за да успеем да стигнем от тази страна. Прекалено бавното шофиране е също толкова опасно, както и прекалено бързото. Трябваше да ви предупредя, трябваше да ви предупредя за целия път, преди да потеглим от Феърбанкс. Но понякога забравям колко е лошо, докато не се озова отново на него.

— Аз ви помолих да ни вземете — възрази Ясмин.

— Искате ли да се върнете? Защото, ако е така, мога да обърна.

Термометърът в кабината показваше, че навън е минус двайсет и четири градуса; по-студено, отколкото беше във Феърбанкс. В Анактуе средната температура през зимата беше минус трийсет и можеше да достигне до минус четирийсет и шест, без да се брои студът от вятъра. Сега вече знаеше, че това шосе е опасно, и отчаяно й се искаше Руби да е на някое сигурно място, но ако изоставеше Мат някъде там, навън, вече не ставаше дума за вероятност той да пострада, а за стопроцентна сигурна смърт.

— Искам да продължим — рече тя.

 

 

Не спирам да си мисля, че ще се подхлъзнем ужасно, и сграбчвам мама за ръката; все едно съм на влакче в увеселителен парк. На светлината на фаровете, встрани от нас, се вижда гигантска тръба, която се вие по цялото протежение на магистралата. Прилича на огромна метална вена в някакво бяло тяло, а вътре в нея пулсира всичкият този частично разтопен топъл нефт.

Притиснала съм се към мама, а тя е обвила ръка около мен; усещането е наистина приятно. Обикновено не го правя, защото трябва да се упражнявам да бъда на единайсет и да се държа като голяма, и като ученичка в средното училище, и така нататък. Ще ми се мама да беше казала на господин Азизи, че искаме да пътуваме чак до Дедхорс, защото съм сигурна, че той ще се съгласи и тогава тя няма да изглежда толкова притеснена. Надявам се, че ако заспя, когато се събудя, ще сме близо до татко.

Докато Адиб управляваше камиона, преодолявайки опасни завои и стръмни наклони, прилични по-скоро на ски писти, отколкото на шосе, Ясмин концентрира вниманието си върху осите за предавка и спирачния педал, и върху начина, по който енергията се предаваше към гумите, без каквато и да е следа от диференциално действие, осигурявайки на всяко колело точно толкова ротации, колкото шосето позволяваше. Никога не беше харесвала особено инженерната страна на физиката, но тук, в този камион, беше доволна, че знае как Адиб осигурява контрол върху машината, защото разбираше защо поне за момента Руби е в безопасност.

Дъщеря й беше заспала, изтощена от дългия полет, травмата от пристигането им и тревогите покрай опитите им да намерят начин да стигнат до баща й. Разбира се, че беше изморена. Главата на детето се плъзна леко и то моментално отвори очи, преди отново да потъне в сън. Ясмин я погали по косата и се опита да подпре главата й, за да не се плъзне отново. Ако станеше прекалено опасно за Руби, щеше да се наложи да помоли Адиб да обърне назад или да се прехвърли на някой камион, поел обратно към Феърбанкс. Но засега щяха да продължат напред.

Аляска плашеше Адиб с размерите си; милион и половина квадратни километра площ и единственият признак за човешко присъствие през предното стъкло на камиона му бяха леденото шосе и тръбопроводът Транс Аляска по протежението му; те може и да бяха технологично чудо, но според Адиб не изглеждаха нито като огромно човешко достижение, нито като връх на цивилизацията.

В началото на пътуването им двамата с Ясмин бяха обсъдили механиката на тира. Тя му каза, че е учила малко инженерство по време на обучението си по физика, но не беше специализирала в тази област; бе избрала астрофизиката. Според Адиб жена, която изучаваше астрофизика, беше самото въплъщение на дефиницията за свобода.

Но те всъщност не бяха разговаряли — не и за онова, което бе погълнало мислите й и я беше накарало да го излъже, както и да помъкне едно дете към Полярния кръг посред зима. Предполагаше, че Ясмин не желае да говори с него по тази тема, а и той не би я питал. Надяваше се да е в състояние да й помогне, стига да споделеше с него от какво има нужда.

Фаровете му осветиха пет смърча покрай шосето, побелели от сняг и лед. Въпреки че бяха на повече от сто години, дърветата бяха едва около метър високи; Аляска бе брутално място за растеж. Още по-далеч на север въобще нямаше дървета. След първото си пътуване до Дедхорс и нефтените кладенци край Прудоу Бей беше прочел доста информация за Северна Аляска с надеждата, че ако се въоръжи със знания за дадено място, това ще му помогне да го опитоми по някакъв начин, да го смекчи поне малко, но се беше случило точно обратното. Сега знаеше, че към заледеното шосе се движеше свлачище с ширина трийсет метра, замръзнала почва, скали и смалени дървета завладяваха магистралата с по няколко сантиметра на ден, набираха скорост и унищожаваха всичко по пътя си; сякаш самата земя, подобно на студа, беше не просто пасивно-враждебна, а активно-агресивна.

Но по-лошо от опасностите по пътя, студа и изолацията беше липсата на багри; само бяло на светлината на фаровете му и после — тъмнина. В този монохромен пейзаж копнежът му за цвят беше като нужда от топлина. Сети се за поетесата Лейла Серахат Рошани и се зачуди дали си е мислела за някой конкретен афганистански шофьор, докато е пишела своите стихове:

Посаждам очите си

в огледалото,

за да покълне знак —

малък и зелен,

и да възвести

вечността на пролетта.

Но той никога не беше виждал нищо зелено в тази пустош, а когато се появеше, пролетта беше изключително кратка.

Любовта му към поезията, както и знанията му по английски език бяха дар от майка му, учителка в Забул^[2], преди забраната на талибаните да преподава.

През последните трийсет мили Ясмин не спираше да гледа втренчено през предното стъкло, сякаш търсеше нещо, а напрежението растеше с всяка измината миля. Щеше му се да й каже, че никога не беше виждал нищо навън. Може би вниманието му беше твърде концентрирано върху пътя, но той наистина вярваше, че е безсмислено човек да се надява да открие нещо наоколо; нямаше нищо за гледане, просто стерилна пустош от сняг и лед. Дори хищните вълчи глутници, заради които шофьорите носеха заредени пушки, най-вероятно бяха по-скоро мит, отколкото реалност.

Размина се с един камион, пътуващ обратно към Феърбанкс. Пронизващата светлина на фаровете за момент изпълни кабината и освети Руби и Ясмин.

Не биваше да ги взима със себе си. Не беше го обмислил както трябва. Беше прекалено голям егоист, за да го обмисли както трябва. Сега осъзна, че мотивът му бе не кавалерското чувство, а егоистичният копнеж за компания по пътя. Главоболието, което усещаше съвсем леко във Феърбанкс, сега се беше засилило.

В светлината на предните фарове се виждаше само късче от пустошта, но това й беше достатъчно, за да се увери, че наоколо е жестоко празно. Мат й бе казал, че се връща да снима филм за дивите животни. Беше разказал на Руби всичко за дивия свят през зимата. Тя допускаше, че е преувеличил, за да скрие от дъщеря им истинската причина за отсъствието си от къщи. Ясмин така и не се опита да го постави натясно, защото мислеше, че това е параван, който предпазва и двама им от болезнената истина: не за Корасон (тогава тя още не знаеше за нея), а понеже Мат намираше семейния им живот за досаден и ограничаващ, нея — за досадна и ограничаваща, и изпитваше нуждата да се измъкне. Прекалено почтен беше, за да предложи официална раздяла, а и твърде много обичаше Руби, за да й причини болка, затова беше използвал живота на дивите зверове в Аляска през зимата като необходима измислица. С всяка следваща миля празнота тази измислица се разтягаше и пропукваше.

Спомни си за продължителното мълчание по време на телефонния им разговор отпреди осем дни, за времето, което беше нужно на гневните й думи да стигнат до него, да се върне при нея през цялото земно кълбо, а после на неговия отговор: Целунах я, защото ти ми липсваше.

Не виждаше никакъв смисъл. Но причината, поради която се бе върнал в Аляска посред зима, се беше изяснила.

Трескаво се надяваше да е сгрешила — не защото това щеше да означава, че като се изключи целувката, съпругът й беше верен. На фона на по-голямата картина, където Мат се бореше между живота и смъртта, вече нямаше никакво значение — невероятно, но факт. А защото, ако наистина беше дошъл тук заради животните, все пак съществуваше някакъв шанс да е бил извън Анактуе, когато селото е изгаряло до основи, което би означавало, че е взел вещи от първа необходимост със себе си и сега не бродеше някъде там, навън, беззащитен в убийствените мраз и тъмнина.

Два месеца след плетаческата им експедиция тя му определи среща на гарата в Кеймбридж. Когато слезе на перона, беше обута в гумени ботуши и носеше огромна чанта със странна форма. По-късно Мат й призна уплахата си тогава, че любовта му към нея няма да е винаги проста работа. На Кингс Лин^[3] влакът им спря принудително и двамата хванаха последния за вечерта автобус, с който закриволичиха в тъмнината покрай морския бряг — единствени пътници — докато не стигнаха до крайбрежното селце Клей. Беше я последвал през мокрия чакъл, под бучащите и затихващи звуци на вълните край тях.

— Виж — каза му тя и посочи нагоре.

Той извърна очи към огромния купол на крайморското небе на Норфолк; подобно на обърнат с дъното нагоре космически буркан, пълен с брокат, разсипан несръчно през него.

Тя извади телескоп и триножник от чантата си, заби триножника в чакъла и настрои телескопа.

— Виж сега.

Беше си помислил, че ще му покаже отблизо Луната или някоя планета, че ще види пръстени или сателити, или каквото там имаха планетите. Изобщо не беше подготвен за онова, което последва. Хилядите звезди, които беше видял с просто око, се бяха умножили със стотици; през цялото време бяха греели там, тези звезди отвъд звездите.

Заспаха на едно одеяло върху неравния чакъл под ритмичните звуци на бучащото и въздишащо край тях море. Когато тя се събуди, зората изсветляваше небето и звездите ставаха невидими. Мат вече беше буден. Той обгърна лицето й с длани.

— Какво… — започна Ясмин.

— Виждам те — каза той и тя се почувства като ивица земя, зърната от пътешественик, прекарал твърде дълго в морето.

 

 

Притискам се към мама и усещам, че сърцето й бие наистина бързо; също като на малкото мишленце, което Трипод беше уловил (макар че има само три крака, той пак умее да ги хваща). Зная, че мисли за татко. Не е забелязала, че съм будна, така че мога да я наблюдавам известно време. Гледа напрегнато през предното стъкло на камиона и прехапва устни, сякаш й иде да заплаче, но се възпира.

Чувствам се като някой шпионин, затова леко се помръдвам, за да й покажа, че съм се събудила. Тя ме притиска плътно към себе си.

Не биваше да заспивам. Мислех, че господин Азизи ще се грижи за нея, но той трябва да кара камиона, а и не познава мама достатъчно добре, за да забележи признаците, че е разстроена, нещата, които не е правила преди — прехапването на устни и усилието да не заплаче.

Според мен се притеснява, че сме на сценарий номер едно, в който татко не е взел нищо със себе си. Но аз съм сигурна, че той е добре. Приятелите му инуити са му показвали как се прави апутиак, което е вид иглу. Не от големите, със стаи и всичко останало, а от онези, които си изграждат по време на лов, временна работа, само докато двете с мама се доберем дотам. Та сигурна съм, че си е построил апутиак и просто чака да отидем да го намерим. Казвал ми е, че вътре е уютно.

— Как е възможно, щом е направен от СНЯГ? — възкликнах.

— Снегът е чудесен изолатор, в него има множество въздушни джобчета, които задържат студа навън. Топлината, която излъчва тялото на човек, също създава усещане за уют.

— Уют?

— Уют. А понякога използват кулик, което е нещо като лампа и печка едновременно. Представлява каменна купа, в която запалват китова мас и в иглуто става като в тостер. Искаш ли да научиш нещо интересно?

Татко знае, че винаги искам да науча нещо интересно.

— През късна пролет апутиакът просто се стопява. След него не остават никакви боклуци, контейнери или основи. Не остава боклук дори колкото да се напълни една средно голяма кофа за боклук, че даже и малко кошче. Всичко просто попива обратно в земята.

Имаме си нашите собствени знаци за различни неща. За „апутиак“ изобразяваме буквата А, после извиваме ръка като покрив. Татко е научил езика на жестовете, когато съм била бебе. Казвал ми е, че е научавал някой знак, за което му било нужно цяла вечност, после го показвал на мен и аз съм го запомняла точно за десет секунди. Също така ми е казвал, че вместо да бърборя с уста като останалите бебета, аз съм бърборела с ръце. Винаги, когато ми го разказва, по устните му се появява супер огромна усмивка.

Леко се отдръпвам от мама, за да освободя ръцете си, и й казвам, че татко сто процента си е направил апутиак, което й изобразявам буква по буква, тъй като мама не знае специалния ни знак за тази дума. Показвам й го и й обяснявам, че приятелите му са го учили как се строи и че е наистина уютно. Мисля, че това я накара да се почувства по-добре, защото ми се усмихва.

— Смяташ ли, че Босли е добре? — питам я. Знакът за „Босли“ е размахване на пръст като опашка и всички в нашето семейство знаят, че се отнася специално до Босли.

— Сигурна съм, че е много щастлив. Госпожа Ф. много го глези — отвръща мама.

— Опакова ли му леглото?

— Разбира се. И всичките му играчки.

Няма нужда да се притеснявам за Трипод, защото госпожа Бъкстън идва да го храни всеки ден. Мама казва, че Трипод е като някой тийнейджър, който няма търпение къщата да се опразни и да остане изцяло на негово разположение. Харесва ми да си представям всички сгушени и заспали на топло — Трипод на дивана, където не му е разрешено да се качва, Босли в неговото специално легло, а татко — в апутиака.

През прозореца се разкрива гледка към гигантско черно магьосническо наметало, а от другата му страна са скрити животни, птици, риби и насекоми. Има карибута, американски лосове, снежни сови, северноамерикански зайци, бобри — всичките са будни, само мечките сигурно спят в техните бърлоги, но и те се размърдват по време на сън, а под леда на реките има жаби, потърсили подслон на дъното, защото там е най-топло.

Знам, че е странно, задето харесвам карибута и мускусни бикове. Таня и момичешката банда си падат най-вече по понита, после по котенца и кученца. Няма нищо лошо да харесваш и хамстери, и морски свинчета. Карибутата и тундровите пчели ще бъдат сметнати за също толкова странни, колкото съм аз. Но те са суперски-страхотни! Човек не би си помислил, че една пчела може да оцелее дори минута на студа, но тя трепка с мъничките си мускулчета, за да създава топлина, и после запазва тази топлина в мекото си кожухче. Най-любимите ми животни обаче са речните бобри, бебетата им са на около пет месеца в момента. Татко ги е виждал да играят на гоненица, а също и на жмичка. Да пукна, ако лъжа!

Аз не бих била популярна сред Таня и момичешката банда дори да чувах и говорех като тях. Не харесвам брокатен гланц, нито комплекти за моден дизайн, и харесвам речните бобри повече от понитата.

Мама продължава да ме притиска към себе си, малко по-силно, отколкото трябва, но не възразявам. Поглеждам през предното стъкло, настрани, а не по цялото протежение напред, опитвам се да видя какво се таи в тъмното. Мисля, че тундровите пчели спят зимен сън, но може някоя да е останала навън и да ни придружава. Трябва да издам някакъв звук, защото и мама, и господин Азизи гледат към мен. Посочвам с пръст и господин Азизи се обръща да види дали зад нас има някой, после спира камиона направо на шосето, защото няма къде другаде да спре.

Малко пред нас, на самия ръб на пътя, снегът и ледът блещукат, тъй като никой не е карал по тях, на светлината на фаровете ни приличат на диамантен прах.

В блестящия като диамант сняг забелязвам формата на две крила, все едно някой ангел е паднал, след това се е надигнал и е оставил отпечатъци от крилете си долу, а може и просто да се е приземил нормално на крака, а после да е решил да полегне за малко в снега.

— Какво има? — пита мама.

Изобразявам формата на две крила с длани, все едно че правя огледален образ на двата отпечатъка в снега. Усмихвам се, за да разбере, че само се шегувам за ангела.

— Мисля, че са отпечатъци от крилете на бяла яребица — обяснявам, като изписвам думите „бяла яребица“ буква по буква, за да ме разбере мама. Татко ми е показвал снимки, ето откъде знам.

Бялата яребица е добра като ангел, дори по-добра. Но мама не е чувала за нея.

— Това е удивителна птица — продължавам. — Която остава в Аляска през цялата зима. Перата й си променят цвета на бял през зимните месеци, за да се слее със снега.

Джими би възкликнал: „Невероятно готино!“, и щеше да е прав. Наистина е КРАСИВО; тези идеални отпечатъци от криле в диамантеноблестящия сняг, с фаровете на господин Азизи, насочени към тях като фенери, и цялата тъмнина наоколо.

Татко ми каза, че когато искат да си починат, белите яребици политат към снежните брегове, така че никой хищник да не може да види отпечатъците от краката им.

Думи без звуци @Words_No_Sounds — 1 m

651 последователи

НЕВЕРОЯТНО-ГОТИНО-КРАСИВО: докосване до черно петно по козината на пантера; море от лимонада с газирани вълни; снежни отпечатъци от криле на бяла яребица.