Розамънд Лъптън
Тишина (7)

6

Четири месеца след първата им вечер, прекарана в наблюдаване на звезди на плажа в Клей, двамата отидоха до блатата Инш в Спейсайд; влажен януарски студ, неприятен дъжд. Стоеше до него в един заслон за птици, вмирисан на влажни анораци.

— Значи на това му викаш раздрусване? — попита тя.

— Или наблюдение на птици.

— И това също звучи извратено. Цялото потайно криене в заслони и втренчено следене на разни работи през бинокли.

Той се засмя, после й показа сиви гъски и пойни лебеди^[1], които зимуваха в наводнените блата. Тя обичаше страстта и начетеността му, начина, по който трансформираше влажното потискащо място в нещо напълно различно. Разпитваше го, искаше да научи повече и също да бъде запленена от бекаси, сладководни патици, малки червеноноги водобегачи^[2] и големи свирци^[3]. Планираха да се върнат през лятото, за да наблюдават калугериците^[4].

— Баща ти да не те е намерил в зелката една вечер^[5]? — попита я той. Вече се беше срещнал — по негово собствено настояване — с баща й и братята й.

— В черницата; в зелките има само кукли от Америка.

— А. Ще се омъжиш ли за мен?

Забеляза някакъв знак встрани от шосето, осветен от фаровете им: САМО ЗА КАМИОНИ НА „СОАГИЛ ЕНЕРДЖИ“.

— Накъде води този път? — обърна се тя към Адиб.

— Най-вероятно до някой от нефтените кладенци — отвърна той. — Започват фракинг в недрата на Аляска. Понякога правят пътищата от чакъл; друг път ги свързват с някоя река.

— И реката е замръзнала?

— Да. Естествен леден път. Въпреки че има нужда от допълнително укрепване.

Тя разгледа картата на Адиб, като я придържаше под светлината на малката лампичка в кабината. Шосето за камиони на „Соагил Енерджи“ не беше отбелязано. Може би съществуваше речен път до Анактуе.

Намери река Алатнак, която започваше от южната част на планините Брукс и на север се вливаше в Северния ледовит океан. Двеста и деветдесет мили на север от мястото, където се намираха в момента, река Алатнак правеше завой към магистралата Далтън и след трийсетина мили стигаше до Анактуе. Вероятно щеше да е възможно да се стигне до Мат по реката? Но не можеше да помоли Адиб, не и в този момент. Все още не му беше разкрила крайната цел на пътуването си. Не знаеше как да го убеди да ги закара дотам и се страхуваше, че Адиб ще й откаже — с доброта и съчувствие, но въпреки това щеше да е отказ, и тогава нямаше как да стигне до Мат.

— Ще се омъжиш ли за мен? — повтори той, в случай че не го е чула първия път.

— Първо татко ще трябва да ти даде ръката ми, тъй като съм негова собственост и така нататък, преди да се превърна в твоя собственост.

— Но той просто те е открил в някаква си черница. Моля те?

— Не още — отвърна тя.

Адиб отново зърна неоновите фарове в тъмнината зад тях. Включи си радиото, привидно за да чуе новините и прогнозата за времето, която съобщаваха на всеки кръгъл час, но всъщност заради класическата музика, която пускаха по радиостанцията. Докато слушаше, Адиб обичаше да си представя, че е в дома от детските си години в Забул, загледан пролетно време в полето до къщата им, в редиците нацъфтели в розово бадемови дървета.

Руби не откъсваше поглед от него и той осъзна, че потупва с пръсти по кормилото.

— Мисля за цветя — каза й, бавно и отчетливо. — И слушам Шопен. — После извърна поглед отново към пътя; музиката беше трансформирала предното стъкло в обектив от розов цвят.

 

 

Господин Азизи току-що се обърна към мен и ми каза, че слуша Шопен, сякаш бих могла да го разбера; и не ме пита дали искам да пусне музиката НАИСТИНА СИЛНО, нито дали свиря на барабани. Той е Изключителният господин Азизи!

Повечето хора смятат, че искам СИЛНО и БАРАБАНЕНЕ, за да мога да доловя вибрациите; все едно че трябва да съм благодарна, ако звукът може да премине през мен по какъвто и да е било старомоден начин.

Винаги ми тикат перкусионни палки в ръцете и ме карат да удрям по нещо (но не и тях!). И само защото Евелин Глени^[6] е музикален гений, това не означава, че понеже съм глуха, и аз ще стана такава. Вярват, че си умирам от желание да бия по барабани или цимбали, или динг-донг бим-бом ксилофон (Джими казва, че звукът на ксилофона е „динг-донг бим-бом“). Но аз съм ужасна на всичките гореизброени инструменти. На последния ни училищен концерт пред родителите размахвах чукчета във въздуха, все едно че свирех на ксилофон. Татко каза, че било ужасно смешно. Дори мама се опитваше да не се усмихне, но знам, че се надяваше перкусионните инструменти да ми харесат, за да вляза в оркестъра и да ходя по турнета, и да съм част от нещо (с други думи, от света на чуващите, в който аз удрям в такт по нещо в синхрон с всички останали). Да удряш по нещо, не е равностойно на интеграция, мамо, й казах (бях разчела по движението на устните й думата „интеграция“ не един и два пъти, докато разговаряше с татко) и после се почувствах кофти, защото тя се натъжи.

Почти веднага след това в училището пристигна арфистка, за да „вдъхнови бъдещи арфисти“, и понеже мама беше там, не се възпротивих, когато ме накара да сложа за малко длан върху арфата по време на концерта. Всъщност не исках, но пък исках да зарадвам мама, затова стоях там, с ръка върху инструмента. Всички останали умираха от скука. Местене на крака, редове ученици, които се въртяха на местата си, но беше прекрасно. Нямаше бумтящи вибрации, а по скоро бързо пърхане като крилца на колибри — толкова бързо, че е трудно да се каже дали изобщо се движат, или като супер бързото тупкане на сърчицето на онова мишле, което Трипод беше хванал, а аз усещах колко крехко и същевременно колко живо бе всъщност то. Ако можех да избирам музикален инструмент, на който да свиря, то със сигурност би била арфата. Не знам дали може да се ходи по турнета с някоя от тях, тъй като няма да влезе в автобуса.

Лицата на мама и господин Азизи са застинали неподвижно. Концентрирали са се върху нещо и не мисля, че това е радиото, защото мама никога не е споменавала, че харесва музиката.

* * *

Най-важната новина във всички емисии беше случилото се в Анактуе. Въпреки че радиото и без това беше пуснато достатъчно високо, Ясмин се наклони още към него.

— В студиото ни е губернаторът на Аляска Мари-Бет Дженстън — обяви репортерът. — А на телефона е капитан Дейвид Грейлинг, щатският шериф, който е начело на спасителната мисия в Анактуе.

Гласът на водещия беше неутрален, но според Ясмин новината трябваше да бъде съобщена с повече драматизъм, да отрази факта, че става дума за човешки живот; че една съпруга слуша в този момент; че едно дете пътува в камион по опасна магистрала, защото нямаше безопасно място, на което майка му да го остави.

— Да започнем с вас, капитан Грейлинг, можете ли да ни съобщите най-новото покрай ситуацията в Анактуе?

Беше минала през същото, когато майка й бе болна; мозъкът й се включваше на пълна скорост, създавайки текущ коментар, който не можеше да изключи — като някакъв щит от думи срещу емоциите; прескоци от жестока надежда към тревожно очакване и обратно.

— За съжаление, мога само да потвърдя, че двайсет и трима инуити са загинали при пожара, в това число три деца — каза капитан Грейлинг. — Също така и един британски гражданин, който е снимал филми за дивата природа. Всички близки вече са информирани.

Ясмин забеляза как Адиб й хвърля кос поглед и едва тогава осъзна, че дланите и лицето й са влажни от пот.

На Адиб му беше ясно, че Ясмин е силно притеснена и че се опитва да го скрие. Той намали парното.

— Не е ли странно, капитан Грейлинг, че един пожар може да обхване цяло село с такава бързина? — попита репортерът.

— Подпалили са се и са се взривили складирано гориво за снегомобили и един дизелов генератор — обясни капитан Грейлинг. — В този случай резултатът е унищожителен и много бърз пожар.

— Но как е започнал този пожар? Горивото не пламва просто така, без причина, в снега?

— Най-вероятно е имало първоначален пожар и малка експлозия в една от къщите — продължи капитан Грейлинг. — Според нас е пламнала газова печка, най-вероятно поради прекъсване на електричеството или небрежност, и оттам огънят се е прехвърлил към горивото за снегомобили и дизеловия генератор, причинявайки по-голяма експлозия.

— Но със сигурност изтриването на цяло село от лицето на земята в резултат на пожар при минус трийсет градуса е доста съмнително нещо?

— Не, както вече казах, това може да се случи. Ако използвате газови бутилки при готвене и има теч на газ, ако складирате гориво прекалено близо до къщите. Издали сме предупреждение към селяните и собствениците на домове из цяла Аляска да не съхраняват горивото си на по-близо от двайсет метра от домовете си. Призовавам слушателите ви да сторят същото.

— Благодаря ви, че се включихте, капитан Грейлинг. А сега, ако мога да се обърна към вас, губернатор Дженстън?

— Добър вечер. Искам да изкажа най-искрените си съболезнования на семействата и приятелите на жертвите на тази ужасна трагедия.

— Благодарим ви, че дойдохте в студиото ни.

— Радвам се, че имах тази възможност.

— Може би ще ми помогнете да изясним някои факти, свързани с Анактуе? — продължи репортерът с неутрален тон. — Вярно ли е, че Анактуе е — беше — разположено върху стотици хиляди барели шистов газ?

— Наистина не виждам връзката — отвърна губернаторът.

— Прочетох данните от едно геоложко проучване. Почвата под Анактуе се състои от три скални слоя, в които се генерират хидрокарбони, както и огромно количество нефт и газ, пренасящи се към Прудоу Бей и Купарук.

— Тук съм, за да поднеса съболезнованията си на моите съграждани от Аляска, не да обсъждам геологията.

— Не е ли вярно, че редица компании за хидравличен фракинг, в това число „Соагил Енерджи Инкорпорейтид“, искат да пуснат сонди в земята под и около Анактуе?

— Това няма никакво отношение към тази ужасна трагедия.

— Не е ли вярно също така, че „Соагил Енерджи“ първоначално са искали да изкопаят двайсет и един кладенеца в радиус от едва миля и половина от селото?

— Това няма нищо…

— И когато селяните отказали да се съгласят, от „Соагил Енерджи“ се опитали да ги принудят насила?

— Никой не се е опитвал да ги принуждава насила — възрази губернаторът. — Ние подкрепихме решението им на сто процента. Храним дълбоко уважение към инуитите, които живеят там, и правим всичко възможно да подкрепяме техния начин на живот. Не сме като останалата част от Съединените щати, където коренните жители се изолират и набутват в резервати. Уважаваме правото им да живеят и ловуват там, където винаги са го правили. Просто вършим всичко по силите си, за да ги подкрепяме. Бяхме планирали инсталацията на нови генератори в Анактуе, на жителите на селото се раздаваха купони за храна, дадохме им и неограничени права да ловуват.

— Вие сте член на борда на компания за хидравличен фракинг, нали?

— Отказах се от позицията си във въпросния борд, когато бях избрана за губернатор. Но съм горда, че съм участвала и че продължавам да предлагам подкрепа на тези компании. Минните компании, в това число компаниите за хидравличен фракинг, не са негодници, а работодатели. Те осигуряват работни места за жителите на Аляска, съответно и на местните инуити. И всички жители, респективно ескимосите, печелят от минералните богатства на нашия щат благодарение на Постоянния фонд на Аляска. Всички получаваме годишен дивидент от инвестирани печалби от минерална валута. Енергийните компании защитават нашето бъдеще. И помагат светлината в американските домове да не угасва.

— Това е под хиляда долара.

— Моля?

— Дивидентите от миналата година. Деветстотин долара. Не е толкова много в сравнение с милионите, спечелени от енергийните компании. По-рано казахте „ние“, губернатор Дженстън. А също, цитирам: „Подкрепихме тяхното решение на сто процента“. Кого имахте предвид? Себе си и правителството на Аляска, или себе си и другите от борда на „Соагил Енерджи“?

— Както казах преди малко, вече не съм в борда. Но също така казах и че минните компании са добри за Аляска и за останалата част от Америка.

— Какво ще се случи от този момент нататък, губернатор Дженстън? Ще започне ли „Соагил Енерджи“ да прокопава сонди в земята на селяните?

— Информираха ме, че „Соагил Енерджи“ вече не възнамерява да преследва каквито и да било интереси в този район. От респект към жертвите.

— А останалите компании за фракинг?

— Нямам информация за останалите, но предполагам, че и други компании за хидравличен фракинг ще последват примера на „Соагил Енерджи“. Вижте какво, ако търсите виновен, правите го на погрешното място. Единствените хора, които са се държали в ущърб със закона, са така наречените екозащитници. Тези хора организираха умишлен саботаж на кладенците и цистерните, стреляха по газопровода. И, между другото, този единствен изстрел доведе до изтичането на четвърт милион галона суров нефт и заплаши да причини екологична катастрофа. Не се съмнявам, че някой ден ще подпалят пожар и ще се опитат да прехвърлят вината на компаниите за хидравличен фракинг, докато истината е, че хидравличният фракинг не е причинил дори един-единствен пожар, нито един, даже когато находището е в двора на някой човек, което със сигурност не е нещо, случващото се в Аляска.

Мама и господин Азизи не са отворили уста, така че явно не разговарят, но господин Азизи не спира да хвърля погледи към мама. Тя не помръдва. Цялото й тяло е напрегнато, сякаш дори трепването на брадичката ще й попречи да чуе онова, което слуша. Мисля, че е нещо, което има отношение към татко. Дръпвам я за ръката и тя се обръща към мен.

Известно време не продумва и дума; знам, че се колебае дали да ми каже, или не. Иска ми се да й напомня, че сме един отбор, аз и мама, и че трябва да ми каже.

След новините прочетоха прогнозата за времето, Ясмин не чу почти нищо от нея.

— Слушах прогнозата за времето — каза тя на Руби. — Ще има буря, още не са сигурни кога точно.

Мразеше да се възползва от факта, че дъщеря й е глуха, когато искаше да скрие нещо от нея. Двамата с Мат никога не го бяха правили, никога не бяха извръщали лица настрани, за да не може Руби да чете по устните им. По-добре беше дъщеря им да узнава болезнени думи или двамата да не си говорят, отколкото да се възползват от глухотата й. Но прогнозата за бурята беше част от истината.

— Ще стигнем до татко преди това, нали? — попита я Руби.

— Да, сигурна съм.

— Каза ли вече на господин Азизи?

— Още не.

Закуска във влажната къща с тънки стени в Спейсайд, където бяха взели стая под наем. Приятелката на Ръсел им звънна по телефона. Бяха го осъдили на пет години затвор заради разпространение на дрога. Ясмин набързо си събра багажа и каза на Мат да остане; вероятно така щеше да е най-добре и най-лесно.

Но Мат въпреки това беше дошъл. Докато влакът с полюшване ги носеше към Лондон, Ясмин гледаше през прозореца към осеяните с локви кафяви поля, които постепенно променяха цвета си в черен, и усещаше топлината на Мат до себе си.

Той не беше нейната опора в традиционния смисъл на думата. Не беше я придружил при свиждането с Ръсел, нито тогава, нито по-късно; не ходеше с нея и в старческия дом, за да постоят при баща й. Не й даваше съвети, нито я засипваше с окуражителни тиради. Но я чакаше отвън, често с телескоп в колата, бутилка вино в багажника и спални чували за плажа. Не спираше да й показва отново и отново, че миналото й не означаваше непременно бъдеще без щастие.