Розамънд Лъптън
Тишина (5)

4

Мама каза, че ще стигнем до татко с камион и сега се намираме в това място с огромни машини, което е като излязло от някоя компютърна игра. Бас държа, че през нощта всичките се превръщат в огромни разумни роботи. Има петролни танкери, които са дълги колкото цялата наша улица в Лондон. Ако можеше да види този гараж, Джими щеше да каже, че е НЕВЕРОЯТНО ГОТИН! (Моят приятел. Моят бивш приятел. Имахме си любими думи за нещата.)

Мама казва, че почти всички камиони пътуват до Прудоу Бей, а Дедхорс е точно преди Прудоу Бей, така че ще минат оттам.

На първите две места, където спряхме, мама попита жените от рецепцията дали някой от шофьорите им може да ни вземе със себе си до Дедхорс. НЕ! Вземането на пътници е ПРОТИВ ПРАВИЛАТА! Трябва да си представите тази фраза подчертана с червено, за да отговаря на изражението върху лицата им. Все едно казват: „Как може да сте толкова ТЪПА, та да задавате подобен въпрос!“. После тя говори с неколцина шофьори и те казаха същото, но вместо да я изгледат с онова подчертано-с-червено изражение, те й се усмихваха и им отне цяла вечност да й откажат. Мама не е спирала да предлага парите, които дядо остави на нея и татко, но това не помага. Мисля, че трябва да каже на шофьорите колко е добра по физика. Тя обикновено не се хвали с това пред хората, но ако те имаха представа, със сигурност щяха да осъзнаят, че може да им бъде от полза, ако камионът им се повреди по пътя. Но мама просто им подава една от моите визитки. Почти сме ги свършили.

Сега тръгваме към сервиза. Мама смята, че ако намерим шофьор с повреден камион, той със сигурност ще има нужда от нашите пари и следователно ще ни вземе със себе си, дори това да е против правилата.

 

 

В сервиза миришеше на дизелово гориво, искрите от просветващите инструменти на заварчиците се смесваха с мръсотията и маслото по неравния циментов под. Звучеше поп музика. Подобно на фирмените календари върху бюрата на рецепционистките, музиката би могла да е от всяко друго място. Единствено проникващият отвън студ напомняше на човек, че се намира в Аляска.

Докато дърпаше куфарите по грапавия цимент, привличайки погледите на всички мъже наоколо, Ясмин си спомни, че някога хората я бяха смятали за предизвикателно независима; бяха й се възхищавали заради самоувереността и вироглавата й настойчивост да бъде самата себе си. Но истината бе, че след четвърти клас в основното училище тя не беше имала друг избор.

Много от съучениците й нямаха бащи, но Ясмин беше единствената без майка — центробежно отсъствие, което с все сила я запращаше към ръба. Замаяна от копнеж, тя наблюдаваше как майките на другите деца чакат пред вратите на училището, заредени с лакомства и прегръдки, а тя се прибираше у дома сама, в апартамент, в който или беше тихо и празно, или кънтеше оглушителна музика, сякаш принадлежеше на семейство, съставено единствено от тийнейджъри. Това беше меко казано. Ръсел се беше озовал в затвора още преди да е навършил деветнайсет, Дейви бе перманентно изключван от училище, а мозъкът на баща й беше объркан от алкохол и скръб. Всяка сутрин слизаше долу, посрещната от миризмата на снощна храна, чакаща да бъде изхвърлена в контейнера за боклук, остатъците от която се втвърдяваха по чиниите. Измиваше се, после си правеше закуска. Копнееше да завари масата вече сложена, защото това би означавало също така проверени домашни, чисти дрехи и приказки преди сън. Момичетата, които искаха да имат стъклени пантофки и да бъдат събуждани от целувката на принц, очевидно имаха обувки за училище, които им бяха точно по мярка, и майки, които ги целуваха за лека нощ, и нямаха никаква представа за нещата от живота.

През всичките онези години, преди да срещне Мат, се беше чувствала безтегловна от самота.

Двама от шофьорите в сервиза вече й бяха отказали; камионите им бяха собственост на превозваческа фирма, така че нямаше нужда да плащат от джоба си за ремонт. Бяха като всички останали шофьори: пъчеха бирените си кореми и се бореха кой ще изкара повече пари, готови веднага да кажат „не“, но още по-готови първо да си осигурят женска аудитория, пред която да се правят на мачовци, сякаш щяха да излитат за междугалактическа битка, вместо просто да поемат по някое шосе. Отказваше й вече трети шофьор. Докато го слушаше, бе съвсем наясно с факта, че е напълно безсмислено, но беше неспособна да се откаже от усилието, докато не получи пълно потвърждение на крайния резултат.

Изпод един от камионите се плъзна ниска количка, върху която лежеше млад мъж.

— Вие сте вторият човек, който търси превоз днес.

Като се имаше предвид, че летището в Дедхорс беше затворено, не й се стори чудно, че и други хора са решили да се пробват като стопаджии. Макар че работниците в летището изглеждаха повече от щастливи да изкарат още няколко дни във Феърбанкс.

— Опитайте с Адиб Азизи — посъветва я младежът. — Ей го там. Камионът си е лично негов.

Адиб обикновено не пушеше, но имаше моменти, в които си струваше да погълне малко карциногени в името на никотиновата стимулация. Един стърчащ камък, пробит резервоар за масло и седемстотин долара сметка. Застраховката му покриваше разходите само в случай че камионът не можеше да бъде ремонтиран. Беше се надявал на само шест курса до Дедхорс за тази зима, а сега щеше да има още един. Беше истинско клише — бащата да спестява за университетските такси на децата си само за да могат те да отлетят далеч от него. Но той искаше децата му да го оставят далеч зад себе си. Искаше да види как синовете му изчезват над хоризонта, без ауспусите на хибридните им коли да изпуснат дори клъбце изгорели газове, докато навлизаха в свят, по-добър от неговия. Какво бяха казали? Първо поколение собственик на малко квартално магазинче на ъгъла (или в неговия случай шофьор на камион — по-добра печалба, по-опасна работа), второ поколение — банкер, трето поколение — поет? Внуците му можеха да бъдат поети. Каква прекрасна мисъл. Проблемът беше, че момчетата му скоро щяха да са тийнейджъри, а едва на четирийсет и пет той вече страдаше от високо кръвно, което увеличаваше риска от сърдечен удар, все едно беше някой старец. Накъдето и да се обърнеше, часовниците тиктакаха. Седемстотин долара.

Забеляза, че към него приближава грациозна слаба жена с дете. Жената изглеждаше спокойна, но нямаше начин да не си дава сметка, че всички механици и шофьори я гледаха със зяпнала уста. По средата на пътя тя се наведе, така че лицето й да се изравни с това на малкото момиченце, и каза нещо. Детето размаха ръце в отговор. После двете приближиха още повече и сега той установи, че грациозната жена е уплашена, но въпреки това борбено настроена, сякаш предизвикваше човек да я забележи. Усети, че страхът й беше не от мъжете, а от нещо по-голямо.

— Мога ли да ви помогна? — попита я той.

— Трябва да стигна до Полярния кръг с дъщеря си, искаме да видим Северното сияние. Двете сме част от туристическа група, но я изпуснахме. Другите ще ни изчакат в центъра за посетители.

Ясмин се зачуди дали изобщо съществуваше такъв център. Не беше възможно да няма. Или поне нещо, обслужващо туристите. И дори туристическите групи да не ходеха до там по средата на зимата, може би шофьорът насреща й не беше наясно с този факт. А щом веднъж стигнеха толкова далеч, все някак щеше да успее да го убеди да продължат с него.

Адиб си помисли, че тази нервна жена не става за лъжкиня. Но искаше да й помогне. По-голямото му момче се шегуваше, че баща му има слабост към „девици в беда“. „Дами — беше го поправила майка му Виша. — Мисля, че им викат «дами»“ — и се беше усмихнала.

— В Полярния кръг няма център за посетители — рече той, — но малко преди него има спирка за камиони с кафене. Мисля, че това място имате предвид?

— Това трябва да е, да — кимна Ясмин. — Е, ще ни вземете ли, само дотам? Колко е далеч, около сто мили?

Но рицарите по принцип не се притесняваха дали лекарството им все още действа и колко ще струва едно посещение при лекар, за да се установи това.

— Напоследък не съм добре — каза той. — Ако нещо ми се случи по пътя…

— Сигурна съм, че някой ще спре и ще помогне? — възрази незабавно тя.

„Каква ли е причината да иска това пътуване толкова отчаяно“, зачуди се Адиб.

И, да, някой щеше да спре и да се притече на помощ. Приятелството на пътя никога не беше включвало Адиб, не и при обичайни обстоятелства, но един шофьор винаги щеше да помогне на свой колега в беда — дори и на него, а освен това в камиона щеше да има жена и дете. Някой щеше да ги върне обратно във Феърбанкс, ако се случеше най-лошото. Той отново я погледна. Вероятно желаещите да помогнат щяха да се наредят на опашка.

— Да, ще помогнат — изрече на глас.

— Е, ще ни вземете ли?

Трябваше да й откаже. Като се изключеше всичко друго, прогнозата за времето предвещаваше буря. Но това беше само вероятност, а дори бурята да се разразеше, щеше да стане доста след като задминеше Полярния кръг. Освен това виждаше колко е уплашена и отчаяна жената и какви усилия полагаше да не го показва.

— Ще ви дам четири хиляди долара.

Той щеше да ги вземе и без пари.

— Ще ви закарам само до спирката на камиони, точно преди Полярния кръг.

— Благодаря ви — каза тя и му се усмихна, женска усмивка, която моментално извика образа на Виша в това студено, изцапано с масло място.

 

 

Двете с мама сме в кабината на камиона на господин Азизи. Джими щеше да изпадне във възторг от този тир; със сигурност щеше да възкликне, че е „невероятно добър!“. Целият е лъскавочервен, със сребърни ауспуси като бивни и голям дълъг, вирнат нагоре нос със сребърна решетъчна уста — също като озъбена акула. Седим наистина нависоко, трябваше да използваме стъпалата отстрани, за да влезем в кабината.

Товарът ни е мобилна къща за работниците на нефтените кладенци. Господин Азизи каза, че сме като костенурка, понесла къщичката си на гръб, но да се надяваме, че ще се движим по-бързо. Или като набрал скорост гигантски охлюв. Господин Азизи говори много отчетливо и винаги се старае лицето му да е обърнато към мен, когато казва нещо. Дори не се наложи мама да му обяснява. Мисля, че сигурно има приятел, който чете по устните на хората. Нашата къщичка тежи няколко тона, което е добре, както каза господин Азизи, защото, ако си тежък, залепваш за шосето като лепило. Той сложи едната си длан върху другата и се опита да изобрази лепило, като с мъка ги отдели една от друга. Казва, че тръбите не са добър товар, защото се люлеят наляво-надясно, все едно танцуваш шотландски рил^[1]. Това също го обясни с жестове.

Сега ни прави свидетели на неговото Топ пътешествие. В кабината има множество бутони и врътки, като в самолет. Над седалките ни виси легло, спалният чувал на господин Азизи и нашите куфари са метнати върху него. Двете с мама трябва да се сместим на една седалка, но мястото е достатъчно голямо, така че няма проблем. Обаче разполагаме само с един предпазен колан и мама настоя да си го сложа. Има и мобилна тоалетна. Но ще трябва да спрем някъде. Няма начин да използвам нощно гърне, Хосе. Разполагаме и с радиовръзка, според шофьора ни тя обслужва и всички негови колеги, защото шосето, по което ще пътуваме, се стеснява доста, а по него няма светлини, така че останалите шофьори трябва да знаят къде се намираш, за да не се блъснат един в друг.

 

 

Ясмин беше доволна, че са с Адиб, тъй като той бе грижовен и внимателен, и щеше да ги закара живи и здрави до мястото, към което бяха поели. Тя разгледа картата, която й беше дал. Беше й обяснил, че е за туристи през лятото, а не за шофьори през зимата. Съществуваше само един главен път от Феърбанкс до Дедхорс, магистралата Елиът, която излизаше на магистралата Далтън. Ясмин откри Анактуе; на около четиристотин и трийсет мили от Феърбанкс и трийсет и пет мили източно от магистралата Далтън. Надяваше се, че съществува някакво второстепенно шосе, което да свързва Далтън с Анактуе, но на картата не се виждаше нищо, дори и туристическа пътека, така че явно нямаше начин да се стигне до селото с превозно средство. Трябваше да отидат до Дедхорс и да хванат въздушно такси, за да се доберат до Мат, както беше планирала първоначално.

О, божичко! В камиона си имаме сателитна връзка! Господин Азизи свързва лаптопа ми! Никога, ама никога не казвам „О, божичко!“, макар че е наистина лесно да го изобразиш с пръсти буква по буква; не харесвам думи, които вървят с удивителен знак. Изглеждам наистина тъпо, когато направя „!“ физиономия. Татко казва, че е по-лесно да го постигнеш с гласа си, просто звучиш пискливо, когато казваш „О, божичко!“, като тийнейджърките, които най-често възклицават така. Когато казва „пискливо“, аз го питам: Като ноктите ти, когато ги прокарваш по черната дъска ли?, и той отвръща: Точно така! Въпреки че не мога да чуя пискливия звук, схващам основното кофти послание. Но сателитната връзка е „О, божичко!“ по суперски, а не по писклив начин, защото сега татко може да отговори на имейлите ми, дори когато сме подминали местата с мобилна връзка и безжичен интернет.

Господин Азизи казва, че когато тръгнем от Феърбанкс, вече ще е наистина тъмно. Показва ми една малка лампичка, която може да ни помогне да виждаме ръцете и устните си, когато двете с мама имаме нужда да си кажем нещо една на друга.

Знаете ли, че птицата, която пее най-силно на света, се казва Превъзходна птица лира? Наистина! И си мисля, че някои хора — много малко на брой — също трябва да имат думата „превъзходен“, прикачена към името им: превъзходният господин Азизи!

Искам мама да му благодари от мое име, но тя ще ми каже сама да го направя: ИЗПОЛЗВАЙ СВОИТЕ ДУМИ, РУБИ. Затова просто се усмихвам на господин Азизи в знак на благодарност и той ме разбира, усмихва ми се в отговор и леко свива рамене, с което ми казва: „Няма защо“.

Сега господин Азизи слиза от камиона, за да го огледа за последно, и после потегляме. Мама го наблюдава през предното стъкло. Цялата е напрегната като ловджийска хрътка; нали се сещате, все едно е на старта на състезание по надбягване? Всичките им мускули са стегнати до краен предел, готови са да полетят със сто мили в час след изкуствения пухкав заек. Според мен се притеснява, че господин Азизи може да се отметне. Но аз съм сигурна, че няма да го направи. У него има нещо уравновесено, както у човек, който каквото обещае, го прави. И мама е такава, но по доста по-неспокоен начин. Трябва да я познавате от цяла вечност, за да откриете тази нейна черта.

* * *

Над главите им блестеше жестока ярка светлина. Адиб забеляза някакъв мъж, който обикаляше от камион на камион, сякаш търсеше нещо или някого. Беше онзи същият Силезиън Стенет. Нямаше шапка, въпреки студа, и русата му коса лъщеше на изкуствената светлина. Силезиън носеше щайга, на която Адиб го беше видял да стъпва, за да досажда на шофьорите, седнали високо в кабините. Силезиън го караше да се чувства некомфортно и той не знаеше защо. Това го смущаваше, понеже всъщност трябваше да се възхищава на този човек, който идваше тук толкова редовно и се покатерваше на своя импровизиран амвон, за да предупреждава шофьорите на цистерни, превозващи кой знае какво до нефтените кладенци и обратно. Шофьорите от своя страна неизбежно го заливаха с огромно количество ругатни за неудобствата, които сам си причиняваше. Подобно на Адиб, те също го смятаха за съмнителен тип и може би именно това беше причината да му се подиграват.

Адиб обърна гръб към Силезиън Стенет и провери сателитния предавател над кабината. Мъжът, който му беше продал камиона, го бе инсталирал собственоръчно и се бе заклел, че предавателят всъщност е предназначен за кораби и може да улавя сигнали на което и да е място на планетата. Беше продал на Адиб и сателитния телефон. Адиб не искаше да поддържа тази скъпа услуга, но Виша беше настояла. В Северна Аляска нямаше телефонен обхват, нито безжичен интернет в продължение на стотици мили. Държеше да знае, че мъжът й е добре. Каза, че не вдигала шум за нищо. Беше застанала пред него, отпуснала надолу ръцете си с дълги пръсти, и го предизвикваше да й възрази. Той я беше прегърнал през раменете, чувствайки се неловко от тези красиви длани, отпуснати върху бедрата й.

— Здрав съм като кремък, няма никакъв проблем — беше я успокоил той. (Майка му, която бе преподавателка по английски, обожаваше колоквиализмите.)

— В такъв случай искам винаги да знам, че си здрав като кремък и без никакви проблеми — беше отвърнала Виша.

Всяка вечер се обаждаше у дома по сателитния телефон, колкото да увери жена си, че е добре, и да пожелае лека нощ на момчетата. В Далечния север това му помагаше да разграничи деня от нощта, зареждаше го с увереността, че ежедневният ритъм все още съществува някъде там.

Преди да се върне в кабината си, той още веднъж провери всичко — веригите за сняг, резервните гуми, лоста за смяна на гумите, инструментите за поправка на маркучи, уплътненията и филтрите. Днес беше като Амундсен, който проверяваше своя самолет три пъти, преди да полети над Северния полюс, а не бежанец афганистанец на средна възраст с наченки на обсесивно-компулсивно разстройство. Подозираше, че специалните инструменти, сигналните ракети, аптечката за първа помощ — всичко това бе напълно недостатъчно срещу огромния мащаб на бедствията, които Северна Аляска можеше да запрати срещу тях. Но той щеше да закара Ясмин и Руби само до Полярния кръг, не по-далеч, каквато и да беше истинската им причина да го желаят.

Мама е леко извърната настрани, както когато играе на „Двайсет и едно“, и се опитва да скрие изражението си, за да ни накара двамата с татко да повярваме, че държи в ръка асо и поп. Не мога да видя погледа й, който обикновено я издава. Лекичко я потупвам по ръката, за да привлека вниманието й. Очите й са навлажнени.

— Татко ми разказа история за един инуит, който седял върху морския лед и ловял риба — казвам, защото си мисля, че това може да повдигне настроението й.

Тя ми отвръща на глас:

— Можеш ли да ми я преразкажеш с думи?

Обикновено в такива случаи се обръщам настрана, за да не виждам движението на устните й. Тогава тя застава отново пред мен и двете изпълняваме мъничък пролетен танц една около друга. Но това е невъзможно в камиона на господин Азизи.

— Аз използвам думи — отвръщам й с жестове.

Тя просто поклаща глава, сякаш съм я натъжила с отговора си.

Интересното е, че мама разбира всичко останало.

Тя е мила и забавна, и прекрасна, суперски-страхотно-прекрасна. Понякога, когато съм разстроена за нещо в училище, се сещам за нея и дори самата мисъл е достатъчна, за да се почувствам потънала в прегръдката й. Но има и грапава, твърда страна, като парченце чакъл в снежна топка. И това е ужасно, защото единственото твърдо у нея е нещото, срещу което наистина, ама наистина възразявам.

Жалко за историята, защото си мисля, че наистина щеше да й хареса.

Гледам през предното стъкло на камиона, сякаш татко изведнъж ще се озове пред нас, ей така! Знам, че е тъпо, дори още не сме напуснали Феърбанкс, че и гаража, така че е прекалено рано да се оглеждам за него. Пък и той е в Анактуе, чака ни там. Наистина, ама наистина искам да го видя.

Господин Азизи се опитва да излезе от двора на гаража и да поеме по шосето, но насреща идват много камиони и ние не можем да се промушим покрай тях. Повечето са с надпис АМ-ФЮЪЛС или ФБФ, за което мъжът от летището каза, че е съкращение от „Фракинг, бейби, фракинг“, но мама обясни, че само се шегувал. Някои от камионите превозват къщи като тази, която караме ние. Мама задава въпроси на господин Азизи, като например как предотвратява замръзването на горивото. Дори не правя опит да чета отговорите по устните му, защото съм напълно сигурна, че този материал още не сме го взели в училище. Миналата седмица пуснахме млечни зъби в кока-кола, за-да-видим-какво-ще-стане (взехме ги назаем от второкласниците след посещението на Феята на зъбките, тъй като повечето от нас в шести клас вече сме си сменили зъбите). Така че, вместо да се опитвам да следя разговора им, отново се оглеждам за татко.

Отвратенякът е до мен; БУМ! — точно до прозореца ми. Трябва да се е покатерил на нещо, защото лицето му е близо до моето. Виждам върха на главата му, там, където косата му се разделя на път, се очертават две ужасни сиви ивици, като на някой плъх. Опитвам се да се отдръпна от него, но не мога да се отдалеча кой знае колко, понеже съм с предпазен колан, и мама е седнала до мен.

Мама още не го е видяла, защото отново се е обърнала настрани, най-вероятно за да скрие навлажнените си очи от мен.

Отвратенякът сваля големите си ръкавици с един пръст, но навън е ужасно студено! Защо го прави? Отваря голата си длан и слага два пръста през нея, което означава „мама“ — МОЯТ знак за нея.

Господин Азизи също не го е забелязал, защото гледа право напред в очакване да навлезе в шосето.

Отвратенякът бавно плъзва пръсти около лицето си, знакът за „красива“.

Белезникавите му ръце сигурно са съвсем студени, защото са целите на петна, като някоя грозна синьо-лилава медуза. Опитва се да ме накара с жестове да привлека вниманието на мама към него.

Посочва към нея с един от отвратителните си пръсти.

Точно в този момент ни се отваря пролука и господин Азизи излиза от двора на шосето. Отвратенякът се затичва след нас, но никога няма да ни стигне.

Не знам дали трябва да кажа на мама за него. Потупвам я по ръката. Тя се обръща към мен, а очите й са насълзени, точно както предполагах. Не искам да я разстройвам още повече. Пък и никога вече няма да ни се налага да го виждаме. Сега е на километри от нас.

Думи без звуци @Words_No_Sounds — 6m

651 последователи

УЖАСЯВАЩО: изглежда като ръце, които се превръщат в медузи; има вкус на оживели торти; усещане: твърде близко.