Розамънд Лъптън
Тишина (18)

17

Руби спря да трепери. Ясмин изпита панически ужас. После чу дишането на дъщеря си, равномерно и ритмично, и усети топлината на кожата й. Термометърът показваше, че температурата в кабината се е покачила на дванайсет градуса; навън беше минус двайсет и шест.

Ясмин беше спала в продължение на почти два часа с включен двигател и пуснато парно. Беше истински късмет, че в газовата система на камиона нямаше повреда и в кабината не беше изтекъл въглероден окис. Но пък, от друга страна, им се полагаше и малко късмет. Ледът от вътрешната страна на предното стъкло се беше разтопил на локвички.

 

 

Мама ме събужда и ми се усмихва. Щастлива съм, без да знам защо.

Бурята е преминала! ВЕЧЕ НЕ Е СТУДЕНО! Леденото чудовище напълно се е разтопило върху контролния панел на кабината и аз наливам на мама пълно с въздушни мехурчета шампанско, хвърлям конфети и се чувствам боцкащо жива, сякаш всяка клетка от тялото ми празнува и хвърля конфети през прозорците върху снега.

Кабината вече не се люлее, никак даже. Отново усещам миризмата на всичко около себе си; косата ми мирише на паста за зъби! Мама ми обяснява с жестове, че полицаите скоро ще пристигнат. „И ти ще ги накараш да вземат татко с проклетия им хеликоптер?“, питам я аз. „Абсолютно!“, отвръща мама, после ме предупреждава да не използвам ругатни и да си облека някакви дрехи. Би трябвало да ми е странно, че съм гола, но не го усещам по този начин.

Мама ме хвали, че съм храбро момиче.

 

 

Когато пристигнаха на това място в разгара на бурята, Ясмин можеше да вижда едва на няколко метра пред себе си; сега светлините на фаровете й разкриваха покрита със сняг безбрежност, простираща се дотам, докъдето стигаха светлините, и продължаваща в тъмното чак до Северния ледовит океан. Сега знаеше, че там навън има птици и животни, които оцеляват на студа и тъмнината, и тези знания смекчаваха голата острота на пейзажа и му придаваха дишаща топлина.

— Ами ако се окаже, че е наистина трудно да отвлечем полицейски хеликоптер, за да стигнем при татко? — попита я Руби.

— Не вярвам, че ще се наложи да го отвличаме. Мисля, че вече сме спечелили уважението им, защото пресякохме цяла планинска верига, победихме лавина и оцеляхме насред полярна буря по средата на тундрата. Сега вече ще чуят онова, което имаме да им казваме.

Руби се засмя:

— Да.

Сега полицаите също така щяха да й повярват и за цистерната, която ги преследваше, защото едва ли някой би се осмелил да премине през прохода Атигун насред арктическа буря само заради някакъв фантом.

— А ако помислят, че сме се преобърнали от ръба на бездната? — попита Руби.

— Когато изхвърлихме дрехите на господин Азизи и оставихме следи ли? Снегът вече ще е заличил следите ни и дрехите още преди края на виелицата. Полицаите скоро ще ни открият.

Известно време мълчим, просто се чувстваме щастливи и сгрети, после мама ми казва:

— Защо не ти харесва да говориш с уста?

Притеснявам се да ми се кара; че съм се провалила, както винаги става. Но греша. Виждам, че не е така. Просто тя наистина иска да знае каква е причината.

— Когато използвам жестове или пиша, виждам същите думи, които вижда и човекът, с когото комуникирам — обяснявам, — както сега. Виждам ръцете си, ти също ги виждаш и ние заедно виждаме думите. Но ако проговоря с уста, тогава само човекът, който чува, ще чуе моите думи. Не и аз.

Млъквам, защото съм истински провал, но ще й кажа, че когато говоря със своя глас, се плаша.

Мама не ме прегръща, което е добре, защото не искам да ме прегърне. Гледа ме наистина сериозно, сякаш й се ще да узнае повече.

— Все едно вече не съм тук — допълвам. — Когато говоря с уста, сякаш изчезвам.

Мама кимва. Виждам, че ме разбира.

Ясмин си спомни как беше крещяла името на Мат насред бурята. Но въпреки че устата и езикът й бяха заемали правилната форма и дробовете й бяха форсирали дъха й възможно най-силно, изкрещяното име беше заглушено от ураганния вятър и тя не знаеше дали изобщо беше издала някакъв звук. Това я беше накарало да се почувства дезориентирана и уязвима, все едно бе създала вакуум около себе си.

Колкото и да се напрягаше Руби да изкара някакъв дъх от дробовете си, колкото и перфектен да беше моментът, както и координацията на езика, устните и небцето й, гласът й щеше да остане нечут от самата нея и светът щеше да е ням. Откакто бе навършила три години, Руби бе поискала да сложат огледало във всяка стая. Сега Ясмин ясно разбираше нуждата на дъщеря си да потвърди на самата себе си физическото си присъствие на дадено място.

Облякоха си полярните дрехи, преди да излязат навън. Вече не беше толкова убийствено студено, както по време на бурята, но пак беше минус двайсет и пет градуса и продължаваше да е тъмно.

 

 

Излезли сме от кабината и сме супер схванати, като някакви кукли, държани в прекалено тясна кутия. Готова съм да се обзаложа, че татко прави същото, което и ние, защото един апутиак не е много голям, така че той сигурно също се протяга и прави джъмбо-стъпки. Оглеждам се да видя някое животно, но в тъмното е почти невъзможно да се види каквото и да било. А и не искам да се оглеждам прекалено дълго, защото се страхувам, че мога да зърна мъжа, който убива животните, въпреки че не ни е изпращал имейл от цяла вечност и според мама вече се е отказал. Пък и полицаите скоро ще пристигнат.

Мама ме потупва лекичко по рамото. Ръцете й, осветени от лампичката в кабината, ми казват да погледна нагоре.

СУПЕРСКИ-СТРАХОВИТО-КРАСИВО Е!!!

Над главите ни блестят милиарди звезди и накъдето и да погледне човек: покривът на кабината, стените, небето, всичко грее и блещука. И не е както когато виждаш звездите у дома, защото цялата работа е в това, че тук е толкова тъмно. Просто тъмно накъдето и да погледнеш. Черно, черно, черно. Но в безкрайното небе греят диаманти и ярки като лазер точки, и хиляди частици от слънчевите лъчи, уловени и задържани в небето. Като брокат върху кадифе и светлина, пречупена през стъкло, и те са магически и в същото време — реални!

Мама не откъсва поглед от небето, главата й е силно отметната назад, и аз буквално чета мислите й:

СУПЕРСКИ-СТРАХОВИТО-КРАСИВО!!!

 

 

Ясмин никога не беше виждала такова красиво, чисто и перфектно небе; нямаше никакво причинено от човека светлинно замърсяване, небето беше чисто изпрано. Докато траеше бурята, се беше вкопчвала във вярата си, че Мат е в безопасност. Гледката на това изключително нощно небе засили убеждението й. Той беше оцелял и полицията щеше да го открие, и тримата щяха да се съберат отново.

Огледа небето за Поларис. От тринайсетгодишна възраст беше оглеждала нощното небе, първо с бинокъл, по-късно с телескоп и пътувания до някоя обсерватория, и при всеки отделен случай, за да се ориентира къде се намира по разположението на звездите, тя първо намираше Поларис, постоянната Полярна звезда, маркера за „право на север“. Усещаше се близка с моряците и изследователите отпреди векове, които бяха определяли посоката си с помощта на тази звезда.

Откри Поларис високо над себе си. Беше стъпила на върха на планетата.

 

 

Гледаме към небето, за да зърнем полицейския хеликоптер, и докато трае това, мама ми показва съзвездието Рало и как от него да открия Поларис, който сочи право на север.

— Това Северната звезда ли е? — питам мама.

— Да. Намираме се на самия връх на Земята, Руби — отвръща тя. — Светът се върти около нас.

Започвам да се смея, но мама настоява:

— Вярно е! Представи си невидима нишка, която тръгва от Космоса надолу към мястото, където сме стъпили, преминава през цялото земно кълбо и излиза навън отдолу, където е Южният полюс. Земята се върти около тази нишка, така че наистина се върти около нас.

Страшно ми харесва това обяснение.

Тя продължава да гледа към небето, но лицето й е придобило наистина сериозно изражение.

— Трябва да ползвам лаптопа ти, става ли?

Мама влиза в кабината и аз я следвам, защото искам да й кажа нещо, което може би не знае. Татко ми обясни, че когато мигрират, птиците използват Северната звезда за ориентир. Ето така намират пътя си към дома в тъмното. Малките птиченца изучават звездите в нощното небе, за да ги запомнят. Да пукна, ако лъжа! Мисля, че мама и татко могат да сравнят бележките си за суперската Северна звезда.

Тя е отворила лаптопа ми и гледа снимката на бедния разкъсан мускусен бик, и сега преминава надолу към цифрите под нея: 68950119 149994621.

— Мислех, че тези цифри са свързани със заглавието на имейла, но не е така — обяснява ми мама. — Предполагам, че DSC има нещо общо с някакъв файл на фотоапарат, но тези дълги номера са различни.

Сигурно разбира, че съм объркана, защото жестовете й са наистина внимателни и прецизни.

— Разделяме Земята на сегменти, както когато беля портокал — продължава тя. — Линиите между сегментите се наричат географска дължина. Всички те се срещат в Северния полюс, много близко дотук, и в Южния полюс, откъдето излиза невидимата нишка, за която ти говорих.

Отваря снимката на горките вълци. Виждам, че наистина иска да побърза, но намира време да ми обяснява с ръце:

— В другата посока вървят невидими окръжности, подобни на обръчи, опасващи Земята. Те се наричат географска ширина. Една от наистина важните географски ширини е Полярният кръг. Географската му ширина е 66,56, после следват някакви по-малки цифри, 2 и 5, ако си спомням правилно. Антарктическият кръг е със същата географска ширина, само че отпред има едно S, което означава Юг.

Тя посочва номера под снимката с вълците: 68945304 149992659.

— Ако сложим десетична запетая в първия набор от цифри, ще получим географска ширина — малко на север от Полярния кръг.

Не разбирам, но това няма значение, защото имам чувството, че макар да жестикулира, мама сякаш говори на себе си. И татко прави така понякога, но досега не съм виждала мама да го прави.

Записва 68,945304.

— Повтаряме същото и с втория набор от цифри със знак минус, тъй като съм почти сигурна, че е географска дължина, която се намира на запад от главния меридиан.

Записва 149,992659 и наистина нямам представа какво иска да каже. После отваря всеки един имейл и записва всички номера на гърба на картата на господин Азизи; казва ми, че моята работа е да се оглеждам за полицейския хеликоптер.

 

 

Някога Ясмин беше смятала, че географската дължина и географската ширина, освен че са откривателски практически инструмент, също така са и начин човечеството да затвърди собствеността си над планетата. Беше харесвала тези глобални невидими маркери много повече от своеволните и кървави линии, очертаващи държавите. Ограждащата природа на разделителните линии, безстрастната им математическа логика и научна прецизност я караха да усеща света като по-безопасно място. Също така й харесваше, че историческият начин на картографиране на планетата се използва всеки ден в забързания съвременен живот, докато хората, които караха колите си, използваха GPS, без да разбират, че са безопасно направлявани от координатите на географските ширина и дължина, добити чрез триангулация^[1] на сателитни сигнали в Космоса.

Вероятно именно поради факта че дълго време беше асоциирала географската ширина и географската дължина със защитеност и ред, първоначално бе пропуснала да види какво всъщност представляват всички тези цифри. Разположението им под гротескните снимки ги беше замаскирало, беше им позволило да подминат неидентифицирани нейния обикновено научно настроен мозък. Или може би просто тези ужасни образи бяха изисквали цялото й внимание; уплашена и изтощена, тя не разполагаше със спокойствието и яснотата на ума, за да ги разтълкува.

Като се опитваше да овладее тревогата си, тя отвори Google Earth: цифрите щяха да определят местоположението на преследвача им с точност до няколко метра. Скоро той щеше да се сдобие с физическо присъствие на точно определено място някъде там, в тъмното.

Тя напечата цифрите под снимката с мускусния бик, добавяйки десетична запетая и отрицателен знак: 68,950119 –149,994621.

На екрана се появи глобус, който се завъртя, за да разкрие западната част на планетата — Русия, Канада и Аляска, после картината се увеличи и сега се виждаше само Аляска. Придвижи се през Аляска и спря.

Това трябва да беше мястото, където беше убил мускусния бик и го бе снимал.

Маркира местоположението на животното и плъзна курсора на мишката за допълнителни детайли.

Видя, че на картата е маркирано Анактуе.

Използвайки измервателна линия, тя измери разстоянието между мускусния бик и Анактуе. Осем мили.

Защо й беше изпратил местоположение? Сигурно беше неволно. Помисли си, че сателитният му терминал може би имаше вграден GPS, който автоматично беше тагнал снимката и негодникът не бе разбрал.

Вкара в търсачката номера на снимката с гарвана: 69,051605 –150,116989.

Местоположението на гарвана беше точно в Анактуе. Дали Мат познаваше този човек?

Не беше сигурна, че времето, през което бяха изпратени имейлите, съвпадаше с пропътуваното разстояние, но сигурно при изпращането на имейли на такова отдалечено място съществуваха проблеми.

После вкара номерата под снимката с вълците: 68,945304 –149,992659.

Отново измери. Вълците се намираха едва на половин миля разстояние от мускусния бик.

Вкара и номерата от последния имейл, този с полярното лисиче: 68,733615 –149,695998.

Беше изминал осемнайсет мили от мястото с вълците, отдалечавайки се от Анактуе.

Отвори своята електронна поща. Преди час, докато бяха спали, беше пристигнал нов имейл.

* * *

Тази снимка е най-гадната от всички. Семейство речни бобри. Майка, баща и три малки. Речните бобри са наистина срамежливи, но когато никой не ги наблюдава, те играят, включително и възрастните, на криеница, на гоненица — всякакви игри. Освен това са грациозни плувци и строят тези суперски бърлоги със съвсем мъничка дупка, през която да влизат и излизат, за да са в безопасност. Но тези тук не са били в безопасност.

Мама ме моли да вкарам координатите в Google Earth. Според мен иска да ме разсее, за да не мисля за горкичките речни бобри, но дори да не гледам към снимката, аз продължавам да ги виждам наистина ясно в съзнанието си.

 

 

Ясмин излезе от кабината. Застанала на най-горното стъпало, тя се огледа за хеликоптер, но не забеляза никакви други светлини, освен тези на звездите. Ослуша се, но не чу нищо, нито дори вятъра; огромна тишина и неподвижност.

Стори й се, че долови дишане и стъпки. Сигурно беше игра на собственото й въображение, сама се плашеше.

Руби удряше по стъклото на кабината.

Нов имейл.

Екранът се изпълни със звезди, чиято светлина пронизваше тъмното небе; същото небе, което виждаха сега над себе си. Изведнъж Ясмин се почувства шокиращо уязвима, сякаш стоеше гола пред него. Откъде знаеше той къде се намират, че да й изпрати тази снимка? Все едно четеше местата на скривалищата й от мозъка й.

Руби беше вкарала координатите от имейла с бобрите в Google Earth. Беше се придвижил на девет и половина мили от имейла с лисичето и продължаваше да се отдалечава от Анактуе.

Вкара в търсачката координатите от снимката със звездите: 69,602132 –147,680371.

Звездната снимка беше направена на шест и половина мили от бобрите. Продължаваше да се отдалечава от Анактуе.

Сигурно бягаше.

Според него снимката със звездното небе бе последният акт на заплаха, но вместо да я уплаши, той беше издал местоположението си. Можеше да каже на полицията къде точно се намира преследвачът им.

Взе слушалката на радиостанцията.

Нямаше връзка.

Опитваше се отново и отново да се свърже, но нищо не се получи. Почувства как цялата се сковава от ужас.

— Ето какво ще направим — каза тя на Руби. — Искам да се опиташ да се свържеш с полицията чрез имейл и да им кажеш, че имаме нужда да дойдат при нас възможно най-бързо. Кажи им, че вече не разполагаме с радиостанция. Можеш ли да опиташ?

Руби кимна.

— Добро момиче. Аз ще откъртя леда от гумите. Не искам да изоставим камиона на господин Азизи тук. Искам да е готов, за да може някой полицай да го върне обратно на собственика му.

Надяваше се Руби да не разбира, че я лъже и че се налага да се измъкнат възможно най-бързо. Тя стегна ръкавиците около китките си, взе шилото за лед от кутията с инструменти на Адиб и излезе навън.

На най-горното стъпало отново се ослуша за стъпки и дишане, но не чу нищо. Ураганният вятър беше издухал снега над магистралата и през тундрата; не беше се натрупал около камиона, както се бе страхувала.

Пропълзя под камиона с фенерчето на Адиб. Нагласи светлината и извади шилото за лед. Измръзналата й лява ръка силно я болеше, но тя се подпря на нея, докато дясната й ръка къртеше леда.

 

 

Мама и татко не ми позволяват да ровя из Гугъл, когато съм сама, а учителите ни винаги ни дават уебсайт, където да отидем, ако искаме да използваме интернет за домашните си, така че никога преди не съм правила нищо такова. Вкарах „Полиция, Аляска“ в търсачката и се показаха много, ама много неща, само че не знам кое от всичките е правилното. Надявах се, че ще намеря уебсайт, който да ни помогне, но той е само с обяви за работа. Пиша „Полиция във Феърбанкс“, защото това е единственият град, който знам, като изключим Дедхорс, а аз не съм сигурна дали в Дедхорс изобщо има полиция. Уебсайт! С телефонни номера. Само че ние нямаме телефон. Ровя и ровя, защото трябва да има и имейл адрес, но не откривам такъв и не знам какво да правя.

Гривната ми вибрира и интернет връзката прекъсва точно в този момент.

Мама тича към мен, бързо прескача стълбите и влетява в кабината. Вижда ме и цялото й лице светва, сякаш се усмихва, въпреки че продължава да ми изглежда наистина притеснена. Казва ми да си сложа предпазния колан, но потегля още преди да съм успяла да го сторя. Гривната ми вибрира само когато наоколо има наистина силен шум.

Дишането на мама е супер бързо, виждам това въпреки многото катове дрехи върху нея. Сигурно е откъртила леда, защото камионът вече не се тресе.

Включвам „Магически глас“, защото знам, че не може да жестикулира, докато кара. За да използвам „Магически глас“, не ми е нужен интернет.

— Каза ли на полицията?

— Съжалявам.

Мама гледа право напред и продължава да кара. След малко сигурно разбира колко зле се чувствам, защото лицето й отново омеква и тя казва:

— Няма нищо. Полицаите и без това вече ще са тръгнали към нас.

 

 

Ясмин тъкмо привършваше къртенето на най-голямата буца лед, когато чу как изстрел разкъса замръзналата тишина, както и последвалия пукот при удара на куршума някъде в камиона. Видя как сателитният предавател пада с трясък на земята. Хукна към Руби и забеляза как лъчът на електрическо фенерче се отдалечава надолу по пътя; светлината му за кратко се отрази в металната повърхност на цистерната. През цялото това време той не беше стоял от другата страна на лавината, а беше изчаквал преминаването на бурята. И после се беше промъкнал към тях в тъмното и бе откършил антената на радиостанцията им, после бе свалил с изстрел сателитния предавател.

Най-вероятно възнамеряваше да стори нещо по-лошо и искаше да се увери, че няма да могат да се обадят и да потърсят помощ.

Сега караше бързо, като на два пъти рязко зави, за да избегне натрупвания от сняг по шосето.

— Какъв беше този силен шум? — попита я Руби.

Не знаеше какво да й отвърне.

— Мамо?

— Някой счупи сателитната чиния — рече тя. — Който и да е той, явно не иска да говорим с никого. Но полицията няма да се забави много.

Полицаите щяха да ги забележат лесно. Нямаше дървета, нито дори храсти, а върху камиона им се мъдреше огромната сглобяема къща. Едва ли щяха да се затруднят да ги открият?

Нямаха радиостанция. Нито сателитна връзка. Най-близката сграда бе на повече от сто мили разстояние.

* * *

Трябваше да изпратя имейл на някой от училище; на Джими, защото знаех адреса му наизуст. Помислих си го, но после се сетих, че в Англия е нощ и че той няма да отвори имейла ми до сутринта, а това беше много време. Но не съм сигурна дали у дома е нощ. Дори не знам дали е нощ тук. Имам чувството, че навсякъде е нощ; все едно нощта е погълнала дните.

Гледам през прозореца си, защото се надявам отново да видя отпечатъци от криле на бяла яребица, но наоколо има само сняг и тъмнина.

Изведнъж се сещам какво трябваше да направя и ми призлява.

— Трябваше да туитвам — казвам на мама.

— Няма нищо, което можеше да направиш. Наистина.

Вероятно мисли, че идеята е глупава. Но не е. А сега е прекалено късно.

Преди да замине, татко искаше да е сигурен, че никакви тролове няма да се промъкват сред моите последователи в Туитър, както в „Трите козлета“^[2] с мен в ролята на едно от козлетата.

Той каза:

— Последователите ти те ретуитват като луди. Все едно че имаш шестстотин говорещи малки костарикански папагалчета.

Каза го, защото само малките птички възпроизвеждат такова свирукане, а костариканските папагали са наистина, ама наистина най-шумни, така че, когато малките им повтарят звуците, те сигурно също са шумни.

— Въпреки че — продължи татко — според някои хора изключителната птица лира е по-шумна.

Засмях се, понеже смятам, че е суперско да имаш „изключителен“ прикачено към името ти.

После татко попита:

— Какво ще кажеш, ако те нарека Изключителната Руби?

Просто щеше да ме накара да умра от срам.

— Виждала ли си това? — додаде татко. — Имаш последователи от цялата земя. Америка, Австралия, Япония, Канада, Европа, отвсякъде.

Значи някъде щеше да е ден и някой щеше да е станал и да е видял туита ми, с който моля за помощ, и този някой щеше да е възрастен и да знае какво да направи.

Сега е твърде късно.

Мама бързо ме стисва за ръката.

— Няма нищо. Наистина.

Аз обаче не съм съгласна с нея.

— Обърнал е — продължава мама. — Зад нас не се виждат светлини. И е така от много време.

Обръщам се да проверя. Права е. Зад нас е само черно. Гледам много, много дълго време и няма никого.

— Той знае, че ще ни търсят с полицейски хеликоптер, и не иска да открият и него — казва мама. — Бяга. Както и мъжът, който ни изпраща снимките.

Правя знака за „Ура!“, което кара мама да се засмее.

Караме часове наред и аз не спирам да проверявам, но зад нас наистина няма никого.

Руби я потупа по ръката. От едната страна на шосето се виждаше стълб, който стърчеше над снега. Дървото беше разцепено в горната част, където бе имало пътен знак. До него имаше завой.

Ако Руби не беше гледала през своя прозорец и не беше предупредила Ясмин, тя никога нямаше да го забележи. Спомни си, че когато беше разглеждала картата на Адиб, се бе надявала да открие някакъв речен път, който да ги откара до Анактуе. Беше забелязала извивката на река Алатнак близо до магистралата. Бяха стигнали точно до тази точка.

Адиб им беше обяснил, че ще е възможно да карат по речния път единствено ако към него е построено свързващо шосе. Това трябва да беше именно свързващото шосе. Предполагаше, че „Соагил Енерджи“ вече бяха почнали да изграждат инфраструктурата си.

Анактуе се намираше на трийсет и пет мили разстояние оттук. Ако пътят по замръзналата река беше безопасен, тя щеше да стигне до Мат и да е с него след по-малко от два часа. Полицейският хеликоптер пак щеше да ги забележи, щяха да са близо до Далтън, а камионът им беше огромен. Можеше да насочи полицията към Мат.

Свърна от магистралата и пое по необработеното свързващо шосе.