Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Quality of Silence, 2015 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Мария Чайлд, 2018 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 3гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Розамънд Лъптън
Заглавие: Тишина
Преводач: Мария Чайлд
Година на превод: 2018
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: enthusiast („Алто комюникейшънс енд пъблишинг“ ООД)
Град на издателя: София
Година на издаване: 2018
Тип: роман (не е указано)
Националност: английска
Печатница: Ропринт ЕАД
Редактор: Христина Мираз
Коректор: Грета Петрова
ISBN: 978-619-164-280-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17352
История
- —Добавяне
20
През злополучната сутрин Мат се беше събудил рано след безсънна нощ, прекарана върху твърдия нар. Предстоеше му пътуване. Корасон спеше в спалнята си, но близнакът й Каюк вече беше навън при хъскитата. Мат чу как лаят им разцепва неподвижността на ранната сутрин и гласа на Каюк, докато ги хранеше. Двамата с близнака бяха говорили до късно и Мат предположи, че младежът е решил изобщо да не си ляга.
Придърпа атиклука[1] над инуитската си парка, излезе навън и веднага се почувства дезориентиран, както всяка сутрин, когато звездите и луната продължаваха да греят на небето, сякаш не са разбрали, че е вече утро. Силният порив на студения вятър моментално изтри от него и последната следа от сънливост.
Подмина групата дървени къщи и бараки, сградата с бръмчащия в нея генератор и приближи до мястото, където държаха кучетата. Оттам ясно се виждаше, че две от дървените къщи са леко килнати настрани, понеже основите им бяха изкопани в перманентно замръзнала земя, която през последните години беше почнала да омеква.
Каюк вече беше впрегнал кучетата в шейната, като всяко едно от тях бе вързано за отделен повод. Това щеше да е едва вторият път, в който Мат щеше да излезе сам с впряг от хъскита и този път щеше да е навън по-дълго отпреди. Каюк му даде последни напътствия за това, как водачът на шейната е лидер на впряга и как да направи така, че кучетата никога да не го забравят. После подаде на Мат една каменна лампа, издялана във формата на полумесец, неговия собствен кулик.
— Щом ще си като коренните жители на Аляска… — подметна той на Мат и му се ухили.
После двамата мъже се прегърнаха и Мат почувства колко здраво беше приятелството им. Не беше събудил никого, за да си вземе довиждане преди пътуването, не му се бе сторило необходимо.
Той погледна към Ясмин и Руби, близо до него в апутиака, после отмести очи към капитан Грейлинг. Не беше сигурен колко дълго бе мълчал, но според него не бяха повече от няколко мига и си помисли, че спомените, подобно на сънищата, изглеждат продължителни, когато ги изживяваш, но в действителност не траят повече от няколко мига.
— Напуснах селото рано, някъде към шест часа. Почти всички спяха. Предната вечер имахме парти в чест на Акиак, в чест на завръщането му у дома.
— Акиак Икуа? — попита Грейлинг.
— Да.
— Според нашите данни той работи на един от кладенците в Прудоу — отбеляза капитан Грейлинг.
— Не беше казал на никой от шефовете си, че напуска. Акиак беше решил да си тръгне, преди да го разкарат от „Соагил Енерджи“; не искаше да доставя на копелетата удоволствието да го уволнят.
— По време на партито Акиак разбра, че лаптопът ми се е повредил, и ми даде своя. Каза, че бил подарък от „Соагил Енерджи“ от времето, когато още били на етап раздаване на подкупи, но сега, след като бяха стигнали до заплахи, той не искаше да има нищо общо нито с тях, нито с подаръците им.
Мат беше взел лаптопа, но понеже нямаше защитна обвивка, се страхуваше, че може и да не работи навън при минусови температури. Надявайки се на най-доброто обаче, го беше пъхнал в калъфа на стария си лаптоп, който не прилягаше точно, после го бе сложил в брезентовата торба, приготвена за пътуването.
— Използвахте ли снегомобил? — попита капитан Грейлинг и Ясмин разбра, че полицаят вече се съмнява във всеки един от фактите си.
— Не, само кучешки впряг.
Каюк използваше кучетата си за надбягвания и подобно на всички в селото, смяташе, че Мат е малко чалнат да не вземе снегомобил за своята експедиция, но въпреки това му беше предложил своя впряг. Мат беше излязъл с някакви оправдания от рода на това, че не иска да плаши снежната сова, която се надява да открие, и всички бяха така добри да не посочат, че осем хъскита биха уплашили една снежна сова със същия успех, както и снегомобил.
На излизане от селото беше видял Каюк и Акиак, който продължаваше да изглежда по пиянски щастлив след своето парти, и двамата мъже му помахаха. Над шума на стария протестиращ генератор чу гласовете на децата, които играеха в снега.
В продължение на четири часа Мат се концентрира единствено върху управлението на кучетата и да запази равновесие върху шейната. Имаше чувството, че едно от двете хъскита водачи, интелигентна женска на име Пукик, просто му позволява да се забавлява за малко в ролята на лидер.
Когато беше пристигнал в Анактуе, връхните му дрехи бяха купени от специализиран интернет магазин; сега се обличаше в атиклук и инуитска парка, с кожа от карибу отвътре, и вместо ботуши за сняг беше обул високи меки ботуши, изработени от тюленска кожа, каквито носеха местните. Никой не му се беше подиграл, че се опитва да им подражава.
Звездите и луната продължаваха да греят над него, както когато си беше легнал предната вечер. Понякога му се струваше, че когато е навън, сякаш живее в един безкраен момент; че в Далечния север времето се разтягаше и нарастваше неимоверно. Сети се за арктическата пеперуда, която прекарваше четиринайсет зими под формата на ларва и гъсеница, за да се появи в пълната си прелест само за няколко дни; на нея всеки час от тези летни дни сигурно й се струваше като години.
Фенерчето на челото му осветяваше единствено белотата на снега пред него и козината по гърбовете на хъскитата; единствените звуци идваха от движението на шейната и дишането на кучетата. Дори пътуването му да се беше състояло преди хилядолетие, пак щеше да види същия пейзаж, да носи същите дрехи, да се придвижва по същия начин, и тази мисъл подреди нещата в перспектива, и по-специално — самия него, което беше необходимо, тъй като знаеше, че прекалено дълго време бе прекарал живота си в ролята на играча звезда, роля, която сам си беше избрал, и че това бе не само признак на слабост и егоцентризъм, но и в противовес с останалия свят. В Арктическата тундра беше невъзможно да се чувстваш важен, по-лесно беше да имаш усещане, че си свързан с нещо, неподвластно на времето и разстоянието.
Установи естествен ритъм с кучетата и шейната, вече управляваше почти автоматично, и сега можеше да си позволи да мисли необезпокоявано за Корасон. Осъзна, че близостта му с нея се определяше до голяма степен от интимността и обичта, които изпитваше и към нейния брат близнак Каюк; и че това не бяха романтични чувства, а дълбоко приятелство, което го привързваше към двамата; и вероятно беше искал да си присвои част от обичта помежду им, но тя беше изключителна привилегия само за брата и сестрата. Корасон беше отвърнала на целувката му от приятелски чувства, мислеше си той, все едно бе усетила нуждата му и се бе опитала временно да я отстрани. Не беше искала нищо повече и той се надяваше, че ако тя го стореше, той щеше да спре нещата да отидат по-далеч. Една целувка беше достатъчна изневяра.
И именно поради тази причина беше тук сам, истинската причина за това пътуване — да се погледне честно в очите и да си признае, че беше предал жена си.
Погледна към безкрайната тундра, скована от студа, почувства замръзналия покой и си помисли, че тук е по-лесно да се изправиш спокойно лице в лице със своите големи проблеми. Небето над него беше огромно, наводнено със звезди.
Бяха минали четири дни от целувката с Корасон; два дни — откакто беше говорил с Ясмин. Но не телефонният разговор беше жив в зимната тишина около него; вместо това си спомни шума на вълни и чакъл под краката, кецовете, прогизнали от прииждаща морска вода. Беше погледнал през телескопа й към морското нощно небе и тя му беше показала галактики. Но в действителност той бе гледал нея, а не звездите — красиво момиче, което не разчиташе на външния си вид, по-скоро сякаш се дразнеше от него, а изискваше внимание заради интелекта си; една партизанка-плетачка, която вперваше взор към звездите; талантлива, страстна, забавна, уязвима — удивителната невъзможност един-единствен човек да побира всичко това в себе си.
И той беше останал влюбен в нея; обичаше я толкова силно насред полярната тундра, колкото през онази нощ, когато тя беше лежала в прегръдката му на плажа в Клей. Но той си бе мислил, че е останал влюбен в момичето, което си бе отишло като една от онези мъртви звезди, за които му беше разказала, чиято светлина продължаваме да виждаме не защото живеем в бъдещето на звездата, а защото гледаме в нейното минало.
Целунах я, защото ти ми липсваше.
Почувства се страхливец, задето се беше вкопчил в интимността с Корасон, и осъзна, че никой не би могъл да запълни празнотата, която Ясмин бе оставила в него.
Но той имаше отговорности към Ясмин такава, каквато беше сега, и към Руби, дълг да направи най-доброто за техния съвместен живот, а не да отсъства от него. Колкото и примамлива и изключителна да му се струваше Аляска, трябваше да се прибере при тях. Щеше да прекара три дни извън Анактуе, после да си стегне багажа и да се върне у дома.
Първоначалният му план беше да прекара още осем седмици тук, за да снима не само животни, но и птици, които не бяха мигрирали, а бяха останали и оцеляваха на студа. Беше взел със себе си камера, сателитен терминал и лаптопа на Акиак, за да може да изпрати снимки на продуцентската си компания, но бе оставил всичко в брезентовата си торба; сега вече нямаше смисъл от всичко това.
Нахрани хъскитата, после опъна палатката си и запали лампата, като използва арктическа трева за фитил така, както му беше показал Каюк. Топлината го изненада; уплаши се, че може да подпали палатката, затова изгаси кулика си.
Погледна към пустошта, която изглеждаше сурова и безкрайна, но той знаеше, че под снега тундрата се състои от малки растения, крехка екосистема, която лесно можеше да се увреди и която бе невъзможно да се възстанови. В руската Арктическа тундра все още личаха следи от веригите на танкове, оставени по време на Втората световна война.
От тук Лондон му се струваше бясно забързан, улиците и къщите му — дезорганизирани и шумни, задръстени с вещи, които настояваха за внимание; на подобен фон никой не можеше да изпъкне. В Аляска хората бяха по-ясно дефинирани. Но напоследък и селото беше станало по-шумно и по-неспокойно, докато жителите му спореха по въпроса как да предотвратят намеренията на „Соагил Енерджи“ да пусне сонди в земята им. Корасон координираше опозицията на компанията, обединяваща селяните. Понякога използваше неговия терминал, за да се включи към интернет; щом тръгнеше за Англия, щеше да й го остави.
Когато обективът не го разделяше от земята, той я виждаше по-ясно и усещаше още по-силно магнетичното й привличане върху себе си. Недокосната от човека, тази земя притежаваше своя собствена идентичност, душа и същество, и той разбираше инуитското вярване, че всяко нещо има дух.
Рано една сутрин снежният пейзаж имаше очи, които го гледаха с ярка настойчивост. Едва когато снегът се размърда, той забеляза, че част от него всъщност са пера на бяла яребица, която гнездеше на крачка от него.
През лятото, когато беше тук, бе видял светлобежови яребици, зайци с кафява козина, тъмносиви лисици и ивичести вълци; сега козината и перата им бяха бели, сякаш самите те бяха направени от сняг. През последната си вечер беше видял снежна сова в полет, белите й разперени криле бяха около метър и половина; сякаш птицата беше изрязана в небето.
Чистотата и огромната самота на тази земя, балансът на детайлите й в едно по-голямо цяло, я превръщаше за него по-скоро в жива поема, отколкото в място.
През последната нощ небето беше безоблачно, пълната луна осветяваше снежния терен с опаловосини отблясъци. Спомни си думите на Ясмин, че лунната светлина, която достига Земята, е по-скоро отражение на слънчевата, примесена със звездна и земна светлина. Беше му казала, че цветът й всъщност не е син, но изглеждаше така заради ефекта на Пуркине[2], недостатък в човешкото око, което го караше да я вижда такава. И той си помисли, че онова, което знаем, е филтрирано през собствените ни грешки и недостатъци и понякога те го превръщат в нещо по-красиво.
Погледна към Ясмин на светлината на кулика и видя как момичето, което беше обичал толкова силно в миналото, се завръща, както и изтощената, изключителна жена, в която се беше превърнало, толкова храбра в любовта си към него. Той обгърна лицето й с длани.
Капитан Грейлинг наблюдаваше как Мат докосна Ясмин. Беше изненадан от дълбоката и чиста обич, която изпитваха един към друг. Беше открил венчалната халка на Мат сред обгорените останки на селото и си бе помислил, че бракът, който бе символизирала, е приключил. Сега близостта им му се стори трогателна и болезнена. Той и жена му се бяха разделили, тихо и отчаяно, година след смъртта на сина им. Забеляза, че малкото момиченце се беше извърнало настрани от ръцете на баща си, за да им позволи този момент на интимност, но капитан Грейлинг трябваше да узнае останалото.
— Какво се случи после? — попита той.
Мат се обърна към него:
— В петък сутринта имаше ледена буря. Изчаках я да премине, преди да се отправя обратно към Анактуе.
Дъждът замръзваше върху всичко, до което се докоснеше, покриваше поводите на кучетата и неговата палатка с лед. Той го изкърти, после потегли, нетърпелив да види приятелите си, да си побъбрят по време на вечеря. Щеше да им каже, че се връща обратно в Англия, но беше сигурен, че повечето от тях и бездруго бяха изненадани, че изобщо е дошъл тук през зимата. Щеше да се позабавлява, като разкаже на Каюк как бе укротил кучешкия впряг, малко самохвално щеше да подчертае колко добре се беше справил с управлението на хъскитата.
Преди да поеме, двамата с Корасон рязко се бяха върнали обратно към своето непосредствено близко приятелство, без да изпитват неудобство. Тя му беше дала нож, с който да си помага по време на лудото си пътуване с шейна, не стар, а модерен, като самата нея, както сама бе подчертала. Щеше да се наложи да й признае, че не го беше използвал. И се бе задоволил с палатка и спален чувал. Той не беше инуитски ловец, притежаващ способността да оцелява сред дивата пустош. Представи си я как му се присмива.
— Върнах се в Анактуе по обяд — каза Мат.
Когато наближиха селото, едно от кучетата опита да се откъсне и той трябваше да го накара да продължи напред.
— Нямаше никакви светлини и никакъв звук. Помислих си, че сигурно е посред нощ и че часовникът ми се е повредил.
Над главата му грееха звезди и беше тъмно, но така бе и през деня. Времето тук бе като покритата със сняг гола тундра, без никакъв отличителен знак, по който човек да се ориентира.
Но не можеше да е пладне, защото лампите щяха да светят, щяха да се чуват гласове, отваряне и затваряне на врати, както и звуци от готварски принадлежности, долитащи отвътре навън в замръзналия въздух.
Напрегна слух. Но не чу нищо. Тук никога не беше тихо. Дори по средата на нощта захранваният с дизел генератор не спираше своето механично жужене и ръмжене. Ако спреше, хората бързо разбираха и някой отиваше да го пусне отново. Късно през ноември температурите падаха прекалено бързо, за да не забележи никой спирането на генератора.
Анактуе блесна под лъча на фенерчето му. Ледената буря беше ударила и селото, беше го глазирала в непробиваем чаршаф от лед, обгръщайки всяка къща и колиба като стъклена клетка. Снегът по земята също беше глазиран. Но не може някой да не беше излязъл навън, да не отвори врата или прозорец и да разтроши ледения слой. Селото сякаш беше омагьосано или застигнато от проклятие.
Той отвори с мъка една замръзнала врата и влезе в първата колиба, където живееше приятелят му Хити със семейството си. Въпреки хапещия студ вътре в колибата се разнасяше дъх на диария и лека миризма на чесън. Обходи с лъча на фенерчето вътрешността на къщата.
Хити лежеше на кухненския под, обвил с одеяло дванайсетгодишния си син. Ръцете на мъжа бяха сини, все едно ги беше потопил в мастило. Лицето на детето беше скрито в одеялото. Жена му беше на няколко крачки от тях, прегърнала по-малкото им дете, също увито в одеяло и с покрито лице. Мат си помисли, че първо бяха умрели децата, а после родителите им ги бяха покрили с одеяла и също бяха умрели. В тишината се чу звук и той стреснато се обърна. В колибата беше влязла голяма птица, сигурно го бе последвала, яростните й движения я превръщаха в размазано черно петно, после птицата прелетя покрай него и изхвърча навън.
Той хукна от колиба в колиба. Същата миризма. Нямаше нито един жив човек. Оставаха само Каюк и Корасон. И двамата бяха млади и силни, надяваше се, че са успели да избягат от онова, което се беше случило тук. Откри ги на около петдесетина метра от селото. Сигурно се бяха опитали да потърсят помощ.
Корасон беше в колибата на възрастния си съсед и Мат си помисли, че сигурно бе дошла да се погрижи за него. Също както при останалите, и нейните ръце бяха сини, а подът около нея бе опръскан от разстройство.
Адреналинът премина като вълна през него, накара го да хукне. Тялото му се напрегна, умът му препусна с отчайваща спешност. После фенерчето му освети една мъртва черна птица върху белия сняг. Гарван. Внезапно замръзна на място. Беше нужно да се бърза, докато бяха още живи; сега не можеше да направи нищо за тях. Усещането му, че тук времето се разширява в един безкраен просторен момент, бе ужасяващо вярно за смъртта и разкаянието.
Върна се в колибата на Хити и внимателно покри отново лицето на сина му с одеялото. Видя скъпоценната кожа от карибу, закачена на стената на колибата; беше анджугаун, първата плячка на млад ловец.
Момчето, придружено от Хити, беше застреляло карибуто през септември и беше признало на Мат, че е плакало, когато убило животното; че се е почувствало като чудовище. Но после двамата с баща му прерязали трахеята на карибуто, за да освободят духа му. Заедно го бяха изкормили, а майка му беше замразила парчетата от месо, които щяха да ядат през тази дълга зима, чак до пролетта, мазнината щяха да използват да палят кулика си, а кожата — за завивки или дрехи. Но тъй като тя беше анджугаун, я бяха изложили на стената; през лятото щяха да му позволят да отиде на нощен лов и то щеше да я вземе със себе си и да я използва за апутиак. Баща му беше заявил, че един ден синът му със сигурност ще стане Исиксурук, силен и издръжлив ловец. Момчето бе добавило, че понеже са освободили духа на животното и не са изхвърлили нито една част от тялото му, се гордее със своя първи лов.
Мат свали кожата от карибу от стената и я притисна към себе си, докато плачеше.