Розамънд Лъптън
Тишина (22)

21

В тихия апутиак Мат си припомняше шума, който вдигаха кучетата, хъскитата на Каюк, воя им към черното небе и към забулените с облаци звезди; звуците, които издаваха, приличаха на жесток погребален напев.

Ясмин здраво стискаше ръката му, сякаш влизаше в колибите заедно с него. Той не описваше тези детайли на Руби, не искаше подобни картини да се загнездват в съзнанието на дъщеря му, нито тя да разбере как беше подвел приятелите си.

— Те не разполагаха с никакви средства, чрез които да потърсят помощ. Бях взел сателитния терминал със себе си. А дори не го използвах.

— Не си виновен — рече Ясмин. — Мат, чуй ме, моля те. Вината не е твоя. Не си знаел.

Лицето на капитан Грейлинг изглеждаше като увиснало от ужас от разказа на Мат.

— Мислите ли, че смъртта им е била болезнена? — попита той и Мат се изненада от човечността във въпроса на щатския шериф.

— Да. Но тогава не бях сигурен.

— Открили сте ги миналия петък, така ли?

— Да.

— Полицаите смятаха, че всички са загинали при пожара — намеси се Ясмин.

— Не разбирам.

— Имало е ужасен пожар — обясни капитан Грейлинг. — Унищожил е всичко до основи. Нямаше как да се разбере, че са умрели преди това.

— Някой е запалил селото? — попита ужасен Мат.

— Може да е било нещастен случай — каза Грейлинг, сякаш искаше да повярва в тази версия. — Може би когато са умирали, някой калорифер или готварска печка са били оставени включени, което би могло да е първопричината за пожара.

Ясмин си спомни, че капитан Грейлинг бе начело на претърсването в Анактуе; сцената трябва да е била брутална. Тя разбираше защо не му се искаше пожарът да е бил умишлен; защото това би означавало, че някой е убил хората два пъти последователно.

— Помислих, че полицията ще ги открие — каза Мат. — Може би не след един-два дни, но бях сигурен, че ще ги открият.

Селяните имаха приятели и роднини, които живееха извън Анактуе. Селото беше отдалечено, но не и напълно откъснато от света. Хората го посещаваха с въздушни таксита, селяните също пътуваха по този начин. Беше предположил, че все някой ще ги открие и ще съобщи на полицията.

Ясмин се обърна към капитан Грейлинг:

— Ако ги бяхте открили преди пожара, щяхте да разберете, че Мат е жив. Щяхте да видите, че между труповете няма тяло на западняк.

Капитан Грейлинг кимна. Трябваха му няколко мига, за да се съвземе.

— Ще установим как е станал пожарът — обърна се той към Мат. — Но искам да разбера какво наистина се е случило в Анактуе преди изпепеляването на селото. И мисля, че вие можете да ми помогнете.

 

 

Татко е събул специалните си ботуши, стъпалата му кървят, а някои от пръстите на краката му са черни, сякаш някой ги е намазал с вакса за обувки.

Казвам му, че аз също искам да разбера какво е станало, така че ще чета разказа по устните му. Не искам да ми превежда чрез знаци, защото изглежда много уморен. Обещавам, че ще поглеждам настрани, ако нещо е особено ужасно. Завивам бедните му пръсти със спалния си чувал в опит да ги стопля и когато го правя, татко ми се усмихва и отново се превръща в предишния татко.

— Пред една от къщите отново видях мъртвия гарван — обажда се татко с истинския си глас, а също и на езика на глухонемите, макар да му казах, че няма нужда.

Беше ли им казал за гарвана? Или просто си го беше спомнил толкова живо, че си бе помислил, че е говорил за него.

Бе започнало да вали сняг, белите снежинки падаха върху черната птица.

— Снимах го.

Тогава още не ставаше въпрос за веществени доказателства или конкретна следа, а защото мъртвата птица му се беше сторила като епитаф за мъртвите инуити и изразяваше нещо, което той никога не би могъл да опише с думи.

— И после напуснах селото за втори път.

Планът му бе да стигне до пистата; вярваше, че през следващите няколко дни със сигурност ще пристигне самолет. Все още разполагаше с палатката и провизии за себе си и за впрегнатите в шейната хъскита. Каюк го беше накарал да вземе двойно количество от онова, което му бе необходимо, в случай на буря. Можеше да чака самолета толкова дълго, колкото се налагаше.

Кучетата не искаха да напуснат селото. Беше се наложило да използва цялата си власт и сила, за да ги накара да помръднат. Едно от водещите хъскита, Пукик, изглежда, беше разбрало, че трябва да се отдалечат, и другите го бяха последвали с неохота.

Докато напускаше Анактуе, снегът се беше усилил. Зад гърба им селото се губеше в преспите и тъмнината. Обзе го чувството, че изоставя приятелите си. Кучетата теглеха шейната, снегът ставаше все по-плътен, докато накрая на Мат му бе невъзможно да разбере кое е пред него и кое над, под и зад; едноизмерна белота, в която той би могъл да пътува с еднакъв успех както през небето, така и през земята.

На осем мили от Анактуе снегът оредя и отделните хълмове на триизмерния свят отново се появиха пред погледа му. Фенерчето на челото му освети черни форми, полегнали в снега.

Когато приближи, вонята го удари силно в носа; същата както в колибите на селяните, отровна дори в ледения въздух. Цяло стадо мъртви мускусни бикове, по-малките бяха почти изцяло заровени в пресния сняг. Един голям мъжкар бе частично оглозган, очевидно след смъртта му, понеже по снега нямаше следи от кръв.

Нещо проблесна в лъча на фенерчето му. Наблизо в снега се виждаше дупка и в нея — течаща вода, която отразяваше светлината на фенерчето му. Тук реката бе замръзнала, а после снегът я бе покрил. Мускусните бикове бяха изровили дупката в най-тънкия лед с копитата си, за да стигнат до вода.

Той погледна в дупката. Водата се движеше бързо под леда. Една зъбата риба треска, около половин метър дълга, бе заклещена от парче лед точно под повърхността; хрилете й бяха частично разложени.

Не искаше да повярва на доказателствата пред очите си; не искаше да си мисли, че тази крехка и чиста земя, бялата поема, в която бе живял до вчера, бе разядена от отрова.

Нито искаше да признае, че вонята около мускусните бикове ги свързваше със селото. Детайлът беше твърде ужасяващ, унизителен, без никаква връзка с красотата на хората или животните.

На половин миля по-нататък откри глутница мъртви вълци, повечето засипани от снежните преспи. Помисли си, че сигурно бяха яли от мускусните бикове или също бяха пили вода от реката.

Селяните си бяха набавили речна вода, която да им стигне за два последователни дни, и я бяха складирали в цистерни; задачата да бъде изтеглена се падаше на най-силните мъже и жени. Акиак и Каюк бяха отишли за вода от реката, след като Мат беше поел на своето първо пътешествие. Акиак нямаше да фигурира в никакви списъци, не и след като се беше върнал най-неочаквано, така че беше много щедро от негова страна да предложи да помогне на приятеля си.

Но селяните винаги преваряваха водата, преди да я консумират.

Снегът продължаваше да се сипе и бавно да затрупва животните.

Мат разказа как беше снимал мускусния бик и вълците и как с помощта на сателитния терминал беше установил точното им местоположение. Терминалът не бе останал свързан достатъчно дълго време, за да му даде възможност да прехвърли фотосите на своя лаптоп, но му беше показал географските координати. Записа цифрите с молив в бележника си. И химикалката му бе замръзнала.

— Използвал си десетични координати — каза Ясмин.

— Беше по-бързо да ги запиша по този начин. Мислех, че по-късно лесно ще попълня липсващите десетични запетаи.

Ясмин си представи физическата и умствената издръжливост, които бяха необходими, за да се стои навън при минус двайсет и девет градуса студ и да се използва камера, после терминал, после молив. И тя разбираше защо Мат беше записал минималното. Беше му се наложило да остане само по тънки ръкавици; не би рискувал пръстите му да измръзнат, защото после нямаше да може да разговаря с Руби.

— Вместо да продължа на изток към пистата, се отправих на югозапад, като следвах реката и мъртвите животни и птици по бреговете й. Движех се срещу течението, към източника.

Ясмин разбра, че Мат се беше почувствал задължен пред селяните да документира онова, което се беше случило, и да открие истината, но най-логичното бе да отиде на пистата и да изчака някое въздушно такси, после полицията можеше да регистрира следите. Съпругът й предусети въпроса й още преди да го е задала.

— Снегът покриваше всичко, бурята почти беше погребала мускусните бикове и вълците. Още един такъв обилен снеговалеж и животните щяха да са напълно скрити от погледа и нямаше да има какво да се види; нямаше да останат знаци, които да се следват.

Тя кимна и си помисли, че сигурно се е надявал полицията да открие селяните, а после някой да потърси него самия. Той нямаше представа, че беше избухнал пожар, нито че го бяха помислили за изгорял заедно с останалите. Едва ли си беше представял, че ще е напълно сам в продължение на толкова дълго време.

Хъскитата на Каюк бяха единствената му жива връзка с Анактуе. Беше назовавал по име всяко едно от тях, надвиквайки воя на вятъра, както приятелят му го беше учил. Най-отпред беше Пукик, което означаваше Умна; до нея бе впрегнат Умиалик — Цар; после Кауклик — Главен, и Нутурук — Твърд сняг; следваха Сику — Лед, с Коко — Шоколад; най-отзад бяха Каник — Снежинка, и Памюкилавук, което Каюк му беше превел като Размахващ опашка, но Мат не беше сигурен дали близнакът не се бе майтапил с него.

— Пукик, едното от кучетата водачи, откри мърша край реката и я изяде, преди да успея да го спра.

Беше с Пукик, докато кучето не издъхна, и за първи път в цялата си кариера му се прииска да има оръжие. Приятелите му си бяха отишли болезнено.

Беше трудно да ръководи останалите хъскита без Пукик, костваше му много усилия да им наложи волята си. Единственият източник на светлина, с който разполагаше, бе едно електрическо фенерче с динамо и той бе използвал заряда му почти напълно, преди да го навие отново, защото трябваше да го прави със свалени дебели ръкавици.

Понякога му се струваше, че е загубил реката, после зърваше някоя тъмна форма край брега и разбираше, че е открил отровено животно или птица. Правеше снимка, сваляше координатите и ги записваше; после продължаваше през тъмната опетнена земя по следите на отровата.

— Това ли се случи и с приятелите ти, татко? — попита Руби. — И те ли са били отровени? Значи е било отрова, а не пожар?

Мат кимна; щеше му се Руби да не узнава тази история, но въпреки това превеждаше разказа си за нея, защото тя бе поискала да разбере какво се е случило. Двамата с Ясмин се бяха разбрали никога да не използват глухотата й в своя полза; дори да искаха да й спестят истината за нейно добро.

— На втората вечер газта в примуса ми свърши — продължи той. — Беше твърде ветровито, за да мога да запаля кулика си. Имах храна за хъскитата, но не можех да стопя сняг, за да ги напоя.

През следващите два дни бе използвал всеки случай, в който вятърът беше утихвал, за да запали кулика и да стопи сняг за кучетата и за себе си.

— До неделя вечерта пропътувах двайсет и пет мили. Завързвах хъскитата за поводите им пред палатката. Бяха гладни. Давах им по половин дажба, за да имат храна за по-дълго. На следващата сутрин две от тях бяха изчезнали.

— Кои точно? — полюбопитства Руби.

Беше й казал имената на всичките след първото си пътуване с кучешки впряг в компанията на Каюк.

— Памюкилавук и Нутурук. Открих Нутурук, хванал отровен полярен заек; също му беше зле.

Изглеждаше така, сякаш кучето е на твърда земя, но когато приближи към него, Мат установи, че ледът под краката му поддава.

— Татко? Какво стана после?

— Тънкият лед, покриващ реката, се пропукал и Нутурук бе паднал във водата. Умря, защото водата беше прекалено студена.

— Но той е имал специална гъста козина, татко. Ти ми го каза. Каза, че на хъскитата им е горещо дори когато навън е смразяващ студ.

— Беше отровен, затова замръзна твърде бързо.

Онази част от реката, в която бяха пропаднали двамата с кучето, бе сравнително плитка, но течението беше бързо. Мат не беше направил опит да спаси кучето, а го бе оставил да бъде отнесено бързо; удавяне или замръзване бяха по-малко брутален начин да се умре.

— А какво стана с Памюкилавук? — попита Руби, като направи знакът за бързо мърдаща опашка.

— Не можах да го намеря. Мисля, че и той е паднал в реката. Умрял е много бързо, Птицечовчице.

— Да.

— Пропътувахме още четири мили.

Стъпалата и горните му панталони бяха мокри от прегазването на реката. Беше облечен в три чифта дрехи, както правеха ловците инуити, но студът проникваше през тях. Усещаше премръзване като електрически ток в стъпалата и прасците си. Краката му отслабваха, стъпалата му постепенно изтръпваха, беше му трудно да балансира на шейната. Продължи да вика имената на кучетата през свистенето на вятъра, но малко по малко забравяше как се казваха. Знаеше, че ако скоро не се прибере на топло, ще умре.

Спря впряга. Мокрите дрехи изсмукваха и малкото останала топлина в тялото му и той не можеше да ги изсуши. Нямаше с какво да си стъкне огън, нито едно дърво, нито една клонка. Вятърът режеше като мачете и нищо не можеше да го спре. При такъв вятър бе невъзможно да запали кулика, камо ли да поддържа огъня в него. Нямаше никакъв източник на топлина.

 

 

Татко каза, че разбрал за приближаващата буря по засилващия се студ и вятър. Опитал се да опъне палатката си, но земята била прекалено твърда, за да се забият колчетата в нея. После изведнъж извила буря и отнесла палатката, подобно на дантелена кърпичка, закачена с щипки за пране. Опитал се да я догони, но тя изчезнала.

После се опитал да събере накуп хъскитата, за да не избягат и да се отровят, но било трудно да забие колчетата в земята. Ужасно е, като си представя татко сам и целия премръзнал да се бори с твърдата земя.

— Защо не ни писа? — питам го. — Да ни кажеш, че си ти, и да потърсиш помощ от нас?

— Исках, Птицечовчице, но лаптопът на Акиак беше замръзнал. — Той се усмихва. — Буквално.

Изобразявам изкуствена усмивка, но отвътре ми е тъжно.

— Дори не искаше да се включи — продължава татко. — Моят калъф не го беше предпазил както трябва и мисля, че беше изстинал твърде много, за да може да работи. А също така по екрана се бяха появили малки пукнатини.

Той поглежда към мама с тоя нов поглед, който има за нея, и на мен ми става ясно, че иска да й каже нещо, вероятно на езика на жестовете, защото е малко по-интимен, но тогава се намесва полицаят. Мама ми предава думите му.

— Трябва да е било в понеделник — казва полицаят. — Когато ви издирвахме в бурята. Но вие сте построили това.

— Не. Имаше първи опит — казва татко и ми се усмихва, този път широко. — Бях направо безнадеждна работа, Птицечовчице. Никога преди не го бях правил, само бях гледал Каюк и Корасон. Двамата можеха да построят апутиак за двайсет минути. На мен ми отне часове. Дори и тогава беше слаба работа.

Твърде много беше разсъждавал като лондончанин, не като инуит; а ако искаше да оцелее, трябваше да се сети какво биха правили те. Извади ножа на Корасон и изряза блокове сняг от една пряспа, като с мъка координираше пръстите си. Някои от блоковете се разпадаха и не можеха да бъдат използвани, затова трябваше да започва отново. Когато реши, че има достатъчно блокове, започна да строи апутиака.

През цялото време, докато го издигаше, тялото му се тресеше неконтролируемо, а стъпалата му сякаш бяха пронизвани от ножове. Мислеше за Ясмин и за Руби, представи си лицата им в тъмното, сякаш в края на тунел, и имаше чувството, че ако построи апутиака, ще стигне до тях. Чу гласа на Каюк над виещия вятър, който търпеливо му обясняваше: Сега — ред върху ред, но спираловидно; после натъпкваме свръзките със сняг; но гласът на приятеля му бе по-ярък от спомен, все едно Каюк беше заедно с Мат на снега; уплаши се, че халюцинира заради измръзването. Но въпреки това гласът на Каюк му действаше успокоително.

Когато привърши, пропълзя вътре, неописуемо измръзнал. Запали кулика едва на десетия път. Топлината го сепна. Затвори входа със сняг, после свали дрехите си, за да ги изсуши. Извади батерията на лаптопа, после я сложи до кулика с надеждата, че огънят ще я накара отново да проработи. После заспа, като ту губеше съзнание, ту се свестяваше. Светлината от кулика играеше по снежните стени.

Събуди се полузадушен. Апутиакът се пълнеше с пушек от кулика. Трябваше да вземе ножа и да издълбае дупка в тавана, за да пусне дима навън. Но вече не трепереше неконтролируемо.

На следващата сутрин измръзналите му стъпала бяха червени и покрити с мехури. Две от хъскитата, Умиалик и Каник, бяха скъсали поводите си и бяха изчезнали. Предната вечер им беше хвърлил последните мизерни късчета храна и те сигурно бяха тръгнали на лов. Сега бе останал само с Коко, Кауклик и Сику. Призля му, като осъзна, че преди да се разтревожи от загубата на хъскитата, бе изпитал облекчение, че можа да се сети за имената им. Следващият апутиак, който щеше да построи, щеше да бъде достатъчно голям, за да прибере и кучетата вътре.

Върна батерията в лаптопа и след около пет секунди компютърът проработи, сега обаче клавиатурата беше заяла и той установи, че при загряването му от вътрешната страна на стъклото на екрана се беше получила кондензация. Уви лаптопа в лека туристическа кърпа с надеждата да изтегли влагата, после го пъхна в брезентовата си торба.

Напусна зле построения си апутиак и извървя три мили покрай реката; стъпалата му бяха кървави и почернели от измръзването; трите останали кучета теглеха шейната без неговата тежест отгоре й. Разполагаше единствено с лъча на електрическото фенерче, за да вижда, мъничък в безкрайния черен пейзаж, и го обзе чувството, че е единственият човек в една планета от мрак и лед.

Фенерчето попадна върху един пътен стълб. Първия признак за човешко присъствие, който виждаше от четири дни насам. Разбра, че приближава до източника на отровата. Видя още стълбчета, маркиращи реката като път.

Извървя с препъване миля и половина по речния път, когато чу слабо пукане, докато хъскитата теглеха шейната по леда.

Светна с фенерчето, за да разбере причината, и видя дупка в леда, от която като лъчи тръгваха множество пукнатини, причинени от тежестта на шейната, минала над нея. Разшири дупката с ножа си. Отдолу големи скали отделяха част от бързо течащата вода на реката. Фенерчето му разкри пласт с дебелина двайсетина сантиметра частично разложена мъртва риба и жаби.

Измина няколко крачки и усети нещо меко да поддава под краката му. Светна и видя мъртвите речни бобри върху леда.

Направи снимка, но му беше все по-трудно да работи с камерата. Страхуваше се, че снегът е нахлул в механизма й. Изгаряше от нетърпение да качи снимките в мрежата, където нямаше да зависят от мразовитото време, но се съмняваше, че ще накара лаптопа на Акиак да тръгне. Спомни си как по някакъв странен начин му се беше видяло по-лесно да мисли за проблемите, които имаше с камерата и лаптопа, отколкото да се фокусира върху семейството речни бобри. Каник стоеше до тях.

 

 

Татко казва, че също е видял речните бобри и ги фотографирал. Мислел, че приближава до източника на отровата.

Казах му, че когато видях речните бобри, се разплаках и той кимна, защото ме разбира. Сега нашите истории сякаш се свързват, татковата, мамината и моята, и отново сме една-единствена обща история.

Когато забелязах и хъскито до бобрите, си помислих, че лошият човек го е оставил да умре, но сега знам, че татко е опитал да се погрижи за Каник. Името му означава Снежинка и въпреки че изглежда пухкав и крехък, Каник е бил много силен и доста зъл.

Татко вървял по речния път, както бяхме направили и ние, и когато стигнал дотук, разбрал, че е открил отровата. Каза, че проверил по-нагоре по реката, но не намерил други мъртви животни или риби. Казва, че отровата е тръгнала оттук.

Всички си обличат дебелите дрехи и излизат от апутиака. Татко ми поръчва да остана на топло, но няма начин отново да го оставя да изчезне от погледа ми, нито дори за минута.

* * *

Накладеният навън огън е много ярък, така че виждам ръцете на мама и на татко. Пламъците приличат на духове, които се опитват да избягат в тъмнината.

— Когато стигнах дотук, огънят вече гореше — казва татко на полицая. — Не съм сигурен какво са се опитвали да унищожат. Продължих да го поддържам, защото се надявах, че някой самолет ще го забележи.

Полицаят казва нещо и мама ми го превежда:

— Редовните полети не минават по този маршрут. Не го правим, освен ако нямаме основателна причина.

Знам, той има предвид, че са търсили мама и мен и е видял нашата сигнална ракета, а една сигнална ракета се издига много по-високо от накладен на снега огън. Нашата ракета приличаше на червена звезда.

Никой не търсеше татко, с изключение на мама и мен.

Татко пъха някаква дъска в огъня и тъмнината се обагря в оранжево, докато духчетата бягат.

Виждам гигантско метално чудовище, което се издига в мармаладеното небе.

— Това е платформа за фракинг — обяснява татко.

Беше приближил към огъня и на светлината му бе видял издигащата се платформа, висока четирийсет метра, подобна на средновековен требушет, направен от метал, който атакува земята; и после бе обходил наоколо с лъча на фенерчето си и бе попаднал на огромен компресор, цистерни, кладенци и помпи за сондиране. Както и една частично разглобена барака за генератор и огромни прожектори, разхвърляни по земята. Бе открил двайсет и два кладенеца в радиус от една миля около платформата. Имаше дупки като лунни кратери с размерите на езера, за които бе сметнал, че са ями за събиране на отпадъчните продукти. Дори в студа бе усетил мириса на химическите отрови, дерящи носа и гърлото му. Въпреки минусовите температури течността в кладенците не беше покрита с ледена кора и вместо да се отрази, светлината на фенерчето му бе поглъщана от мътна, плътна и лепкава течност.

На хиляди мили около това място се простираше древната тундра, бяла от сняг, деликатната екосистема под него бе крехка и недокосната от човешка ръка. Но тук беше дамгосана от метал и кратери, а под краката му минаваха сондажни тръби, забити на две мили дълбочина, разпростиращи се като вени, пронизващи земята.

Селяните се бяха страхували, че сондите ще отровят земята и водата им и ще унищожат бита им. Бяха се страхували, че ще ги разболеят. Заедно с Корасон той бе проучил многото начини, по които фракингът можеше да бъде потенциално опасен. По ужасна ирония на съдбата не ги бяха убили кладенците близо до селото им, а онези, които бяха притежание на друга компания на четирийсет мили от Анактуе.

— Знаете ли как е попаднала отровата в реката? — попита капитан Грейлинг.

— Една от тръбите за фракинг сигурно се е спукала и отровата от сондажната течност е изтекла навън — отвърна Мат. — А може би, когато са пробивали скалите, са освободили отрова, която естествено е съществувала в тях. Или някой просто безотговорно е изхвърлил всичките токсични отпадъци. Има много начини.

Капитан Грейлинг е свалил маската си и от лицето му разбирам, че също намира това място за гадно. Сигурно свали маската си, защото знае, че я намирам за малко страшна, или защото лицето му се е сгорещило, понеже бе прекалено близо до огъня.

— И ти си построил този наистина хубав апутиак? — казвам на татко, като използвам нашия специален знак за това.

— Да.

— С дупка за пушека и врата, направена от животинска кожа — продължавам.

— Точно така. Научих няколко урока по трудния начин, Птицечовчице.

 

 

Когато построи апутиака, той запали кулика и сложи лаптопа на Акиак до него, увит в хавлиената кърпа. Четири часа по-късно екранът светна и Мат почувства, че вече не е сам. Не беше в селото, когато жителите му бяха убити, но сега бе поне в състояние да даде показания за онова, което се беше случило. Свърза кабела на камерата си към лаптопа и това автоматично го свърза с папката за снимки. Натисна „Пренеси всичко“ и снимките му се прехвърлиха в лаптопа.

Отвори първата снимка и започна да въвежда координатите от мястото, където беше направена, но екранът примигваше и Мат се уплаши, че не му остава много време, преди машината отново да спре да работи. Пишеше възможно най-бързо под всяка снимка, просто въвеждаше цифрите, които беше записал с молив, нямаше време за нищо друго.

Вече знаеше координатите на Анактуе и ги въведе под снимката с гарвана.

Беше снимал сондажните кладенци, останали в сянка при светлината на големия огън, и бе взел координатите им, но на снимките нямаше доказателство за никаква отрова; доказателството беше в мъртвите животни и птици.

Трябваше да качи снимките в интернет, където щяха да са на сигурно място, защитени от леда и влагата, и ужасния студ, но първо щеше да изпрати имейл на Ясмин, да изрази обичта си към нея по някакъв начин — с мисли и думи.

Напечата адреса й и тогава екранът примигна отново и изгасна. Уви лаптопа и пак го сложи до кулика. Час по-късно лаптопът светна слабо. Работеше единствено сензорът на мишката. Клавиатурата изобщо не можеше да се ползва. Натискаше буква след буква, но никоя не реагираше. Имаше чувството, че е онемял. Помисли си за Руби, как хората не разбираха, че нейните знаци са думи, не осъзнаваха колко храбра е малката му дъщеричка.

Може би все пак щеше да успее да изпрати поне снимките и координатите. Имаше въведен адреса на Ясмин, мишката също работеше. Излезе от апутиака.

— Изпратих ги от ей там — казва татко. Посочва към един хълм, като огромна сянка на фона на оранжевата светлина от огъня. — Трябваше да намеря чиста линия за сателита.

— Краката сигурно много са те болели — казвам. Защото, докато бяхме в апутиака, бях видяла бедничките му черни пръсти.

— Болеше ме, но не чак толкова — отвръща той. — Измръзването не е кой знае каква голяма работа, когато се отнася до стъпалата. В най-лошия случай ще загубя един-два пръста, а човек няма големи проблеми, ако му липсва пръст на крака.

Говори само на мен, с ръце.

Хващам дланите му и оглеждам всичките му пръсти, много внимателно. Той се усмихва и ми казва с жестове, че пръстите му са си окей.

 

 

Изкачването беше трудно, стъпалата му бяха безчувствени от измръзването, теренът неравен и измамен заради леда под снега. Стигна до върха и се опита да забие фенерчето си в земята, за да вижда, докато свързва кабела между лаптопа и терминала, но фенерчето не спираше да се преобръща и да се озовава заринато в снега. Ако екранът на лаптопа бе достатъчно ярък, щеше да му е по-лесно, но той едва мъждукаше и стъклото му беше напукано, така че не излъчваше достатъчно светлина, за да може да вижда благодарение на нея.

Свали си дебелите ръкавици и останал по тънки подплати, опипа дупките за свързването на кабела с върховете на пръстите си.

Свърза лаптопа и терминала. Терминалът потърси сателит. С помощта на мишката Мат отвори папката със снимките и после кликна върху тази с мускусния бик. Отиде на „Споделяне“, после на имейл. Пак с помощта на мишката провери полето с описание на имейла, за да е сигурен, че координатите ще бъдат изпратени автоматично заедно със снимката. Беше вкарал адреса на Ясмин, преди клавиатурата да замръзне, така че използва мишката, за да копира и пейства адреса в полето на получателя. Заглавието на имейла автоматично се изпълни с номера на снимката от цифровата му камера. Преди да натисне бутона за изпращане, опита клавиатурата с отчаяна надежда, че ще проработи, за да пише на жена си. Но бутоните все така бяха замръзнали.

Терминалът откри сателитна връзка и Мат изпрати снимката с мускусния бик, но когато опита да пусне следващата, връзката се разпадна и трябваше да започне отначало. Знаеше, че може да изпрати само малка част от снимките, които беше направил. На всеки пет минути слагаше дебелите си ръкавици, докато сгрее ръцете си. След половин час екранът на лаптопа отново изгасна. Трябваше да се върне в апутиака и да изчака машинката да се върне обратно към живот, после пак да се изкатери по ледения хълм. Мозъкът му работеше забавено, тялото — също, загуби всякаква представа за времето. Не спря да се надява, че клавиатурата ще тръгне, поне за малко, за да може поне да напечата първата си буква и да уведоми Ясмин, че имейлите са от него.

Беше усетил как бурята назрява наоколо; вятърът се усилваше, снегът падаше по-бързо и по-плътно, докато накрая не го заслепи съвсем. През последното си слизане от хълма трябваше буквално да пълзи, леденият вихър го шибаше и го лишаваше от малкото останала топлина в тялото му, кучешкият студ се усещаше огромно безличен и интимно жесток.

Вече нямаше представа кой ден от седмицата е и си мислеше, че тук няма дни, нито пък Земята се върти, за да обърне страната си към Слънцето; съществуваше само тъмна нощ в душата, в която жестоките бури разцепват времето на разнообразни късове.

Стигна до апутиака. По някакво чудо куликът продължаваше да гори. Когато се приюти до него, си спомни за Каюк и Корасон и за това как бяха споделили уменията си с него.

 

 

Татко не каза нищо за Кауклик, Коко и Сику, но това са единствените хъскита, които му бяха останали.

— Бяха ли Кауклик, Коко и Сику с теб в апутиака по време на мегатронната буря, татко?

Видът му става тъжен и разбирам, че се е случило нещо ужасно. Казва ми, че когато се върнал от хълма след изпращането на имейлите, не заварил кучетата там. Казва, че без водачите си и наистина прегладнели, просто били подивели и почти откачили. Изчезнали в бурята и той не бил в състояние да ги потърси.

Искам да не е тъжен, да не мисли за кучетата.

— Видя ли звездите след бурята? — питам го.

— Нали бяха удивителни?

Разговаряме със знаци, така че разговорът ни си остава само между нас двамата.

— Ти изпрати снимки на мама — казвам.

— Не знаех, че ги вижда на живо — обяснява той и ми се усмихва. — Кога порасна толкова много?

Мисля, че е усетил желанието ми да го разведря.

— Запазил си ръцете си топли.

— Имах дебели ръкавици и кулик.

— Мислеше ли, че някой ще дойде да те спаси?

— Честно ли?

— Честно.

— В началото си казвах: да, може би, но когато времето напредна, надеждите ми намаляха.

Според мен означава: бил е сигурен, че никой няма да се появи.

— Дори и с твоите координати ли? — Защото, въпреки че координатите показваха къде се намират отровените животни и птици, те ни разкриха и местоположението на татко.

— Мислех, че са малко закодирани — казва той и аз се досещам, че „закодирани“ означава нещо като наистина трудна кръстословица. — А и никой не знаеше, че са от мен.

— Аз знаех. През повечето време.

Татко ме хваща за ръката, така че за кратко не мога да говоря.

— Не ти е останала никаква храна — отбелязвам.

— Не много.

— Каза, че на кулика му остава съвсем малко и че огънят също ще угасне.

— И ще стане много тъмно.

Сигурно щеше да е ужасно страшно да си сам тук в тъмното и студа.

— Но мама разгада координатите — казвам.

— Докато е карала през цяла Аляска — отбелязва татко с едно такова „!“ изражение върху лицето.

— И ти видя нашата сигнална ракета.

— А също чух как майка ти вдига голяма врява.

— А после и ти вдигна голяма врява?

— Да. И видях как двете с мама тичате към мен. Вие двете сте най-удивителните хора, които съм срещал през целия си живот…

Гривната ми почва да вибрира и татко спира да разговаря с жестове.

 

 

Тъмнината бе разцепена от вой на сирена. Ясмин проследи звука до един хеликоптер на двеста метра зад тях.

— Не е ли с белезници? — попита Мат.

— Не, защото няма да отиде никъде — отвърна капитан Грейлинг. — Вече не е заплаха. Имате думата ми. Ще отида да спра този невъобразим шум.

Докато Ясмин слушаше историята на Мат, тя бе твърде погълната от опасностите покрай неговото пътуване, за да се сети за своето и така бе успяла да избута мисълта за шофьора на цистерната назад в съзнанието си.

Когато погледна навън, в тъмното, погледът й бе отправен към мекото сияние на апутиака насреща им, а не към хеликоптера. Сега отново усети присъствието на преследвача потискащо близко зад гърба си. Не можеше да си го представи като човек с конкретно лице, а като сини светлини, които я следваха, със сирена вместо глас.

Полицаят отиде да спре звука в хеликоптера, така че покрай огъня оставаме само мама, татко и аз. Те винаги разговарят на езика на жестовете, когато съм покрай тях, или пък ме оставят да чета думите по устните им, а сега си мисля, че им се иска да са сами.

— Ще отида в апутиака — казвам им. — Малко ми е студено. И ми се спи.

Това отчасти е вярно. Апутиакът целият грее, светлината от кулика прониква през снежните му стени и го превръща в уютна пещера.

— Ще те заведа — предлага татко.

— Ей го там, татко. Достатъчно съм голяма, за да повървя малко сама.

— Права си — кимва той и ми подава фенерчето си.

Ясмин дръпна маската пред лицето си; топлината от огъня отслабваше.

— Онази снимка със звездите… — започна тя.

— Беше един вид сбогуване.

След ужасната буря блесналото ярко небе, осветено от стотици звезди, изглеждаше магическо и Мат реши да го снима за Ясмин. Спомни си как се беше концентрирал върху всеки детайл: правенето на снимката, свързването на кабела между камерата и лаптопа, използването на мишката за въвеждане на координатите от снимките на сондите. Шансът тя да разбере, че снимката със звездите е от него и да разчете координатите, беше минимален и той знаеше, че не това бе причината за последния му имейл.

— Сбогуването е малко песимистичен ход — отвърна тя и той разбра, че се усмихва въпреки маската пред лицето й.

— Малко — призна. — Това не беше първият път, в който си помислих, че ще сдам багажа.

— Ще сдадеш багажа?

— Опитвам се да използвам по-мек израз.

— Справяш се много добре. По време на първата буря ли беше?

— Да. Когато палатката ми се затъркаля през тундрата, лаптопът ми замръзна и още не се бях сетил да си построя апутиак. Изобщо не разсъждавах трезво.

— Бил си премръзнал и изтощен. Не е изненадващо, че не си разсъждавал като хората.

Звукът на сирената замлъкна. Капитан Грейлинг сигурно беше стигнал до хеликоптера.

— Но си мислех за теб — добави Мат.

Тя го целуна.

— Трябва да видя кой седи в хеликоптера, нали?

— Не е задължително.

— Затова остави Руби да се прибере в апутиака, нали?

— Не. Но знаех, че ще трябва да говорим по въпроса.

Беше наясно, че Мат изпитва изключително силно желание да ги защити, и сърцето й се изпълни с обич поради факта че той не поставя себе си в центъра на нещата, че не поема с рязка стъпка към хеликоптера, ръсейки заплахи да убие негодника в него, че не доминира над нейната тревога със своята агресия.

— Все ще трябва да го видя по някое време — каза тя.

— В съдебната зала. Когато до него стоят големи яки пазачи.

— Да.

Но той беше толкова дълго зад нея, преследваше я. Трябваше да се обърне и да го погледне в очите.

 

 

Бях близко до апутиака на татко, когато фенерчето ми освети късче от кафява козина върху снега. Знаех, че е Сику. Той е единственото хъски с кафява ивица по гърба. Сигурно се е помъчил да се върне, за да умре при татко.

Опитах се да го вдигна, но е наистина тежък, затова го влача по снега. Няма да го изоставя. Знам, че не чувства нищо, но въпреки това не искам да е сам на снега.

Вкарвам го в апутиака. И после си поплаквам мъничко заради всичко, което татко ми каза.

* * *

Ясмин и Мат пресрещнаха капитан Грейлинг на петдесет метра от хеликоптера.

— Знаете ли кой е? — попита Ясмин. — Разбрахте ли?

— Казва се Джак Диъринг. Собственик и изпълнителен директор на „Ам-Фюълс“. Компания за хидравличен фракинг.

— Значи тези кладенци са негови? — попита Мат.

— Да.

Ясмин се опита да си спомни къде беше виждала името на „Ам-Фюълс“. Беше на спирката на камиони, където на Адиб му бе прилошало; на паркинга имаше три тира на „Ам-Фюълс“ с три сглобяеми къщи върху каросериите им. Всички бяха поели обратно към Феърбанкс. А във Феърбанкс, преди да тръгнат на път, трябваше да изчакат, за да обърнат в двора на халето за камиони; машините на „Ам-Фюълс“ влизаха вътре.

— Искам да го видя — каза Ясмин.

Беше почти сигурна, че знае кой е преследвачът й. Продължи пътя си към хеликоптера.

Лампата в кабината светеше. Тя се доближи още малко и зърна профила му през прозореца; той още не я беше забелязал.

Спомни си летището и категоричното си желание да стигне до Мат; двете се бяха слели и отчаянието й беше също така френетично и шумно.

Беше се представил като Джак Уилямс, не Джак Диъринг. Беше й казал, че последният самолет за деня е заминал, и й бе предложил помощта си. Тогава й се стори мил; дъщеря му беше с него. Но Джак Диъринг и момичето от опашката не бяха общували по никакъв начин, трябваше му оправдание, че е там. Най-вероятно ги беше следил от момента, в който самолетът им от Англия бе кацнал във Феърбанкс.

Спомни си, че повечето мъже в салона за излитане носеха шапки с логото на ФБФ, но неколцина, в това число и Джак, имаха шапки на „Ам-Фюълс“; Силезиън Стенет беше казал, че ФБФ наскоро е била закупена от „Ам-Фюълс“. Никой не знаеше кой е Джак, защото шефовете не се смесваха с редовите работници толкова често. Най-вероятно предупреждението за задръстване на пистата в Дедхорс бе прозвучало само в тяхната зала.

Омразата на Джак към „зеления“ активист Силезиън беше искрена, но не защото искаше да предпази когото и да било. Беше вървял с тях, за да е сигурен, че Стенет няма да им каже нищо повече. Защото Силезиън е вървял по правилната следа. Само че в действителност селяните бяха убити не от отровни газове, тръгнали от кладенците на „Ам-Фюълс“ и пропътували четирийсет мили на север към Анактуе, а от отровата в реката.

За Джак трябва да е било наистина лесно да се сдобие с флотилия, вероятно притежаваше няколко.

В този момент той се обърна на седалката си в хеликоптера. Тя срещна погледа му и го издържа. Беше само човек в края на краищата. Джак пръв се извърна настрани.

— Ще бъде вкаран в затвора — осведоми я Мат. — В Америка. На хиляди мили далеч от теб и Руби.

— Да.

Върнаха се обратно при огъня, оттам виждаха топлото сияние на апутиака, където дъщеря им беше на сигурно място. Грейлинг беше в кабината на пилота и се опитваше да разбере след колко време ще пристигне другият хеликоптер.

Няколко снежинки летяха към земята, без да бързат в замръзналия пейзаж наоколо.

* * *

Галя Сику и МРАЗЯ човека, който му е причинил това. Знам, че е мъжът от хеликоптера. Искам да знае какво е направил на Сику и на всички останали животни. Искам да му кажа, че АЗ НЕ СЕ СТРАХУВАМ от него и че той не успя да ни попречи да намерим татко. Искам да съм смела като мама и татко. Сбогувам се със Сику и излизам от апутиака. Вали лек сняг и снежинките парят като огнени искри, затова си слагам маската за лице. Заобикалям огъня, за да не ме видят мама и татко. Двамата стоят близо един до друг, като две ръце, които се държат. Лицето на мама е скрито в голямата пухкава качулка на якето му и аз съм сигурна, че се целуват, затова е добре, дето ги оставих сами.

Отивам до хеликоптера, мама, татко и огънят остават далеч зад мен. Мама ми каза, че навремето много, ама много я е било страх от тъмното, но една нощ се насилила да вдигне щората на прозореца в спалнята си и да погледне навън. Вместо пълна чернилка съзряла милиарди звезди.

Виждам вътрешността на хеликоптера през прозореца му. Един мъж се обръща към мен и аз бързо изключвам фенерчето си.

Мислех, че ще е Отвратенякът с вонящите ръце, но вместо него виждам усмихнато-мазния мъж със супер скъпия часовник, който носи всеки божи ден.

Вътре има и още един човек. Полицаят. Приближавам още малко и сега виждам лицата и на двамата на светлината, а според мен те не ме забелязват, тъй като съм навън, в тъмното. Полицаят не си е сложил маската за лице. Усмихнато-мазният човек изглежда сърдит и казва:

— О, за бога, Дейвид…

После прави нещо, което не виждам, след това усмихнато-мазният мъж продължава:

— Открихме го…

И следват още много неща, но не мога да ги разчитам достатъчно ясно, за да съм сигурна.

Полицаят слиза от хеликоптера. Изглежда ядосан, после си слага маската.

Хуквам към мама, татко и огъня. Но не съм си включила фенерчето и падам. Полицаят минава точно покрай мен, обаче дори не ме забелязва.

Сега е с мама и татко край огъня. Пламъците разкриват черната гумена маска пред лицето му.

Изоставам малко и се движа встрани, за да не ме види, но се надявам, че мама и татко ще ме забележат. И тогава мама ме вижда, а аз слагам пръст пред устните си — шшшт! Мама ме поглежда изненадано, но не казва нищо на полицая. Правя й знак: „Лошият мъж нарече полицая Дейвид“, обяснявам, като изобразявам думите „полицай“ и „Дейвид“ буква по буква. „И после каза: «Открихме го».“

Мама поглежда към полицая, сякаш е супер заинтересувана от онова, което говори, така че той не вижда ръцете й, отпуснати до кръста, пръстите на които ми говорят: „Върни се в апутиака възможно най-бързо“. Не искам да оставя мама и татко, но ще направя онова, което ми нарежда. Тя ми прави знака, който двамата с татко използваме за „апутиак“, така че сега той се превръща и в неин знак.

Мат забеляза движенията на пръстите на Ясмин. Помисли си, че има да му казва нещо интимно и иска малко уединение. Капитан Грейлинг сигурно си бе помислил същото, защото се усмихна леко покровителствено.

— Опита ли се да ми телефонираш? — попита го тя със знаци. И после побърза да добави: — Отговори ми с ръце.

— Да. По време на първата буря. Когато палатката ми бе издухана надалеч и не можех да мисля нормално. Имах нужда да чуя гласа ти.

Сателитният му телефон беше на дъното на брезентовата торба; батерията му бе паднала от началото на първото му пътешествие с хъскитата и беше напълно безполезен, когато бе открил мъртвите селяни. Но по време на първата буря, когато беше замръзнал и отчаян, си беше спомнил една идея, която по-рано бе отхвърлил като апокрифна.

— Сложих телефона в дрехите си на голо — обясни Мат с жестове. — Надявах се, че топлината на тялото ми може да стопли батерията и тя да се зареди поне мъничко. Затичах. Имаше един хълм и аз се изкачих по него колкото се може по-бързо. И ти се обадих.

Докато го правеше, си мислеше, че е напразно. Но в тъмнината и насред виещия вятър бе разполагал с връзка с нея в продължение на няколко секунди и тази връзка бе прекосила континенти и океани.

— Връзката се разпадна, преди да успея да говоря с теб.

Ясмин се опита да прикрие емоциите си и обясни безмълвно на Мат:

— Той ми каза, че е открил телефона ти в селото.

Спомни си как бяха стигнали до тази информация по-рано и се зачуди дали са спечелили някакво време или предимство. Но се съмняваше. Намираха се насред дивата пустош, без никакви средства за бягство, укритие или оцеляване.

— Къде е Руби? — попита Мат с жестове.

— В апутиака.

Даваше си сметка, че капитан Грейлинг ги наблюдава, видът му вече не беше бащински. Тя бе отстъпила леко назад, за да се отдалечи от него, и може би в този момент той беше разбрал.

— Не е каквото си мислите — каза капитанът. — Опитвах се да постъпя правилно.

Наблизо се намираше огромна яма за отпадъци, вонята на отрова пронизваше замръзналия въздух.

— Никога не съм искал да бъдете в опасност — продължи той. — Трябва да ми повярвате. Просто имахме нужда от шанс да ви обясним, за да разберете защо този инцидент не може да излезе на светло. Ако това стане, хидравличният фракинг може да бъде завинаги преустановен в останалата част на Съединените щати. Никога няма да се измъкнем от войните, които водим в Близкия изток. Не можех да допусна това да се случи.

— Откъде познавате Джак Диъринг? — попита Мат.

— Братовчеди сме. Готов е да ви предложи огромна сума пари.

— Нима мислите, че за такова нещо има цена? — попита Мат.

— Не. Не мисля — отвърна Грейлинг.

Ясмин изпита първична ярост към него.

— Казахте, че сте търсил Мат.

— Така е — потвърди Грейлинг. — Тогава мислех, че просто е станал ужасен пожар и че някой може да се е спасил. Отказах се от претърсването едва когато открихме двайсет и четири тела, с едно повече от броя на жителите на селото. Според данните от паспортните служби Мат Алфредсън бе отседнал в Анактуе. Открих венчална халка с инициалите му.

Ясмин си помисли, че някога Грейлинг може и да е бил свестен човек и в гласа му все още се долавяха остатъци от това негово бивше „аз“.

— По-късно през въпросната вечер Джак ми се обади — продължи Грейлинг. — Каза ми, че е станал инцидент при един от кладенците и че платил на свой служител да запали селото, за да прикрие следите.

Едно парче боядисано дърво подхвана пламъците от големия огън и пръсна искри нагоре към черното небе, пепелта от които падна върху маската за лице на Ясмин.

— Хората в Анактуе вече бяха мъртви. Беше отвратителен инцидент. Но не можех да сторя нищо, за да променя този факт. Помислих си, че съм длъжен да предотвратя едно бъдещо бедствие, което може да е следствие от случилото се в Анактуе.

Той замълча и единственият звук, който се чуваше наоколо, бе съскането на пламъка, докато снежинките се сипеха върху огъня.

— Джак ми каза, че ставало въпрос за уникална комбинация от обстоятелства, което довело до отказването на защитните системи. Съгласих се с него, че тази трагедия би се разраснала още повече, ако един инцидент с вероятност едно на милион стане причината фракингът да се спре завинаги в цялата страна. Той беше прав да мисли за по-големите последици.

„Може би вярва на тази история — каза си Ясмин. — Може би в нея вижда себе си в добра светлина.“

— Казахте ми, че сте открили телефона на Мат — подхвърли и й се стори, че той трепна от гнева в гласа й.

— Бях сигурен, че е мъртъв. Мислех, че убедеността в обратното просто ще удължи агонията ви.

— Излъгали сте от добро сърце?

— Телефонът беше лъжлива следа, нещо, което трябваше да забравите.

Тя си помисли, че усеща как нещо грозно приближава зад нея в тъмнината.

— Взели сте участие в укриване на престъпление и сте излъгали, за да предпазите себе си — каза тя.

— Не. Не знаех кой ви е позвънил, но знаех, че не може да е мъжът ви.

— Имате ли изобщо представа какво сте направили? — извика тя с надеждата да пречупи логичността в гласа му, да го накара да покаже истинското си лице.

— Аз ще трябва да поема част от отговорността за това — чу се гласът на Джак.

Той идваше към тях, черните полярни дрехи го правеха почти невидим в тъмнината; само оранжевите отражения на пламъците в стъклата на очилата му издаваха присъствието му, докато приближаваше.

Застана близо до Ясмин, говореше тихо:

— Вие го изплашихте с вашите приказки за телефонното обаждане на съпруга ви. Той веднага се свърза с мен.

Гласът на Джак бе различен, на летището явно го беше преправял.

— Аз го подведох, че работникът, който подпали селото, е видял бял мъж сред труповете — продължи Джак. — Ако не го бях излъгал, щеше да свика набързо полицаите и доброволците си и да ги накара да търсят съпруга ви; всички играчки щяха да бъдат извадени от шкафа с техните сирени и светлини, а той щеше да е в центъра. Щеше да отклони погледа си от по-голямата картина.

Тя каза с жестове на Мат, че според нея Грейлинг би могъл да им помогне, може би не всичко беше загубено. Съпругът й хвана ръцете й в своите, стисна ги силно, за да я заглуши.

— И после вие се появихте по радиостанцията и се оплакахте, че някаква цистерна ви преследва — продължи той. — Дейви чу това. Набързо направи връзката. Обади ми се на сателитния телефон и ме накара да си призная, че не съм бил напълно искрен с него. Не беше доволен, нали, Дейвид? Все още си мислеше, че сме деца и че той е шефът и може да ми се скара.

Ясмин издърпа дланите си от ръцете на Мат, но огънят беше отслабнал и светлината бе почти угаснала, така че нямаше да могат да се виждат, ако решаха да използват знаци.

— Когато го успокоих достатъчно, за да ме изслуша — говореше Джак, — обясних, че не ви преследвам, а ви следвам. Посочих, че Матю Алфредсън вероятно знае за инцидента. И че сигурно отново ще се обади на жена си. Вие щяхте да ни отведете при него и тогава щяхме да имаме възможност да говорим с двама ви, да ви обясним какъв е залогът, без цял куп полицаи да ни се мотаят в краката.

Ясмин си помисли, че Джак се забавлява не от надмощието си над тях, а от властта си над Грейлинг.

— Но ако Мат ми се бе обадил отново — обърна се тя към Грейлинг, — щях да разбера, че сте ме излъгали.

— Не Дейви — намеси се Джак. — Щатската полиция. Нямаше да знаете на кого да вярвате. Мислех, че това може да проработи в наша полза. И не съм далеч от истината. Фракингът има поддръжници на много високи нива.

— Защо, за бога, сте се вързали на това? — обърна се Мат към Грейлинг. Имаше усещането, че човекът е свестен, от начина, по който се беше държал с тях до този момент, и му бе трудно да го свърже с негодника на крачка от него.

— Трябваше ми възможност да ви обясня — отговори Грейлинг. — Мислех, че е важно да продължаваме да гледаме към голямата картина. На риск е изложено по-мащабно добро и аз трябваше да се погрижа да го опазя.

— Имаше буря — прекъсна го Ясмин. — И ние се озовахме насред нея, защото той не ни позволи да се върнем.

— Уверих го, че ще се погрижа за вас на шосето — каза Джак. — Ще се погрижа нищо лошо да не ви се случи.

Ясмин не вярваше, че той търси оправдания за Грейлинг, просто отново развяваше властта си над него.

— И вие му повярвахте? — обърна се тя към капитана.

Грейлинг замълча.

— Защото е съвпадало с онова, което сте искали. Защото в противен случай сте щели да бъдете компрометиран?

— Търсих ви — отвърна Грейлинг. — И не спрях, докато хеликоптерът не се повреди. И веднага щом бурята утихна, отново поднових търсенето. Никой не трябваше да пострада. Кълна ви се. И никой няма да ви нарани сега.

— Хеликоптерът наистина ли е повреден? — попита Мат.

Грейлинг се поколеба, преди да отвърне:

— Както вече казах, имах нужда от малко време, за да разговарям с вас, да ви обясня…

Мат го прекъсна:

— Свързахте ли се с някого по радиостанцията? Идват ли колегите ви насам?

Грейлинг не отговори. Вятърът разнасяше пепел от огъня, извиваше го на спирали и го смесваше с падащите снежинки.

— Отивам при дъщеря ни — каза Мат и се отдалечи от Джак и Грейлинг по посока на апутиака.

Ясмин се досети, че му позволяват да си тръгне, защото нямаше как да избягат или да потърсят помощ.

— С какви координати разполага полицията за нас? — попита тя Грейлинг.

Той пак не отговори.

— С онези, които им даде Джак ли? На юг от прохода Атигун?

Той все така мълчеше и на нея започна да й се гади от него.

— Не се опитвах да ви хвана — каза й Джак, гласът му звучеше меко в тъмното. — Просто исках да ме заведете при съпруга си.

Но тя вече се бе досетила защо не й беше позволил да обърне камиона. Още щом беше стигнала до речния път, водещ към неговите сонди, Джак е знаел накъде отива тя. Едва тогава беше стрелял по Руби и по нея.

Тя обърна гръб на двамата мъже и тръгна след Мат.

Докато вървеше към апутиака през черния леден пейзаж, не мислеше за Джак или Грейлинг, нито за онова, което щеше да последва, а за снимката със звездите, изпратена от Мат и за това как беше тичал премръзнал, с телефон до кожата си, за да може да чуе гласа й.

Мат тъкмо излизаше от апутиака. От стойката, а после и от изражението на лицето му разбра, че се е случило нещо ужасно.

 

 

Отворила съм лаптопа си и използвам светлината на екрана му, за да видя накъде вървя, защото оставих фенерчето на мама и татко; снегът и ледът изглеждат зеленикави на изкуствената светлина и аз гледам към пързалката в краката си, а не към тъмното. На гърба ми е раницата на татко с терминала в него, така че е на сигурно място и е сух, а лаптопът ми е увит в специален калъф и върху екрана му има прозрачен пластмасов лист. Вали сняг, но малко. Една едра снежинка пада точно по средата на екрана, но аз просто я избърсвам с ръкавицата си.

Доста високо съм, защото, когато погледна надолу, виждам огъня като някаква оранжева точка. До него е апутиакът и той е като малко жълто сияние. Ако оранжевата точка и жълтото сияние продължат да са зад гърба ми, а аз продължа да се катеря нагоре, значи вървя в правилната посока и ще стигна до върха.

 

 

Безкрайната тъмнина ги обграждаше отвсякъде и насред нея беше Руби. Десетгодишна. При минус двайсет и осем градуса студ. Беше взела лаптопа и терминала. Ако Джак и Грейлинг разберат, един бог знае какво щяха да й сторят. Бяха онемели от страх, свързани от нещо по-голямо от любов.

Ако тя и Мат тръгнат след нея, Джак и Грейлинг щяха да разберат, че я няма, но как можеше да не я потърсят?

Ясмин повърна, ужасът й беше физически. Руби бе изложена на опасността от измръзване и хипотермия. Ами ако не я откриеха? Щеше да умре сама.

Видяха сенки в тъмното, които приближаваха към тях. Джак пристигна пръв и дръпна маската от лицето си; в ръката си държеше пистолет. Зад него вървеше Грейлинг.

Мат се сети за Сику в апутиака. „Само дете би направило такова нещо — помисли си той, — само дете би спасило умряло куче и би го прибрало вътре, за да се грижи за него. И само дете би се досетило да го завие със спален чувал, за да изглежда така, сякаш отдолу има човек; като че ли този трик може да подейства.“ Невинността й беше трогателна.

— Къде е лаптопът ви със снимките? — обърна се Джак към Ясмин.

— Беше в камиона, когато се продъни ледът.

— Не сте добра лъжкиня — каза Джак и се обърна към Мат: — А вашият терминал? И той ли е в иглуто?

— Спря да работи заради студа. Така че просто го оставих.

Джак се запъти към апутиака, но Ясмин застана пред него, преграждайки пътя му.

— Дъщеря ни има нужда от сън — каза тя. — Беше уплашена и е изтощена.

Може би трябваше да им каже истината и двамата мъже да тръгнат да потърсят Руби. Защото каква заплаха беше момиченцето за тях? Тя беше едва на десет години, слабичко момиченце. Дори да успееше да накара терминала и лаптопа да заработят (а тя не би могла да го направи, не и в тъмното при минус двайсет и осем градуса без чужда помощ). Но дори да успееше, на кого щеше да изпрати имейл? Кого щеше да помоли за помощ? Дали изобщо знаеше нечий имейл?

— Чакам да чуя онова, което имате да ни казвате — обърна се Мат към Грейлинг. — Казахте, че искате да ни обясните нещата; е, очаквам да чуя.

Мислеше, че единственият начин, по който можеха да осигурят оцеляването на Руби, беше да спрат тези мъже да я последват, да ги накара да говорят, и Ясмин знаеше, че е прав. Дори Руби да не беше заплаха за тях, те щяха да я сметнат за потенциален риск и да хукнат след нея.

— Добре — съгласи се Грейлинг. — Да поприказваме край огъня, да оставим детето да спи.

Все едно правеше малко добро, за да компенсира за по-голямата бруталност. Обърна се към Джак.

— Нашият план винаги е бил такъв — каза той на братовчед си. — Да обясним.

Запътиха се към огъня, където догаряха последните съчки.

— Какво точно се е случило тук? — попита Мат.

— Стената на един кладенец се спука — отвърна Джак. — Газовете се замърсиха, вероятно с арсеник. Облакът е поел надолу по реката. — В тона му липсваше драматизъм, беше почти нехаен. — Първо бригадирът ми изпадна в истерия. Всичките тези отровени животни и риби. Мъртвите животни край терена на фракинг са нормално явление, но този път беше различно. Знаех, че по поречието на реката живеят ескимоси, изпратих един от работниците ми да провери. Казах му какво да прави.

Мат си помисли, че съзира сянка в тъмното, и мускулите на очите му се напрегнаха, за да фокусират по-добре, но сянката беше от последните отблясъци от огъня, нищо повече.

— Хората от Анактуе преваряваха питейната си вода — каза Мат.

— Преваряването само повишава концентрацията на арсеник — отвърна Джак, тонът му продължаваше да е все така неутрален.

— Има ли и други хора, които…

Джак го прекъсна:

— Само едно ескимоско село, за което никой не е чувал.

— И сте унищожили уликите?

— Платих на човек да подпали селото. Снегът стори останалото.

— А тук?

— Бригадирът ми се паникьоса, шибаният идиот започна да разглобява всичко. Запали този огън.

— Не е ли трябвало да си прави този труд? — попита Мат.

— Нямаше нищо, което дори да намеква, че е имало проблем. Реката тече бързо, с пет, може би с десет мили в час, скоро изтеклият арсеник щеше да е стигнал до Северния ледовит океан и реката щеше да даде чисти проби. Но, както казах, нещастникът се паникьоса и накара всички да си стегнат багажа и да напуснат; дори разруши скапания път.

Ясмин обхождаше с поглед тъмнината, за да зърне Руби. Знаеше, че Мат полага огромни усилия, за да се въздържи да стори същото, че насила задържа погледа си върху Джак.

— Всички контейнери за отпадъци са пълни — каза Мат. — Пълни ли бяха и преди изтичането на арсеник?

— Хората невинаги спазват правилата за трудова безопасност, както би трябвало да постъпват.

— Така че сте изхвърлили отровните отпадъци в реката? — попита Мат.

— Както току-що казах, хората невинаги спазват правилата за безопасност, както би трябвало. Някои от тях са чисто и просто мързеливи.

— Ако водата на реката се движи със скорост десет мили в час, са били необходими само четири часа, за да стигне арсениковият теч до селото.

— Никой не разбра навреме, за да ги предупреди — обади се Грейлинг и на Ясмин й се стори, че долавя искрена тъга в гласа му. Опита се да види очите му с надеждата да зърне някаква благосклонност в тях, но умиращата светлина от огъня се отразяваше в очилата му и тя не можа да надникне през тях.

— Проблемът, който имаме, е — започна пак Джак, — че това не е теч, който е отровил един кладенец, както става при повечето инциденти при фракинг. Хората, които взимат решения за енергийната политика, не са някакви селски простаци, които черпят водата си от шибани кладенци.

Огънят угасваше; площадката и останките от обекта за фракинг вече не се виждаха в тъмното. Ясмин се уплаши, че скоро няма да има нищо, което да служи на Руби за ориентир, когато тръгне обратно. Но щеше да е още по-лошо, ако тези мъже поемат след нея.

— Казахте, че сте имали добра причина да скриете всичко — обърна се Мат към Грейлинг. — Все още не съм я чул.

— Една река се различава от един кладенец — каза Грейлинг. — Реката се движи. Ако се случи инцидент, всички по течението могат да бъдат отровени. Голям процент от питейната ни вода идва от реки и потоци. Хората ще започнат да се страхуват, че от кранчетата им може да потече отрова. Онези, които решават енергийната ни политика, също ще се уплашат. Малцината, които не са съвсем сигурни по отношение на фракинга сега, никога няма да го позволят в бъдеще. А единиците, които са изцяло против, ще използват инцидента при всеки удобен случай, който им се удаде.

— Не мислите ли, че имат право да се страхуват? — попита Мат.

— Не — отвърна Грейлинг. — Това, което се случи тук, е изолиран трагичен инцидент. Цяла поредица неща, които не би трябвало да се случват. Беше ужасна случайност, че предпазните системи не работеха.

Докато слушаше обясненията на Грейлинг, Ясмин се надяваше, че има някаква микроскопична вероятност да не ги лъже; че след като е разяснил по-голямата картина, ще ги остави да си тръгнат и после двамата с Мат щяха да открият Руби.

— За всеки вид енергия има цена — продължи Грейлинг. — Трябва да изберем онзи с най-ниската. Хидравличният фракинг вади гориво от собствената ни земя. Не може да ни принуждават да плащаме огромни средства заради това. Няма нужда да водим войни.

— Онова, което трябва да разберете, е — намеси се Джак отново, — че Аляска предпазва останалата част от Съединените американски щати. И винаги го е правила. Първо от комунягите, а сега — от арабите. Осигуряваме гориво за Америка от редовните нефтени кладенци, а после и от фракинга. Под земята на Аляска лежат огромни резерви и просто чакат под тази повърхност, която не може да бъде използвана за нищо друго. Два билиона барела нефт, осемдесет трилиона кубически фута природен газ. И някаква тълпа ескимоси няма да ни прецакат.

Мат долови агресията и баналния хумор на Джак. Той не беше човек, който би се отдръпнал от бой или спор; може би Мат би могъл да използва тази негова слабост, за да го държи надалеч от Руби.

Джак тръгна към апутиака.

— Под „нас“ само САЩ ли имате предвид? — подвикна му Мат.

— Другите държави не са мой проблем — отвърна Диъринг.

— Мислите се за патриот?

Джак спря.

— Без съмнение. Фракингът извади страната ни от рецесията. Направи ни независими. Силни. Не можем да сме лидери в свободния свят, ако разчитаме на чужденци за енергийните си запаси. — И отново тръгна.

— Когато космонавтите за пръв път излезли в Космоса — включи се в разговора Ясмин, — направили снимки на Земята. И тогава всички видели, че тя е само една планета; красива синя планета в тъмния Космос.

— Животните и птиците нямат представа, че съществуват държави — добави Мат. — Някои от тях мигрират на хиляди мили, пресичат целия свят. За тях това също е една планета.

— Да не сте някакви проклети хипита, а? — изруга Джак, но вече не вървеше към апутиака.

— Просто твърдим, че нашата картина е по-голяма от вашата — каза Мат, после се обърна към Грейлинг: — И вие не успяхте да ме убедите. Все още не.

— Истината, реалността е, че имаме индивидуални територии — отвърна Грейлинг. — Хората воюват заради петрол. И ние изпращаме момчетата си да умират отвъд океана.

— И вярвате, че фракингът ще сложи край на войните? — попита Мат.

Чу шум зад гърба си и се обърна да хване Руби, да изпречи тялото си между нея и тези мъже, но шумът идваше само от усилващия се вятър, който раздрънкваше купчината отпадъчни контейнери зад гърба им.

 

 

Стигнах на самия връх, защото, когато пристъпих още малко напред, стъпалата ми се плъзнаха надолу, затова се върнах тук.

Вятърът ме удря през лицето: ПЛЯС! ПЛЯС!

Не виждам никакви звезди, само тъмнина и сняг, който се спуска надолу, надолу, като размазани бели цветчета.

Там горе, над облаците, от които се ръсят снежните цветчета, се намират сателитите.

Спомням си за татко в Шотландия и за това как ми казваше какво да правя. Изваждам терминала от раницата и нагласявам екрана на лаптопа си на най-голяма яркост, но не виждам къде да вкарам кабела, за да свържа компютъра с терминала. Опипвам с ръкавиците, но е трудно. Свалям ги и оставам само по тънки подплати.

Свързах ги и направих онова, което татко ми е показвал. Клавиатурата ми не замръзва заради специалния калъф.

Терминалът търси сателит в пространството. На екрана е изписано „Търси…“.

Отварям нашия блог със снимките и координатите, които показват умрелите животни по течението на реката. Когато терминалът открие сателит, ще публикувам този блог, дори глупавите части, онези, в които си говоря с татко, защото нямам време да ги изтривам. Надявам се татко да не възрази, че съм го направила, защото е спешен случай.

Пръстите ми наистина измръзват.

На екрана все още виждам „Търси…“.

Мама казва, че група сателити се наричат съзвездие, също като при звездите. Но аз си мисля, че тук, над мен, вероятно има само един или два.

 

 

В огъня вече нямаше пламъци, само пепелта сияеше нашарена от червени петна. Стомахът на Ясмин се свиваше от притеснение за Руби; усещаше как пръстите й се опитват да сграбчат детето, което не беше там.

Мат спореше с Грейлинг и Джак, опитвайки се да задържи вниманието им върху себе си, убеждаваше ги, че следващите войни ще се водят за чиста вода. Според Ясмин патриотизмът на Джак беше тънък и крехък като черупка на яйце; онова, което всъщност го мотивираше, бяха алчността и желанието за притежание. Беше убедена, че в един момент негодникът рязко щеше да сложи край на дебата и да се отправи към апутиака, където щеше да открие, че Руби е изчезнала. Сигурна беше, че ще ги убие без жал и скрупули, но все още съществуваше някакъв шанс Грейлинг да го спре.

— Знаете ли колко вода е необходима, за да се поддържа една сонда? — попита Мат. — Над двайсет и два милиона литра. Които са законно замърсени от отровни химикали, за да се превърнат в сондажна течност. Никой не знае как да се освободи от нея. Без да говорим за изтичания в подпочвените води, водоносни пластове, реки.

Беше убедителен, знанията му за фракинга се базираха на кампанията на селяните, но вниманието му продължаваше да е фокусирано върху тъмнината, сякаш можеше да зърне Руби, ако напряга очите си достатъчно дълго.

— Един ден чистата вода ще бъде така ценна, както е сега горивото — продължи Мат. — И дори повече, защото хората могат да намалят консумацията на горива; ако положението стане критично, можем да се върнем към стария си начин на живот преди електричеството или откриването на колите. Да заживеем като инуитите. Но водата е необходима за самия живот и е глобално богатство. Войните за вода няма да са войни за власт, каквито са сега, а за оцеляване.

— Достатъчно слушах — прекъсна го Джак, после се обърна към Грейлинг: — Ще стартирам хеликоптера. Ти вземи лаптопа и терминала.

Грейлинг не помръдна. Джак щеше да управлява хеликоптера, помисли си Ясмин, но не беше сигурна дали Грейлинг ще е негов спътник.

— Не можем да ги оставим — каза Грейлинг. — Те не разполагат с убежище. Нито имат с какво да се стоплят.

— Но въпреки това ще ги оставиш, Дейви. Точно както не уведоми приятелчетата си къде се намират по време на бурята.

— Мислех, че мога да ги открия и сам и…

— Но все още не си разкрил на приятелчетата си къде са, нали?

Джак пак тръгна към апутиака. Грейлинг не отговори.

— Дейви е най-големият — подхвърли Джак. — От единайсет братовчеди. Обича хората да го гледат с възторг, винаги е било така. Дори като момче искаше да му се възхищават. Доброто момче; добрият младеж; щатският шериф. Дори синът му умря по патриотичен начин — това е имиджът, нали, Дейви?

Грейлинг продължаваше да мълчи. Стигнаха до апутиака, осветен отвътре от кулика. Бледата жълта светлина се отрази в очилата им в умален размер.

Мат забеляза проблясване на метал. Джак се прицелваше с пистолета си в апутиака. Двамата с Грейлинг мислеха, че Руби е вътре.

— Никога не съм го планирал — каза Джак с гневен глас. — Но вие не ми оставихте никакъв шибан избор.

През сипещия се сняг се разнесе звук, куршумът прониза снежните стени. Ясмин изпищя.

— Много по-добре е да се направи бързо — отбеляза Джак и Мат си помисли, че в извратеното съзнание на мъжа отсреща се таеше убеждение, че престъплението му щеше да е по-невинно, ако времето, за което жертвата умреше, бе по-кратко.

Докато отново стреляше по апутиака, на Ясмин й се прииска звуковите вълни да извибрират през тъмния въздух, да достигнат до Руби и да я предупредят, че мъжът има оръжие, за да може тя да се скрие.

Джак отново стреля и тя си помисли за падащото дърво, за звука, който се превръща в мъхесто трептене, за листо, погалило страната на Руби; опитваше се да мисли за дъщеря си хладнокръвно и спокойно, сякаш това би й помогнало.

Овлажнелият от падащия сняг и лед кулик угасваше.

Джак включи фенерчето си. То освети значката на Грейлинг, после се премести върху лицето му. Капитанът не беше реагирал по никакъв начин.

Джак влезе в полуразрушения апутиак и не откри никакво дете; вместо него се натъкна на умряло хъски, пронизано от куршуми. Намирането на кучето го вбеси.

 

 

Отнема прекалено дълго време. Мисля си за пурпурния пирен, подобен на пръски боя по хълмовете на Шотландия, за смешната таткова тениска със Супермен и за топло, но наоколо е тъмно като в рог и толкова, толкова студено. Мисля си за татко тук, горе, как е бил съвсем сам, и си казвам, че аз също трябва да съм храбра.

Картинка на примигващ сателит!!!

Нашият блог е публикуван в интернет. Всичките снимки, координати, всичко!

Но блогът ни няма никакви последователи. Нито един. Никой дори не знае за него. Никой няма да го види и да ни помогне.

Не виждам жълтото сияние на апутиака, нито оранжевата точка на огъня. Не знам как да се върна при мама и татко.

 

 

Джак накара Мат и Ясмин да си свалят якетата, маските за лице и предпазните очила. Докато заключваше екипировката им в хеликоптера, те хукнаха към хълма, защото Руби беше там, на мястото, откъдето Мат беше изпращал имейлите си. Без предпазно облекло, двамата бързо губеха телесна топлина и мускулите им отслабваха, така че не можеха да тичат бързо.

Прожекторът за издирване на изгубени хора светна и обходи тъмнината. Джак се оглеждаше за Руби. Насочи лъча към хълма. На върха му, през сипещия се сняг, се очерта силуетът на дете.

* * *

В подножието на хълма блясва ярка, ама наистина ярка светлина. Ще ми се това да са мама и татко, които ме търсят, но не вярвам.

Отварям Туитър. Трябва да печатам супер внимателно, защото, ако направя грешка в адреса на блога, никой няма да ни помогне. Пръстите ужасно ме болят, все едно са разкъсвани от бодлива тел, но не мога да пиша с ръкавици. Спомням си какво ми каза мама.

Думи без звуци @Words_No_sounds — 1 m

653 последователи

Помогнете ни. Отидете в блога Седмица в Аляска, aweekinalaskablog.com. Селяните от Анактуе са умрели преди пожара. Дългите цифри са географски дължини и ширини. Добавете десетични запетаи и знак минус. Побързайте.

Не знам дали е ден, или нощ, нито тук, нито у дома, но все някъде по света е ден, в онази част, която се е завъртяла около нишката към Слънцето. И някой ще е буден и ще прочете съобщението ми, и ще е възрастен човек, и ще знае какво да прави.

Ярката светлина угасва и отново е съвсем тъмно.

 

 

Ясмин държеше фенерчето, Мат тичаше до нея. Тя чу как Грейлинг вика след тях, но не спря, продължи да се препъва през леда и снега. Джак ги изпревари, стиснал пистолет и фенерче. Студът постепенно изключваше функциите на тялото й и тя усети как съзнанието й се замъглява и остава само една остра ярка тресчица от необходимост да защити Руби. Тогава Грейлинг я сграбчи и й подаде якетата, маските за лице и очилата им. Двамата с Мат бързо ги облякоха. Грейлинг продължи пред тях.

* * *

Имам странно усещане в пръстите си; все едно са изтръпнали и същевременно ме болят.

В блога ни не се казва къде сме, защото това е последният имейл, оня със звездите, който татко изпрати, а аз не го включих. Отивам в пощата на мама. Копирам цифрите под имейла със звездите. Татко сигурно знае колко много обича мама звездите. После отварям Туитър и прехвърлям цифрите там. Опитвам се да въведа десетичната запетая и минуса, както беше направила мама по-рано. Но непрекъснато бъркам, защото пръстите ми не се движат както трябва.

 

 

Грейлинг беше изпреварил много родителите на детето, защото беше облечен в подходящи полярни дрехи. Беше изключил прожектора на хеликоптера с надеждата Джак да се откаже от издирването на момиченцето. На светлината на фенерчето си забеляза, че братовчед му е на стотина метра пред него. Хукна през леда и снега, гърдите му горяха, докато леденият въздух потъваше дълбоко в дробовете му.

Когато Ясмин му каза, че дъщеря й спи в апутиака, той разбра, че го лъже. Беше видял лицата на родителите и бе усетил ужаса им. Беше се чувствал по същия начин, когато Тимъти се биеше в Ирак и той нямаше представа в нито един момент от денонощието дали синът му е жив, или мъртъв. Така че през цялото време бе наясно, че детето им не е вътре и че не знаят къде е. Грейлинг беше добър детектив, не му беше трудно да разбере, че Мат и Ясмин въвличат него и Джак в спорове, за да им попречат да тръгнат след дъщеря им.

Настигаше Джак. Оставаха само двайсет метра, за да се изравни с него.

От самото начало бе отказал да сътрудничи и бе избрал да бъде сляп; беше избрал да повярва, че Джак няма да им навреди, не защото бе убеден в добрината на братовчед си, а защото иначе самият той щеше да се превърне в част от нещо лошо.

После Джак стреля в апутиака с намерение да убие малкото момиченце и тогава вече нямаше как Грейлинг да се скрие от истината за жестокостта му и за своята собствена вина. Когато видя как куршумите пробиват снежните стени, проумя, че никаква „по-голяма картина“ не можеше да прикрие това толкова огромно зло и за съществуването му нямаше оправдание в името на едно по-голямо добро.

Беше изпитал усещането, че нещо се е пробудило в душата и съзнанието му и отново е изправило рамене.

Джак спря на няколко крачки пред него. Светна с фенерче към детето и се прицели. Грейлинг застана пред пистолета, за да защити Руби от куршума.

 

 

Гривната ми вибрира и аз искам да я сваля. Искам да чуя тишината. Клякам, за да е по-трудно на лошия човек да ме види. Пръстите ми отказват да работят, но вече съм напечатала съобщението.

Думи без звуци @Words_No_sounds — 1 m

653 последователи

69,602132, –147,68037 ние сме тук на хълма до нефтените кладенци помогнете ни мисля че той има пистолет

 

 

Грейлинг се свлече на снега и вместо болка усети странна топлина. Снегът падаше върху лицето му и той почувства земята под тялото си и около него. Ясмин беше права, като го обвини, че защитава себе си и собствените си интереси. Защото по някакъв особен начин бе вярвал, че ако му пукаше достатъчно, за да се опита да предотврати войни, които се водят заради петрол, ако наруши всички правила и закони, тогава някой, десет години по-рано и също баща като него, би могъл да прояви загриженост и да направи така, че войната да свърши по-скоро и Тимъти да е все още жив, а лицето му да се усмихва на нещо, което предстои да обясни на баща си само след минута, а не да бъде неузнаваемо и заровено в ковчег. Разбира се, нещата не ставаха така и той го знаеше много добре; законите на реалността не се изкривяваха и не се променяха така, че да паснат с неговата ирационална емоционална истина. Може би той просто не беше искал друг родител да изпита предотвратима скръб, разяждаща като киселина на батерия гърлото и корема, и под клепачите, когато човек се опитва да заспи; никога не беше искал друго човешко същество да познае тази болка.

И ти изобщо не дишаш…

Така че беше избрал да повярва на Джак, да гледа към по-голямата картина, а не към грозотата, предхождаща нейното създаване. Красивото лице на Тимъти. Джак се беше възползвал от любовта му към сина му и родината; двата вида обич, направили от него човека, който бе. И любовта му беше осакатена и превърната в нещо друго. Усети покритата с рани земя около себе си, кървяща и пропита с отрова.

 

 

Чакам ли чакам съобщенията ми да се появят в Туитър. Но някъде над мен в пространството има сателит. И малката кутия на татко е като спиращо дъха ти мекотело от епохата на Тюдорите, и аз ще осъществя връзка, и всичко ще бъде наред. Защото интернет е като магнитосфера, покриваща целия свят.

 

 

Мат и Ясмин видяха как светлината от фенерчето на Джак се изкачва нагоре по стръмния хълм. Не беше по силите им да стигнат до Руби преди него. Ясмин знаеше, че никой няма да им се притече на помощ. Никой няма да дойде и никой няма да знае какво се е случило. Щяха да минат години, десетилетия, дори векове, без някой да стъпи на това място.

 

 

Съобщенията ми са публикувани! Опитвам се да извикам „Ура!“ на моя език на глухонемите, но вече изобщо не усещам ръцете си. Дори не ме болят. Иска ми се да ме боляха.

През тъмнината към мен приближава фенерче. Надявам се, че са мама и татко, но не вярвам в това.

Пред екрана ми има животно, наистина близо — заек беляк; очите му са светещо ярки, сякаш го интересува лаптопът ми.

Някой вече ми е отговорил! После още един човек! И още един! Това е суперски бързо! Суперски-невероятно възхитително! Изключителни пиленца и папагалчета!

Заекът замръзва на място и разбирам, че го е страх. Може би пристигащите съобщения вдигат шум, нещо като ДЗЪН!, което го стряска, но татко изключи звука на лаптопа ми.

Фенерчето наистина е близо.

Той е тук. Обръщам екрана към него, за да го видя. Има пистолет. Взема лаптопа ми.

В едната си ръка държи пистолета, в другата — лаптопа. Чете съобщенията и светлината от екрана се отразява в предпазните му очила. Надявам се, че съобщенията стават все повече и повече, защото така той ще продължи да ги чете и няма да може да се прицелва с пистолета, и мама и татко може да стигнат навреме до мен.

Сега хвърля лаптопа ми на снега. Искам да прочета съобщенията, но той започва да стреля по екрана отново и отново, и гривната ми вибрира, и вибрира, и вибрира, и вибрира, и кара ръката ми да се свива и отпуска, сякаш се кани да повръща, а хиляди парченца от лаптопа ми са поръсили снега.

Мисля, че сега вече ще ме застреля.

Той ми обръща гръб.

Светлината на фенерчето му се смалява ли смалява. Просто дребничък дразнител, сега вече — нищо.

Отишъл си е!

Мисля, че разбра, че съобщенията са като пера, които никога няма да може да събере до едно.

Вече я няма светлината от лаптопа ми. Няма никаква светлина.

Тъмно, наситеночерно.

Мисля си за нощта, която поглъща всички дни, и ми харесва да вярвам в това, понеже е като кита, който погълнал Гарвана, а в тъмната вътрешност на кита сърцето и душата му са танцуващо момиче.

Към мен приближава светлинка, движи се нагоре-надолу, защото човекът, който я носи, тича. Виждам мама и татко.

Татко се навежда и ме прегръща, а мама сваля огромните си ръкавици и ги нахлузва на ръцете ми. От вътрешната страна на предпазните й очила има замръзнали сълзи. Тя издишва в ръкавиците, покриващи ръцете ми.

Искам да им кажа, че думите ми се оказаха по-силни от неговите куршуми.

И също така, че изключителните пиленца и папагалчета ще се погрижат всички да разберат за бедните селяни от Анактуе и за животните, и че в момента ни осигуряват помощ.

На светлината на татковото фенерче се сипят падащи от небето бели снежинки и аз си мисля, че техните напечатани думи към мен съвсем не са като пера, а като снежинки; те стигат тук, до нас, и се посипват наоколо ни.

Снегът не вдига никакъв шум, когато пада.

Чакаме тук, ние тримата, близко един до друг. Чакаме цяла вечност. Над главите ни греят звезди и аз си мисля за малките птиченца, които изучават нощното небе, за да могат да се приберат у дома, следвайки разположението на звездите. В небето се е появила нова малка светлина, подобна на бавно падаща звезда, приближава към нас. Но аз знам, че падащи звезди не съществуват.

Мама продължава да издишва в ръкавиците ми и да ги пълни с топла пара.

Една снежна топка започва да се движи, после още една, и още една; зайците беляци изникват от снега. Отдалечават се с подскоци по повърхността му и изчезват в тъмното.

Отново усещам пръстите си и имам глас.

 

 

Тук, в това зло, посягаме ние,

за да достигнем до последната чистота

на знанието за доброто.

Уолъс Стивънс