Розамънд Лъптън
Тишина (19)

18

Свързващото шосе свърши на едно Т-образно кръстовище, там, където се срещаше с речния път. На север беше Анактуе. Ледът по реката в тази посока нямаше никаква маркировка, нито следи от превозни средства, които да са карали по него. На около трийсетина метра правеше рязък завой и Ясмин не можеше да види какво се простира отвъд. В другата посока върху ледения път бяха поставени светещи маркировки и имаше явни следи от използване на шосето. Ясмин предположи, че мъжът, който убиваше животните и й изпращаше имейлите, може да е бягал от Анактуе по този път.

Шофирането по немаркиран и непроверен път щеше да бъде твърде опасно, за да стигне до Мат. Започна да обръща, но камионът беше огромен и тежък, а завоят — прекалено широк, за да може да направи маневрата.

Просто се налагаше да направи непозволен обратен завой. Щеше да обърне право върху шосето с маркировка, след това — обратно към заледената река по посока Анактуе, след това — към свързващото шосе.

Първата маневра й се удаде без проблем и тя започна да обръща. Когато задните гуми удариха заледената повърхност на реката към Анактуе, камионът се раздруса и тя се уплаши, че ледът е тънък и нестабилен. Отново даде напред и сега целият камион беше върху маркирания участък от заледения речен път. Не можеше да обърне към свързващото шосе, защото нямаше достатъчно място. Просто щеше да се наложи да изчакат тук.

Тя отвори прозореца си, изключи двигателя и наостри слух да чуе звука от приближаващ хеликоптер. Вместо това долови пукане на лед. Въпреки че беше в маркираната зона, бяха твърде тежки, за да ги издържи ледът. Тук едва ли се бяха движили толкова тежки камиони като техния. Не знаеше как да се отърве от товара, за да олекнат. Страхуваше се дори да опита, както при поставянето на веригите за сняг беше установила, че дори да знае какво прави, така и в момента нямаше ни най-малка представа, не вярваше, че ще успее да приключи бързо при минусовите температури. Просто трябваше да продължи да се движи бавно, за да прехвърли товара върху следващия леден участък.

Полицейският хеликоптер все още можеше лесно да ги забележи; не бяха далеч от Далтън, а речният път беше открит за погледа.

 

 

Представете си огромна река. После си я представете покрита с лед в тъмното. И ние караме по нея! Мама казва, че ледът е достатъчно дебел, за да ни издържи, така че няма да пропаднем през него, а също и че други хора са минавали оттук преди нас, ако се съдеше по маркировките, както се наричат ниските стълбчета. Смешно е, като си помисля, че под нас сигурно има жаби, точно на дъното на реката, защото там е най-топлото място. А също и много видове риби, но аз не знам кой знае колко за рибите.

— Да си разказваме ли още интересни факти? — предлага мама. Може би и тя малко е уплашена.

— Да.

— Искаш ли ти да започнеш?

— Добре. Помниш ли, че ме пита за училището за глухи?

Мама кимва. Сега, когато пръстите ми се движат, мога да й кажа.

— Едно момиче там ми каза, че понякога обществото на глухите ти дава специален жест за твоето име.

„Обществото на глухите“ може да звучи официално, но Ана, това е милото момиче, каза, че е страхотно. Аз я попитах дали е суперски-страхотно? И тя веднага отвърна: „Да, суперски-страхотно е!“.

— Какво точно име? — попита мама.

— Ана се смее много, затова нейното име е Кикот. А бащата на Ана се смял на шегата на един приятел в кръчмата — Ана каза, че цялото им семейство много се смеело — но когато татко й се смеел, бирата му потекла по ризата отпред и сега му викат Лигата.

— Лигата? Наистина ли?

— Да. Но много хора имат имена, които не са смешни.

— Ти какво име би имала?

— Не мога аз да го избирам. То е избрано за мен.

Мисля, че мама малко се натъжава.

— Пак ще съм си Руби — уверявам я. — Но ще имам и друго име. Мога да съм аз, но и повече от аз.

Известно време мама мълчи и аз се притеснявам, че онова, което казах, й е прозвучало ужасно, защото двамата с татко са избрали името Руби за мен.

— Според мен е страхотно — казва накрая тя.

И аз така смятам, стига да не е Лигата.

— Ти какъв интересен факт си избираш?

— Нещо за Космоса.

— Добре. Знаеш ли, че в Космоса цари пълна тишина? Дори когато избухват звезди, те не издават никакъв звук.

— Значи в Космоса всички чуват като мен?

— Да. Харесва ми да си мисля колко тихо е там, горе. Милиарди и милиарди светлинни години тишина.

На мен това също ми харесва.

Ясмин се замисли за тишината в Космоса. Курсът по философия, по време на който беше плела, се занимаваше с въпроси от рода на: „Ако едно дърво падне и никой не го види, дали това наистина се е случило?“, изложено на по̀ научен, но не чак толкова, език от теорията за причинно-следствената връзка и субективния идеализъм. За Ясмин, след като на Руби бяха поставили диагнозата „глухота“, това се превърна в: „Ако едно дърво падне и само Руби е там, дървото издало ли е някакъв звук?“. Мислеше, че ако звуковите вълни не се ударят в тъпанче и не се превърнат в нервен импулс, изпратен към мозъка, значи те продължават да съществуват под формата на вибрации във въздуха из гората, мек тремор над обраслата с мъх земя, поклащащо се наблизо дърво, листо, докоснало за минута лицето на дъщеря й.

— Отново е твой ред — каза тя на Руби.

— Добре. Знаеш ли, че инуитите имат жестомимичен език като част от нормалния им език? Все едно че да разговаряш с жестове е нещо най-обикновено.

— Не, не знаех. Това е страхотно.

— Татко е разказал на всички в селото за мен и една старица предложила да ме научи на някои от техните знаци.

Още не беше уведомила дъщеря си, че всички селяни са загинали в пожара; не знаеше как.

— Татко каза, че ако е смразяващо студено и вятърът вие, покриваш лицето си с шал и затова е трудно да отговаряш на въпроси с гласа си, така че, ако вдигнеш вежди, значи казваш „Да“, а ако бързо присвиеш очи — „Не знам“. Но имат и знаци за по-сложни работи.

Скоро трябваше да й го съобщи.

— Също така имат наистина страхотни думи за нещата. Имат дума, която означава „гост, очакващ да бъде нахранен“. Татко каза, че това е наистина полезна дума. И… Стоп! Трябва да спрем!

Мама спря камиона и аз скачам от кабината на леда. Семейството бобри е.

Малките и родителите им са се скупчили върху снега. Не са разположени така, както на снимката. Виждам влажната им козина, отворените им очи и мустачките им. Докосвам един от тях, леко го погалвам, и тогава забелязвам, че единият му крак липсва.

Изведнъж върху леда се появяват всичките тези цветове: розово, зелено, синьо, и аз поглеждам нагоре към небето и виждам танцуващи воали от светлини, и ги мразя. Все едно съм в някакъв сладникав филм на Дисни. Но ако беше сладникав филм, семейството бобри нямаше да са мъртви. Има и едно хъски. То също е мъртво. Трябва да е на оня човек, защото хъскитата не са диви животни. Светлините продължават да танцуват, сякаш всичко е красиво, все едно е балът в края на „Спящата красавица“, когато се появяват феите и оцветяват балната й рокля в синьо, розово, синьо, розово, но аз искам те да СПРАТ и отново да се възцари тъмнината.

* * *

По откритото лице на Руби се стичаха сълзи. Ясмин виждаше дъщеря си да плаче истински за пръв път от началото на тяхното злополучно пътешествие.

— Как е възможно някой да стори такова нещо? — изкрещя Руби с ръцете си. — Защо?

Ясмин я прегърна, защото нейните собствени ръце не бяха способни да дадат отговор. Видя как сълзите на дъщеря й замръзват по страните й. Небето над тях беше обагрено в яркозелено и розово, огромни пълзящи по цялото небе светлини. Чу как ледът пука по-силно отпреди.

Бързо изтика Руби обратно към кабината и забеляза дълбока пукнатина в леда от едната страна на камиона. Бяха на двайсетина сантиметра от нея. От другата страна на камиона имаше перфектно кръгла малка дупка, от която като лъчи излизаха тънки пукнатини. Изглеждаше така, сякаш бе направена от куршум или дрелка. Зачуди се дали човекът, който беше отскубнал знака, не се беше опитал също така да дестабилизира леда и да разруши пътя. Беше минала точно между двете пукнатини.

Върнаха се в кабината.

Снимката с бобрите беше направена само на шест и половина мили от последното му местонахождение.

Започна да кара бавно, придвижваше се напред сантиметър по сантиметър, колкото да прехвърли тежестта на камиона върху съседния леден участък. Ако се движеше достатъчно бавно, полицаите лесно щяха да стигнат до тях, преди да са се приближили до неизвестния си враг.

Навсякъде около тях блестяха полярните светлини, искрящо-поразителни.

— Невероятно красиво е, нали?

Но Руби не отвърна.

* * *

Ако си мислиш, че нещо е ужасно, защото е красиво, то престава да бъде красиво, нали така?

— Аляска е известна със своето Северно сияние — обяснява ми мама. — Хората от цял свят идват тук специално заради него.

Не искам да ми разказва за Северното сияние, защото то най-вероятно е трик. Ще ми каже, че всичките тези светлини всъщност не са там наистина, а са в резултат от нещо друго, също като пархелиите.

— Горе, над планетата Земя, е като на война — казва мама.

Руби се извърна да я погледне. Ясмин разбираше, че дъщеря й има нужда от някакъв космически факт, който да компенсира стреса й от гледката на мъртвите животни върху леда; че сега светът за Руби се състоеше от добро и зло; детският й свят в малък мащаб си беше отишъл от нея.

— Слънцето изпраща слънчев вятър — поток от силно заредени частици, пренасящ материя към нас. Той лети в нашата посока със скорост милиони мили в час. Понякога запраща и гигантски облак от соларна плазма, наситен с линии магнитни полета. Става дума за десет милиарда тона плазма, което е равно на тежестта на сто хиляди бойни кораба, и може да бъде с ширина трийсет милиона мили. Тези изригвания означават, че слънчевият вятър се носи към нас със свръхзвукова скорост.

Руби кимна. Ясмин забеляза, че сега момиченцето вече наблюдаваше сиянието.

— Земята има магнитен щит, който е навсякъде около нас. Невидим въздушен мехур. Нарича се магнитосфера. Слънчевият вятър се удря в щита. И именно това наблюдаваме сега. Тези светлини са щитът, който защитава нашата планета.

Докато Руби гледаше към небето, Ясмин се замисли за метала в земното ядро, който създаваше магнитно поле по време на въртенето на Земята. Това магнитно поле изминаваше хиляди мили в Космоса и ги защитаваше.

За пръв път тъмнината около тях беше оживяла в цветове.

Въпреки очевидната жестокост изпратените в електронната й поща снимки на птици и животни бяха позволили на Ясмин да повярва в Мат, а блогът на Руби й беше помогнал да разбере до голяма степен желанието му да бъде в Аляска, но когато съзря несравнимата красота на нощното небе над главите им, когато намери Поларис и осъзна, че се намира на горната земна ос, когато видя Северното сияние, представящо космическа битка в небесата над нея, тя за пръв път сама бе изпитала страстта на Мат към това място. Бе дошла за това на другия край на света посред зима, и доверието в съпруга й се задълбочи.

После светлините угаснаха и двете отново се озоваха в тъмнина.

Видя две малки сини луни в огледалото на камиона. Помисли си, че е оптическа измама, защото това не можеше да е вярно. Не беше възможно преследвачът им да е зад тях.

Сините светлини на фаровете му бяха ярки и ясни зад тях.

Какво го караше да рискува да бъде открит толкова близо до тях? Сто процента беше подслушвал радиостанцията, бе чул, че полицията ще дойде да прибере нея и Руби след отминаването на бурята. Мъжът се беше включил в разговора по-рано и сам беше разговарял с полицията. Спомни си лъжите му, гласа, който й се беше сторил странно познат и който казваше, че се отправя на юг, не на север; че я бил подминал преди трийсет мили и зад нея нямало никого. Дори беше дал точно подвеждащо местоположение на нейния камион: MP 174. Тогава не се беше замислила колко конкретен бе той. Но сега осъзна колко лошо бе това. Страхуваше се, че анализът на ситуацията ще изкара на преден план нещо ужасяващо, но нямаше друг избор, освен да разсъждава.

Значи така, той беше дал местонахождението си, MP 181. Тогава не й се беше сторило толкова важно, просто фалшив детайл от една по-голяма лъжа. И после беше добавил, че я е подминал преди трийсет мили. Ако направеше елементарно изчисление — което и полицаите щяха да сторят — нейното местоположение на трийсет мили на север от него би я поставило на MP 201.

Спря за не повече от десет секунди, за да погледне картата на Адиб. MP 201 всъщност беше най-малко на четирийсет мили южно от мястото, където наистина се бяха намирали. Не само беше излъгал за своето местоположение, но и тяхното бе негова измислица.

Но тя беше казала на полицията къде се намираха с Руби, нали? Те сигурно я бяха питали. Не, защото смятаха, че вече знаят, тъй като бяха получили тази информация от услужливия шофьор на цистерната. А тя беше твърде заета и уплашена, за да разсъждава трезво.

Спомни си как камионът се беше наклонил по време на жестоката буря и снега, който се удряше в предното й стъкло, докато онзи беше лъгал полицията; час по-късно ураганът се беше развихрил с пълна сила. Полицаите щяха да предположат, че при онези условия тя не би могла да измине повече от десет мили. Никога не би им хрумнало, че може да е пресякла прохода Атигун.

Полицията издирваше нея и Руби на юг от планината Брукс. Никой не ги търсеше тук, в северната тундра.

 

 

Шофьорът на цистерната отново е след нас. Но полицаите скоро ще пристигнат, ще го хванат и ще го вкарат в затвора, но мама първо ще ги накара да ни заведат да приберем татко.

Сега имам чувството, че е още по-тъмно, защото Северното сияние осветяваше небето, а щом изчезна, остави сянка след себе си, като допълнителен слой тъмнина.

Речният път се стеснява все повече и повече и аз си мисля, че това донякъде е като да пораснеш. Не можеш да направиш завой и да се върнеш назад, дори да си уплашен и наистина да ти се иска да го направиш. Никога вече няма да си малък първокласник.

Навън става по-студено. Термометърът на господин Азизи показва минус двайсет и осем градуса.

 

 

Ясмин трябваше да държи Руби настрана от шофьора на цистерната. Но колкото по-бързо караше, за да се отдалечи от него, толкова по-близко се оказваха до мъжа, който им беше изпратил имейлите.

Двете с Руби не бяха си сложили предпазните колани. Ако камионът пропаднеше през леда, не знаеше с колко време щяха да разполагат да се измъкнат на повърхността. От Адиб бе разбрала, че щом веднъж попаднеш във водата, умираш от хипотермия много преди да имаш време да се удавиш.

Заплахата бе отзад, отпред и отдолу и тя погледна към звездите, но те вече не можеха да й предложат успокоение или да й вдъхнат смелост. Вместо това усети страха си. Именно липсата й на кураж беше причината Руби да се намира в такава опасност.

От момента, в който полицаят във Феърбанкс й беше съобщил, че Мат е мъртъв, тя не се беше осмелила да престане да се движи, а бе продължила напред, игнорирайки всички, рискувайки сигурността на дъщеря си, приближавайки към съпруга си, защото прекалено много се страхуваше да спре и да погледне фактите в очите. Не беше само защото Мат се нуждаеше от нея, за да го спаси, тя също отчаяно имаше нужда от мъжа си и не бе достатъчно смела, за да приеме живот без него.

В разгара на бурята вярваше, че Мат е на сигурно място в апутиака си. Но къде беше доказателството за това? Единственото, което имаше, единственото, което някога бе имала, бе вярата, а тя по самата си природа не предлагаше доказателство за своя подкрепа. Вярата бе изтъкана от любов, надежда и доверие, нищо повече.

Когато беше получила онези ужасни снимки, Ясмин бе избрала да вярва, че се случва така, защото Мат е жив и онзи мъж не иска тя да го открие. Но сега се чудеше къде беше логиката във всичко това.

 

 

Мама ме накара да си сложа всичките полярни дрехи. Тя се облича, докато кара, и аз й помагам. Слагам си маската за лице и предпазните очила, но мама отлага да си сложи своите, защото няма да може да вижда добре, докато шофира.

Камионът спря внезапно. Ясмин натисна силно педала на газта, но без резултат. Усети как нещо ги дърпа назад. Погледна навън през прозореца си. Чу ръмжене, после кабината се килна на една страна. Ледът се беше спукал от тежкия товар и тирът потъваше.

Вземам фенерчето, както ми беше поръчала мама, но също така грабвам и лаптопа си. Пъхам го в парката си, после скачам на леда. Мама хвърля една торба с всичката ни храна на земята и също слиза, държи сигналната ракета и спалния чувал на господин Азизи.

Къщата продължава да се накланя и да разширява дупката в леда; торбата с храната пада вътре, а сега и къщата пропада, малко по малко, като на забавен кадър. Гривната ми вибрира, сигурно камионът ни вдига много шум, докато потъва. Фаровете се обръщат нагоре към небето, все едно са от онези огромни прожектори, които се използват при претърсване. После и те се скриват под водата.

Двете с мама бягаме, защото навсякъде около нас ледът се пука. Налага се да прескачаме през пукнатините. Сега всичко е синьо.

Поглеждам зад нас и виждам, че е от фаровете на цистерната, които обагрят всичко в син цвят. Реката трябва наистина да е дълбока, защото вече не се вижда нито къщата, нито кабината на камиона ни.

Синята светлина намалява, фаровете на цистерната се смаляват. Сигурно обръща. Според мен го е страх да не би ледът да се напука още повече и той също да пропадне, и тогава всичко ще се превърне в една огромна дупка с него в нея.

Мама ме държи за ръката и двете бягаме от цистерната по леда. Присвива ме от едната страна на корема и мама явно усеща, защото известно време двете ходим, хванати за ръце, после отново хукваме, после пак вървим.

 

 

Когато скочиха от потъващия камион, Ясмин чу изстрела, но Руби нямаше представа, че шофьорът на танкера беше стрелял по тях. Бързо беше хукнала с дъщеря си по пукащия се лед. Когато прецени, че са пробягали приблизително половин миля, спря. Сигурно вече бяха извън обсега на куршумите му, а ледът около тях беше стабилен.

Коленичи и се опита да развие сигналната ракета на Адиб, а Руби й помагаше, като й светеше с фенерчето. Но облечените й в ръкавици пръсти не можеха да разкъсат плъзгавата опаковка, затова тя ги свали и остана само по подплати. Обзе я паника, че няма кибрит, но после откри, че капакът на кутията може да се използва за запалване на края на ракетата. След шест опита успя. Сигналната ракета излетя в небето, яркочервена, оставяйки следа от светлина след себе си. Ясмин бързо си сложи ръкавиците.

Двете с Руби гледаха червената светлина, докато се движеше по нощното небе, изглеждаше така, сякаш бе станала част от звездите. Може би полицията беше разширила претърсването и щяха да забележат ракетата, а може би въздушните таксита бяха възобновили полетите си и някое от тях щеше да я види. Светлината изгасна и над тях отново останаха само звезди. Ясмин предположи, че мъжът, който й беше изпратил имейлите, е само на половин миля разстояние от тях и също бе съзрял ракетата. Но тя нямаше избор, трябваше да потърси помощ. Без убежище и без начин да се стопли, Руби нямаше да оцелее дълго. Разполагаха с лаптопа, но той беше безполезен без сателитен терминал.

Коленичила на леда, Руби свали ръкавиците си и отвори лаптопа. Останала по копринените ръкавици-подплати, тя написа:

Да му разкажа ли историята за Гарвана? Оная, за която инуитите вярват, че е истина?

Много бих искала да я чуя. Защо не се опиташ да пишеш със специалните ръкавици, които татко ти ни купи?

Не мога да пиша с ръкавици. За известно време мога да съм само по подплати, мамо. Когато пръстите ми замръзнат, ще си сложа дебелите ръкавици.

В началото, когато още не е имало нищо, Гарванът сътворил света с пляскането на крилете си. Има една дълга част за един врабец, но ще я прескоча, защото не е най-интересната.

Добре.

Гарванът обичал всички хора и животни, които създал, и искал да узнае повече за тях. Един ден, докато пътувал със своя каяк, забелязал някакъв кит и когато китът се прозял, Гарванът влязъл в устата му.

Китът затворил устата си и вътре станало много тъмно. Гарванът продължил да гребе, докато стигнал до белите ребра на кита, които се издигали навсякъде около него. Татко каза, че белите ребра били като колони от слонова кост. А по средата имало едно красиво момиче, което танцувало.

Сега трябва да си сложа ръкавиците.

Руби си сложи ръкавиците и двете започнаха да обикалят в големи кръгове и да размахват ръце. Ясмин светна с фенерчето на Адиб, за да види къде отиват, после побърза да го изключи. Трябваше да пазят батерията му. Защо не се сети да вземе нещо, с което да запалят огън, както да си осигурят малко топлина, така и светлина. Сложи ръка на рамото на Руби, за да я накара да забави темпото. Налагаше се да поддържат циркулацията на кръвта си, но не и да се изпотят, защото потта щеше да се изпари и да извлече топлината от телата им, с което щеше да ускори настъпването на хипотермията. Когато двете с Руби бягаха от шофьора на цистерната и пукащия лед, тя се страхуваше да не се изпотят, затова беше редувала тичането с ходене.

Продължи да гледа към небето с надеждата да зърне малките светлинки на самолет или хеликоптер, забелязал ракетата им, но нямаше нищо.

Руби отново коленичи на снега и започна да пише нещо на лаптопа.

Защо полицаите още не са тук?

Сигурна съм, че скоро ще пристигнат. Все някой ще е видял сигналната ни ракета. Историята е прекрасна. Можеш ли да ми разкажеш останалото с жестове?

Да, но ще трябва да използваме фенерчето, за да ми виждаш ръцете, а така ще изтощим батерията.

Гарванът забелязал, че ръцете и краката на момичето били закачени на конци. Конците били свързани със сърцето на кита.

Гарванът се влюбил в момичето, затова свалил човката си и му показал човешкото си лице.

Гарванът искал да изведе суперски-красивото момиче от корема на кита и да се ожени за него. Но момичето казало, че не може да изостави кита, защото е неговото сърце и душа.

Пръстите ми замръзват.

Руби спря да пише и отново сложи ръкавиците си. Затвори лаптопа и светлината изчезна.

Ясмин чу гласа й в тъмното:

— Красивото момиче танцувало в корема на кита. Гарванът забелязал, че когато танцувало по-бързо, китът плувал по-бързо, а когато танцът се забавял, китът забавял плуването си.

Истинският глас на Руби беше тих, но на Ясмин й се струваше ясен и красив. Сякаш чуваше смелостта на дъщеря си, докато Руби говореше.

— Гарванът забравил, че момичето не можело да напусне кита, грабнал го и излетял навън с него.

Изобщо не ми харесва да го правя; да карам устата си да приема различни форми и да правя специални малки движения с езика, зъбите и устните си с надеждата, че от устата ми излизат правилните звуци, които да пресъздават думите ми. Но това е единственият начин да се говори в тъмното. Мама здраво ме държи за ръката, което е една от хубавите страни на говоренето с уста — едновременно с това можем да се държим за ръце. Но не чувам нищо от онова, което мама ми отговаря, може би затова ме държи за ръката.

Упражнявах се с „Магически глас“ и „Диктовка на дракона“. Казвам нещо и гледам какво излиза напечатано на екрана, после пак опитвам. Използвам и огледало, както ме съветва терапевтът ми, и слагам пръсти на шията си, за да усетя вибрациите, и пред устата си, за да усещам малките издишвания на въздух. Понякога напечатаните ми думи са абсолютно неразбираеми. Но друг път е по-добре. Хубаво е и е нещо, което човек може да върши, когато е сам и когато си поиска, и когато покрай мен няма кой да ме чуе как правя грешки. Или пък как се справям добре. Искам гласът, който излиза от устата ми, да е нещо, което аз да избирам да ползвам. Надявам се, че мама ще разбере историята.

— Когато Гарванът излетял в небето с красивото момиче, всички конци се скъсали. В морето китът ставал все по-неподвижен и по-неподвижен.

Ясмин си беше помислила, че е чакала този момент с години, но Руби бе използвала гласа си още в началото, когато усвояваше жестомимичния език, само че тя не я бе слушала.

— Китът умрял и момичето почнало да се смалява и смалява в ръцете на Гарвана, докато съвсем не изчезнало — каза Руби. — И тогава Гарванът разбрал, че всичко, което е живо, има сърце и душа.

Руби млъкна и тишината се стори толкова шумна на Ясмин, че тя трепна.

Напрегна слух, но снегът попиваше всички звуци. Погледна в тъмнината, която беше погълнала всичката светлина и цвят. Не можеха да продължат напред, защото там бе мъжът, който беше изпращал имейлите. Не можеха и да се върнат, защото рискуваха да попаднат в обсега на куршумите на шофьора на цистерната. Двете с Руби бяха като приклещени в тези ужасни граници, а отвъд тях се простираха непроходимите дебри на планината Брукс и Северния Ледовит океан: кутия в кутията.

Докато пътуваше към Мат в опит да го открие, можеше да вярва, че той е жив; можеше да избяга от фактите. Но сега те се изправяха пред нея, все едно че я бяха преследвали от офиса на лейтенант Рийв във Феърбанкс и тук, в ледената пустош, я заобикаляха.

Мат й беше казал истината за венчалната си халка и за животните, да, следователно и онова, което бе казал за Корасон, също беше истина, но това не означаваше, че е жив.

Това, че го обичаше, не означаваше, че той е жив.

Вече не можеше да се движи и да приближава към него, нито можеше да избяга от страха си.

Усети как кръвообращението й спря, засенчена от замръзналата неподвижност на голата тундра; насилствена неподвижност в една по-голяма неподвижност.

Отгоре трепкаха звездите, разположени на недостижими светлинни години от нея.

В тъмнината и тишината най-сетне трябваше да приеме истината.

Той беше мъртъв.

Беше умрял в понеделник следобед, докато двете с Руби все още бяха в Лондон.

Тя изкрещя скръбта си, разпуквайки тишината, и Руби сигурно долови вибрациите на звука с кожата си, този чудовищен писък.

Чу името й да се връща обратно към нея в тъмнината.

Не можеше да е вярно.

Мат отново я повика.