Розамънд Лъптън
Тишина (13)

12

Сините фарове продължават да ни следват. Мама поглежда към тях в огледалото за обратно виждане. Прави го доста често. Притеснявам се, че човекът, който се движи зад нас, е Отвратенякът и че цялата вина за това е моя. Той откри мама на паркинга за камиони във Феърбанкс, но тя не знае. Трябваше да й кажа, защото, докато все още бяхме във Феърбанкс, господин Азизи също беше с нас, както и много други хора, а сега сме съвсем сами.

Лицето му наистина беше съвсем близо до моето, делеше ни само едно стъкло.

Включих „Магически глас“.

— Сините фарове зад нас — започвам и мога да се закълна, че мама е изненадана от факта, че съм ги забелязала. — Знаеш ли кой е?

Искрено се надявам, че не знае. Или пък че й е все тая кой ни следва.

Мама поклаща отрицателно глава и ми става ясно, че е разтревожена, макар да се опитва да го скрие. Трябва да й кажа.

— Може да е Отвратенякът — казвам, като правя отвратителния знак с пръста в носа, за да разбере кого имам предвид.

— Съгласна съм, че беше зловещ — отвръща мама, — но не е той. Няма за какво да се притесняваш, просто случаен шофьор.

Но тя само се опитва да ме успокои.

— Когато бяхме в депото за камиони с господин Азизи, Отвратенякът също беше там.

— На паркинга ли?

— Да.

— Мислиш ли, че ни е видял да заминаваме?

— Да. Видя ни. Държеше да говори с теб. Но аз не исках да се притесняваш. Като се имат предвид всичките ти тревоги покрай татко.

— Много мило от твоя страна.

Но всъщност тя е тази, която е мила. Иска й се да й бях казала.

— Той е просто един отвратеняк — натъртва мама и прави знака за отвратително, за да ме развесели. — И не бива да се притесняваме от някакви си гадняри. Заспивай сега.

Тя наистина иска да заспя, затова затварям очи. Мисля си за Шотландия и за всички нас — в безопасност, на топло и щастливи. Виждам тревата, поникнала по неравномерната земна повърхност, еластична като батут, огромното количество пирен, сякаш някой е поръсил розово-виолетова боя навсякъде наоколо, усмихнатите лица на мама и татко.

 

 

На Ясмин й беше хрумвало за Силезиън Стенет и преди Руби да го спомене, но мисълта, че именно той можеше да я преследва, подтикван от някаква отмъстителна маниакалност, й се струваше все по-невъзможна, колкото по-навътре навлизаше в този опасен път.

Стенет обаче може да беше свързан по някакъв начин с пожара.

Ако Мат знаеше нещо за опожаряването на Анактуе, напълно възможно беше именно Силезиън Стенет, а не компанията за фракинг, да иска да я спре да стигне до него; Силезиън Стенет, който положително криеше нещо.

Веднага показа, че знае къде се намира Анактуе. Вярно че бе дал разумно обяснение за това, но все пак. Беше обвинил фракинга за пожара, без да разбира колко абсурдно бе твърдението му — огън, който да премине през десетки мили от сняг и лед, под смразяващи ветрове; сега, когато самата тя беше тук, тази идея й се виждаше дори още по-налудничава.

Но Силезиън Стенет беше плашещ, не налудничав.

По-добре малко село в Аляска, отколкото гъсто населен район. Така че, ако изличаването на едно село от лицето на земята е това, което е нужно, за да се спре тази лудост, тогава цената си заслужава да бъде платена!

И като капак на всичко изглеждаше стимулиран от тази идея; именно това я беше отвратило. Може би той бе драснал клечката с мисълта, че идеалистичната цел оправдава ужасното средство. Нещата не се бяха развили така, както се беше надявал. Никой не беше повярвал на версията му, че сондирането е причина за изгарянето на селото. Ако беше отишъл в полицията или в някоя медия, щяха да му се изсмеят така, както бяха сторили мъжете на летището. Но той може би не беше предвидил това. А фактът, че полицията бе претърсила и огледала местопроизшествието в пълна тъмнина, означаваше, че доказателствата за умишлен палеж можеха да бъдат пропуснати и въобще нямаше да се разбере дали става дума за масово убийство и ако е така — защо.

Той беше работил за нефтена компания; беше заемал директорски пост. Сигурно все още поддържаше връзките си; можеше да се качи на стоп в някой камион, че дори и сам да подкара такъв.

Спомни си предложението му да се грижи за Руби: Ще гледам дъщеря ви. Ще й осигуря безопасност вместо вас. Дали планът му не беше да я използва като някакъв вид залог?

Руби беше заспала до нея. Ясмин усещаше как тялото й ритмично се надига и отпуска.

Изтощението преминаваше на вълни през нея. Сети се за всичките морски градчета в Англия с техните непоклатими викториански вълноломи, надявайки се и нейните защитни сили да са толкова надеждни, защото не бива да заспи, не още. Копнееше за зората или най-малкото за очакването, че тя ще настъпи, не понасяше мисълта за шофиране в такава безкрайна нощ.

Вече не виждаше сините светлини, шофьорът сигурно беше изостанал доста назад, но бе сигурна, че продължава да ги следва.

Подкара по един стръмен склон, десният крак я болеше, тъй като вече едва издържаше да натиска педала под този неестествен ъгъл. Ръката на Руби се плъзна по тялото й, съпроводена със сънлива въздишка. Единствено адреналинът я държеше будна.

На върха на баира забеляза светъл ореол, като изгрева на слънцето. Знаеше, че не може да е вярно, че е по-скоро мираж, подобен на проблясваща вода в пустинята; че халюцинира изгрева заради пълното си изтощение и примитивната нужда от светлина. Стигна до върха и отдолу се разкри група от постройки с оранжеви индустриални лампи, охранителни светлини и примигващи неонови тръби. Колдфут.

Когато влезе в селището, Руби още спеше. Мястото беше миниатюрно; шосето бе опасано с паянтови ниски сгради. Намали скоростта и почти пълзеше, докато ги подминаваше. През прозорците се процеждаше светлина с цвят на мед и падаше върху снега. Копнежът по човешка компания и безопасност, който изпита, бе на чисто физическо ниво и всяка осветена постройка имаше свое собствено привличане.

Наближиха до една бензиностанция, окъпана в ярка светлина, и Ясмин видя помпата, предназначена за камиони, а зад нея беше разположен голям паркинг за тирове, който предлагаше само най-необходимото. Имаше западнало на вид кафене и мотел, построен от същите на вид панели като къщата, която превозваше с тира си. Беше живяла в един от най-космополитните градове на света, но никога не бе усещала толкова осезаемо присъствието на цивилизацията.

Може би щеше да е възможно да остави Руби тук. Може би мястото щеше да предложи безопасност на дъщеря й. Но шофьорът на камиона със сините фарове щеше да пристигне и да я потърси. Представи си го как я издирва в кафенето, в мотела и как вместо това се натъква на Руби.

Коби щеше да се грижи за Руби, в това беше сигурна. Щяха да се намерят и други свестни мъже, които да я защитят. Но първо трябваше да помоли Коби, както и да се увери, че на останалите също може да се вярва, а веднага щом погледите им попаднеха върху нея, те щяха да й попречат да продължи. Сигурна беше. Не можеше да накара Руби сама да намери Коби, а тя да потегли отново на път, защото как щеше да стане това? Кой, за бога, би разбрал жестомимичния език тук, в нищото? Дъщеря й щеше да е напълно уязвима.

Пое към паркинга. Двете платна на пътя бяха слабо осветени, между уличните лампи чернееха тъмни сенки. Петнайсетина камиона вече бяха паркирали на мястото, а пред нея се движеше още един. Предполагаше, че всички щяха да изчакат бурята да премине.

Направи кръг около паркинга, после потегли обратно към магистралата Далтън. Отби на един тъмен участък между две лампи и спря. Оттук щеше да го види как пристига. Веднъж щом минеше покрай тях, щяха да му се изплъзнат. Надяваше се, че преследвачът им ще отдели дълго време да ги търси, което щеше да им позволи да спечелят солидна преднина.

Тя изключи всички светлини, включително лампата в кабината, остави само парното. Снежинките падаха безспирно и безшумно по страничния прозорец, а цял мек батальон от тях притискаше предното стъкло. В тъмното и топло пространство лицето й сякаш увисна от умора. Открехна прозореца и тънката струйка леден въздух й помогна да остане будна.

Осем минути по-късно сините фарове приближиха към паркинга от другата страна на шосето. Беше направила ужасна грешка; фарове, движещи се срещу тях, щяха да осветят кабината. Наведе се надолу и легна върху Руби в безплодно усилие да се скрие.

Миг преди сините светлини да стигнат до тях, шофьорът на камиона изключи фаровете. Сигурно искаше да скрие набиващия се на очи син цвят.

Тя продължаваше да лежи върху Руби, затова не го видя в кабината му, докато ги подминаваше само на сантиметри разстояние; единственото, което успя да зърне, бе, че камионът преследвач е цистерна.

Тя запали двигателя и се отдалечи, като включи фаровете си чак когато стигна до шосето. Погледна в огледалото за обратно виждане: нямаше ги сините фарове на цистерната, само смаляващите се светлини на Колдфут.

Адиб й беше казал, че името Колдфут е дадено от златотърсачите, които бяха стигнали толкова далеч на север, но после, загубили кураж, се бяха върнали обратно. Тя разбираше загубата им на кураж. Докато се отдалечаваше от Колдфут, имаше чувството, че е завързана за въже, което я придържа на повърхността; още малко опъване и въжето щеше да се скъса, а тя да се понесе от плитчините към дълбоките пазви на океана. Строителите на Колдфут знаеха, че това беше възможно най-отдалеченото място на север, докъдето хората можеха да стигнат в границите на разумното. Чувстваше как избледняващите светлини я теглят обратно, предлагайки й топлина и подслон. Продължи да кара. Светлините на Колдфут постепенно се размиха, след завоя изчезнаха.

Когато погледна в огледалото за обратно виждане, зад нея цареше тъмнина. Знаеше, че шофьорът на цистерната ще остане в Колдфут дотогава, докато не разбере, че вече я няма; тогава щеше да възобнови преследването. Включи радиостанцията, но там не се коментираше нищо за нея; всеки, който бе чул по-ранния й разговор с Коби, щеше да предположи, че пътува към Колдфут или вече е там и изчаква преминаването на бурята.

Иззад насрещния завой изскочи камион, фаровете му светеха премрежено през падащия сняг и тъмнината, но светлината в кабината все още беше ярка, когато ги подмина, после камионът изчезна, забързан към Колдфут, и майка и дъщеря отново останаха сами.

Беше шест сутринта. Тялото и умът на Ясмин, настроени за дневен и нощен ритъм, се чувстваха като впримчени в капана на нощта, сякаш спрели във времето. Нямаше да има повече светлини от човешки поселища, които да осигуряват изкуствени изгреви.

Тя подмина един маркировъчен стълб: оставаха двеста трийсет и четири мили до Дедхорс без каквито и да било паркинги и места за спиране по пътя.

Караше толкова бързо, колкото й позволяваше смелостта, преодоляваше черна миля след черна миля, като си представяше приближаването на цистерната в тъмнината зад тях.

Руби се размърда.

— Сутрин ли е вече? — попита сънено тя.

— Да.

— Близо ли сме до татко?

— Имаме още много път.

Продължи да кара през този лишен от зора ден, без да откъсва поглед от осветения екран на камиона, докато отделните мили се увеличаваха на десет, после на двайсет. Снегът ставаше все по-тежък, а вятърът — все по-остър, предвестници на идващата виелица. Усещаше как липсата на сън притъпява рефлексите й и забавя крайниците й. През последните десет мили цифрите на километража се размазваха пред очите й, които с мъка опитваха да се фокусират. От двете страни на тунела, очертан от светлините на фаровете й, тъмнината сякаш се раздвижи, все едно се беше превърнала в същество със сухожилия и пулс. И изведнъж внезапно се втечни и ги обгради черна вода.

На няколко метра отпред забеляза място за спиране. Успя да паркира камиона на него. Не беше предвидила спирка по пътя си към Мат, но знаеше, че физически не й беше възможно да продължи да шофира. Помоли Руби да я събуди след петнайсет минути.

Затвори очи. В мрака и тишината си спомни за първото си посещение в Клей заедно с Мат, бученето на морето, шипящо и бумтящо до тях. Бяха се съблекли в тъмното и тя бе осъзнала, че обича аромата на тялото му и звука на гласа му също толкова, колкото вида му и лекотата, с която говореше за значими неща.

Беше й казал, че срещата им е нещо невероятно — и двамата бяха присъствали на лекция по предмет, който не влизаше в програмите им. Какви бяха реалните шансове това да се случи? Тя му отвърна, че преди близо четири и половина милиарда години Земята е била бомбардирана от комети, донесли със себе си лед, който се беше стопил и се беше превърнал във вода.

„Имаш ли доказателства за това?“, попита я той. „Сблъсък между сателит и комета и измерване на количеството вода“, отвърна тя. „И?“ — „Едномилиардна водна бомба в Космоса. Кометите паднали на земната повърхност, вулканите започнали да изригват, изхвърляйки пара, която се е превърнала в облак и заваляло, без да спира, в продължение на хиляди години. Хората се колебаят за точното количество вода и откъде е дошла, но както и да се е случило, voila…“ Тя посочи към морето. Каза му, че шансът една планета с вода да стане люлка на живот е трилиони и трилиони към едно, толкова слаб, че направо невероятен. Това беше чудо — това, че изобщо се бяха срещнали четири и половина милиарда години по-късно, а не посещението на една и съща лекция.

Спомни си топлината му до тялото си, острия чакъл под одеялото им и усети как пада към твърдото ядро на Земята и Мат.