Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Quality of Silence, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 3гласа)

Информация

Сканиране
art54(2022 г.)
Корекция и форматиране
Еми(2022 г.)

Издание:

Автор: Розамънд Лъптън

Заглавие: Тишина

Преводач: Мария Чайлд

Година на превод: 2018

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: enthusiast („Алто комюникейшънс енд пъблишинг“ ООД)

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман (не е указано)

Националност: английска

Печатница: Ропринт ЕАД

Редактор: Христина Мираз

Коректор: Грета Петрова

ISBN: 978-619-164-280-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17352

История

  1. —Добавяне

15

Вятърът запращаше снега хоризонтално върху предното стъкло, тирът им тежко си проправяше път през него. Ясмин не виждаше очертанията на шосето, разчиташе единствено на светлинната маркировка по магистралата, която кратко отразяваше с оранжево просветване светлината на фаровете й. Усещаше как огромният им камион се накланя под порива на засилващия се вятър.

Беше изключила радиостанцията след разговора си с лейтенант Рийв и повече не я включи: не искаше да чува гласа на мъжа от цистерната, макар да копнееше за този на Коби — човек, когото никога не беше срещала и най-вероятно никога нямаше да срещне.

Видимостта беше толкова лоша, че вече не можеше да прецени колко близо до тях беше преследвачът им. Беше изминал половин час, откакто бе видяла фаровете му за последен път.

 

 

Шофьорът на цистерната се крие в снега и тъмнината зад нас и ние не знаем къде е.

Мама спира камиона. Моли ме да извадя ярката оранжева дреха на господин Азизи, оная, дето прилича на туника и се намира в една жабка на моята врата. Като жилетките, които ме кара да слагам, когато карам колелото си. Господин Азизи я носеше, докато оправяше камиона във Феърбанкс.

Приближаваме до края на шосето, точно до ръба на склона, и мама отваря прозореца. Камионът се залюлява, сякаш пръстите на вятъра са проникнали през отворения прозорец, и огромно количество сняг нахлува вътре и се приземява в скута й наистина бързо, сякаш ако остави прозореца отворен прекалено дълго, скоро ще бъде затрупана и ще се превърне в снежен човек.

Мама хвърля оранжевата жилетка през прозореца, вятърът я подхваща и със завихряне я отнася надалеч, после ме кара да извадя дрехите от куфара на господин Азизи, аз го правя и тя изхвърля и тях. Но задържа парката му, вероятно защото полярните парки са супер скъпи, после бързо вдига прозореца. Огледахме се хубаво за сините фарове, но все още никъде не ги виждаме.

Мама отдръпва камиона от ръба на планинския склон и потегляме напред, нагоре към падината. После тя отново прави същото и на мен малко ми прилошава. Обяснява ми, че трябва да оставим такива дълбоки следи, че снегът да не може да ги затрупа.

 

 

Беше от майките, които редактираха вълшебните приказки и изхвърляха от тях психарките мащехи; не позволяваше на Руби да гледа нищо, което не беше подходящо за нейната възраст, и ето я сега — обясняваше на дъщеря си как шофьорът на цистерната ще види дрехите и оставените следи и ще си помисли, че са се преобърнали през ръба. И ужасното беше, че това бе единственото успокоение, което можеше да предложи на дъщеря си.

— Но нали ще забележи следите ни, когато се отдалечим оттук? — отбеляза Руби.

— Не, защото няма да са толкова дълбоки и скоро снегът ще ги запълни.

— Но вятърът може да издуха оранжевото нещо и дрехите надолу по баира.

— Не е проблем.

Защото тогава преследвачът им щеше да реши, че са мъртви, което беше добре. Каквото и да им се случеше, тя знаеше, че това пътуване щеше да остане завинаги като синоним на края на детството на дъщеря й.

Пътят е ужасно стръмен; понякога от едната страна се виждат планини, подобни на гигантски изправени на задните си крака коне точно до нас, сякаш се канят да стоварят тежките си подковани копита отгоре ни. От другата страна цари пълна тъмнина и това е дори още по-страшно, защото можем да полетим директно в пропастта.

Господин Азизи ми каза, че проходът Атигун е висок четвърт миля. Тогава още не знаеше, че ще минаваме с мама през него. Нито пък че ще има снежна буря и някакъв мъж ще ни преследва. Не вярвам, че щеше да ми го каже, ако знаеше всичко това. От двете страни на шосето има бариери, чието предназначение според мама е да предпазват човек да не падне в пропастта, но аз току-що зърнах една от тях и ми се стори доста ненадеждна. Не мисля, че ще спре камион като нашия с цяла къща отгоре му.

Понякога на светлината на фаровете ни се мярка малък знак, просто стрелка, сочеща надясно или наляво, което означава, че мама знае кога да завърти волана, иначе може просто да полетим към небето и да падаме в продължение на четвърт миля. Не знам колко време ще отнеме това.

Върху тях валеше толкова много сняг, достатъчно да ги задуши. Ясмин едва зърваше по някой светлоотразителен знак на границите на магистралата и изпадаше в паника, че светлинките, които проблясваха вдясно от нея, всъщност трябваше да са от лявата й страна, което означаваше, че сигурно е излязла от пътя, бариерата щеше да поддаде и двете с Руби щяха да се прекатурят през ръба на пропастта. Не беше сигурна кое е небе и кое е земя, къде е ляво и къде — дясно, не знаеше дали е ден, или нощ. Физическата й дезориентация в тъмнината и снега завладяваше мозъка й и имаше моменти, в които вече не знаеше от кого или от какво бяга. Може би сините фарове, които ги следваха невидими в тъмното, бяха фантом, може би страхът й за Мат беше нещото, което я преследваше. Но това нямаше как да е вярно, защото всъщност я гонеха чувството й за вина и провалът й като майка. И тя не можеше да се обърне и да се изправи лице в лице с нито едно от двете, не още, не и преди да е прекарала Руби жива и здрава отвъд планината.

 

 

Не знам как мама знае накъде да кара. Ако аз бях на нейно място, нямаше да съм наясно къде е шосето. Когато фаровете ни попаднат върху стълб, просветват малки оранжеви светлинки, но те са наистина миниатюрни. Сигурно е същото и с пилотите на самолети през нощта, когато се спускат надолу от черното небе и виждат единствено мънички светлини, които да им посочват пътя? Но когато приближават към пистата, светлинките стават по-големи, освен това са подредени в права линия, а тези тук остават наистина малки и се вият покрай планината.

Гривната ми вибрира, камионът също вибрира и вибрациите стигат чак до костите ми, сякаш сме арфи, мама и аз, и на мен ми харесва да си представям, че сме такива, но знам, че звукът всъщност не е добър, защото мама изглежда много уплашена.

 

 

В началото Ясмин си помисли, че чува експлозия, но ехото от звука продължи твърде дълго, все едно солидната земя, скалите и ледът на планината се бяха превърнали в гигантска гръмотевица. Чу как лавината с грохот се спуска зад гърба им, но не знаеше колко е наблизо, нито дали се разширява, за да помете и тях по пътя си. Подкара толкова бързо, колкото й позволяваше смелостта. И после звукът отслабна и замлъкна. Единственият звук сега идваше от жестокия вятър, сякаш всеки момент бе готов да подкара нова снежна грамада надолу.

 

 

Мама ми казва, че е паднала лавина. Казва, че има добра и не толкова добра новина. Не толкова добрата новина е, че лавината сигурно е блокирала пътя зад нас, така че няма да можем да се върнем в Колдфут, нито пък някой от Колдфут ще може да се добере до нас. Аз съвсем не намирам това за лошо, защото единственото, което искам, е да стигна до татко.

— Коя е добрата новина? — питам.

— Мисля, че цистерната остана от другата страна на лавината.

— Или пък е паднала право върху онзи!

Двете почти се засмиваме, защото въпреки че пътят е стръмен, пълен със завои и е трудно да се види, главната заплаха за нас беше мъжът от цистерната, а той може вече дори да не е там.

Не говорим много, защото мама има нужда от цялата си концентрация, докато шофира. Така че не коментираме човека, който ни изпрати имейлите, не и от мига, в който разбрах, че не е татко. Според мен е шофьорът на цистерната или негов приятел.

Мама е откопчала предпазния си колан, за да може да се привежда силно напред. Лицето й е супер близо до предното стъкло. Пръстите й стискат волана, сякаш могат да ни задържат на шосето.

 

 

Вятърът беше ураганен, снегът с плющене се залепяше по предното стъкло, сякаш Ясмин прокарваше пъртина с камиона през него. Беше я страх, че цистерната може би бе успяла да изпревари лавината и сега да е близо зад тях.

Беше се замислила дали да не вземе лаптопа на Руби и да изпрати имейл с молба за помощ, или да потърси съдействие по радиостанцията, но вече бе говорила с полицията и те не можеха да стигнат до тях преди спирането на бурята.

Копнееше да си поговори с Коби или другите шофьори, но се страхуваше, че ако мъжът от цистерната беше избързал преди лавината, щеше да я чуе. Все още хранеше слаба, но непоклатима надежда, че планът й да го заблуди може да е проработил и преследвачът им да е повярвал, че са се преобърнали в пропастта.

Почувства как кабината им се издига леко нагоре и осъзна, че бяха стигнали до върха и сега щяха да започнат да се спускат. Ако последваше нова лавина, нямаше да успее да избяга от нея, защото щяха да се плъзнат и да пропаднат в бездната.

На два пъти гумите поднасяха и камионът продължаваше безконтролно да се спуска няколко метра напред, и тя трябваше усилено да помпа спирачките, за да забави скоростта. Едва различаваше светлоотразителите и понякога й се струваше, че оранжевите светлинки просто й се привиждат, че са като сирени, които я подмамват към бездната и скалите на хиляди стъпки надолу.

Чуваше рязкото повърхностно дишане на дъщеря си и осъзнаваше колко е уплашена, но не можеше да я успокои, защото трябваше да се концентрира напълно върху шофирането.

Най-сетне стигнаха до полите на планината.

Фаровете й осветиха приливна вълна от сняг, набираща скорост по полярната тундра.

Зад гърба им се издигаше планина, разделяща Аляска на две като бариера с широчина седемстотин мили, и не беше възможно да я прекосят отново, нито да я заобиколят. На сто и седемдесет мили пред тях се намираха Дедхорс и Северният ледовит океан.

Спомни си гласа на шофьора: … Няма дървета, които да спрат вятъра… Бурите фучат през това място, все едно е адът… Осемдесет и осем хиляди квадратни мили нищо…

 

 

Вятърът е МЕГАТРОННО мощен. Сега снегът вали още по-силно, сякаш над главите ни има снежен таван и той се стоварва върху нас.

Камионът ни се разтърсва и аз си мисля, че сигурно е от вятъра, но мама казва, че не е. Казва, че покрай гумите ни се е насъбрал лед и те не могат да се въртят както трябва, затова трябва да спре и да го изкърти. Не добавя „иначе мъжът може да ни настигне“, но знам, че именно това има предвид. Не знаем дали лавината го е спряла. А планът на мама с дрехите на господин Азизи също може да не е проработил.

Нали се сещате за онзи театър на открито в Рим? Където са пускали лъв срещу някой роб? Все едно и ние се намираме в такъв студен, тъмен театър, но срещу нас няма да пуснат лъв, който да ни нарани, а убиец на мускусни бикове, гарвани, вълци и полярно лисиче, без те да са му сторили съвсем нищо.

Ясмин забързано обличаше полярната си екипировка, ядосана от времето, което й беше нужно за това — основен пласт, среден пласт, външен пласт дрехи; пръстите й не успяваха да се справят достатъчно бързо с циповете и велкрото. През цялото това време цистерната може би приближаваше. Но температурата отвън беше минус четирийсет и два градуса, а се усещаше много по-ниска заради вятъра, и тя щеше да има нужда от всичките тези предпазни слоеве, иначе щеше да развие хипотермия и нямаше да има кой да спаси Руби. Премръзналата й по-рано лява ръка продължаваше да я боли, докато се обличаше, но тя беше доволна, защото бе почти сигурна, че болката е признак за липса на поражения по нервите. Измъкна един чук от куфара с инструменти на Адиб и го пъхна в джоба на якето си. Искаше да си сложи дебелите ръкавици, но с тях нямаше да може да стисне чука, затова нахлузи само тънките подплати и полярните работни ръкавици.

Остави парното включено и излезе от кабината. Беше накарала Руби да си облече допълнителен кат дрехи, за да я предпази от силния удар на минусовата температура отвън при отварянето на вратата.

Стъпи на първото стъпало и някакъв силен удар я закова за стената на кабината, зашлеви я силно през лицето, после я запрати долу. Лежеше сгърчена от болка на земята, после се обърна, за да посрещне нападателя си, без съмнение шофьора на цистерната, но наоколо нямаше никого. Атаката беше дошла от ураганния вятър. Звукът не приличаше на нищо, което беше чувала в реалния свят, приличаше на писък на самолетен двигател сред безкрайната тундра. Дясната й ръка продължаваше да стиска здраво фенерчето; инстинктът й за самосъхранение я беше накарал да се вкопчи в светлината, вместо да спаси себе си. Беше благодарна, че дебелите пластове дрехи бяха омекотили падането й.

Снегът се сипеше и бе толкова плътен, че изглеждаше като солидна стена. Ясмин запълзя, после се повлече по корем и като си помагаше с лакти, се изтегли към едната страна на камиона.

Очите й пареха, сякаш в тях беше попаднала гореща пепел; кожата под очите й гореше. При падането предпазните й очила се бяха разместили. Примигването ставаше все по-трудно, имаше чувството, че миглите й се залепват една за друга.

Почувства студа, който я заобикаляше; хищник, изтъкан от тъмнина.

Пропълзя над чука, който силно се заби в тялото й. Вдигна го, после се плъзна под камиона, където намери подслон от полярния ураган. Клепачите й бяха замръзнали, миглите — залепнали, и тя не можеше да отвори очи. Енергично избърса лице с ръкава на якето си, отново и отново, но това не помогна. Единственото топло нещо, с което разполагаше, беше собственият й дъх. Вдигна плетената си маска нагоре, дръпна я над очите, така че да се озоват в едно пространство с устата й, и постепенно издишванията й затоплиха клепачите, размразиха ги и тя отново прогледна. Спусна пак предпазните очила пред лицето си, но около ръбовете им се беше насъбрал лед и сега те не прилягаха така плътно, както би трябвало.

Светна с фенерче към гумите; както беше предположила, в тях се бе вклинил лед. Удари по него с чук, но той беше твърд като метал и не поддаде. Опита пак и пак. С всеки следващ удар й ставаше по-трудно да държи чука. Сети се за пътуванията с автобус до брега на Клей, които двамата с Мат бяха предприемали толкова пъти преди години. Първата спирка беше Холм-некст-дъ-Сий, после Торнъм, Тичуел, Бранкастър, Бранкастър Стейд. Всеки път, когато удареше леда, си представяше следващата автобусна спирка. Бърнам Дийпдейл, Бърнам Маркет, Бърнам Овъри, Холкъм, Уелс, Клей.

Когато удряше за двайсети пореден път, вече не си спомняше кое крайбрежно селце следваше, нито дори имената им и не можеше да задържа чука в ръката си. Загубата на паметта и слабият захват бяха първите признаци на хипотермия. Трябваше да се върне в кабината.

Насочи лъча на фенерчето встрани от гумите, в тъмнината. Небе, земя и сняг се бяха слели в една чужда безкрайна цялост. Помисли си, че така трябва да изглежда скръбта; така бе усещала мозъка си, когато майка й беше умряла; безкрайна, празна самотност.

Мат беше някъде там.

Изкрещя с все сила името му в тъмното. Но въпреки че устните й оформяха отделните букви и дробовете й се напрягаха да възпроизведат вик, той беше заглушен от вятъра и тя дори не знаеше дали изобщо бе издала някакъв звук. Сякаш беше създала пълен вакуум около себе си и вече не беше сигурна в присъствието си на това място.

Изкачи стъпалата до кабината. Вятърът се опитваше да я разкъса на части, краката й бяха изтръпнали.

Беше оставила фаровете включени и от последното стъпало видя скалиста стръмнина, малко по-висока от камиона, на около десетина метра пред тях. Пътят се врязваше в едната страна на стръмнината. Това все пак беше някакъв заслон, където можеха да изчакат преминаването на бурята.

Погледна назад за цистерната, но тъмнината и плътният сняг без съмнение щяха да я скрият, ако беше там, а тя нямаше да може да го чуе през писъка на бурята. Но той също нямаше да може да ги види и чуе. И беше невъзможно за когото и да е от тях двамата да продължи да шофира в тези условия. Щеше да му се наложи да изчака, те също.

 

 

Мама влиза вътре. Лицето й е покрито с пресни червени следи, а кожата около очилата й кърви, все едно студът я беше хапал. Свалям ръкавиците от ръцете й — целите са вледенени; парното работи на макс.

Мама започва да кара, само дясната й ръка е на волана, защото мисля, че лявата я боли прекалено. Има толкова много сняг! Все едно сме в него.

Камионът ни продължава да се тресе наистина силно, направо ме подхвърля на седалката, а коланът се врязва в гърдите ми.

Мама спира и аз забелязвам дребни дупки в снега.

— Това място е подходящо да изчакаме преминаването на бурята — казва мама.

Тук вятърът не може да ни преобърне. Само ни разклаща, все едно не може да ни обгърне както трябва с ръце.

Мама ми се усмихва.

— Дори шофьорът на цистерната да е успял да премине през планината, няма как да ни открие на това място.

Бях уплашена и от бурята, и от шофьора, и от големия тъмен театър с мъжа, който изпраща имейли; прекалено много ме беше страх да се страхувам и за татко.

Правя знака „Т“ с пръсти.

Мама ме прегръща. Все още е облечена с якето си и ръкавите му са покрити с лед. Тя се съблича, за да не ме кара да треперя.

— Татко ти е в неговия апутиак — успокоява ме тя. — И е добре. Ескимосите сигурно са се справяли с подобни бури в продължение на векове.

Мога да се закълна, че наистина вярва на думите си. Един апутиак е много по-добър от палатка, защото палатката просто ще бъде издухана от вятъра.

 

 

Сега Ясмин беше съвсем сигурна, че Мат й е казал истината за венчалната халка и за обяснението му, че иска да дойде тук през зимата, за да снима дивите животни на Аляска. Беше казал на Руби, че може да си построи иглу. Сега му вярваше за всичко. Вярата в Мат означаваше, че той имаше шанс за оцеляване.

Обзе я ужас, сякаш страхът беше живо същество в гърдите й, но не можеше да си позволи да мисли за него, не и сега, не още. Неин приоритет и единственото практично нещо, което можеше да направи, бе да преведе Руби невредима през бурята.