Розамънд Лъптън
Тишина (17)

16

Мама изпразва куфарите ни и ние навличаме всичките си дрехи. Започнахме с най-тесните и сега си обличаме най-широките дрехи отгоре. С ръкавите е най-трудно и мама ми помага да ги издърпам над тези отдолу, макар че не може да използва напълно лявата си ръка, понеже е изгорена от леда. Помага ми да си облека парката на господин Азизи най-отгоре. Мирише на лимонов сапун, каквато беше миризмата на господин Азизи, само дето не го знаех, преди да помириша лимоновия сапун и да се сетя за него. Искам мама да облече тази парка, но тя отказва.

Фаровете ни са изключени, така че не виждаме нищичко. Понякога имам чувството, че се движим, но това е от вятъра, който ни клати. Мама май чува разни работи, защото продължава да замръзва на място, сякаш играе на „Статуи“.

Казва, че когато от полицията дойдат да ни вземат с техния хеликоптер, тя ще ги накара да повярват, че татко е жив и ще ги ПРИНУДИ да отидат да го потърсят в Анактуе. Казва, че ако се наложи, ще отмъкне проклетия им хеликоптер. Никога преди не съм я виждала да произнася „проклет“, но татко употребява тази дума доста често, за всяко нещо, като задръстване на движението например. Харесва ми формата, която заемат устните й, когато го изговаря, те се затварят в края — проклеТ — сякаш наистина е твърдо решена да го направи.

Затъква спалния чувал на господин Азизи около мен и той също мирише на лимон. Казва ми, че трябва да поспя, защото, когато човек спи, времето минава по-бързо. Когато бях малка, ми обясняваше, че спането е като пътешествие в Космоса, просто заминаваш за малко, но когато отново се върнеш на Земята, тук времето, през което си отсъствал, е доста по-дълго. Така че затварям очи.

 

 

Ясмин беше доволна, че Руби не може да чуе жестоките пориви на вятъра; полярната въртележка високо над главите им в стратосферата, спускаща се към земята под формата на ураган, разтърсващ камиона и запращащ хоризонтални лавини по повърхността на тундрата.

Термометърът в кабината показваше минус четирийсет и два градуса навън, а усещането за студ се засилваше от неспирния вятър. В кабината беше десет градуса. Бяха облечени във всички дрехи, с които разполагаха, но тя нямаше представа колко дълго щяха да оцелеят, ако двигателят откаже.

Включи радиостанцията с надеждата, че ще чуе как полицаите храбро се борят с урагана и идват да ги приберат въпреки всичко, макар да знаеше, че дори самата мисъл за това е налудничава. Но единствените гласове, които се чуваха, бяха на шофьорите, спрели принудително в Дедхорс, Колдфут и Феърбанкс — оплакваха се заради закъснението и загубата на надници. Независимо от това гласовете им й действаха успокояващо, така че остави радиостанцията включена.

До нея Руби спеше. Ясмин си спомни пребледнялото й лице и треперещото й тяло, когато беше видяла снимката на убитото полярно лисиче и бе разбрала, че имейлите не са от баща й. Тогава дъщеря й си беше помислила, че Мат не разполага с никакви инструменти за оцеляване, нито с подслон.

Спомни си как се беше оглеждала за място, където да обърне.

Не! Не можем да го изоставим!

Бе видяла отбивка, където можеха да направят маневра.

Той може да умре! Мамо, моля те!

Руби буташе лаптопа си към нея, докато тя се насочваше към отбивката.

Ще остана сама!

А цистерната беше точно зад тях, фаровете й я заслепяваха и тя трябваше да продължи напред по стръмния, ветровит и предателски път, затова не й беше останало време да се замисли върху думите на дъщеря си, нито да прочете онова, което беше написала на компютъра си, но беше усетила как провалът й като майка я бе преследвал в тъмнината.

Отвори последния документ на лаптопа.

Това са моите думи, мамо. Това съм аз, говоря.

Това съм аз,

КРЕЩЯ!

Това е моят глас.

Това съм аз.

Мат го беше разбрал. И тя го обичаше още повече заради това.

Погали пухкавата повърхност на маската на Руби, сякаш да изглади бръчките от умора и тревога по лицето отдолу. После отвори блога й.

aweekinalaskablog.com^[1]

Здравейте, този блог е за времето, прекарано в Аляска от нас. Мат Андерсън, оператор на филми за дивите животни, и Руби Алфредсън.

(Мислиш ли, че така става, татко? Ти вероятно ще напишеш нещо много по-добро и аз ИЗОБЩО няма да възразявам, ако решиш да го промениш. Засега първо слагам снимката на мускусния бик. Ще изтрием тези бележки преди да го публикуваме!)

Руби беше качила снимка на разчленения бик и старателно бе копирала всички цифри отдолу.

(Това за работата ти ли е, татко? Надявам се да е така, защото на хората, които четат блога ни, може да им призлее, като го видят. Мисля, че си направил снимка, защото това е голям мускусен бик, а вълците обикновено не нападат такива големи екземпляри? Да не е бил болен или ранен? Но ние ще видим жив мускусен бик, нали? Така че ще пиша за мускусни бикове и после можем да сложим друга снимка, и ти ще добавиш всичко, което съм изпуснала.)

Ясмин си спомни физиономията на Руби, докато дъщеря й упорито се опитваше да приеме това гротескно изображение като част от нормалния свят; като нещо, което баща й би изпратил. Разбра, че дъщеря й вече не приемаше на доверие онова, което тя й казваше; понеже й беше нужно да си измисли доказателства, че баща й е жив. Сега изпита гняв и остра мъка, понеже Руби бе подмамена да вярва, че тези снимки са от баща й, макар и тя самата доброволно да се беше подвела по това и че така внимателно бе включила в блога си онова, което непознатият й беше пратил.

Мускусните бикове наистина изглеждат огромни и страшни, но в действителност са кротки тревопасни и копитата им са големи само за да могат да чупят леда с тях и да стигат до вода, както и да ходят по снега, без да затъват. Ескимосите наричат мускусните бикове „умингмак“, което означава „брадатите“.

Ясмин си спомни, че дъщеря й беше почнала да й разказва за мускусните бикове, но тя я бе прекъснала и й беше казала да използва гласа си, фокусирана единствено върху желанието си да накара Руби да говори с уста. И Руби със сигурност беше усетила липсата й на интерес — дали изобщо се бе опитала да я прикрие? Прочете онова, което дъщеря й щеше да й каже, стига да й беше позволила да говори:

Мускусните бикове са много смели. Вълчите глутници ги преследват и винаги убиват най-малките (или почти винаги). Така че когато биковете видят вълча глутница, всички възрастни правят кръг около малките. Насочват задниците си навътре към центъра на кръга, а рогата си — навън, за да изглеждат застрашителни. Преди около сто години и хората са ходили на лов за мускусни бикове и тогава те също са правели кръг около малките и не са помръдвали от мястото си, докато ловците са стреляли и стреляли по тях. Когато някой от биковете бил ранен, останалите ограждали и него и се опитвали да го защитят. Ловците са ги смятали за глупави животни, но всъщност те са били много храбри.

Ясмин беше трогната от описанието на мускусните бикове и от знанията на дъщеря си. Отвори следващата страница на блога.

Руби беше качила снимката на мъртвия гарван и отново педантично бе копирала номерата отдолу.

(Разказвал си ми много неща за гарваните, така че ще напиша онова, което знам, и после ти ще добавиш пропуснатото.)

Гарваните са най-големите пойни птици и изпълняват редица различни песни. Пеят, когато са уплашени, а понякога — когато просто разговарят помежду си. Грачат, както издават звуци, наподобяващи почукване, но предимно обичат да пеят.

Избират си партньор и остават с него до края на живота си. Много са верни. Понякога прекарват дори трийсет години заедно.

Когато летят, обичат да правят салта и свредели във въздуха. Понякога, когато летят, носят пръчки или пера и си ги предават един на друг, сякаш играят на подхвърляне и хващане в небето.

Ясмин си представяше съвсем ясно как Мат разказва за гарваните, както и задоволството на Руби от тези разкази; чувстваше топлината между баща и дъщеря.

След раждането на бебетата гарваните остават с родителите си в продължение на година. Понякога се появява трети гарван, нещо като кръстник, който помага на родителите да намират храна за малките, както и да ги обучават. Гарваните са суперски — страхотни имитатори и си играят на шеги: могат да имитират други животни и дори хора.

Те остават в Аляска през цялата зима. Ако има някой снежен хълм, обичат да се пързалят надолу по него, все едно са в тобоган, при което се редуват един след друг. Те не просто си играят заедно, играят и с други животни, дори такива като вълци и мечки. Не е ли удивително?

„Да — помисли си Ясмин — удивително е.“ Тя отново погледна снимката и вместо да види демоничната птица от западната литература или грозните, натоварени с отрицателни символи затворници в лондонската кула, погледът й се спря върху птици, които пееха, пързаляха се и оставаха с един партньор до края на дните си. Нищо чудно, че Руби толкова много ги харесваше; също и Мат. Вече беше разбрала, че тук наистина съществува див свят, който Мат можеше да снима, но сега успя да разбере и поради каква причина съпругът й бе поискал да го прави.

Руби беше пожелала да й разкаже една ексимоска история за някакъв гарван. Но тя я бе прекъснала с изискването да използва истинския си глас. И когато дъщеря й не беше проговорила с устата си, тя бе решила, че най-вероятно няма никаква история.

Прехвърли се на следващата страница от блога.

Снимката на мъртвите вълци, почти напълно заровени в снега, изпълни екрана. Отново забеляза проблясването на впряг в долния десен ъгъл и едва забележимото очертание на хъски.

Руби не й беше казала нищо за вълците. Нито един факт. Дори не беше направила опит.

Колко често беше карала дъщеря си да замълчи, без да си дава сметка за това?

(Защо си направил този снимка, татко? Да не би да е заради това, че бедните вълци са били уловени като в капан в снега? Мислех, че животните в Аляска са наистина добри в оцеляването в такива условия. Мисля, че тези снимки не са за нашия блог, а за работата ти. И че ще ми разкажеш всичко за тях, когато се видим.

Но аз наистина искам да пиша за нашия блог, защото, когато го правя, имам чувството, че си с мен.

И ще видим вълци, нали? Такива, които са живи и с гъста бяла козина? Затова сега ще пиша за онези, които предстои да видим.)

Ясмин чу името си по радиостанцията.

— Добре, Ясмин, готов съм да се хвана на бас, че слушаш радиостанцията.

Беше я включила преди петнайсет минути, за да има за компания гласовете на останалите шофьори. Сега усили звука. Беше Коби.

— Ако сте ме чули преди, някъде около дванайсет пъти, тогава се извинявам, че се повтарям. И всеки, ВСЕКИ, който ме прекъсне, понеже му се повдига от това, ще отговаря пред мен в Колдфут.

Все едно бучащата гневна буря се сблъскваше със спокойно отговарящ й глас.

— Така. Значи, с теб има дете — продължи Коби. Сигурно я презираше за това, но тонът му беше мил. — Трябва да се погрижим за нея, нали така? Гледай и двете да сте на топло, за да оцелеете през тази буря. Разпитах момчетата тук, в Колдфут, и съставихме един примерен списък с най-доброто, което може да се направи.

Помисли си как, когато всичко това свърши, щеше да хареса идеята за примерен списък с нещата, които помагат при оцеляването насред полярна буря в Арктическата тундра. Сега, докато Коби беше там и й говореше, вярваше, че ще настъпи момент, в който всичко ще е приключило.

— Така. Първото нещо, което трябва да направите, е да облечете всички дрехи, с които разполагате. Ако имате по три шапки, тогава слагате и трите на главите си, ясно? Спални чували, хавлии, всичко от този род, увийте около себе си.

Имаше чувството, че ще й даде златна звезда за награда, и й се прииска да се похвали, че вече са направили точно това.

— Вероятно си надула парното до дупка, нали така? Но трябва да сме сигурни, че в кабината ти не прониква въглероден окис.

Ясмин беше чувала за хора, заседнали в колите си, които се отравяха от въглероден окис, защото снегът запушваше ауспусите им. Но ауспухът на камиона беше много високо, затова тя бе решила, че подобна опасност не съществува.

— Можеш ли да видиш какво излиза от ауспуха ти? — попита Коби. — Ако да, дали изглежда странно, например гъст и кълбест дим? Това е знак, че има някаква повреда.

Значи повреда, а не блокиране щеше да бъде потенциалният проблем. Но в тъмнината и с този сняг й беше невъзможно да погледне ауспуха. Но дори да беше възможно, силата на бурята щеше незабавно да разпръсне дима.

— Предполагам, че бурята е в разгара си, но преди вятърът да започне да вие срещу теб, чу ли някакви звуци изпод шасито на камиона ти? Като силно тракане? Това може да бъде причинено от дупки.

Ясмин не беше чула странни звуци, но от друга страна, имаше толкова много неща, върху които се бе съсредоточила, докато караше, така че напълно възможно беше да ги пропусне. Беше видяла лед, забит в гумите й, твърд като желязо, унищожителен; той би могъл да пробие дупки в ауспуха. И ако това беше станало в някоя част, минаваща под кабината, тогава вътре би могъл да изтича въглероден окис.

Беше оставила парното и преди, когато бе заспала след Колдфут, но оттогава камионът беше подложен на много по-голямо натоварване.

Дръпна спалния чувал над Руби, после изключи двигателя; парното и фаровете веднага изгаснаха.

Гласът на Коби продължи в тъмното:

— Да допуснем, че е станало най-лошото и има някаква повреда. В този случай, когато включиш двигателя, дръж прозорците леко открехнати, и от двете страни, за да влиза свеж въздух и да пречи на отровните газове да се натрупат. Брейди съветва да включваш двигателя по десет минути на всеки час, затова предполагам, че ще е безопасно да го пускаш за по пет минути на всеки половин час.

Тя погледна към часовника на лаптопа, който беше напълно зареден. Екранът светеше. Щеше да засече половин час, преди отново да включи двигателя.

— Адиб трябва да има кутия с инструменти в кабината — продължи бавно и спокойно Коби. — Най-вероятно в средната жабка, ако кабината е като моята. Вътре със сигурност ще има нож. Трябва да разрежеш седалките и да извадиш изолацията. После се опаковайте в нея. Включително главите.

Ясмин погледна в жабката и откри макетно ножче, дебело тиксо, отвертки и малко острие за разбиване на лед. Извади макетното ножче.

— Не съм сигурен дали си чула съобщенията, които полицията не спря да ти изпраща? — продължи Коби. — Но те гласят, че не трябва да излизаш от кабината. Не и докато бурята не спре. По каквато и да е причина. Чакай малко, тук други хора ми казват какво съм изпуснал.

Представи си шофьорите, насядали около някоя маса в мизерното кафене в Колдфут, с чаши горещо кафе пред себе си, вероятно потропвайки с крака, за да се стоплят, защото си представяше, че дори вътре е студено. Не знаеха дали е жива, камо ли пък дали изобщо слуша това, и се трогна, че въпреки всичко се опитваха да й помогнат.

— Добре. Така, слушай, Ясмин. Наистина е важно. Трябва да останеш будна, защото се налага да изключваш периодично парното. Ако започне да ви става студено, почнете да движите ръцете и краката си колкото можете, за да поддържате циркулацията на кръвта. Знам, че кабината не е толкова голяма, но се движете възможно най-много.

Вече разрязваше седалката си с макетното ножче. Вътре имаше пълнеж. Ако направеше достатъчно дълъг разрез, щеше да успее да извади цял пласт и да го увие около Руби като допълнителен слой.

— Гейб съветва да завържеш нещо цветно на антената си, когато стане безопасно да излезеш навън. Но според мен хеликоптерът ще може да те види достатъчно ясно, тъй като ще си единственото нещо на шосето, така че не се притеснявай много за това. — Той замълча за момент и Ясмин се притесни, че е изчезнал. — Знам, че не можеш да отговориш по радиостанцията. Мислиш, че по петите ти се движи някакъв психар. Не съм сигурен в това, но да приемем, че е истина — щом ти го вярваш, ще го приема за факт — в такъв случай няма как да ми отговориш и да издадеш каквото и да било, нали? Така че аз ще продължа да се появявам и да изпълнявам краткия си рецитал пред теб, докато бурята не утихне. Схвана ли? Добре.

Щеше й се да може да му благодари.

Навън беше минус четирийсет и три градуса. Вътре продължаваше да е десет. Не знаеше колко бързо ще спадне температурата в кабината. Но стигнеше ли до нула, щеше да събуди Руби и да я накара да се раздвижи, за да поддържа циркулацията си.

В тъмната кабина, с Руби, притисната плътно до нея, тя продължи да чете блога й.

Знам, че много хора се страхуват от вълци, защото мислят, че те са като от приказката за Червената шапчица: гадни животни, които обичат да убиват. Или защото вият страховито. Но вълците изобщо не са такива, особено полярните вълци. Те са много красиви, с гъста бяла козина, която е специално пригодена да им държи топло. Полярните вълци не са много големи. Според мен главното нещо, което хората не харесват у вълците, е, че се движат на глутници, наобиколят животното, като стадо мускусни бикове например, и после отделят от него едно мъничко биче и го убиват. Но вълците са много по-малки от мускусните бикове, затова е нужно да са в група. И трябва да ядат, иначе ще умрат. Освен това нямат много енергия, за да преследват плячката си, защото поддържането на нормална телесна температура в Аляска си е непрекъсната работа, така че се спират на животни, които изискват възможно най-малък разход на енергия.

Пък и ние ядем агнешко, нали? Никой не иска да яде стара овца. Макар че според мен на вълка му е все едно какъв е вкусът на големия мускусен бик.

Ясмин си представяше как Мат се усмихва на тези думи, какво удоволствие изпитва от бъбривия блог на Руби. Откри общо между тях двете и вълците, в използването на последните остатъци от енергия за оцеляване имаше дълбок смисъл.

Беше си мислила, че докато е на лаптопа си, Руби е самотна, че напуска истинския свят, за да навлезе в киберпространството, населено с непознати, без да разбира, че в него може да има интимни светове.

Върна се в спомените си към дните, прекарани в Шотландия, гневът й, че дъщеря й ще пише блог, неразбирането, че ставаше дума за връзката между Мат и Руби, че блогът щеше да е място, където двамата да се срещат и да бъдат близо един до друг. Едно от многото места. Тя също би могла да намери места, където да се присъедини към Руби — трябваше вече да го е направила.

Имаше още една страница от блога. Беше си помислила, че когато Руби видя мъртвото полярно лисиче с красива муцунка, омазана с кръв, тя най-накрая бе разбрала, че тези снимки не идват от баща й и бе престанала да пише.

Температурата в кабината бързо падаше. Тя свали ръкавицата от дясната си ръка и попипа лицето на дъщеря си, както беше правила безброй пъти, когато Руби бе болна. Челото й беше топло; беше я оставила да спи по-дълго, отколкото трябваше. После прочете последната страница.

(Днес видях нещо суперско-страхотно, татко! И искам този блог да е за всички удивителни неща в Аляска, и се надявам да нямаш нищо против. Нямам снимка, но може би ще успея да направя такава, когато ти си с нас.)

Видях три луни!

Да пукна, ако лъжа!

Обикновената луна и още две, по една от всяка страна; наричат ги лунни кучета. Мама ми разказа всичко за тях. Точното им име е пархелии. Образуват се от лунна светлина, отразена от ледени кристали. Красиви са. Трите луни изглеждаха така, сякаш си поделяха небето.

Сега в кабината беше минус два градуса. Оставаха още петнайсет минути, преди да може отново да пусне парното. Отвори нов документ на лаптопа на Руби и напечата:

●

 

 

Дъхът ни е като пушек. Лимоненият аромат на господин Азизи вече го няма, не се усеща никаква миризма; студът е убил всякакъв мирис.

Бурята разтърсва камиона ни, сякаш сме боен кораб в бурно море.

Мама е като някой старшина, заповядва да си сложим всичко — ВСИЧКО, Руби! Така че вземаме дори кърпи и ги натъпкваме в шапките си, за да направим още един пласт, а когато отново се стопли, косата ми ще мирише на паста за зъби. От училище ме пускат да отсъствам по време на учебните занятия само ако си представя домашните, но сега късам страниците от учебниците си, за да напластя и тях. Това ще е най-хубавото извинение за липса на домашни за всички времена — „ТРЯБВАШЕ да си скъсам учебниците, иначе щях да получа хипотермия!“.

Сложила съм сгънатата карта на господин Азизи в грейката си, но наистина внимавах, защото на нея е отбелязано Анактуе, а това е мястото, където се намира татко, така че не искаме да скъсаме тази част.

Мама проверява термометрите. В кабината е минус шест градуса, а навън — минус четирийсет и два. Включили сме си малката лампичка на тавана и „Магически глас“. И двете с мама носим специалните ръкавици, които татко ни купи, така че можем да разговаряме със знаци. Щях да се уплаша, ако нямаше да можем да си говорим.

Според мама се намираме в епицентъра или окото на бурята. Поглеждам навън, за да видя дали не ни наблюдава някое зло око, като Саурон от „Властелинът на пръстените“, но виждам само отражението на лицата ни в стъклото. Изобщо не приличат на нашите лица, защото сме с очила и маски, и много шапки.

Сега потропваме с крака по пода и размахваме ръце наоколо, и мама казва, че освен това трябва да сме НАЩРЕК. Казва, че главната задача на всяка една от нас е да държи другата будна. Така че ще си разказваме интересни неща. Аз съм първа, но не знам какво да кажа на мама. Тя разбира, струва ми се, че не знам.

— Можеш ли да ми разкажеш историята за ескимоския ловец и ледения блок? — пита ме мама.

Отдавна исках да й я разкажа, още докато бяхме с господин Азизи, защото това е наистина щастлива история и според мен щеше да повдигне духа й. Но тогава на нея не й беше интересно.

— Сигурна ли си? — питам.

— Напълно — отвръща тя и на мен ми става ясно, че под маската цъфва една от онези кратки лъчезарни мамини усмивки.

— Добре. Един ловец седял съвсем сам край една дупка в леда на повърхността на морето — започвам. — Ледът му изглеждал като част от земната повърхност, защото бил много, ама много дебел.

Мама ми кима да продължа, все едно наистина я интересува.

— Трябвало да седи наистина неподвижно. В продължение на много, много, много часове. Вятърът ставал по-силен и по-силен, какъвто е сега, според мен. Ледът се откъснал и заплувал към морето. В началото ловецът дори не разбрал, че парчето лед, на което седял, се е откъснало. Не знаел, че между него и брега има дълбоко, дълбоко море. Бедният ловец се носел все по-навътре и навътре в морето. Татко казва, че понякога някой ловец се удавя или замръзва до смърт. Но семействата им продължават да хранят надежда.

Точно така каза татко — „продължават да хранят надежда“. Но според мен по-правилно ще е да се каже „държат се здраво за надеждата“, защото надеждата е нещо топло, което човек иска да държи близо до себе си.

— Руби? Ти каза, че семействата продължават да хранят надежда, нали?

Тя си мисли, че не внимавам, но аз просто си мисля за надеждата.

— Да. Защото този мъж бил исиксурук — произнасям трудната дума буква по буква, — което означава „силен и издръжлив ловец“, така че той изминал целия път до Сибир на своето парче лед. И на следващата зима се върнал обратно при семейството си по замръзналото море.

Мама ми се усмихва, но през очилата й виждам сълзите в очите й и си мисля, че сълзите сигурно болят, защото очите й изглеждат по-червени.

— Страхотна история, Руби.

Ще ми се татко да я беше разказал, защото го прави много по-добре от мен.

Сега се настъпваме по краката с огромните си ботуши, които са ни тесни заради многото чифтове чорапи, които сме обули, и се преструваме, че маршируваме по време на парад пред Бъкингамския дворец, а туристите ни правят снимки, и си представям, че пред Бъкингамския дворец има сняг, а войниците с шапки от меча кожа спират да маршируват и започват бой със снежни топки, така че все едно хуквам на място, размахвам ръце и се преструвам, че мятам топки. Мама казва, че го играя брилянтно. На нея й е по-трудно, отколкото на мен, защото тя трябва да се навежда, докато се прави, че марширува и хвърля снежни топки.

Термометърът на господин Азизи показва минус осем градуса в кабината и минус четирийсет и пет — навън.

Сега подскачам, мама също, с един такъв приклякващ подскок, и махаме с ръце, както когато някой познат печели състезание и ние го поздравяваме, после решаваме, че Босли е на кучешки надбягвания, макар че той просто се впуска към тълпата, размахал опашка в очакване да го погалят. Ръцете ни се блъскат едни в други, така че не можем да правим големи замахвания.

Мама казва, че съм един от онези служители по летищата, които размахват флагчета, за да казват на самолетите къде да паркират, а на мен ми се падна джъмбо-джет с късоглед пилот, така че трябва да правя супер големи размахвания.

— Ти каза на господин Азизи, че обичаш музика, нали? — пита тя и после произнася с пръсти името „Брамс“ по букви.

Не знаех, че ме е слушала, докато си говорех с господин Азизи. Мисля, че мама също може да изпита чувството, че сме вътре в музиката.

— Каква друга музика харесваш?

Но сега е неин ред да ми каже нещо интересно.

— Моля те, Руби, искам да знам.

— Харесвам и поп — отвръщам. — Преди всичко „Бийтълс“, заради картините в песните им.

— „Жълтата подводница“? Тази ми е от любимите.

— Да, и „Градината на октопода“. Най-много ми харесва „Луси в небето с диаманти“. И доста харесвам песента на Риана за диаманти и звезди.

Пеенето е уморително, все едно че ръцете ми току-що са участвали в маратон.

Лицата ни вече не се виждат в предното стъкло. Отвътре има лед на спирали; на някои места е много по-дебел, отколкото на други.

— Руби? Говорехме за музика?

— Понякога обичам да танцувам. Ако музиката е пусната достатъчно силно.

Използвам американския знак за танц, като изобразявам дансинг с лявата си ръка и танц, като прокарвам по дланта й двата пръста на лявата ми ръка.

Поглеждам към мама и от очите й зад очилата разбирам, че е щастлива от този факт, и ми се приисква да й бях казала по-рано.

— В известен смисъл усещам музиката по дансинга, ако не е покрит с мокет, ритъмът преминава през мен. И мога да копирам движенията на другите, а ако ми предават думите със знаци — още по-добре.

Джими каза, че съм невероятно-страхотна шик танцьорка. („Шик“ беше думата ни за седмицата и според нас беше дума, която предизвикваше асоциации с хипи, танцуващо чарлстон.)

— Къде танцуваш? — пита ме мама. Тя наистина искаше да тренирам балет в училище, но аз не харесвам балета.

— У Джими. Майка му винаги му крещи да намали музиката, но той не я слуша.

Майката на Джими каза, че музиката била оглушителна!, което на нас двамата с Джими ни се стори невероятно комично.

— Браво на Джими — казва мама. — Имам страхотна идея. Можем да танцуваме!

Въздухът жили, когато си поемаш дъх, все едно вдишваш мравки сиафу с острите им жила. Мисля, че ако докоснем дръжката на вратата с голи ръце, кожата ни ще залепне за нея.

— Аз ще пея — заявява мама. — Риана!

Правя физиономия, но тя не може да я види, защото съм с маска. Но тя разбира и знам, че ми се смее.

— Тогава ще съм Джон Ленън, не Риана. — Очите й продължават да се смеят зад очилата.

Тя сваля маската, за да мога да разчитам думите на „Луси в небето с диаманти“, но в същото време ми ги показва с ръце. Татко казва, че пеенето е прекрасно заради звука, който се чува дори когато човек не разбира думите. Аз смятам същото. Че пеенето е красиво само по себе си.

Човек може да създава песен и да пее с едни и същи букви.

Мама пее и пее за мандаринови дървета и небеса от мармалад. Става ми хубаво, като си мисля за това, защото така не се сещам за студа и страха.

Думите на мама са като бели пухкави облачета и е забавно, че думите изглеждат така, сякаш човек може да види, че са направени от дъх. Чудя се дали всяка дума има своя специална форма. Терапевтите ми казваха за издишваните звуци, а сега ги виждам. Може би ако живеехме някъде, където бе толкова студено като тук, щях да се науча да разчитам думите по формата им във въздуха.

Сега мама минава на песента на Риана. И на двете ни идва да се изкикотим, когато с жестикулиране изразява „падаща звезда“. И на никого не съм го казвала, но миналия срок мама ми разказа за секса, защото следващата година отивам в средното училище и трябва да знам неща, които знаят възрастните. Каза ми, че знакът за звезда прилича много на знака за вагина, така че наистина трябва да се внимава много, когато се произнася „звезда“. После двете не спряхме да се кикотим цяла вечност и тя заяви, че според нея „звезда“ било много хубаво име за „вагина“. Та когато изобразява „звезда“ в песента на Риана, ние се смеем, но това е болезнено, защото мравките сиафу ни жилят по целия път надолу към дробовете.

Мама казва, че падащите звезди не съществуват. Всъщност са малки частици прах и скали, които попадат в земната атмосфера и изгарят; и според мен от това ще излезе дори още по-хубава песен, защото е наистина вълнуващо, пък и човек не трябва да се притеснява да не обърка вагина с падаща звезда.

Не танцуваме както трябва, просто мърдаме толкова, колкото е възможно, и се преструваме, че е танц. После мама спира да пее и да танцува, и очите й под очилата вече не са заобиколени от бръчици смях.

— Напоследък май не прекарваш много време с Джими?

Някога пееха такава песен:

Джими и Руби

в клоните на дърво седят

и се Ц-Е-Л-У-В-А-Т.

Твърдяха, че „седят“ и „целуват“ се римували.

На нашата площадка за игра няма дърво. Но и да имаше, аз щях да се ПОКАТЕРЯ по клоните му с Джими или двамата да си направим лагер.

Тази песен е скапана.

— Руби…?

Ясмин зачака Руби да й отговори, но дъщеря й остана смълчана. Мат й беше казал, че Руби и Джими вече не са толкова близки, и тя се беше разстроила заради Руби, но същевременно си бе помислила, че това би могло да я окуражи да си потърси нови приятели.

До нея Руби не помръдваше. И тя усещаше в неподвижното тяло на дъщеря си ужасната й самота.

— Добре тогава, скъпа моя Руби, да продължим да танцуваме!

Не трябваше да я пита за Джими. Трябваше да я стимулира да продължи да се движи. Само да можеха да ходят, бягат, скачат нагоре-надолу както трябва, но вместо това бяха затворени като в клетка в тази малка мразовита кабина до отминаването на бурята. Маската й все още беше спусната на шията, за да може Руби да вижда ясно устните й, също като движението на пръстите й, докато пееше — всичко, което би й помогнало да се фокусира и да остане будна.

Сега температурата в кабината беше минус дванайсет градуса, отвън — минус четирийсет и пет. Трябваше да изчака още осем минути, за да включи парното, но не беше сигурна, че дъщеря й ще издържи толкова.

 

 

Става изключително трудно да се диша, дробовете ми се изпълват с мравки и в тях вече няма място за въздух. Съществува едно чудовище, направено от студ, твърдо като ръб на тротоар, което приближава към нас в тъмното, прорязва си път през предното стъкло на камиона, през врати и прозорци, и единственото оръжие срещу него е топлината, но ние нямаме такава. Опитвам се да танцувам, за да пропъдя чудовището, докато държа мама за ръката, но вече не мога, краката ми не помръдват. Чудовището приближава все повече и повече към мен, оголва зъби, редици и редици остри като ножици зъби, и се кани да ме разкъса на малки парченца, и аз правя на мама знак: „Помогни ми!“, и тя пуска двигателя на камиона. Веднага.

Парното работи от три минути, мама е включила цялото осветление и лаптопът ми се зарежда. Прозорецът трябва да е отворен, но съвсем леко. Ледът от вътрешната страна на предното стъкло все още е дебел и на спирали, и човек вижда дъха си, но въздухът вече не щипе толкова, когато го вдишваш и чудовището е отстъпило съвсем мъничко назад, но продължава да ни наблюдава от тъмното. Мама отваря блога ми, но на мен ми се ще да го затвори.

— Колко още ни остава? — питам.

— Две минути.

Опитвам се да не се плаша от мисълта за изключването на парното.

— Блогът ви е страхотен, Руби. Прочетох го, докато спеше.

Поклащам глава, ядосана съм. Такава глупачка бях да си мисля, че онези имейли са от татко.

— Написах нещо вместо теб. Не е блог. Просто нещо интересно.

Поглеждам към лаптопа, отварям блога си и виждам, че е напечатала точка. На една цяла страница.

— Какво е това?

— Ще ти кажа след минутка. Отлагам го до моята интересна история за теб.

Остава една минута. Чудовището ни дебне, ноктите му дерат предното стъкло, чакат да проникнат през него и мама сигурно го знае, защото взема ръката ми в своята и я стисва. И после я отдръпва, за да може да прави знаци, и ми казва:

— Тази буря ще спре. И ще бъдем добре.

И аз се опитвам да съм като нея, храбра.

— Сега трябва отново да спра двигателя. Съжалявам.

В кабината е минус два градуса при включен двигател; и сега щеше да почне стремглаво да пада. Ясмин се страхуваше, че този път температурата ще е много по-ниска.

— Добре, помогни на един самолет да паркира и ще ти кажа един интересен факт.

— За точката ли? — Жестикулирането на Руби беше забавено.

— Да.

Руби се изправи и Ясмин забеляза колко трудно й е да запази равновесие. Не беше се стоплила достатъчно. Скоро щеше да се наложи отново да включи двигателя, но щеше да го остави да работи възможно най-дълго.

— Ако принтираш тази страница на лаптопа си — започва мама, — белият лист ще е Космосът, а точката ще е с размерите на Земята.

Поглеждам към точката и си мисля за мама, татко и мен, живеещи в една точка, и за това как бихме се побрали в нея.

— Не е съвсем точно — продължава мама. — Точката би трябвало да е в цяла книга от празни страници. И не само една книга, а стотици хиляди книги в хиляди библиотеки.

Поглеждам отново към тази точка. Такава е мъничка, дребничка. Все едно че ние не представляваме нищо съществено.

Мама се усмихва.

— И знаеш ли кое е удивителното? — пита ме тя и аз поклащам отрицателно глава. — Че има точка! Че съществува тази удивителна планета, наречена Земя, с вода и атмосфера, които да поддържат живот. И ние сме тук. Какви са шансовете за това, Руби?

Опитвам да се усмихна на мама, обаче е ужасно уморително да раздвижа устни в усмивка.

— Не спирай да махаш с ръце. — Но аз не мога да движа ръцете си. Моят джъмбо-еърбъс ще катастрофира в самолета до него.

— Разкажи ми за посещението ти в училището за глухи.

Тя знае, че това е нещо, което ще ме събуди. Но на мен ми се иска да ми разкаже повече за нашата планета-точка. А и е неин ред да разказва интересни неща.

— Наистина искам да знам — казва тя.

* * *

Ясмин си спомни за завръщането на Руби и Мат у дома. Руби й беше казала:

— Най-обикновено училище, мамо.

И Ясмин беше изпитала облекчение, че дъщеря й не бе умолявала да я запишат там.

Но онова „най-обикновено училище, мамо“ беше огромно. Обикновеното училище, в което Руби тръгна, беше самотно, изтощително, често жестоко. Никога — „просто училище“.

Руби жестикулираше, ала движенията й бяха размазани и Ясмин не можеше да я разбере.

 

 

Искам да кажа на мама, че не съм глухото момиче, аз съм Руби. Но когато се опитвам да го изразя с пръсти, не мога да ги раздвижа както трябва. Искам да й кажа, че в училището за глухи може да си талантлив в правенето на глупави физиономии или да си зле по математика, или да измисляш страхотни игри през междучасията и да изричаш гигантски лъжи, които са смешни, така че никой няма нищо против и всички схващат майтапите ти от първия път, и те разбират, и те опознават. А дори и да не стане веднага, все някога става. И най-хубавото е, че когато хората си съставят погрешно мнение за теб, можеш да го промениш. Момичетата там най-вероятно също харесват понита и котенца повече, отколкото речни бобри, но аз мога да им разкажа защо речните бобри са суперски-страхотни.

Мислите ми са като онзи въображаем малък заек, който профучава покрай кръглата арена, а пръстите ми хрътки се опитват да ги хванат и да ги превърнат в думи, обаче са твърде бавни и аз не мога да кажа всичко това на мама.

Усещам как този малък заек става все по-бавен и по-бавен, после полягва. Сънят ме завладява, а знам, че трябва да СЪМ НАЩРЕК, РУБИ, но сънят ще е топъл. Главата ми натежава, все едно съм от ония човечета, на които главите им са закачени на пружина; сякаш цялата съм една глава, а останалата част от мен е направена от гума.

Мама ме потупва и ми казва с жестове: РУБИ, ТРЯБВА ДА ОСТАНЕШ БУДНА!

Чудовището е точно зад мен. Краката ми са толкова тежки, че не помръдват. Не мога да избягам. То потраква с челюсти около лицето, ръцете и краката ми и острите му като ножици зъби захапват всяка част от мен.

 

 

Руби изпадаше в безсъзнание. Ясмин завъртя ключа и пусна двигателя. Отравянето с въглероден окис беше риск, но дъщеря й щеше да умре от хипотермия, ако не успееше да я стопли. Температурата в кабината беше паднала до минус петнайсет градуса. Навън беше минус четирийсет и осем. Руби беше припаднала.

Парното работеше от десет минути. В кабината беше минус три градуса. Ясмин свали маската на Руби и видя колко пребледняло е детето й. Допря устни до лицето на Руби и издиша топъл въздух върху студената кожа на момичето. Щеше й се да може да изкрещи и да я събуди със силата на звуковите вълни, удрящи по тъпанчетата й, толкова близо до изпадналия й в безсъзнание мозък. Но можеше да използва единствено допир. И не успяваше да я събуди.

Как можа да причини това на Руби? Вече не си спомняше стъпките и решенията, които бяха довели до припадъка на детето й до нея. Вече не помнеше причините и оправданията си. Ала нямаше право да използва енергията на насочената към нея самата омраза, още не; трябваше да спаси Руби от смъртта.

Знаеше какво трябва да направи, но не беше сигурна откъде го бе научила, не бе убедена, че си спомня точно. Беше противодействие на инстинкта й за самосъхранение, но тя се съблече с болезнени, несръчни пръсти. На топлия въздух от парното изтръпналото й тяло се отпусна, а студът сякаш я дереше на живо. Съблече и Руби, както си беше в спалния чувал, опитвайки се да не отмества маската и шапката й. После се мушна в спалния чувал при дъщеря си. Руби й се стори по-малка и по-слаба, сякаш след такова измръзване теглото й се беше стопило.

Руби се тресеше неконтролируемо, докато Ясмин я държеше в прегръдките си. Чувстваше как собственото й тяло става по-студено и се надяваше, че топлината й преминава в Руби.

Беше видяла студа като изтъкан от тъмнина хищник, все едно бе жив. Но сега го почувства като нещо огромно, жестоко безлично; вледенена тъмнина, която те поглъща в себе си. Усещаше как запълва кухините й, как се вклинява, подобно на леден костен мозък, в костите й, а после и последният остатък от съзнанието й се изцеди от нея и премина в полярната чернота.