Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Quality of Silence, 2015 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Мария Чайлд, 2018 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 3гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Розамънд Лъптън
Заглавие: Тишина
Преводач: Мария Чайлд
Година на превод: 2018
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: enthusiast („Алто комюникейшънс енд пъблишинг“ ООД)
Град на издателя: София
Година на издаване: 2018
Тип: роман (не е указано)
Националност: английска
Печатница: Ропринт ЕАД
Редактор: Христина Мираз
Коректор: Грета Петрова
ISBN: 978-619-164-280-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17352
История
- —Добавяне
9
През първите няколко мили Ясмин действаше под влиянието на адреналина, чистото хладнокръвие и известно чувство на авантюризъм, но докато все повече се отдалечаваше на север, безкраят на арктическата пустош ставаше все по-потискащ, а изолацията им й действаше все по-притеснително. Трябваше да продължи да управлява този огромен камион още триста мили върху леда.
Направи остър завой и някакви фарове — внезапни и заслепяващи — я удариха в очите. По единственото платно, право насреща им, се носеше камион. От дясната страна на шосето се спускаше стръмен склон. Чу как от гърлото на Руби се изтръгна подобен на писък звук. Последва остро остъргване на метал о метал и камионът им се разтресе, но по някакъв начин двата гиганта успяха да се разминат. Сърцето й биеше гневно бързо. Руби повърна до нея.
Шофьорът на другия камион се свърза по радиостанцията, гласът му бе натежал от гняв:
— Кой, по дяволите, си ти? Защо не съобщи къде се намираш на проклетото шосе? Нали за това е тъпата радиостанция!
Ясмин беше чула как Адиб съобщава местоположението си по радиостанцията, но не се бе сетила да направи същото. Тя се обърна към Руби:
— Съжалявам, миличка. Ще спрем при първа възможност, за да се преоблечеш.
Помислих, че онзи гигантерически камион ще ни удари. От притеснение повърнах и сега в кабината вони. Открехвам прозореца и смразяващият въздух нахлу вътре като оса. Отстрани на шосето се вижда голяма отбивка. Мама завива натам и включва лампите в кабината ни, за да се виждаме както трябва. Взема куфара ми, който е на леглото над седалката на господин Азизи.
— Наистина съжалявам — казва тя. — Вината е изцяло моя. Дай да те преоблечем.
От парното струят вълни топъл въздух. Не свалям бельото си, защото е чисто, но ще облека нов арктически гащеризон от полар, който татко нарича „вълнена мечка“. Какъв късмет, че мама се е сетила да вземе резервна вълнена мечка. Винаги мисли за такива неща.
— Ако искаш да използваш портативната тоалетна, сега е моментът — осведомява ме тя.
И въпреки че в кабината сме само двете, пак ме е срам донякъде. Тя си обува скиорска грейка и слага парка над останалите си дрехи.
— Мисля, че трябва да помолим полицаите да намерят татко — казвам, защото, ако гигантическият камион ни беше размазал, нямаше да има кой да отиде да прибере баща ми.
Преди не предложих да поискаме помощ от полицията, защото мислех, че ако мама тръгне да го търси, татко ще види колко много го обича (защото аз знам, че тя наистина го обича, но той може и да не е наясно с този факт, тъй като напоследък му беше много ядосана).
Но въпреки това сега можем да му кажем, че се е опитала. Не е нейна вината, че на господин Азизи му стана лошо и ни се е наложило да се обърнем към полицията. И така татко пак ще разбере, че тя го обича.
Мама никога не е карала такъв камион. Знам, че е супер умна, но мисля, че това е наистина трудна работа.
— Не можем да поискаме от полицаите да намерят баща ти — отвръща ми мама.
— Но те ще са по-бързи, може да имат хеликоптер или самолет и…
— Те мислят, че баща ти е загинал в пожара.
Навън е черно. Съвсем черно. Все едно че някой е сложил черна пластмасова торбичка пред лицето ми.
— В полицията грешат, Руби.
Искам татко да ме прегърне и да ми говори, и да ми чете приказки, и да ми каже, че един ден ще имам много приятели, защото най-сетне ще ме опознаят.
Животът е нещо като кораб и понякога може да имаш усещането, че плуваш сама, но не е така, защото аз съм с теб. Както и мама. И един ден ще имаш цял куп приятели и свое собствено семейство. Ще се превърнеш в океански лайнер, като „Кралица Мери“.
Но аз просто си искам татко.
— Баща ти не е мъртъв — уверява ме мама с жестове по същото време, по което и аз й казвам:
— Татко не е мъртъв!
Знакът за „мъртъв“ е обтягане на пръстите напред, все едно че са дуло на пистолет и все едно че стреляме една по друга.
Сега плача. Опитвам се да не го правя. Това, което казах за едновременната размяна на едни и същи жестове, не е вярно, мама го направи малко по-рано от мен.
— Ще стигнем до него, нали, мамо?
* * *
Ясмин забеляза неприкрития ужас, изписал се по лицето на Руби при мисълта, че може да загуби баща си.
— Да — увери я тя. — Ще стигнем до него. А аз ще съм много по-внимателна и ще използвам радиостанцията.
Тя си сложи предпазните очила, после нахлузи огромните си арктически ръкавици върху тънките памучни подплати и излезе навън, като побърза да затвори вратата, за да не изстине Руби.
Как може да е толкова тъпа, толкова безразсъдна? Излишно беше изложила детето си на опасност. От този миг нататък щеше да държи радиостанцията непрекъснато включена, да я използва и да следва безпрекословно всяка стъпка, която беше наблюдавала да предприема Адиб.
Мама отиде да изхвърли вонящите ми дрехи, а аз изпращам имейл на татко.
До: Matthew.Alfredson@mac.com
Тема: ПИШИ НИ!
От: Ruby.Alfredson@hotmail.co.uk
Скъпи татко,
Моля те, моля те да ни пишеш! Каквото и да е. Само да знаем, че си добре. Мама и аз идваме да те вземем с един камион.
Обичам те много, ама много!
Ясмин беше оставила фаровете включени и сега те осветяваха този импровизиран паркинг, странно нелеп в снежната пустош. Видя табела: ПОЛЯРЕН КРЪГ. Сигурно беше място за паркиране на туристите през лятото, макар да се съмняваше, че дори и тогава идваха много посетители. Не беше мислила за Космоса от много години, но тук беше невъзможно да не го прави, в този известен кръг около земното кълбо; приближаваха самия връх на планетата.
Хвърли пропитите с повърнато дрехи на Руби в една кофа за боклук; нейна беше вината, че дъщеря й се уплаши до смърт. Уязвимостта й беше докоснала оголен нерв в душата й и тя си бе спомнила колко безпомощна изглеждаше Руби, когато се роди; колко ужасена беше самата тя, че няма да може да се грижи за нея както трябва; че е напълно неадекватна; а страховете й се бяха усилили допълнително, когато й казаха, че бебето й е глухо.
Пред очите й изплува спомен, особено ярък в тъмнината. Не беше се сещала за това от десетилетие, но имаше чувството, че й се бе случило само преди няколко минути. И друг път я беше обземало чувството, че времето не е права, а крива линия, която се извива навътре към себе си, с настоящи емоции, намерили своето копие в миналото.
Късно през нощта. Двамата бяха в спалнята и тя хранеше двуседмичната Руби; косичката й беше мека като пух от глухарче; телцето й — неразгъната запетайка. Мат спеше в леглото на няколко крачки от тях. Ясмин дръпна завесите и погледна навън през прозореца. Звездите се мержелееха на фона на светлинния ореол, който градът хвърляше върху нощното небе, и тя трябваше да напрегне взор, за да ги види. Изведнъж мъката по майка й я прониза толкова остро, че тя потрепери и стресна бебето, което разпери мъничките си ръчички и крачета като морска звезда.
Притисна телцето на дъщеря си до себе си, гледаше как миниатюрните й пръстчета се свиват и отпускат около палеца й. Ясмин загърна и двете им с пеньоара си, докато отдавнашната болка си проправяше път обратно към настоящето. Беше безсилна пред нея.
Насред зимната тъмнина и минусовия студ на Полярния кръг тя си спомни за меката вълна на своя пеньоар, за капчицата кърма на брадичката на Руби, за отметнатата й назад главичка, докато заспиваше, за ритмичното дишане на Мат и за обзелото я чувство, че се носи някъде далеч, далеч от всичко, което е добро и стабилно, объркана и без посока, а Мат вече не беше в състояние да я закотви към щастието и спокойствието.
Дръпвам парката на мама и все едно докосвам ледени кубчета.
— Добре ли си? — пита ме тя и аз кимвам, но истината е, че не съм добре, защото татко не е отговорил на имейлите ми.
— Моето храбро момиченце — казва ми мама. После сваля ръкавиците си, протяга ръка и стиска леко моята. Сякаш пръстите й ми казват нещо наистина хубаво, без да го изразяват с думи. Обикновено това повдига духа ми. Дори когато в училище са се случили ужасни неща, като например когато хората се преструват, че говорят, за да проверят дали ще се усетя, че всъщност не казват нищо, щом мама ме вземе след часовете и ме поведе за ръка по обратния път към дома, от това веднага ми става по-леко. Не тотално добре, просто добре. И сега имам чувството, че двете вървим към къщи, така че не ми се налага да мисля поне за известно време.
Усещам малката издатина на халките върху дланта си.
Ясмин включи радиостанцията, възвърна самообладанието си и подкара отново камиона в чернотата. Излезе от паркинга на Полярния кръг и пое на север.
— Може ли да ти проверя пощата, мамо? — попита я Руби през „Магически глас“. — В случай че татко ти е писал.
— Няма да ми е писал, миличка.
— Вероятно е взел назаем някой лаптоп. Той позволява на всичките си приятели да използват неговия терминал, така че ще разполага с точния софтуер. И терминалът със сигурност ще е с него.
— Проверих имейла си, преди да потеглим.
Докато чакаха във Феърбанкс, тя беше прехвърлила електронната си поща, но, разбира се, никой от имейлите не беше от Мат. Беше изхвърлила всички съобщения в кошчето. Преди не беше осъзнавала колко време губи покрай неща, които в крайна сметка са боклук.
— Но това беше преди няколко часа, мамо. Моля те?
— С нищо няма да помогне.
— Моля те?
— Добре.
Защото Руби щеше да повярва единствено на собствените си очи.
Намираха се на върха на стръмен наклон; не знаеше колко дълго ще се спускат надолу, защото беше прекалено тъмно, за да се види краят му. Започна леденото снижаване. Искаше й се да може да се движи сантиметър по сантиметър; през цялото време използваше спирачките, но й беше нужно да набере достатъчно инерция, която да ги изстреля до върха на следващия склон, без да се плъзнат отново надолу. Безконтролното движение назад щеше да е по-опасно.
Докато караше надолу, тя си спомни как веднъж беше уловила Мат да я гледа, докато глади салфетки; раздразнението и тъгата по лицето му, преди рязко да се извърне настрана, защото според него тези домакински задължения бяха абсурдни и ненужни. Съпругът й не разбираше, че не е обсебена от гладенето, миенето на чинии или сервирането на два вида зеленчуци, ставаше дума за създаването на ред и стабилност. Чувството й за сигурност се градеше върху мъничките детайли като раирана изгладена салфетка.
В началото й се подиграваше заради тази новоизникнала компилация от Марта Стюарт и мисис Тиги-Уинкъл[1] заради защитната униформа на домакинска богиня, после стана сериозен и угрижен. Предложи да се грижи за Руби, за да може жена му да се върне към работата си на научен сътрудник по астрофизика, но Ясмин искаше да се посвети на дъщеря си и вече не гледаше към звездите.
Веднъж Мат беше подхвърлил, че тя сигурно се опитва по някакъв начин да компенсира глухотата на Руби. Но това съвсем не беше вярно и Ясмин се бе ядосала, че е възможно мъжът й дори да си помисли подобно нещо.
Ясно чу кавгите им, втъкани в тъмнината — маса от дребни спорове, накъсани от продължително мълчание.
Беше ядосана през по-голямата част от времето и често — заради дреболии. Сега, като погледнеше назад към себе си, си даваше сметка, че раздразнителността й бе като безформено палто, прикриващо самотата, но не старата самота, с която беше живяла след смъртта на майка си, дори не и някаква по-зряла нейна версия, а нещо по-различно и по-жестоко.
Продължаваха да летят надолу и Ясмин си помисли, че сигурно е набрала нужната скорост, даже малко повече от необходимото, така че натисна спирачката. Но камионът не забави и сякаш започна да пада надолу по склона. Натисна спирачката още по-силно и пак не се промени нищо, а четирийсеттонният тир продължаваше да набира скорост. Убийственият закон на физиката ги караше да се движат все по-бързо и по-бързо. Тя се изправи и отпусна цялата си тежест върху педала; никаква промяна, камионът бе извън контрол. Даваше си сметка за нарастващата скорост. Скоро щяха да се преобърнат или да катастрофират. Сграбчи радиостанцията и изкрещя в нея:
— Не мога да спра!
От другата страна долетя спокоен глас:
— Напомпи ги. Напомпи спирачките.
Ясмин натисна педала, отпусна крак, после отново го натисна и отпусна, и пак, и пак. Камионът забави. В устата си усещаше сухия вкус на страха. Възвърнала контрол над превозното средство, тя успя да стигне до върха на хълма.
Руби продължаваше да прави опити да влезе в електронната й поща и не си даваше сметка за току-що преживяната опасност.
Бавният спокоен глас отново прозвуча по радиостанцията:
— Добре ли си там, госпожо?
— Да. Благодаря ви. — Гласът й беше напрегнат.
— Трябва да изпомпиш до сухо спирачките, иначе не работят.
— Благодаря ви — каза тя отново. Щеше да продължи да благодари на човека отсреща, който и да бе той.
— Няма защо.
Помисли си, че разпознава спокойния бавен глас на един от шофьорите, които бяха отказали да я вземат в един от гаражите. Сега разбираше защо и шофьорите, и диспечерите буквално й се бяха изсмели в лицето, когато беше споделила с тях идеята си двете с Руби да пътуват по тази магистрала напълно заслужен и всъщност доста овладян отговор. Не бяха жестоки или неотзивчиви, просто — реалисти.
— Внимавай, чу ли?
— Благодаря ви. Да.
По радиостанцията се разнесе друг глас:
— С кого си бъбриш, Коби?
— Още не са ни се представили — отвърна шофьорът, наречен Коби със своя премерен, изпълнен със съчувствие глас. — Но ако се съди по акцента й, трябва да е англичанка и предполагам, че е същата госпожа, която днес следобед искаше да я вземем до Дедхорс…
Ясмин не каза нищо.
— Някой ви е дал под наем камион? — изкикоти се Коби. — Кой би повярвал!
— Има шофьорска книжка, надявам се? — попита другият глас.
— Не може да няма.
Ясмин не знаеше какво да каже и понеже продължи да мълчи, истината започна да се изяснява.
— Мили боже! — възкликна вторият шофьор. — Ако не си карала такъв камион, трябва да спреш. Отбий на някое безопасно място. Схвана ли, госпожо?
Представи си го с огненочервена коса и лунички, разтревожен и ядосан, но не и агресивен.
— Трябва да стигна до Дедхорс. Съпругът ми е изчезнал и трябва да го намеря.
— Това не е ли работа на щатската полиция? — попита Коби.
Ясмин не отвърна.
— Пътят ще те убие — намеси се шофьорът с огненочервената коса. — Или ти ще убиеш някого. Трябва да отбиеш.
— Не — твърдо отвърна Ясмин. — Не и преди да съм открила съпруга си.
— Май не схващаш, мадам — рече червенокосият. — Не е безопасно да си на това шосе. Не само за теб, но и за нас. Ще предизвикаш някоя катастрофа. Или камионът ти ще се повреди и това ще забави всички ни, а наближава и буря, което също не е безопасно.
— Наистина съжалявам. Но някой трябва да стигне до мъжа ми и в момента този някой съм аз.
— Предполагам, че си един път жена! — възкликна Коби с добрия си глас. — Най-малкото, което можем да направим, е да те докараме цяла до Дедхорс. Къде се намираш?
Ясмин провери маркировката встрани от шосето, която показваше милите от началото на магистралата Далтън.
— На MP 117 — осведоми ги.
— Най-добре е да научиш някои от основните правила на пътя — каза Коби. — Първо, големите камиони са с предимство. Какво караш?
Не искаше да си признае, че е в тира на Адиб; че всъщност не е взела машина под наем, което предполагаше някакви документи и застраховка, а просто я беше задигнала.
— Четирийсеттонен тир с осемнайсет колела — отвърна, спомняйки си, че Адиб й го беше описал така.
— Добре, това е голям камион, но на пътя може да има и по-големи, така че им даваш предимство. Във всеки друг случай ти си тази, която се движи с предимство на север. Погрижи се предните фарове и задните светлини да са чисти. Ще се налага от време на време да спираш, за да изстъргваш мръсотията. Изпускам ли нещо?
— Никога не спирай там, където не могат да те видят — добави червенокосият водач. — Мостове, завои, хълмове. Не преставай да ползваш огледалото за обратно виждане и ако забележиш някого зад себе си, не спирай внезапно.
— Ако закъсаш, излез от шосето и изстреляй сигнални ракети.
В разговора се включи и трети глас.
— Имаш ли пушка?
Стори й се, че и този глас й е познат, но не можа да го свърже с конкретно лице. Американските акценти бяха твърде нови за нея, за да може да усети едва доловимите разлики в тях и да ги свърже с определени хора.
— Не.
— Добре. Значи, ако камионът ти се повреди и наоколо има вълци, каквито аз лично никога не съм виждал, остани в кабината.
— Трябва да следиш прогнозата за времето — добави Коби. — Диспечерът ни обновява информацията през цялото време и аз ще я пусна по радиостанцията, разбра ли? Към нас приближава буря — това е виелица, окей? Вероятно голяма. Така че не спирай да слушаш.
— Благодаря ви. Да.
Остави радиостанцията, доволна, че чува приятелски гласове в тъмнината; вече не се чувстваше толкова изолирана и уплашена. Компания от какъвто и да е вид беше като дневна светлина за нея.
Беше използвала думите „съпругът ми“, беше наблегнала на тях, все едно рискуваше толкова много, за да стигне до Мат, водена от съпружеска любов; всяка година брачен живот добавяше легитимност към това пътуване; брачните клетви и обвързването оправдаваха опасността. Беше се опитала да убеди и себе си в това. Но знаеше, че го прави единствено заради една от всичките им дванайсет години заедно: зимно слънце, проникващо през прозорец, ято гъски в блато, нейното лице, обгърнато от дланите му — това беше нейният двигател.
Ръката на Руби я потупваше по крака; лицето й грееше.
— Има имейл!
Трепна от надежда. Но имейлът не беше от Мат; разбира се, че не беше. Погледна в огледалото: само сини светлини далече зад тях. Спря камиона на една права отсечка от пътя, като остави фаровете включени, за да ги забелязват останалите шофьори, и взе лаптопа от Руби.