Розамънд Лъптън
Тишина (20)

19

Мама тича, хванала ме за ръката, и аз трябва да бягам супер бързо, за да не изоставам от нея, но земята е заледена и хлъзгава, така че мама ме придържа да не падна. В другата си ръка стиска фенерчето на господин Азизи и светлината му подскача, докато тичаме.

Към нас е насочена някаква светлина. Страх ме е, че е човекът, убил животните. Светлината бързо се уголемява; той сигурно също тича и приближава към нас.

Някой светва с фенерче в лицето ми и ме заслепява. Придърпва ме към себе си, прегръща ме и аз усещам топла въздушна възглавница в пухкавата му качулка, и виждам лицето му. Хвърлям се, сякаш за да изчезна в него.

Татко силно ме прегръща и поглежда към мама.

— Как така сте тук? — пита я той. — Как е възможно да сте тук?

* * *

Ясмин трябваше да го докосне, за да се увери, че е жив. Той се приближи към нея, хванал Руби за ръка; тя смъкна маската си за лице, искаше да усети кожата му със своята. Вдигна лице към него и го целуна, почувства топлината му, вкуси дъха и устните му, помириса тялото му; искаше вкусът и ароматът му да са по-силни, за да може да се увери с всичките си сетива, че го е открила.

Беше си мислила, че тази земя на тъмнина и лед се бе превърнала в нейния Хадес^[1], изпълнена с опасност, и все едно беше сключила някакъв пакт с Дявола — ако преодолее ужаса си, ако рискува всичко, което има, тогава ще може да го върне обратно от подземния свят на мъртвите. Обгърна го с ръце, докато той я целуваше, държеше го здраво, сякаш нещо можеше да й го отнеме отново.

Мат погледна лицето й и забеляза цената, която беше платила, за да стигне до него — кожата й беше зачервена и кървяща, под очите й тъмнееха сенки на изтощение; бе толкова великолепна и невъзможно смела. Той свали ръкавицата си и докато я галеше по лицето, си позволи да повярва, че тя е тук с него и че отново може да я прегърне.

Почувства Руби да се притиска по-плътно към двама им. Трябваше да ги отведе на топло място.

 

 

Мама и татко се гледат така, сякаш другият е някакъв магически трик, само че далеч по-добро от магически трик; сякаш лицето на другия отсреща е красиво суперски-невероятно чудо.

В душата ми щастието набъбва като огромен балон. Ако изляза навън, всичко ще изскочи пред очите ми в ярки цветове; невъзможно е да остане тъмно и студено. Но не искам да излизам навън. Искам да остана тук, с мама и татко.

Апутиакът на татко е най-уютното местенце, което можете да си представите.

Мама, татко и аз сме вътре и имаме кулик, който свети и топли. Има доста дълъг тунел, който служи за вход и чийто отвор е закрит с кожа от карибу, както и малка дупка на тавана, за да излиза през нея димът от кулика^[2].

Мама иска да вляза в спалния чувал, който взе от кабината на господин Азизи. Вече съм се стоплила, но тя настоява, „за всеки случай“. Има достатъчно място, за да се простре човек. Татко каза, че го е построил с идеята да вкара вътре и хъскитата, за да ги държи под око, но според мен те са някъде навън и се разхлаждат. На хъскитата им е топло дори когато навън е смразяващ студ. Татко казва, че запасите му са се изчерпали вчера и че куликът ще грее още само няколко часа, което според мен обяснява маминото за всеки случай. Навън, пред апутиака, гори огън, но татко казва, че и той ще угасне след около час. Изглежда наистина разтревожен, когато го казва, но аз изобщо не се притеснявам. Вече не.

Татко има брада, цялата замръзнала, и ледът по нея се топи благодарение на кулика. Той обяснява, че е видял червената ни сигнална ракета и изтичал да види кой е, но ни най-малко не допускал, че може да сме ние, и тогава чул мама.

Татко не разбира как сме стигнали дотук, а мама е цялата разтреперана и готова всеки момент да заплаче, така че му разказвам как господин Азизи ни взе в камиона си, как после му стана зле, така че мама трябваше да кара сама.

— През Северна Аляска? — пита татко, все едно не може да повярва.

Казвам „да“, и виждам колко се гордее той с нея — Невероятната мама!

— Била си навън насред голямата буря? — пита ме татко и аз кимвам.

— Сигурно те е било страх.

— Беше ми студено.

— Бас държа.

— Двете с мама танцувахме, за да се стоплим.

Казвам му и за шофьора на цистерната, но добавям, че повече не бива да се притесняваме от него, защото той спря да ни преследва, когато камионът ни потъна.

Докато му обяснявам, той хваща ръката на мама и според мен го прави, за да се увери, че тя наистина е добре и наистина е тук.

— Ти ни изпрати онези имейли, нали? — питам татко.

— Да. Но не ми хрумна, че… — Пръстите му спират да се движат, сякаш не знае как да продължи. — Мислех, че сте в безопасност във Феърбанкс или сте се върнали обратно в Лондон. Не съм и сънувал…

Пръстите му отново не намират думи и той изглежда толкова уморен и наранен. Не бях го забелязала досега. Балонът ми от щастие беше прекалено огромен. Но устните му са целите напукани и кървят.

— Всички ли загинаха? — пита мама.

— Да.

Той има предвид цялото село: всичките му приятели, старицата, която щеше да ме научи на знаците на инуитите. Всички. Но татко не е умрял.

— Корасон? — пита мама и видът й е тъжен.

Той кимва и двамата разговарят с погледи; мисля, че това е език, който никой друг не може да разчете.

Ръцете му се движат бавно, сякаш думите го жилят.

— И Каюк, братът й близнак; всички. Аз също трябваше да съм там.

Понечва да каже нещо, но после млъква и гривната ми вибрира. Отвън блясва светлина и снежните стени на апутиака ни стават ледено бледозлатисти. Мама и татко си слагат предпазните очила и се втурват навън, а аз се измъквам от спалния чувал и хуквам след тях.

Силна струя въздух ме събаря на земята, сякаш някаква центробежна сила изсмуква въздуха изпод мен, и някакво изключително ярко око ме гледа втренчено — все едно е слънцето, и силен звук разтраква зъбите ми.

Ярката светлина изгасва и вибрациите престават. Примигвам няколко пъти, защото все още съм заслепена и не виждам добре, и тогава тъмнината се връща. Мама светва с фенерчето и забелязвам един хеликоптер на снега, подобен на гигантско черно водно конче, чиито криле се въртят все по-бавно и по-бавно, докато накрая съвсем спират. От едната му страна има надпис „Щатска полиция Аляска“. От хеликоптера слиза някакъв мъж; лицето му е скрито зад черна гумена маска и предпазни очила и той прилича на насекомо. На ръкава му също пише „Щатска полиция Аляска“. Той се обръща, за да затвори вратата зад себе си и трябва да я е затръшнал силно, защото гривната ми отново вибрира. Сега приближава към нас.

Капитан Грейлинг зърна групичката на снега, родителите и малкото момиченце; едно семейство навън, насред убийствения студ в дивата пустош; за малко да загуби равновесие от чувството на облекчение, което го обзе.

— Слава богу, слава богу! Добре ли сте? И малкото ви момиченце, и то ли е добре?

— Да — отвърна Ясмин Алфредсън.

Грейлинг коленичи на снега, за да се изравни с момиченцето и то се дръпна назад. Той смъкна маската си.

— Извинявам се, страшна маска.

Но въпреки това детето не се приближи и той усети как чувството за вина го обзема отново. Той беше причината, поради която детето и майка му бяха поели из полярната дива пустош. Не беше ги защитил. Нищо чудно, че малкото момиченце не искаше да има нищо общо с него. Възхити се на духа му.

Хвана Матю Алфредсън за ръката, по-скоро прегръдка, отколкото ръкостискане.

— Как се извинява човек на някой, задето го е смятал за мъртъв?

Капитан Грейлинг беше по-възрастен, отколкото си го бе представяла Ясмин, лицето му беше с по-меки черти и по-набръчкано от грижи. Той влезе с тях в апутиака, пропълзявайки през тунела на входа.

— Видяхте ли цистерната? — попита го тя.

— Да. Шофьорът е в хеликоптера. Оказа се, че не е толкова добър в маневрите.

— Знаете ли кой е?

— Засега не казва нито дума, но ще го накарам да проговори. — Той замълча за момент и Ясмин забеляза вината по лицето му. — Започнах да ви издирвам в мига, в който разбрах, че сте на Далтън. Но бурята се разрази и не беше възможно да контролирам хеликоптера. Започнах да ви търся отново веднага щом вятърът утихна достатъчно, за да може да се лети. Огледах внимателно всяка миля от магистралата на юг от прохода Атигун и не открих нищо. Затова се отправих на север.

Тя предположи, че е повярвал на данните, съобщени му от водача на цистерната, и това, че беше тръгнал да ги търси из тундрата, е било по-скоро последно усилие, продиктувано от надежда, а не толкова от реалистични очаквания.

— Бурята беше утихнала, видимостта беше много по-добра — продължи капитанът. — После видях ракетата ви и се отправих натам. Намерих цистерната. После излетях да открия и вас. Една от перките на хеликоптера се повреди от бурята и леда. Стигнах дотук, но не е безопасно да се излети отново. Свързах се с колегите си по радиостанцията, така че ще дойдат да ни вземат.

— След колко време ще са тук? — попита Мат.

— След час, може би малко повече от час. Далеч е дори за хеликоптер.

Капитан Грейлинг видя как Ясмин Алфредсън разговаря със знаци с момиченцето и едва тогава разбра, че детето е глухо. Пълната уязвимост на Руби го шокира.

— Бясна си ми, нали? — каза й той. — И аз съм бесен на себе си.

Ясмин преведе думите му със знаци, но момиченцето не омекна.

— Трябваше да повярвам на майка ти — продължи той. — Вината, че предприехте това ужасно пътуване, е моя. Трябваше аз да потърся татко ти.

Ясмин преведе и този път Руби кимна, вече не беше така явно дистанцирана от него. Тя каза нещо на майка си.

— Знаете ли дали Адиб Азизи е добре? — попита Ясмин.

Капитанът кимна усмихнато и направи знака за „добре“, единствения, който знаеше.

— Търсих ви — обърна се той към Мат. — Прелетях над целия район на Анактуе един бог знае колко пъти, проверявах и пак проверявах.

— Кога беше това? — попита Мат.

— В понеделник следобед, чак до вечерта.

— Тогава вече бях на трийсет мили от селото — каза Мат.

Татко говори с уста, за да комуникира с капитана, а също и със знаци, за да го разбирам и аз. Прави го, когато с нас има някой, който не разбира езика на глухонемите; това е наистина трудно нещо, защото при този език граматиката е различна, а също така трябва да използваш и лицето си. А татко изглежда толкова уморен.

— Напуснах Анактуе на два пъти — казва той. — Първият път беше миналата сряда. Това е преди поне седмица, нали?

Капитан Грейлинг кимва, но аз нямам представа кой ден сме днес; имам чувството, че сме карали през една безкрайно дълга нощ, защото нощта тук поглъща дните.

Ясмин имаше толкова много въпроси към Мат, но знаеше, че първо трябва да чуе историята му за последните няколко дни, с всичките й детайли и подробности, така, както и той трябваше да изслуша нейната; защото такива дни пречупваха човек, а после отново го спояваха в едно цяло, само че различно от това, което е бил преди.

— Казвате, че сте напуснали Анактуе миналата сряда, така ли? — повтори капитан Грейлинг.