Розамънд Лъптън
Тишина (4)

3

Думи без звуци @Words_No_Sounds — 4m

650 последователи

ШУМ: изглежда като мигащи реклами, ярконеонови; усеща се като падащ чакъл; има вкус на издишване от други хора.

Тук е ужасно. Има огромни тълпи от хора с куфари и товарни колички. Записвам мобилния номер и имейл адреса на мама на малки визитки. На гърба на визитката са данните на една таксиметрова компания, но мама казва, че такситата ще започнат работа чак през лятото. Казва, че ще раздаваме визитките на всеки, който би могъл да ни помогне.

Малко се бях притеснила от изказването й, че полицаите са „мърди“, но сега си мисля, че това не е чак толкова зле, защото означава, че мама ще намери татко и така той ще разбере колко много го обича. Татко може и да не го знае, тъй като тя го крие под дебели пластове язвителност.

* * *

Ясмин попита петимата души на опашката пред гишето на Северните авиолинии дали може да ги пререди и те сигурно забелязаха отчаянието й, защото любезно се отдръпнаха да й направят място. Тя застана срещу намръщената служителка на гишето.

— Знаете ли как да стигна до Анактуе?

— Има опашка, госпожо.

— Но…

— Трябва да изчакате реда си, госпожо.

Ясмин се дръпна. Очевидно бе, че враждебността на жената само ще нарасне с изчакването. Тя попита дъщеря си със знаци как върви раздаването на визитките и Руби й отвърна, че е приключила; безмълвен разговор, който прекоси цялата шумна зала. Беше възложила тази задача на детето, за да го накара да се почувства полезно, но също така и със слабата надежда, че някои от хората, които ще получат визитките, може да знаят нещо за Мат и Анактуе.

Забеляза, че записват за екскурзия до Полярния кръг, където можеше да се наблюдава Северното сияние. Интересът й бе привлечен за няколко секунди, но после си спомни, че Анактуе е на стотици мили по̀ на север и във всеки случай екскурзията не се провеждаше по средата на зимата.

 

 

До: Matthew.Alfredson@mac.com

Заглавие: Идваме!!!

От: Ruby.Alfredson@hotmail.co.uk

 

Здрасти, тате, мама идва да те намери, аз също. На летището сме и мама ще купи самолетни билети. Тя наистина, ама наистина иска да те види. И аз нямам търпение да те видя.

 

Обичам те мегамного,

Птицечовчицата

Знам, че лаптопът на татко е повреден, но сателитният терминал работи, така че той просто трябва да вземе назаем някой лаптоп. Ако татко е добре, някой от приятелите му от селото сигурно също са добре и сто процента ще са взели лаптоп. Инуитите не са замръзнали в миналото, както си мислят някои хора. Ходят на лов за елени карибу и правят иглута, но също така имат снегомобили и лаптопи; при тях няма или-или. Някой със сигурност ще е взел лаптопа си, когато се е спасявал от пожара. Аз бих направила така. След Босли — нашето куче, и Трипод — нашата котка, лаптопът ми ще е следващото нещо, което бих взела. Така че татко ще може да си провери имейла.

Двамата с него мислим, че когато мина в средния курс, ще съм твърде голяма да ми казва Птицечовчица, тъй като това е бебешко име. Но той е съгласен, че не мога да се превърна в пораснала Птицечовчица и да ми вика Птицечовка; така че все още мислим по въпроса как ще ме нарича.

Когато пратих имейла на татко, видях, че имам съобщения от някои мои съученици, но когато съм на училище, повечето от тях всъщност не ми говорят. СЪВСЕМ не е суперско да разговаряш с „глухото момиче“, което те произнасят като една дума, сякаш това ми е името.

Таня, тарторката на момичешката банда, е най-гадна: „О, вижте, идва глухото момиче, иска да поклюкарства“ — мога съвсем ясно да чета по устните й, освен това тя наскоро започна да си слага розов гланц, така че докато момичетата от тайфата се смеят, аз гледам гланца. После отвръщам: „Защо ми е да клюкарствам с теб? Ти имаш индивидуалност колкото един тостер! Освен това е ужасно да се клюкарства“.

Те продължават да се хилят, понеже не разбират езика на глухонемите и мислят, че е комично, когато правя „странни-неща-с-ръцете си“. Но Джими разбира жестовете ми и се засмя, защото „индивидуалност на тостер“ е смешно сравнение.

* * *

(ГАДНО: усеща се като бодлива тел; изглежда като заек със заклещен в капан крак; има вкус на шептящ гланц за устни с брокат.)

Когато изпращам имейл или съм във Фейсбук, хората, които не владеят езика на глухонемите, ме разбират веднага и схващат шегите ми. Те също ми разправят шеги и аз ги разбирам на момента, което е много важно за един майтап. (Нямам предвид хора като Таня, а онези, които ми пишат и ми пращат съобщения.) Освен това те споделят лични работи с мен. Макс, който е в моя клас от самото началото, е разстроен, че ни остават само два и половина срока в началното училище „Уайклиф“. Наистина е притеснен от средния курс; както и аз. Но в училище дори не си говорим. Все едно съществуват два свята: светът на клавиатурата (имейли, Фейсбук, Туитър и блогове) и „реалният“ свят. Така че съществуват и два мои различни „аз“-а. Много ми се ще светът на клавиатурата да беше истинският свят, защото именно там мога да бъда такава, каквато всъщност съм.

Татко ми купи лаптопа. Мама го мрази и веднага започна да го нарича „онзипроклетлаптоп“. Винаги го гледа с ненавист, все едно компютърът може да й отвърне със същия поглед и тя да спечели състезанието по ненавистно гледане.

Според мама, ако мога да говоря с уста, всичко ще е по-добре. Казва ми го почти всеки път на връщане от училище. Вместо да й възразя, просто я хващам за ръката. Но понякога споря на глас — с моя глас-ръка, така че повече не мога да я държа за ръката — и казвам: „Не, няма“ или „Не разбираш!“: Защото:

Първо, никога няма да звуча така, както останалите.

Второ, това ще е другото, за което ще ме подиграват; ще съм глухото-момиче-с-тъпия-глас; а е достатъчно гадно да съм само глухото-момиче, без да съм и нещо друго в добавка.

Предпочитам да съм надутата-глезла, зубрачката-многознайница, каквото и да е от горните, защото това са неща, които човек може да се опита да промени, стига да иска. Или не. Въпрос на избор.

Глухотата не е нещо, което мога да променя. Мама не го разбира, но не знам дали изобщо искам промяна. Моят Руби-свят, свят на тишина, който мога да наблюдавам, да докосвам и понякога да вкусвам, но не и да чувам. Татко казва, че тишината е красива. Така че може би моят свят е по-красив от този на останалите хора. И може би ако започна да допускам в моя тих свят звуците, които не чувам, ще разваля всичко.

Макс наистина се притеснява от смяната на училищата; страда от проблеми със стомаха и други такива заради стрес. Аз също се тревожа, но моят стомах е наред.

 

 

Ясмин стигна до началото на опашката и враждебно настроената служителка на гишето.

— Искам да стигна до Анактуе.

— Не знам къде е това, госпожо.

— На около петстотин мили на север от тук.

— Не покриваме тази част от Аляска.

— Кой е най-близкият град до него в такъв случай? Дедхорс, струва ми се?

Спомни си, че Мат беше кацнал именно на това място, когато беше тръгнал за Анактуе, и че беше хванал въздушно такси за селото от там.

— Вече ви казах, че не покриваме този район, госпожо.

— Можете ли да ми кажете как да стигна дотам? Ако обичате?

— Моята работа е да чекирам пътниците на Северните авиолинии, не съм туристически агент.

Към Ясмин приближи четирийсетгодишен мъж, облечен в работен гащеризон, с бейзболна шапка с логото на „Ам-Фюълс“ отпред и значка 9/11.

— Трябват ви Арктическите авиолинии — каза й той. — Но последният им самолет за деня излетя преди десет минути.

В душата й се надигна вълна на паника и мъжът сигурно усети това, защото я погледна с добри очи.

— Може да успея да ви уредя с полет до Дедхорс — рече той. — От там може да хванете въздушно такси до повечето населени места на север. — Замълча за момент. — Анактуе не е ли мястото, за което говореха в новините?

— Предполагам.

Тя не му даде повече информация и мъжът не настоя.

— Ще почакате ли малко, докато изпратя дъщеря си за нейния полет? — попита той.

Зад него стоеше девойка на около осемнайсет-деветнайсет години, видимо развълнувана, очите й се стрелкаха наоколо, а върху устните й на всеки няколко секунди се появяваше усмивка. На гърба си беше преметнала раница.

 

 

Мама раздава малките визитки, които надписах, разпитва хората дали знаят нещо за Анактуе и те я измерват с наистина странни погледи. Някои са ужасно груби, изхвърлят визитките в коша точно пред нас. Сега надписвам допълнително картички на друга таксиметрова компания. Малко се притеснявам да не би хората да почнат да звънят на мама или да й пращат имейли, защото са я взели за такси.

От време на време си мисля за гадната момичешка банда от училище и за клюките.

Татко ми разказа за един филм, в който някакъв свещеник обяснява на хората защо клюките са нещо ужасно. Казва, че когато пуснеш някоя малка клюка, все едно изтупваш пухена възглавница от висок прозорец, докато навън духа вятър, и ако искаш да върнеш думите си назад, ще трябва да събереш всяко едно перце поотделно, а няма как да бъде направено. Но ще бъде добре, ако това важи за картичките на мама, ако те се разпръснат навсякъде и попаднат у някой, който знае нещо и ни помогне да открием татко наистина скоро.

Петнайсет минути по-късно Ясмин забеляза мъжа с бейзболната шапка да си проправя път към нея и Руби сред пасажерите. Помисли си, че изглежда напрегнат.

— Джак Уилямс — подаде й ръка той. — Извинявам се, че се позабавих, но исках да видя как дъщеря ми минава през входа на салона за заминаващи. Никога преди не се е отделяла от дома. Не и за по-дълго от седмица.

На Ясмин й допадна притеснението за детето му.

— „Фрийдман Бартън Фюълс“ превозва група работници, сред които съм и аз, до нефтените кладенци южно от Прудоу през Дедхорс — продължи Джак. — Полетът е чартърен. Познавам пилота и му се обадих. Няма нищо против да ви вземе като стопаджии. Това, разбира се, най-вероятно е незаконно, но той няма да каже на никого. Има две свободни места.

— Благодаря ви — рече Ясмин.

Джак се усмихна на Руби.

— Ще ми се всички дъщери да можеха да си останат на твоите години. А не да порастват и да ги завладее желанието да пътуват.

Ясмин не беше сигурна каква част от думите му стигнаха до Руби, но Джак говореше ясно и не си закри устата с ръка, така че дъщеря й трябва да беше разбрала почти всичко.

— Хайде, ще ви покажа пътя. Това вашите куфари ли са?

Този мъж не ми харесва. Не му вярвам дори за секунда. Целият е един такъв усмихнат и мазен. Взе ни куфарите и тогава ръкавът му се набра и разкри часовника му марка „Омега“. Татко има такъв, съвсем същия, дядо му го е дал. Казва, че е твърде скъп, за да го носи всеки ден. Защо тогава този мъж го носи без повод? Сега той забеляза, че го гледам втренчено.

Ясмин беше видяла, че Руби гледа към часовника или по-скоро му се мръщи. Нищо чудно, че и Джак забеляза.

— Някога купувах подаръци на жена си — обясни той. — На нефтените кладенци всичко е грозно и мръсно и на човек му се приисква нещо хубаво в замяна. Купувах й красиви вещи. Точно преди двайсетата годишнина от сватбата ни тя занесла цяла купчина бижута обратно в магазина. Разменила ги за този часовник. И ми го подари.

„Жена му е починала — помисли си Ясмин, — затова той винаги носи подаръка от нея.“ Изпита състрадание към този мъж по начин, какъвто до днес не би могла да си представи.

Последваха Джак по коридора и се озоваха в малък салон за излитащи. Вътре имаше към петнайсет-двайсет мъже, повечето от които носеха бейзболни шапки с надпис ФБФ и работни гащеризони. Неколцина имаха на главите си шапки на „Ам-Фюълс“.

Ясмин хвана Руби за ръката. Страхуваше се от мига, в който мъже като тези щяха да престанат да възприемат дъщеря й като дете. За нейно облекчение работниците не забелязаха пристигането им; вниманието им беше насочено към обърнат с гръб слаб мъж в костюм. Русата му коса лъщеше на изкуствената светлина. Ясмин усети враждебността им към непознатия, почти почувства грубостта им с кожата си.

— Проклет откачен хипар! — подвикна му един от тях.

— Никой ли не ти е казвал, че в Северна Аляска не растат дървета, които да можеш да прегръщаш? — добави друг.

Русият мъж посрещна агресивността им с чувство на превъзходство.

— Не сте ли загрижени или поне малко заинтересовани от това с какво работите? Причиняващи рак карциногени, радиоактивни химикали…

Един работник с татуирано лице го прекъсна, извисявайки ръст над него:

— Болни ли ти изглеждаме? — Той се обърна към колегите си. — Всяка шибана седмица идва да изпълнява културно-развлекателната си програма на това място.

Сега Ясмин вече виждаше лицето на русия мъж и с изненада установи, че е някъде към петдесетте, с посивели вежди и бледа кожа.

Работникът с татуировките продължи:

— И преди сме го чували това, човече. Знаеш ли какво означава ФБФ? „Фракинг, бейби, фракинг“. Сара Пейлин. Дама с поглед в бъдещето.

Тонът на русия костюмиран мъж продължаваше да звучи надменно:

— Компанията ви беше купена от „Америкън Фюълс“, така че този майтап вече не върви.

Ясмин разбра, че Руби, която следеше разговора по устните на участниците в него, е уплашена и възмутена от тези мъже и езика, който използваха.

— Той каза „Фракинг, бейби, фракинг“ — обясни тя на дъщеря си, маркирайки с пръсти всяка буква от думата „фракинг“^[1]. Помоли я да престане да следи разговора им; щеше да й каже, ако научеше нещо важно.

Сега мъжете бяха забили погледите си в нея. Джак приближи и обясни:

— Тази дама и дъщеря й ще пътуват с нас до Дедхорс.

Един от работниците се изсмя.

— В Дедхорс вече са вдигнали търговски център, така ли?

— Искаме да стигнем до Анактуе — каза Ясмин. — Ще хванем въздушно такси от Дедхорс.

— Не сте ли гледали новините? — попита я един мускулест здравеняк. — Анактуе изгоря като шибана препечена филийка; всичко и всички. — Той обходи с поглед останалите. — По новините казаха, че тъпите нещастници складирали гориво точно до къщите си.

— Пожарът може да е бил причинен от хидравличен фракинг — намеси се русият мъж с оживено бледо лице, сякаш тази тема го стимулираше. — Анактуе е само на около четирийсет мили северно от кладенците на „Ам-Фюълс“ в Тукапак.

— Няма как да го знам — тросна се здравенякът. — Но моето предположение по-скоро би било около четирийсет мили шибан сняг.

— Огънят е започнал от водата, течаща от чешмите им — възрази русият мъж.

— Да бе — изсмя се здравенякът. — Не е избухнало горивото, както казаха по новините, а водата е изгорила всичко до основи.

— Напълно възможно е газовете да са се самозапалили. Такъв риск винаги съществува.

— О, за бога! — възкликна Джак и Ясмин беше сигурна, че внимателно контролира изразите си заради нея и Руби. — Искате да ни убедите, че газовете от един сондажен кладенец са изминали четирийсет мили през Северна Аляска при минус трийсет градуса и силни ветрове, без да се разсеят, после са стигнали до Анактуе и са избухнали? Спонтанно?

— Възможно е — отвърна русият мъж.

— Това са глупости и вие добре го знаете — възрази Джак. Той се втренчи в лицето на опонента си, сякаш го разучаваше черта по черта. — Исусе Христе! Наистина искате това да е инцидент в резултат от фракинга. Ще ви се да се случи нещо от този род.

— Добре, прав сте — призна русият мъж. — Хидравличният фракинг е инцидент, който предстои да се случи; бедствие, което само чака подходящия момент да се прояви. По-добре всички жители на едно малко село в Аляска да измрат до крак, отколкото това да се случи в някой гъсто населен район. Така че — да, ако изличаването на едно село от лицето на земята е това, което е нужно, за да се спре завинаги хидравличният фракинг, тогава цената си заслужава да бъде платена.

Ясмин изпита пълно отвращение, но трябваше да говори с него, защото той знаеше къде се намира Анактуе — „само на около четирийсет мили на север от кладенците на «Ам-Фюълс» в Тукапак“. Анактуе беше миниатюрно селце — откъде този човек знаеше толкова много за него?

Тя приближи към русия мъж, хванала Руби за ръка. Немигащият му поглед й се стори нахален.

— Силезиън Стенет — представи се той, подавайки й ръка, подпухнала и покрита със старчески петна. Тя не я пое.

— Бях финансов директор на компания за хидравличен фракинг — продължи той, без да отмества поглед от нейния. — Но съвестта не ми позволи да продължа да работя там, след като бях наясно с всички рискове. Само че някои хора просто не искат да бъдат предупреждавани.

— Откъде знаете къде се намира Анактуе? — попита Ясмин. — Познавате ли хора от селото? Говорили ли сте с някой от тях?

— Както вече казах, работех за компания за хидравличен фракинг. Анактуе беше разположено върху стотици хиляди барела шистов нефт. Това е само на трийсет и пет мили от газопровода „Транс Аляска“, така че инфраструктурата е почти на място за извозването на нерафинирания продукт. Всички компании за хидравличен фракинг знаят къде се намира Анактуе. И със сигурност разполагат със скални проби, триизмерни сеизмични данни, както и данни за сондаж от този терен.

Джак наблюдаваше Ясмин и Силезиън Стенет и се чудеше дали да не я предупреди за този кучи син; че е обвинен в саботаж на един участък за фракинг и просто е извадил късмет, че никой не е пострадал. Джак беше няколко сантиметра по-висок от Силезиън и ясно виждаше как там, където русата му коса се разделяше на път, изпъкват посивели корени. На Стенет му се щеше да е младеж с кауза, но всъщност бе обсебен фанатик на средна възраст.

* * *

Всички усти са затворени, никой не говори и мама отново е станала като онази закачена за корда топка. Забравила е за обещанието си да ми каже, когато някой спомене нещо важно или интересно.

Мъжът с русата коса ме пита на езика на глухонемите: „Искаш ли да разбереш какво става?“.

Суперско е, когато някой владее жестомимичния език, без да е глух. Както когато президентът Обама отвърна мигновено: „Благодаря“ със знаци на някой, който му беше казал нещо на езика на глухонемите — все едно че не е направил нищо особено. Мама дори не забелязва, защото слуша нещо си там.

Пръстите на русия мъж ми казват: „Съобщение“, после ми обясняват нещо за някакъв умрял кон^[2]. Има предвид мястото; мястото, където отиваме, за да потърсим татко.

На американския език на жестовете конят се изобразява, като поставиш ръка на главата си и помръдваш въображаемото си ухо, като онази играчка от филма „Боен кон“. На британския език на глухонемите се преструваш, че държиш юздите, докато галопираш, което е много по-забавно. Мисля си за историята зад знака, а не за значението й, защото се притеснявам, че може да означава нещо лошо.

Русият мъж ми подава телефона си. Написал е нещо, което да прочета. Отивам при него, което не е кой знае колко далеч, така че мама няма да има нищо против. Прочитам написаното:

На летището в Дедхорс е станала катастрофа. Самолет с карго е разсипал товара си. Никакви кацания, докато пистата не бъде разчистена. Може да е утре или вдругиден.

Повдига ми се. Както в самолета, когато вървях между редиците със седалки и си мислех, че под пода се простират километри небе.

Русият мъж пита:

— Защо отивате в Анактуе? — Пръстите му произнасят името „Анактуе“ буква по буква.

— За да намерим татко — отвръщам му.

— В Анактуе? — пита пак той и лицето му е някак усмихнато, сякаш намира написаното за забавно.

— Да.

Не ми харесва да съм до него. Когато доближи телефона до лицето ми, за да мога да прочета какво ми е написал, ръцете му ми замирисаха на развалена риба.

Нали се сещате, когато казах, че онзи Джак ми е много съмнителен? Ами, не, всъщност не е. Просто се подразних, че е с нас, когато всъщност на негово място трябваше да е татко. Яд ме беше дори когато ни помагаше, което е много тъпо, защото ние имаме нужда от помощта му, за да стигнем до татко. Така че, макар този рус мъж да ми се струва притеснителен, няма да се доверя на монитора си за съмнителни личности.

Заставам близо до мама. Някакъв мъж й говори, но тя продължава да забравя, че ще ме уведоми, ако научи нещо важно, така че ще ми се наложи да чета по устните му. Не разбирам всяка дума, но повечето — да.

Мъжът казва, че малките въздушни таксита ще продължават да излитат от Дедхорс, тъй като главната писта не им е нужна. Въпреки всичко ще можем да стигнем до татко!

Има още един мъж, оня с многото татуировки; той обяснява нещо за това, как можем да стигнем до Дедхорс оттук, но него не го разбирам добре, защото смотолевя думите. Сега пък още един, който се усмихва, сякаш е много забавно.

— И как според теб ще направят това? — подхвърля той, но после ме забелязва и млъква за момент. — С шибания автобус ли?

Сега се обръща към мама и й казва нещо, което не мога да разчета, после продължава:

— Не можете да стигнете с кола дотам. Става дума за петстотин мили по заледен участък.

Дръпвам мама, което я кара да погледне към мен.

— Какво ще правим? — питам я. — Как ще отидем при татко?

Тя ми казва да изчакам един момент. Русият мъж отново приближава към мен и ми показва телефона си:

Защо на пръста на майка ти има две брачни халки?

Поглеждам към ръката на мама. Тя винаги носи халката си, а понякога и годежния си пръстен или пък пръстена, който татко й е подарил, когато съм се родила. Направен е от зелен камък, наречен хризолит, и означава „радост“. Според мама камъкът е с цвета на очите ми, така че може да поглежда към пръстена, когато не съм с нея, и да си представя лицето ми съвсем ясно, но татко казва, че й е взел този пръстен също така и защото били малко закъсали с парите по онова време.

Мама не носи халката на татко, понеже той е този, на чийто пръст се намира тя обикновено. Не разбирам. Все едно подът на онзи самолет е направен от влажна размекнала се хартия и аз пропадам през него.

Мама грабва телефона на русия мъж, затваря капачето му и го тиква обратно в ръцете му. Навежда се, така че лицето й да се изравни с моето.

— Татко ти сваля халката си, когато работи — казва ми тя, — и именно поради тази причина един полицай я е намерил. Сега я пазя на сигурно място. — Произнася думите на глас и жестикулира едновременно. — Баща ти е добре.

Русият мъж наблюдава жестовете й и ме обзема чувството, че все едно краде нещо от мен.

 

 

Бутайки куфара си с една ръка и хванала Руби с другата, Ясмин се отдалечи от салона за излитащи по един дълъг коридор, отвеждащ към изхода. Момиченцето се мъчеше да не изостава от майка си, но куфарът му често се преобръщаше. Трябваше да се направи план. Трябваше да има план. Трябваше. Ако не можеше да стигне до някакъв план, дали това щеше да е моментът, в който някой щеше да й каже да приеме фактите? И кой щеше да е този някой? Полицай? Някой от Англия? Докато се опитваше да го намери, за нея Мат беше жив. И това не бе реакционна скръб, подхранвана от някаква нужда дълбоко в нея, а просто защото ако спреше да вярва, че съпругът й е жив, ако позволеше на хората и техните факти да се скупчат около нея, той щеше да се окаже съвсем сам, изоставен в северните части на полярната пустош, и нямаше да оцелее.

Мама казва, че имаме нужда от екипен разговор. Преди да дойде тук, татко организираше нашите групови разговори, после тази роля пое тя. Когато сме вкъщи, мама казва, че тя и Босли са отбор „Руби“ и че е време да си излеем всичко от душите, защото не е хубаво да държиш чувствата си потиснати и ако искам, мога хубавичко да си поплача (вместо да рискувам това да се случи навън пред хората, което и тя смята за срамно). И когато го правя, Босли маха с опашка и я удря в мен, сякаш така ми прехвърля част от своята кучешка опашко-размахваща радост. Понякога вместо Босли до мен е Трипод; той пък мърка с някакво разтреперано щастие в скута ми, което също е много приятно, но обикновено е Босли.

Мама казва, че отиваме на хотел, а аз си мислех, че сме се запътили да търсим татко. Тя твърди, че всеки добър хотел е длъжен да разполага с добри детегледачи. Известно време не схващам за какво говори. После ми просветва и казвам: „Не!“. Никога преди не ме е оставяла на детегледачка. Не искам да ме оставят при детегледачка. Мама обещава, че няма да е за дълго. И че ще намери някоя наистина мила жена.

Русият мъж е точно зад нас и следи разговора ни. Все едно отново краде, но този път дори без да зная. Сигурно е пробягал част от разстоянието, защото цялото му лице лъщи и в русата му коса се забелязват тъмни потни ивици.

Той избързва пред нас, така че вече не можем да вървим по тесния коридор. Забива втренчен поглед в мама, без да казва нищо; просто с онова изражение, което издава, че си мисли: „Боже! Толкова е ПРЕКРАСНА! Ще изглеждам като пълен глупак, като стоя така и се зверя мълчаливо в нея“. Но мъжете винаги изглеждат още по-големи тъпаци, когато не казват нищо в продължение на цяла вечност. Мама никога не забелязва този факт. Мама е романтична убийца по пътищата, описва я татко. От ония шофьори, които удрят и бягат.

Не, не е, защото дори няма представа, че ги е ударила, възразявам в нейна защита, което кара татко да избухва в смях.

Звучи така, сякаш двамата непрекъснато се подкачат, но в действителност не е така, това се случва много рядко.

Сега говори русият мъж, виждам устните му.

— Мога да ви помогна да си намерите добър хотел — предлага той.

— Ще се оправим, благодаря — отвръща мама. Но всъщност не изпитва и грам благодарност.

Хваща ме за ръката и двете се отдалечаваме от него.

Той обаче не се отказва. Тръгва след нас и посяга да я докосне, сякаш вече се познават, сякаш му е гадже или жена, но тя не му позволява, защото дори не го харесва.

— Никога не сте били тук — казва той. — Така че не знаете на кои места могат да ви прецакат с прекалено високи цени.

Ясмин се опита да дръпне Руби настрана от Силезиън Стенет, но той продължаваше да блокира пътя им.

— Имате нужда от детегледач, нали така? Аз ще гледам момиченцето. Ще го пазя да не му се случи нещо лошо.

— Казах, че ще се оправим.

— Няма проблем. Живея тук, във Феърбанкс. На една пресечка разстояние. Професионална детегледачка ще ви струва много скъпо. С радост ще ви услужа, без да се налага да ми плащате. — Той я хвана за ръката. — Няма да сте ми задължена за услугата.

Джак вървеше забързано към тях и щом го видя, Силезиън я пусна.

— Добре ли сте? — попита Джак и Ясмин кимна. Той се извърна към русия мъж: — Оставете тази дама и дъщеря й на мира, разбрахме ли се?

— Благодаря ви — каза му Ясмин и се обърна към Руби: — Добре ли си?

Руби кимна и двете продължиха към изхода на летището, дърпайки куфарите след себе си.

Джак издигаше физическа преграда между тях и Силезиън и Ясмин му беше благодарна за това.

Сега й се искаше да беше оставила дъщеря си в Англия, но откакто родителите на Мат бяха починали, нямаше доверие на никой друг, а и Руби се притесняваше, когато не си беше у дома. Малцина бяха хората, които можеха да разговарят с детето или да го разбират, възможни бяха неволни прояви на жестокост, като например да изгасят нощната й лампа, така че Руби да няма как да види дали й казват нещо, когато излизат от стаята, онези последни пожелания за лека нощ, от които имаше нужда. Как би могла да я остави тук, в този чужд град на другия край на света, с толкова непознати наоколо и с този съмнителен човек наблизо?

 

 

Вече сме почти стигнали до големите врати на летището. Всеки път, когато някой влиза, вратите се отварят с плъзгане и заедно с хората вътре нахлуват и студени струи въздух, от които ме заболява лицето. Страхувам се, че русият мъж ще ни последва. Мама сигурно разбра това, защото казва:

— Той е просто един отвратеняк, няма нужда да се притесняваме от отвратеняци.

Бях й показала знака за „отвратеняк“ много отдавна, преди цяла вечност. Аз го измислих и е малко гадничък — навираш си пръстите в носа. Това е първият път, в който мама го използва. Знам, че иска да ме накара да се усмихна.

— Наистина не искам да оставам в хотел с детегледачка — повтарям.

Мама кимва, все едно че разбира. Мисля, че и тя самата е малко притеснена от отвратеняка. Като че той може да дойде и да ме намери. Не казва нищо доста време. Четири групи хора с натоварени на колички куфари влизат през плъзгащите се врати и всеки път шибащата студена струя въздух нахлува с тях.

Мама казва, че има два сценария; показва ми думата „сценарий“ буква по буква. Сега вече мога да заявя, че сме истински отбор. Нашите сценарии са следните:

Сценарий номер едно: татко е напуснал селото и е отишъл да търси помощ, но не е намерил такава, а когато се е върнал в Анактуе, полицаите вече са си били тръгнали.

Сценарий номер две: ходил е да снима и това му е отнело по-дълго време, отколкото е предполагал; когато се е върнал обратно в Анактуе, се е натъкнал на ужасна гледка, защото е заварил всичко изгоряло до основи, а полицията си е била тръгнала.

И в двата сценария той е в Анактуе и ни чака, така че просто трябва да отидем да го приберем.

Супер щастлива съм от това „ние“, защото сега със сигурност знам, че мама няма да ме остави.

Тя казва, че при сценарий номер две татко трябва да е използвал шейна и хъскита, и аз се надявам да е така, защото кучетата няма да му позволят да се чувства самотен. Разказал ми е всичко за тях. Едното се казва Памюкилавук, което означава „Махам-си-опашката“, и аз си мисля, че сигурно много прилича на Босли; надявам се Махам-си-опашката да е с татко.

Стигнали сме до мястото, откъдето се хващат таксита. Мислех, че ще ползваме такси по целия път до Анактуе, но мама казва, че не можем да го направим, понеже колите не пътуват в Аляска през зимата. Тя е на телефона си, така че тук сигурно има сигнал, и мисля, че урежда подробностите покрай нашия план.

 

 

В Северна Аляска капитан Грейлинг затвори телефона след края на разговора с Ясмин Алфредсън. Бедната жена им се беше обадила от мобилния си телефон, някъде покрай летището във Феърбанкс, както му се стори. Беше му изложила сценарии, беше си измислила истории, с които да се заблуждава, че съпругът й е жив. После беше настояла да възобновят търсенето. Беше наясно какво точно прави тя, защото той самият бе реагирал по същия начин, когато му бяха съобщили за Тимъти — беше отказал да приеме трагичната вест, защото не бе в състояние да я понесе. Отказът да се приеме действителността беше като парче топящ се лед, но човек въпреки това се вкопчваше в него. Така че му се наложи отново да й го повтори дума по дума, да я натисне обратно в поглъщащия я океан: че бяха открити двайсет и четири тела от общо двайсет и трима селяни, телефонът и брачната халка на съпруга й също бяха на местопроизшествието, продължителното и внимателно претърсване не беше довело до откриването на никакви оцелели — защото такива нямаше. Тя мълчеше от другата страна на линията, после затвори. Надяваше се, че ще успее бързо да си уреди полет обратно до дома и че близките и приятелите й в Англия ще се погрижат за нея.

 

 

Сега вече знаеше, че трябва да търси Мат сама. Сама.

Дълго потискан спомен изплува с миризмата на уиски и непрани дрехи; влажната трева в сенките на гробището, студена под тънките подметки на обувките й. Беше на дванайсет, посещаваше гроба на майка си. Искаше й се да може да натисне някое копче и да направи така, че навън отново да е светло. Баща й изважда бутилка от джоба на палтото си; жадни глътки направо там, точно до надгробния камък. Когато успя да го отведе обратно до колата, вече затваряха паркинга на гробището.

Седна зад волана. Баща й беше твърде пиян, за да забележи.

Кръговото на „Елефант енд Касъл“, три платна трафик, прекалено много, прекалено бързо, прекалено шумно; очукани коли, също като тяхната, алчни за място, които не я оставяха да завие и й крещяха с клаксоните си. Колко пъти беше наблюдавала как баща й изминава разстоянието до болницата и обратно, гледаше го как кара, за да не мисли за онова, което се случваше с майка й. Олд Кент Роуд — около нея се извисяваха задушаващи общински блокове, графити; трябваше да стои почти права, за да стига до педалите. Угасване на двигателя. Нов вой на клаксони. Мъж, пикаещ на тротоара. Червените светлини на светофара. Плачеше от страх, тресеше се от страх, но успя да прибере и него, и себе си у дома.

Беше се опитвала да го забрави, прекалено я беше срам, за да го разкаже на когото и да било, дори на Мат. Но ситуацията зависеше единствено от нея и тя беше успяла да върне баща си у дома.

Прегърна Руби, за да я предпази от хищния студ. Острите ярки светлини покрай летището във Феърбанкс описваха контурите на тротоарите и шосетата; откъм сградите сияеха по-меки отблясъци. Утре сутринта светлината вече щеше да е дневна. Сред останките на Анактуе нямаше да има никакви светлини; и толкова далеч на север нямаше да има утро, а полярна нощ, която щеше да продължи още два месеца. Мат щеше да е сам в тъмнината, докато не стигнеха до него.